Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Edge of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Барбара Ърскин. По-силна от времето

Английска. Първо издание

ИК „Еднорог“, София, 1999

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN: 954-9745-10-4

История

  1. — Добавяне

5

Няколко дни по-късно, за своя огромна изненада и удоволствие, Адам откри своя стар приятел от училище Роби Андрюз да го чака на вратата на свещеническия дом. Лицето на момчето се озари от лъчезарна усмивка, когато потупа Адам по рамото:

— Къде беше? Чакам те цял следобед.

Адам поклати глава.

— Бях на хълма.

Беше се мотал безцелно около камъка. Нямаше и следа от Гартнет, Джема или колибата. Усмихна се на Роби и усети как отчаянието го напуска. Някога Роби, синът на управителя на имението Глен Рос, му беше най-добрият приятел. Когато майката на Роби почина, го изпратиха на пансион при баба му и дядо му в Единбърг. Сега беше дошъл да прекара лятото с баща си.

— Имам съобщение за теб.

Роби се огледа съзаклятнически. Беше високо слабо момче с яркочервена коса, няколко месеца по-голямо от Адам.

— Ела насам.

Той поведе Адам към реката, далеч от свещеническия дом. Едва когато влязоха в гората и стигнаха до потока, Роби спря и седна на един дънер, далеч от пръските на водопада. После бръкна в джоба си и извади измачкан плик.

— Вземи, това е от майка ти.

Адам го загледа невярващо. Отвори уста и усети, че се бори с желанието си да заплаче. Бяха изминали почти две години, откакто майка му беше напуснала дома им и той отдавна беше изгубил надежда, че ще чуе за нея.

Взе плика и го заразглежда. Беше надписан с нейния почерк. Мислите за Брийд и Гартнет излетяха от главата му, докато го въртеше из ръцете си.

— Няма ли да го отвориш?

Роби беше нетърпелив да узнае какво пише в писмото.

Адам поклати глава и прибра плика в джоба си. После се наведе, взе един покрит с мъх камък и го хвърли към потока.

— Дойде да види баба ми — разказа му Роби. — Каза, че ти е писала, но ти никога не си си дал труда да й отговориш. Смяташе, че сигурно си й много ядосан.

— Никога не е писала — гласът на Адам се прекърши. — Нито веднъж.

Робърт се намръщи.

— Каза, че ти е писала.

Настъпи дълга тишина. Адам преглъщаше сълзите си. Когато най-накрая успя да проговори, гласът му беше дрезгав:

— Как е тя?

— Добре е. Изглеждаше много хубава.

— Хубава?

Адам наблегна на думата.

Роби кимна.

— Носеше синя рокля и перлен гердан. Косата й беше дълга и къдрава, не както я носеше тука.

Адам захапа устната си. Описанието не напомняше потиснатата и покорна свещеническа съпруга, която беше негова майка. Навярно баща му беше прав — тя беше станала проститутка. Той нещастно се взря в тясната ивица блещукаща вода пред него. Мълчеше.

— Още ли искаш да станеш лекар?

Роби хвърли своя камък към водата, под такъв ъгъл, че той заподскача по камъните и най-накрая цопна в кафявия водовъртеж.

Адам кимна мрачно.

— В Абърдийн или в Единбърг ще отидеш да учиш догодина? Кажи на баща си, че искаш да дойдеш в Единбърг. Ще се забавляваме чудесно. Там е страхотно, Адам. Аз ще изучавам класически езици и литература — лицето му се озари от ентусиазъм. — И ще летя. Всички казват, че ще има война. Ако това стане, искам да съм в Кралските военновъздушни сили.

Адам кимна. Навсякъде всички говореха за войната.

— Щом е така, надявам се да те вземат. Доколкото си спомням, не можеш да се качиш и на велосипед, без да паднеш от него.

— Това беше много отдавна, Адам. Сега карам кола. Дядо ме научи. Той има „Морис“ с гюрук. А аз имам книжка за мотоциклет. Мога да те возя отзад.

Ентусиазмът му започна да ободрява Адам.

— А какво ще каже баща ти?

Адам винаги беше харесвал управителя, който често ги вземаше с Роби да наблюдават птици в планината, когато още не можеха да ходят сами.

— О, той ще се радва. Не е от хората, които се тревожат — звучеше малко изкуствено небрежно. — Ами ти, Адам? Какво ще каже свещеникът?

Адам направи гримаса.

— Нямам търпение да си взема изпитите и да дойда.

Изведнъж той осъзна, че това е истина. Без Брийд и нейното семейство, за какво му беше да стои тук?

 

 

Беше почти тъмно, когато Адам седна на прозореца на таванската си стая и извади писмото на майка си от джоба. Превъртя няколко пъти плика и го погледна. На него беше написано само „Адам“. Видът на майчиния му почерк го караше да се чувства странно. Отначало помисли, че ще заплаче, после се ядоса. Смачка писмото и го хвърли в кошчето за боклук, обзет от чувството, че е предаден, после внезапно го грабна и го отвори.

„Мили мой Адам,

Писах ти на няколко пъти, но не знам дали изобщо си получил писмата ми. Може би баща ти не ти ги е предал.

Моля те, опитай се да ме разбереш. Не можех да живея повече с баща ти. За теб това вече няма значение, но повярвай ми, нямах избор. Трябваше да се махна. Зная колко огорчен и ядосан си бил. Моля те, позволи ми да ти обясня. Баща ти няма да ти разреши да дойдеш и ме видиш сега, но когато завършиш училище, ако искаш, ела. Обичам те много и ужасно ми липсваш.

Твоята любяща майка“

Адам остави писмото. Очите му бяха пълни със сълзи. Разбира се, Томас не му беше дал писмата й. Той погледна отново листа в ръката си. Тя не пишеше дали живее сама и с какво се занимава. Имаше само адрес в Единбърг и тези няколко безстрастни думи.

В кабинета на баща му светеше. Без да чука, Адам отвори вратата и хвърли писмото върху бюрото.

— Вярно ли е това? Писала ли ми е?

Томас се втренчи в писмото. На лицето му нямаше гняв, само мъка и съжаление.

— И какъв грях е извършила според теб?

Адам не знаеше откъде намери смелост да говори на баща си по този начин.

Лицето на Томас потъмня.

— Това не е твоя работа, момче.

— Имаше ли друг мъж? Малкият Мики каза, че е избягала с някакъв французин — въпросът, който от толкова дълго време го безпокоеше, излетя от устата му. — Така ли беше? Не бяхме ли достатъчно добри за нея?

По лицето му се стичаха сълзи.

Известно време баща му се взираше в него безизразно. После поклати глава:

— Не знам, Адам, и не искам да знам.

И това беше всичко.

 

 

Камъкът блестеше като сребро на лунната светлина. Древните символи ясно се открояваха, дълбоките им контури тъмнееха, покрити с лишеи; фигурите бяха ясни като в деня, когато са били издялани. Адам нещастно се взираше в тях. Змията, полумесецът, светкавицата и в основата — огледалото и гребенът. Намръщи се. На камъка на Гартнет нямаше огледало. Последния път, когато го видя, този малък ъгъл беше празен. Той се наведе и проследи с пръсти контурите. Огледалото, което стоеше на тоалетната масичка на майка му, четката и гребенът й, бяха изгорени от баща му с всички останали нейни вещи. Адам беше намерил почерняла слонова кост и разпръснато стъкло близо до обгорели парчета кафява тъкан, останала от някогашната най-хубава рокля на майка му.

Той щеше отново да я види. Каквото и да бе направила, тя все още беше негова майка. Нямаше да избяга, ако баща му не беше я пропъдил. Дори ако си беше намерила някой друг — той отхвърли тази мисъл, защото не можеше да я приеме, — тя все още го обичаше, така пишеше в писмото. И той й липсваше. Щом взе решение, той усети, че се усмихва в лунната светлина. Догодина ще отиде в Единбърг да учи медицина, както беше планирал, и ще види майка си. А междувременно ще й пише, за да й разкаже за себе си.

 

 

Смирена и послушна, Брийд научи имената на тридесет и тримата крале. Изучи ритуалите на водата и огъня. Научи се да гадае по полета на птиците, по движението на облаците и звездите, по дърветата и като хвърля специалните плочки. Учеше заклинания, магии и лечение. Започна да учи как да призовава боговете и богините, как да им принася жертви. Научи, че душата, която обитава тялото, може да лети свободно като птичка — да пътува, да учи и да се крие. Научи как самата тя с помощта на знанията си, сънищата или свещения дим може да заспи и да пътува през времето към отвъдните светове.

Тайно тя изучаваше дивите котки. От време на време излизаше от училището, както другите жени, и съвсем сама следваше тайните пътеки на животните из хълмовете. Изучаваше лова им и начина, по който убиваха. Наблюдаваше съня им, мързеливото миене в скритите, огрени от слънцето леговища между скалите. Присъстваше на срещите и брачните им ритуали, надничаше в бърлогите, където женските отглеждаха малките котенца. Научи се да чете мислите на котките и да им налага волята си. Проникнала в съзнанието на животното, тя следваше пътя му, убиваше и разкъсваше плячката, ядеше сурови зайци, водни плъхове и дивеч, а после облизваше гъстата кръв от лапите си.

Понякога вечер наблюдаваше Адам в сънищата си. Тайно си спомняше силните му ръце, страстните му целувки, контрастът между меката му буза и боцкащите бакенбарди, силата на мъжественото му проникване. Тогава с помощта на медитацията се пренасяше там, където няма време или пространство и всички неща се сливат, и го целуваше, докато спи.

На другото лято, няколко дни, след като Адам взе последния си изпит, отново видя Брийд. Тя го чакаше, както преди, близо до къщата и му се обади, когато слизаше от велосипеда си. Беше ходил у Роби, за да отпразнуват началото на ваканцията.

— А-дам! А-дам! Къде беше? Дойдох си за три дни!

Тя обви ръце около врата му и го целуна по устата, после го отблъсна и лекичко го удари в стомаха.

— Ти забрави Брийд?

— Не — опомнил се от изненадата, той се усмихна. — Не, никога не забравям Брийд. Как се върна? Ами чичо ти?

Тя се усмихна и сложи пръст на устните си.

— Убедих го да бъде добър. Ще ти кажа по-късно — Брийд се огледа. — Безопасно ли е за мен тук?

Погледът й шареше нагоре-надолу по улицата. Никога нямаше да му каже колко се уплаши, когато видя за първи път кола — черния „Алвис“ на Джеймс Фъргюсън от Бърнам, който изрева по тесния път и остави след себе си облак синкав дим.

Адам проследи погледа й и отново се обърна към къщата. Тя би трябвало да е празна. Джийни Барън трябваше да е отишла с автобуса в Пърт, както обикновено в сряда, а баща му беше в болницата. Той кимна.

— Никой няма да ни види — усмихна се, все още хванал ръката й. — Какво ще кажеш да взема малко торта?

Брийд го погледна дяволито:

— Шоколадова торта?

— Може би.

Тя го последва неспокойно зад къщата и още по-колебливо — до задната врата.

— Всичко е наред. Няма никой.

В коридора той посочи към кухнята.

— Колко е голяма! Като замък.

Тя запристъпва на пръсти по плочите със страхопочитание.

— Не, не е чак толкова голяма.

Той бутна вратата на кухнята и замръзна от изненада. Джийни Барън стоеше до масата, изцапана с брашно, и точеше.

Беше късно да се върне обратно. Беше го видяла.

— Е, млади момко, как мина посещението у Роби? Спомни ли си да предадеш поздравите ми на баба му? — тя рязко се прекъсна, като видя Брийд да наднича зад него. — А това кой е?

Адам видя как очите й я оглеждат от глава до пети — дългата й коса, бродираната туника, меката кожена пола и сандалите с връзки. Неодобрението й проблесна за толкова кратко, че той не беше сигурен дали не си го е въобразил.

— Е, девойче, влез да те видя.

Брийд се поколеба, затова Адам се обърна и я хвана за ръката с окуражителна усмивка.

— Това е Брийд. Брийд, това е Джийни, която прави шоколадовите торти.

На лицето на Брийд грейна усмивка.

— Обичам шоколадова торта.

Джийни кимна:

— Помислих си, че не може да ги изяжда всичките сам. Е, ако погледнете в килера, ще намерите още една. Направих я специално за него — тя се върна отново към тестото си. — Какво е това име Брийд, ако мога да попитам?

— Съкратено е от Бриджит — отговори бързо Адам. — Нещо като прякор.

— Разбирам. А откъде идваш, девойче? Мисля, че не съм те виждала преди.

— Тя е от едно село от другата страна на Бен Деарг — отново отговори вместо нея Адам. — Брат й е тамошният каменоделец.

— Разбирам. А ти не можеш ли да говориш?

Джийни Барън веднага беше преценила Брийд. Хубавата дъщеря на някой калайджия, може би циганин. Като се има предвид, че почти не говори, навярно второто. И доколкото разбира от тези неща, влюбена в младия Адам.

Адам се появи от килера с чиния в ръка.

— Пергаментът е там — набрашнената ръка посочи към шкафа. — И след това изчезвайте от кухнята ми, ако обичате. Днес съм тук, защото искам да си взема почивка в петък и да изкарам със сестра ми края на седмицата, така че трябва да свърша много неща, преди да тръгна.

Навън Брийд се нахвърли върху него.

— Нали ми каза, че няма никого? Това не беше майка ти, нали?

— Не, нали ти казах, майка ми избяга.

Адам беше напълно сигурен, че Джийни няма да каже за посещението им на баща му.

— Значи това е жената, която се грижи за жреца?

Той се намръщи.

— Бих искал да не го наричаш жрец. Звучи толкова езически. Казах ти, той е свещеник.

— Съжалявам, А-дам — Брийд изглеждаше разкаяна. — Тя прави страхотни торти.

После, както обикновено, рязко смени темата, сякаш Джийни не заслужаваше повече внимание.

— Ела да намерим Гартнет.

Така и направиха, но не преди тя да нападне Адам в заслонената долина северно от водопада и със смях да съблече всичките му дрехи.

— А-дам! Колко си висок и голям!

Погледът й беше умишлено провокиращ. Тя застана пред него, смъкна туниката и оголи гърдите си.

— Аз също съм пораснала.

— Разбира се.

Той се усмихна. За дванадесетте месеца, през които не я беше виждал, гърдите и бедрата й се бяха закръглили, цялата й фигура беше станала по-женствена.

Те се любиха многократно и след като дариха порядъчно голямо парче шоколадова торта на богинята на водопада, поплуваха под ледените струи. После си намериха закътано място върху скалите, където слънцето напичаше и легнаха да изсъхнат.

— Проучих предзнаменованията — Брийд се взираше в небето. — Ти и аз ще бъдем завинаги заедно. Гадах по вътрешностите на кошута, преди да я изям сурова като котките. И те казваха същото.

— Брийд! — Адам седна. — Шегуваш ли се? Това е отвратително.

— Не.

Тя му се усмихна и го бутна назад. Сви ръце като лапи и гальовно подраска гърдите му.

— Не шега.

Той се вгледа в очите й и за миг замръзна от това, което видя в тях.

— Брийд!

— Тихо, А-дам.

Устните й се залепиха за неговите и за известно време той мълча, унесен в мислите си.

Когато най-накрая тя се отпусна до него задоволена, Адам сънливо се обърна към нея.

— Мислех, че не ти е позволено да говориш за това, което учиш.

— Не е — Брийд го погледна дръзко.

— Значи си измисли това за вътрешностите?

— Не си го измислям — тя седна с кръстосани крака и го погледна. — Искаш ли да ти покажа?

Той я погледна и внезапно почувства страх. Студенината, която понякога виждаше в очите й, беше несъвместима със страстта й. Чувстваше се объркан.

— Не — отвърна рязко. — Не може да си видяла, че аз и ти ще бъдем завинаги заедно.

— Точно това видях — тя се усмихна и той видя как малкият розов връх на езика проблесна между устните й. — Аз и ти се любим завинаги.

Той смръщи вежди. Не беше мислил за бъдещето на връзката си с Брийд. В бъдещето му бяха университетът, медицината и куп блестящи възможности. Изобщо не беше сигурен дали Брийд присъства в него. Размърда се неспокойно, като наблюдаваше с присвити очи тъмния й силует на фона на ясното небе.

Казах ти да се пазиш от сестра ми, А-дам. Тя е дъщеря на огъня и силата й носи смърт. Забрави я, А-дам. Тя не е част от твоята съдба.

Думите на Гартнет внезапно отекнаха в съзнанието му и той потръпна.

— Още не си ми казала как чичо ти те пусна да се върнеш.

— Той дойде да види брат ми и работата му по камъка. Почти е свършил.

Адам седна.

— Искаш да кажеш, че той също е тук?

— Не. Днес той отиде да посети другия ми чичо, брата на баща ми. Ще се върне от Абърнети след два-три дни. После ще остана тук с Джема, докато дойде снегът. Можем да се виждаме през цялото време.

Тя се наведе и отново го целуна по устните.

Адам се намръщи. Сякаш сянка премина през слънцето.

— Не през цялото време, Брийд — той се опря на лакът. — Помниш ли, че ще уча за лекар? През октомври заминавам за университета.

— Университета? Какво е това?

Тя се изправи намръщена.

— Това е място, където учиш. Като училището, но по-трудно — гласът му звънеше от ентусиазъм. — Както ти учиш при чичо си.

— Тогава ще те виждам, когато свършиш с ученето — вечер.

Очите й напрегнато се взираха в неговите.

Адам почувства неудобство.

— Не, Брийд, няма да може — каза той меко. — Отивам в Единбърг. Далече е оттук и ще живея там, докато уча.

— Но нали ще се връщаш тук? Както аз идвам да видя мама и Гартнет.

Той отмести поглед. Отражението на слънцето във водата го накара да премрежи очи.

— Да, ще се връщам.

Чудеше се дали не я лъже. Не искаше изобщо да се връща в свещеническия дом, стига да имаше възможност. Но ако това означаваше никога повече да не види Брийд? Той я погледна и се усмихна окуражително.

— Имаме много време, Брийд. Остават още много седмици, докато замина.

Все още му се струваше безкрайно далече. Хвана я за ръката и рязко я притегли в прегръдките си.

— Ще бъдем заедно сега, нали?

Бъдещето можеше да почака.

Те не преминаха зад плочата нито на този, нито на следващия ден. Адам се върна вкъщи и взе принадлежностите си за къмпинг. Джийни подозираше, че той няма да спи самичък в мъничката палатка, но нищо не му каза, когато му даде огромна торба с храна, за да може спокойно да наблюдава птиците. Натоварен с палатката, постелка и спален чувал, примус, тенджера, храна, бинокъл и книгата за птиците, той едва изкачи хълма. Но тежестта нямаше значение. Брийд го чакаше, пък и едва ли щяха да отидат много далече.

Опънаха палатката само на тридесетина метра от водопада. Там, за негово притеснение, тя му подари изящно изработен сребърен медальон на верижка и собственоръчно я закопча около врата му.

— За тебе, А-дам. Завинаги.

— Брийд! Мъжете не носят такива неща.

Той примигна от неудобство, когато медальонът легна на гърдите му.

Тя се разсмя.

— Мъжете в моя свят ги носят с гордост, да. Това е любовен дар.

Брийд придърпа краищата на яката му, за да скрие медальона и го целуна силно по устните. Не след дълго той забрави за подаръка.

Две вечери по-късно, когато тъмносиньото кадифе на небето заблещука, поръсено от бледи звезди, Гартнет ги откри.

Изглеждаше ядосан.

— Откога си тук?

Брийд му хвърли свиреп поглед.

— Отскоро.

— Търсих те навсякъде. Навсякъде! Броихан е в къщата на мама и е бесен.

Начинът, по който наблегна на последната дума, говореше много.

Брийд го гледаше дръзко.

— Аз съм във ваканция.

— Ваканция?

Гартнет повтори думата озадачен. После, без да чака да му обяснят, я хвана за китката и я изправи на крака.

— Ти си била тук с Адам?

По лицето му се смениха последователно гняв, страх и подозрение.

— Брийд, ти си била през цялото време тук, отвъд границата?

Брийд вирна брадичката си още по-високо, но по бузите й пропълзя руменина.

— Тук ми харесва. Видях селото на Адам, видях къщата му — отвърна тя предизвикателно.

— И какво ще кажеш на чичо ни?

— Няма да му казвам нищо. Дойдох да видя майка ни.

Адам не смееше да погледне Гартнет в очите. Знаеше, че са постъпили неправилно. Вината беше негова. Той беше мъжът. Той трябваше да я отпрати. Но и двамата знаеха, че това е невъзможно. Дори и сега, когато гледаше Брийд — пламналите й бузи; коприненият блясък на косата й, още разбъркана от милувките им, минути преди Гартнет да се появи; очертанието на дългото й загоряло бедро под полата, чувстваше желанието яростно да разгаря кръвта му. Стисна юмруци и отмести поглед от нея.

— Не можеш ли да кажеш, че не си могъл да я намериш? — попита той Гартнет.

Младежът го погледна презрително.

— Искаш да излъжа чичо си?

— Не да го лъжеш — беше ред на Адам да се изчерви. — Просто да кажеш, че си я търсил навсякъде.

— Той знае, че съм я търсил навсякъде — отвърна Гартнет горчиво. — Знае, че няма къде да се е скрила.

— Той не трябва да разбере, че си идвал тук — намеси се Брийд разтревожено.

— Нито че ти си идвала, сестричке — поклати глава Гартнет. — В противен случай ще убие и двама ни.

За миг настъпи тишина и Адам почувства как косата му внезапно настръхва.

Големите сиви очи на Брийд бяха приковани в очите на брат й. Те сякаш бяха забравили за неговото присъствие.

Адам преглътна с мъка.

— Вижте, знам, че той е ядосан, но аз ще му обясня…

Гласът му пресекна. Спомни си предишните си срещи с Броихан.

Брийд беше пребледняла.

— А-дам, ти ще останеш тук, в палатката. Аз ще ида и ще се видя с чичо. После ще се върна.

Гласът й звучеше уверено.

— Но аз трябва да дойда с теб.

— Не, знаеш, че е невъзможно. По-добре е той да не знае, че отново съм те видяла, мой А-дам.

Гласът й се смекчи внезапно, когато видя измъченото му лице. Наведе се и го целуна по челото.

— Ще се върна скоро, ще видиш… — тя рязко замлъкна и той видя как погледът й се спря върху нещо в края на просеката.

Обърна се, внезапно притеснен, и за огромно облекчение видя познато лице. Приятелят му Роби, се изкачваше към тях, широко усмихнат, но изведнъж спря и лицето му се изопна от страх. Адам се огледа и видя, че Гартнет е извадил ножа, който носеше, запасан в колана си.

— Гартнет! — изкрещя той ужасен. — Това е мой приятел, всичко е наред.

Следобедът сякаш беше изтъкан от кошмари.

— Прибери ножа. Той е приятел.

Гартнет колебливо прибра ножа, но лицето му остана враждебно и мрачно, когато след известно колебание, Роби се приближи.

— Адам, ах ти, дяволе! Не знаех, че ще идваш на палатка тука.

Той познаваше палатката, защото имаше същата и в миналото двамата често бяха нощували в планината. Погледна първо Брийд, после — Гартнет.

— Кои са твоите приятели?

Адам се намръщи колебливо — Гартнет и Брийд бяха част от неговия таен свят и затова ги представи без желание.

— Те тъкмо си тръгваха — добави той, когато двамата младежи сковано си кимнаха.

Брийд се наведе и несъзнателно целуна Адам по бузата.

— Ще се видим скоро.

Усмихна се и го погали по бузата. За секунди сви пръсти и му се стори, че чува тихо котешко мъркане. После двамата с Гартнет си тръгнаха.

Роби подсвирна.

— Кои, за бога, бяха тези? — той седна до Адам и го погледна в очите. — Не са оттук. Какви странни дрехи!

Адам трепереше. Не за първи път усещаше, че нещо у Брийд неимоверно го плаши.

— Срещнах ги от другата страна на хълма — каза той бавно. — Гартнет е каменоделец и пътува из околността.

— А хубавата млада дама?

Очите на Роби светеха от любопитство.

Адам се насили да се усмихне.

— Тя е сестра му.

Роби го удари по рамото.

— Ах, ти, палавнико! Как успя да си намериш такава приятелка!

Адам се изчерви и почувства едновременно раздразнение и страх. Огледа се неспокойно. Но освен тях в долината между хълмовете нямаше никого.

— Ти си луд! Тя не ми е никаква. Просто позната.

Още докато изричаше думите, усети, че я предава, но Брийд и Гартнет бяха нещо съвсем различно от Роби и той смяташе да ги задържи на разстояние. Внезапно почувства студената тежест на среброто върху гърдите си и побърза да закопчее разтворената яка на ризата си. Не искаше Роби да види медальона. Веднага, щом останеше сам, щеше да го махне.

Тази нощ той остана сам в палатката, но Брийд не се върна. Не дойде и на следващата, а в събота Адам събра багажа си и се върна у дома.

 

 

Той с облекчение я изхвърли от мислите си. През следващата седмица три пъти отиде с колелото си до Роби и заедно кроиха планове какво ще правят в Единбърг. Адам най-после беше започнал да осъзнава, че наистина ще замине. Споменът за Брийд започна да избледнява, тя го посещаваше само нощем в сънищата му. Сребърният талисман беше скрит в кутия от цигари на дъното на едно от чекмеджетата му.

Резултатите от изпитите му пристигнаха — оценките бяха отлични и мястото му в медицинското училище беше сигурно. Парализиран от изненада и вълнение той получи писмото в кабинета на баща си и дълго го гледа.

— Поздравления, Адам — усмихна му се Томас. — Много съм горд с теб.

Известно време Адам мълча. После прочете отново писмото. Нямаше съмнение — всичко беше написано черно на бяло.

— Това е голям успех — продължи баща му. — Един ден от тебе ще стане прекрасен лекар, синко.

Най-накрая Адам успя да проговори.

— Благодаря, татко.

Едва след половин час новината разтърси съзнанието му. Щеше да отиде в града. Щеше да напусне дома си завинаги. Нямаше намерение да се връща, дори през ваканциите. Щеше да стане лекар.

Този път той дори не се сети за Брийд.

 

 

Когато Брийд и Гартнет се върнаха при колибата, Броихан ги чакаше, седнал край огъня. Джема не се виждаше никъде.

— Значи, отново си излизала извън нашия свят. Ти излъга, измами ме и престъпи клетвата си.

— Не е вярно! — Брийд го погледна с пламнали страни. — Не съм измамила никого.

— Измами мен. Измами и боговете — каза Броихан, без да повишава глас. — Качвай се на коня. Тръгваме веднага на север.

— Аз оставам тук…

— Никъде няма да останеш! — Броихан се изправи и се надвеси над нея. — Ти измами доверието на брат си и майка си. Изневери на кръвта си и на призванието си…

— Нямаш доказателства за това! Само предполагаш…

— Имам достатъчно доказателства. Наблюдавах те в огъня и във водата. Видях те как се търкаляш като развратница със сина на християнския жрец — той се приближи към нея и Брийд рязко отскочи. — Събери си багажа и веднага тръгвай или ще те завържа като робиня да тичаш след коня.

Тя нямаше избор. Треперейки, събра вещите си, целуна Джема, която, мълчалива и уплашена, чакаше в колибата, и яхна понито си. Макар че бузите й още пламтяха, тя успя да задържи главата си високо вдигната, докато Броихан я водеше по пътя към мястото, където ги чакаха прислужниците и придружителите му.

Слънцето едва беше помръднало в небето, когато ездачите прекосиха билото и изчезнаха от поглед.

 

 

Когато се върна в Крейг Фадрейг, тя се остави ежедневието да я погълне, като избягваше Броихан, доколкото можеше. Пазеше непокорството си в тайна и сдържаше гнева си срещу него. През самотните вечери се утешаваше, че Броихан завижда на силата й и тайно наблюдаваше Адам. Когато заедно с Роби караха велосипедите си или се катереха из хълмовете, тя ги гледаше от тялото на чучулига, високо над полята. Когато нощем той спеше и я сънуваше, тя се промъкваше до прозореца му в тялото на селска котка, мъркаща от удоволствие. Когато плуваше в потока на хълма, за да отмие последната лятна жега, тя се вселяваше в гъвкавото кафяво тяло на планинска пъстърва и отриваше опашка в голите му бедра.

Една бурна есенна нощ Броихан я завари да наблюдава Адам от своята тиха килия.

— Значи така, котенце, научила си се да шпионираш любовника си — гласът му звучеше като нежно мъркане.

Брийд подскочи от страх. Малката стая, осветена от мъгливия пламък на газената лампа, беше пълна с подвижни сенки.

Броихан я гледаше и се усмихваше.

— Колко жалко! Ти имаш големи дарби, племеннице. Можеше да станеш жрица, гадателка, бард, може би дори кралица — той скръсти ръце под наметалото си. — Но предпочете да ме предадеш. Не мога да ти имам доверие — хабиш силите си заради едно селско момче и петниш произхода си. Само един начин има да се откупиш, малка Брийд. Когато дойде време да осветим камъка, ще принеса кръвта ти на боговете заедно с тази на брат ти, така че душата ти да се прероди отново в невинно тяло…

— Не!

С бяло като алабастър лице тя се опита да стане, но той вдигна ръка и я насочи към нея.

Между пръстите му, висящ на тънка златна верижка, блестеше червеният яйцевиден камък.

— Не мърдай, малка Брийд. Не смей дори да мигнеш. Виждаш ли, мога да те омагьосам да заспиш и да те държа тук, докато ми потрябваш — той тихо се засмя. — Горката ми малка племенница! Толкова умна, но все пак недостатъчно, за да ме надхитриш.

Броихан бръкна в гънките на дрехите си и извади нож с дълго острие. За момент го задържа пред нетрепващите й очи, като остави светлината от блещукащия пламък да поиграе върху гладкия метал. После бавно го притисна до бузата й. Тя дори не трепна и той злорадо се засмя:

— Няма да помниш това, малка Брийд. Когато се събудиш няма да помниш нищо. Ще ми се подчиниш и ще стоиш кротко тука в очакване на съдбата си.

Той прибра ножа, наведе се и щракна с пръсти пред лицето й.

Тя подскочи и се втренчи в него, като примигваше.

— Чичо…

— Работиш много усърдно, племеннице — смехът на Броихан беше жесток. — Време е да спиш. Имам големи планове за теб, скъпа.

Той излезе от малката стая. Зад него пламъкът на лампата трепна.

 

 

Вечерта, преди да замине за Единбърг, Адам за последен път се качи до камъка. Куфарът му, затворен и пристегнат с ремъци, стоеше в хола, готов за път. На сутринта каруцарят щеше да го вземе и закара до гарата.

Когато изкачваше склона, се почувства малко виновен. Потънал във вълнение за бъдещето, през последния месец изобщо не се беше сещал за Брийд и Гартнет. В раницата си имаше шоколадова торта. В знак на приятелство и за сбогом.

Камъкът беше потънал в сенки. Леко задъхан, той застана пред него, както беше правил толкова често и прокара пръсти по сложните фигури, издълбани върху него. Под него хълмът беше потънал в кадифената нощ. Високо горе, на западния хребет, слънцето все още хвърляше розови отблясъци върху потъмнелия пирен и скалите. Вечерта беше много тиха. Не се чуваха птичи гласове. Дори вятърът във високите треви беше утихнал. Той свали чантата от гърба си и я сложи на земята, после се отдръпна от камъка, Z-образната фигура, която според него беше светкавица, а според Гартнет — счупено копие, хвърляше плътна сянка върху гладката повърхност на гранита. До нея гравираната змия се гърчеше недовършена, опашката й беше готова едва наполовина. Това беше единственото, което оставаше да се гравира. Огледалото изглеждаше, като че ли някой го беше остъргал. Лишеите ги нямаше. Той смръщи вежди. Това беше странно. Доколкото знаеше, освен Брийд и Гартнет, той беше единственият, който идваше понякога тук.

Разхождаше се бавно и запомняше всяка подробност от това място, което беше означавало толкова много за него, сякаш вече знаеше, че никога няма да се върне обратно. Смяташе да остави тортата. Беше сигурен, че Брийд нямаше да я намери, но птиците и животните от високите сипеи щяха да я изядат.

Гласът на Брийд зад него го накара да подскочи от страх.

— А-дам! Знаех, че ще дойдеш. Повиках те мислено.

Внезапно тя се разплака. Обви ръце около врата му, после неочаквано се отдръпна.

— Трябва да дойда с теб. Чичо ми ще ме убие.

Думите й, произнесени равно и безчувствено, го накараха да онемее от изумление.

— Омагьоса ме да заспя и ми каза, какво ще направи. Но аз съм по-силна от него — тя необуздано се засмя. — Престорих се, че спя, но го чух. Не се издадох, дори не помръднах, но когато си отиде, взех решение. Качих се на едно от най-бързите му понита и тръгнах още същата нощ. Препусках, без да спра, докато не стигнах тука. — Тя се усмихна уморено. Студената й, мрачна усмивка го накара да потръпне. — Той възнамерява да убие и брат ми, когато завърши камъка. Гартнет и аз знаем, че този камък сочи входа към другите светове. Това знание е забранено за всички, освен за най-висшите жреци, затова и двамата трябва да умрем. Виждаш ли огледалото? То е знакът, че оттук можеш да проникваш в другите светове. Така дойдох при теб и повече няма да се върна там. Остава още съвсем малко работа. Когато брат ми завърши змията, Броихан ще нареди да ни заровят под камъка — като жертва за боговете — студенината в очите й се стопи и тя ги притисна с юмруци като дете. — Гартнет замина на юг с мама още преди три дни. Искаше да отида с тях, но аз останах. Чаках те.

Адам чувстваше странна студенина в стомаха си.

— Брийд, за какво говориш? Майка ти и Гартнет никога няма да те оставят. Чичо ти никога няма да те убие. Всичко това са глупости.

— Глупости? — тя повиши глас. — Броихан е Върховен друид на страната. Думата му е закон. Дори кралят не може да му се противопостави, когато става дума за боговете — очите й отново станаха студени и той се отдръпна. — Адам, не разбираш ли, трябва да ме спасиш! Трябва да дойда да живея в твоя свят. Ще дойда с теб в училището в Единбърг.

— Не! — Адам отстъпи още по-назад. — Не, Брийд. Съжалявам, но това е невъзможно. Не може да дойдеш с мене.

— Защо?

Погледът й беше прикован в неговия.

— Защото не може.

Само мисълта за това го изпълваше с ужас.

— Не можеш да ме спреш, А-дам. Нямам къде другаде да отида.

— Иди с Гартнет и Джема. Вие сте едно семейство.

— Не мога. Те заминаха на юг.

— Тогава трябва да ги последваш. Това са глупости, Брийд, не мога да те взема в Единбърг. Съжалявам.

— Но ти ме обичаш, А-дам.

— Да… — той направи пауза. — Да, обичам те, Брийд.

Това беше вярно, но в същото време той внезапно осъзна, че част от него щеше да бъде много доволна, ако никога вече не я види. Гневните избухвания, чувството й за собственост, необузданите й реплики бяха започнали да го плашат. Пък и той вече беше започнал да се сбогува с Питънрос и всичко, свързано с него. Каза меко:

— Мястото на нашата любов е тук. Тя е за през ваканциите. Единбърг не е място за теб. — Той се поколеба. — Брийд, там, където отивам, не приемат жени.

Не искаше да я лъже, но в известен смисъл това беше истина. Роби им беше намерил квартира близо до Грасмаркет и едно от условията на хазайката беше да не приемат никакви млади жени.

Щеше да дели стаята си само със скелета, който Роби беше задигнал от един току-що дипломиран доктор. Разказваха, че скелетът, наречен Нокс, бил одран и оголен от плът от самия млад доктор, който вече беше се отправил за Лондон, където щеше да стане дерматолог.

— Брийд — Адам си пое дълбоко дъх и нежно взе ръцете й, — съжалявам, но трябва да се върнеш обратно. Знаеш, че всъщност нищо не те заплашва.

Той умишлено прогони от съзнанието си образа на Броихан с жестоките му очи, буйната коса и суровата тънка уста.

— Всичко това беше чудесна фантазия. Игра, която играехме като деца. Брийд, войната скоро ще започне. Аз ще уча за лекар. Моля те, разбери ме — Адам погали лицето й, — просто не е възможно.

— А-дам… — лицето й беше пепеляво. — Войната няма значение. Ще ти помагам за ранените. Моля те, аз те обичам — тя сграбчи предницата на пуловера му. — Ако се върна, ще умра.

— Не, Брийд.

— А-дам, ти не разбираш…

С непоколебимо изражение тя го дърпаше за пуловера.

— Напротив, Брийд. Чуй ме, трябва да се върнеш и да намериш Гартнет и Джема. През следващата ваканция ще се видим и ще си разказваме какво сме преживели. Трябва да разбереш — не можеш да дойдеш с мен.

Тя го пусна толкова внезапно, че той залитна. Очите й горяха през сълзи.

— А-дам, никога няма да те оставя да си идеш. Никога.

Гласът й звучеше злокобно.

Потресен, Адам я погледна. Кожата на тила му внезапно настръхна, но той успя да се овладее.

— Не, Брийд, съжалявам — той се отдръпна назад. — Моля те, опитай се да разбереш.

Не можеше да издържи повече на погледа й.

Обърна се и затича колкото можеше по-бързо надолу по хълма — надалече от нея.