Барбара Ърскин
По-силна от времето (21)

19

Робърт Кейси се облегна и огледа вътрешността на „Хамбарът“ с огромно задоволство. Току-що беше изпил третата си чаша кафе с второ парче вкусен морковен сладкиш и беше напълно сигурен, че е постигнал това, за което беше дошъл. С усмивка насочи вниманието си отново към Бет.

— Знаеш, че не бих карал сто и петдесет мили заради кой да е илюстратор.

Тя отвърна на усмивката му.

— Знам, но и не би се осмелил да направиш подобно предложение на кой да е илюстратор. Знаеш добре, че Гил и аз не се разбираме.

— Но работите блестящо заедно.

30 000 екземпляра с твърди корици от книгата им „Магията на Черната планина“ бяха продадени веднага, а през следващите три месеца тя беше отпечатана още три пъти. Да ги накара да я довършат беше триумф на дипломатическите умения на Робърт, които несъмнено бяха значителни, но никога преди не бяха подлагани на такова изпитание.

— Слушай, Робърт, казах ти, че ще си помисля и наистина ще го направя. Предлагаш ми твърде много пари.

Тя хвърли за миг поглед на папката с документи върху мушамата с червени шарки, която покриваше кръглата маса пред тях. Работното заглавие „Моята планина: Красотата и мистерията на Шотландия“ изпъкваше върху корицата с черния си курсив. Това едва ли беше случайно и тя оцени високо идеята на Робърт да й приложи този психологически трик.

Вратата се отвори и влязоха трима туристи, с почервенели от вятъра лица. Тежките им обувки застъргаха по плочките. Те застанаха пред дъската с менюто като търкаха ръцете си и духаха върху тях, развеселени и успокоени от топлината и мириса на готвено.

— Знае ли Гил, че искаш аз да направя илюстрациите? — тя погледна Робърт въпросително.

— Разбира се. Ясно му е, че си му крайно необходима. Без твоите рисунки книгата няма да се получи. — Робърт я погледна изпод вежди и направи гримаса. — Не трябваше да го казвам, но мисля, че трябва да го имаш предвид, преди набързо да ми откажеш.

Беше напълно сигурен, че тя няма да откаже, но не можеше да разчита на съгласието й, докато не беше подписала никакъв документ. Може би беше време да смени темата.

— Кажи ми, как е прекрасната контеса?

Бет се изкикоти.

— Тя изобщо не обича да я наричат така. Знаеш, че баба ми има доста леви разбирания.

— Сигурно Уелс й липсва.

— Разбира се. Беше й много трудно да продаде фермата. Всъщност, не мисля, че щеше да го направи, ако не беше успяла да купи за мен къщата на Мерин. Сега знае, че може по всяко време да ми дойде на гости. И те наистина идват всяко лято, когато й стане твърде горещо и закопнее за малко мъгла и уелски дъжд.

— Сигурно и ти й липсваш.

Бет замислено сви рамене.

— Разбира се. Но аз често ги посещавам. Пък и двете работим. Тя все още обикаля целия свят, за да рисува портрети, а и аз имам от време на време звездни мигове.

— Като този, например, когато един лондонски издател идва, за да се хвърли в краката ти и без да жали средства, те води на морковен сладкиш и кафе.

— Беше ли разтревожен, че не дойдох в Лондон?

Той се усмихна.

— Разтревожен — да, но не и изненадан. Правиш се на недостъпна — усмивката му стана още по-широка. — Зная, че с Гил имате проблеми. Зная и че ти е неприятно да идваш в Лондон. Ти си провинциално момиче до мозъка на костите си, нали?

— Така е. И освен това съм от Уелс, Робърт. Нямам никаква представа от шотландските планини.

— Можеш да научиш нещо. Пък и макар да си израснала в Уелс, един от дядовците ти е шотландец, нали? Не би ли искала да откриеш нещо за прародителите си по бащина линия? А и планините там много ще ти харесат. Гарантирам ти, че ще бъдеш омагьосана от тях.

— Ти вече май сам си вярваш на рекламите.

Тя го плесна по ръката. Облегна се назад и си позволи за малко да затвори очи. Главата й се въртеше. Не беше виждала Гил от три години. Бяха се опитали да бъдат просто приятели, но не се получи. Попречи им сексуалното привличане. Идина. И любовта. Нейната любов. Те непрестанно се караха яростно. Въпреки това, тя си беше свършила работата. Скиците и рисунките й бяха невероятни.

Но всеки път, когато трябваше да се срещнат и да обсъдят книгата, тя беше настоявала това да става в Лондон, в неутралните офиси на издателство „Хибърдс“ в Уест Енд. Там те се държаха внимателно и изключително учтиво един с друг. Два или три пъти той беше критикувал рисунките й и тя беше изхвърчала от срещите като попарена. Два пъти тя му беше казала, че текстът му е пълна глупост и Робърт трябваше да го измъква от отсрещната кръчма. Все пак успяха да завършат книгата и тогава тя се зарече никога повече да не стъпи в Лондон.

На празненството в Хей, по случай издаването на книгата, ги бяха снимали заедно усмихнати. А когато ги заведоха на хълма над града, Бет със стиснати зъби и престорена усмивка към грандиозната гледка пред себе си, му каза да скочи от хълма. Никой от тях не споменаваше за няколкото идилични дни, които бяха прекарали заедно в старата ферма; за нападението на дивата котка, оставила белег на лицето на Бет под дългата й къдрава коса; или за невероятната болка, която беше изпитала, когато той я беше изоставил.

Тя се облегна назад и се загледа в огъня. Мястото бързо се пълнеше с хора и Бет откри, че трябва да говори по-силно, за да може Робърт да я чуе.

— Защо е толкова притеснен Гил? Та той изкара добри пари от книгата.

— Не мисля, че това е наша работа, Бет. Просто ми каза, че има проблеми — с поглед, втренчен към съседната маса, Робърт добави небрежно: — Сигурен съм, че вие двамата можете да работите добре заедно. Това ще бъде нов проект, ново място. И той ще се държи, както трябва.

— Той ли ти го каза?

Робърт кимна, после стана.

— Ще ида да си взема една бира. Искаш ли нещо?

Бет поклати отрицателно глава и го проследи с поглед, докато той си пробиваше път през претъпканото помещение, за да се нареди на опашката. Беше изкушена от предложението му, но онази част от нея, която отговаряше за самосъхранението и самоуважението й, казваше: „Не, не го прави. Не се замесвай отново с него.“ Ако й беше безразличен, нямаше да има никакво значение. Но тя все още го обичаше.

След Гил не беше имало никой друг. Или поне никаква сериозна връзка. Струваше й се, че няма и да има. Гил беше първият мъж, в когото се беше влюбила, и колкото и глупаво да звучеше, изглежда щеше да остане и последният.

Гледаше как Робърт върви внимателно между препълнените маси към нея. По телефона й се беше сторило добра идея да се видят тук. Въпреки че сега гъмжеше от хора, в по-ранните часове на деня, мястото беше тихо и приятно, подходящо за подобни срещи. Изведнъж се сети, че той беше изминал сто и петдесет мили заради чаша кафе. Нямаше да бъде гостоприемно, ако го отпрати, без да обядват. Може би дори трябваше да му предложи да пренощува.

В края на краищата го заведе на разходка край Уай, а после го закара до „Раднър Армс“ за късен обяд. Когато окончателно приключиха с обсъждането, Бет го върна при колата му, за да може да потегли към Лондон. Той леко се поколеба, когато му предложи да пренощува в къщичката й, но накрая отказа. Утре имал срещи, които не можел да пропусне, каза тъжно. Тя не го попита дали една от тях не е с Гил.

На връщане, както обикновено, Бет спря до изправения камък и остана няколко минути, загледана в стръмния склон, който се спускаше към долината на Уай и гората Раднър. Когато нямаше други коли, мястото беше тихо и спокойно. Понякога й се струваше, че оттук може да усети как сърцето на планината бие с бавен и уверен ритъм. Облаците се бяха отдръпнали и ниско на запад се беше показало бледо слънце, което хвърляше прозрачни сенки върху хълмовете. Въздухът беше студен, свеж и уханен. Беше минало много време, откакто си беше позволила за последен път да мисли за Гил. Дявол да го вземе Робърт! Беше я изправил пред неразрешима дилема.

Когато й стана студено, се качи в колата. Не беше далече от тесния лъкатушен път към Тай Мор.

С къщичката се сдоби по странен начин. Същия ден, когато Лайза й каза, че най-после се е съгласила да се омъжи за Микеле и й предложи фермата — твърде голяма, твърде безразборно застроена, твърде скъпа за поддържане и изпълнена с твърде много спомени — Мерин беше дошъл и седнал на кухненската маса. Каза им, че възнамерява да продаде къщата си.

— И без това толкова рядко съм тук. Не ми се иска, но не виждам друга възможност.

Те все още не знаеха къде е заминал. Беше поискал смешно ниска цена, благослови Бет и насаме успокои Лайза, че тя ще бъде в безопасност там.

Задъхана от пътя, старата кола на Бет спря пред къщата. Трябваше в най-скоро време да направи нещо и за колата, и за пътя. Едно малко пежо, което не беше виждала друг път, беше паркирано на пътя и за момент тя се вгледа в него с внезапно, нелепо вълнение. Дали Гил не беше дошъл да я убеди лично да приеме работата?

Тя излезе от колата, все още озадачена и се огледа. Къщата беше заключена и наоколо не се виждаше никой.

— Има ли някой тук?

Бет заобиколи към малката градинка с билки на Мерин. По време на неговите дълги отсъствия тя беше подивялата сегашната й собственичка предпочиташе да рисува растенията, вместо да ги плеви. Там стоеше един възрастен мъж с ръце в джобовете и се взираше в покрития с облаци връх на хълма.

— Здравейте! — тя спря учудена. — Мога ли да ви помогна?

Той се обърна. Беше висок, белокос, навярно над седемдесетгодишен, но изключително красив мъж. Бет веднага го позна. Портретът на дядо й като студент висеше в ателието на Лайза. Тя беше получила много предложения да го продаде, но винаги беше отказвала. Почти жесток в своя откровен реализъм той вдъхновяваше и ужасяваше Бет, откакто се помнеше.

— Бет?

Гласът на стареца беше силен, но нещо в държането му я притесняваше.

— Аз съм Адам Крейг.

Бет се усмихна несигурно, отблъсната от такова официално представяне, после пристъпи напред.

— Радвам се да те видя, дядо — протегна се и го целуна по бузата.

— Търся баба ти. Ходих до фермата.

— Тя я продаде — Бет се поколеба. — Знаеш ли, че тя се омъжи отново?

Той рязко кимна.

— Хората от фермата ми казаха. Казаха ми също, че ти живееш тук самичка.

— Обичам да бъда сама — Бет не искаше да прозвучи толкова отбранително. — Такава ми е работата.

Чувстваше се неловко и не беше сигурна какво трябва да направи. В края на краищата това беше човекът, който през целия й живот беше отказвал да я види. Тя подозираше, макар и да не разбираше защо, че я обвинява за смъртта на сина си, на нейния баща.

— Ще влезеш ли? Мога да направя чай или кафе.

Спомняше си, че той беше алкохолик. Скоро след последното посещение на Лайза в Сейнт Олбънс, преди четири години, той беше продал къщата и беше изчезнал. Оттогава никой не беше чувал за него. Помнеше колко разстроена беше Лайза.

Той въздъхна:

— Благодаря ти, момиче, с удоволствие.

Бет долови слабия му шотландски акцент.

Адам влезе след нея в къщата и се огледа. Тя беше донесла малко от любимите си вещи от фермата — малкия черен дъбов шкаф, двата стола стил Уиндзор от кухнята, собственото си легло, няколко старинни масички и скрина. Другите бяха продадени или заминаха с Лайза за Италия. Беше си направила ателие в стария краварник зад къщичката — изглежда на цялото семейство му беше писано да рисува в селскостопански постройки.

— Заповядай, седни — тя напълни чайника и го сложи на печката. — Бях до Хей. Издателят на книгата, която илюстрирах, пристигна днес от Лондон, за да обсъдим още една поръчка.

— И ти ли си художничка като баба си? — той изглеждаше изненадан.

Бет кимна. Излезе през задната врата и взе наръч дърва от купчината, подредена до стената на краварника. Хвърли ги в огнището и коленичи, за да ги подреди в пирамида.

— Не зная къде живееш в момента — каза тя колкото можеше по-небрежно. Адам все още стоеше в средата на стаята и се оглеждаше.

— Върнах се в Шотландия, където съм роден и израснал.

— Наистина ли? — Бет се отпусна на пети и погледна към него. — Откога си там?

Той сви рамене.

— От две години. След като продадох къщата, отидох в Америка. Обикалях дълго. После се върнах в Шотландия — в Питънрос — Адам замислено замълча. — Докато бях там, посетих свещеника и той ми каза, че на хълма се продава някаква къщичка. В края на краищата реших да я купя.

— Никога не съм била в Шотландия.

Чайникът засвири. Тя взе каната, която се затопляше в края на печката и сложи в нея чай.

— Странното е, че тази сутрин ме попитаха дали бих отишла там да работя.

— Много е красиво — най-накрая той седна. — Щастлива ли е Лайза? — прямият му въпрос я изненада.

— Да — тя го стрелна с поглед. — Много е щастлива.

— Още ли рисува портрети?

— Разбира се. Едва ли ще спре някога.

— Идва ли изобщо тука?

Бет кимна.

— По няколко пъти в годината. Отсядат в големия хотел в съседното село за по три-четири седмици.

— А ти казваш, че не си самотна тук?

Тя енергично поклати глава.

— Обичам да съм сама.

— Нямаш ли си приятел? — очите му я гледаха проницателно.

— От време на време. — Бет замълча, усетила внезапно буца в гърлото си. — Нищо сериозно. Нищо в момента.

Усети, че няма нищо против въпросите му, навярно дядо й имаше право да ги задава.

Той кимна.

— А какво стана с човека, който живееше тук, Мерин?

Тя внимателно го погледна, докато наливаше чая. В гласа му се долавяше лека промяна. Докато останалите въпроси бяха зададени просто от възпитание, отговорът на този имаше значение за него.

Тя поклати глава.

— Съжалявам, не знам. Той идва и си отива, когато поиска. Не съм го виждала, откакто живея тук.

— Имаш ли адреса му?

— Само на адвоката му в Кардиф — Бет се поколеба. — Важно ли е?

Адам сви рамене и отново се изправи. Заразхожда се неспокойно напред-назад по килима.

— Баба ти Лайза прекарваше много време с него. Изглежда е бил много мъдър човек.

— Беше прекрасен. Мама и татко са прекарали медения си месец в тази къщичка, нали знаеш? Това много ми хареса. Сякаш ни сближава по някакъв начин — тя му подаде чашата и му предложи захар. — Когато бях малка, го наричах Мерлин. Мислех, че е магьосник.

Адам я погледна изпитателно.

— Такъв ли беше?

— Не зная. Беше много загадъчен. Нямам представа с какво се занимаваше. Когато разбра, че искам да купя къщичката, намали цената наполовина. Беше направо подарък. Имах чувството, че заминава да живее в чужбина. Понякога се чудех дали не е влюбен в баба Лайза, но никога не можах да разбера.

— Ще ми дадеш ли името и адреса на адвоката му? — Адам остави чашата, без да е отпил от чая и отиде до прозореца. — Може би така ще успея да го открия.

— Защо искаш да говориш с него? — Бет внезапно се почувства натъжена. Той не беше дошъл заради нея.

Адам поклати глава.

— Мислех си, че може да ми помогне за нещо, това е всичко. Няма значение — той не я погледна в очите. — Бих искал да взема и телефонния номер на баба ти, ако смяташ, че няма да има нищо против.

— Разбира се, че няма да има. Тя беше много разстроена, когато ти замина от Сейнт Олбънс, без да й се обадиш.

— Направих го нарочно. Тя знае защо.

Той отново седна и отпи от чая. Гледаше разсеяно в огъня и сякаш не забелязваше, че Бет седи срещу него. После каза:

— Много приличаш на Лайза. Тя беше невероятно красива като млада.

— Все още е — Бет беше най-запалената почитателка на Лайза. Усмихна му се. — Това е страхотен комплимент. Благодаря ти.

Той почти се усмихна.

— Добре ли е тя?

— Да — Бет замълча. — Защо не й се обадим сега? Много ще се зарадва да те чуе.

— Не! — той скочи разтревожен. — Не, не искам да правя връзката. Не и от тука.

— Но защо? Какво има, дядо?

Държането му изведнъж рязко се беше променило и когато оставяше чашата си, ръката му така трепереше, че тя издрънча в чинийката.

— Трябва да вървя.

— Дядо, моля те, остани. Можеш да пренощуваш тук. Имам стая за гости.

— Не, трябва да вървя. Не трябваше да идвам. — Адам разсеяно се огледа. — Кажи на баба си да внимава.

— Ще й предам. Дядо, какво има? С Лайза ли е свързано? Моля те, нека й се обадя.

— Не — той поклати глава. — Не трябваше да идвам — повтори той. — Забрави, че си ме виждала. Не й казвай, че съм бил тука.

— Но аз трябва да й кажа.

— Не. Не й казвай нищо.

Той внезапно отиде до вратата, отвори я и надникна в здрача.

— Съжалявам, не трябваше да идвам. Това беше грешка — мърмореше си под носа.

— Тогава поне ми дай адреса си, телефона…

— Не — Адам бръкна в джоба си за ключовете от колата. — Това беше глупаво и егоистично от моя страна. Не й позволявай да тръгне след мен. Просто забрави, че съм идвал.

Той се качи в колата си и тресна вратата. Докато тя го наблюдаваше безпомощно, Адам запали мотора и обърна колата. За миг Бет помисли, че ще си замине, без да каже нищо повече, но той свали прозореца и извика към нея:

— Бог да те благослови, скъпа Бет! Бих искал да те познавам. Бях упорит, стар глупак, но повярвай ми, имах причини да стоя надалече. Сега просто забрави, че си ме виждала.

И той тръгна, подкарал колата далеч по-бързо от разумното. Тя примигна, като го видя да спира на билото, после той изчезна от погледа й.

Бавно влезе в къщата и затвори вратата. След него беше останала странна атмосфера. Намръщи се и направи нещо, което никога преди не бе правила. Отиде и пусна резето. После вдигна телефона.

— Микеле? Come stai^[1]? Мога ли да говоря с Лайза?

Отговорът му беше подробен, изпълнен с обич и отрицателен. Тя тихо и тъжно се изсмя.

— Често ли изчезва сама, без да остави телефон или адрес?

Изглежда правеше портрет на семейство лозари някъде в Абруцките планини.

— Това беше част от нашето споразумение, carissima, иначе тя щеше да се чувства като собственост на ужасния си съпруг шовинист. — Въздишката му беше само наполовина престорена.

— Но аз имам нужда от нея — не искаше да прозвучи толкова отчаяно.

— Аз също, Бет — внезапно той усети по тона й, че нещо не е наред. — Какво има? Мога ли да ти помогна с нещо? Искаш ли да дойда там?

Тя се усмихна и очите й се напълниха със сълзи.

— Не, благодаря ти, Микеле, няма нужда. Нищо не се е случило. Просто женски глупости.

Като интуиция. Самота. И страх.

По-късно, след като си свари яйце, препече хляб и седна с чаша горещ шоколад да гледа по телевизията някаква драматизация по Джейн Остин, тя си спомни, че Лайза й беше казала, че Питънрос е в планината.

Това са моите планини…

Бет промърмори фразата под нос, с очи приковани към всекидневната на една красива джорджианска къща в Хемпшир, където елегантни гости си разменяха остроумни реплики и я отвличаха от обърканите й мисли. Адам Крейг я беше заинтригувал, развълнувал и малко я беше уплашил. Не можеше да престане да мисли за него. Какво всъщност беше дошъл да й каже? Или, по-скоро на Мерин, защото той изобщо не беше имал намерение да я вижда, това беше ясно. И от какво се страхуваше?

През цялата вечер се чудеше над това, дори когато обмисляше предложението на Робърт Кейси. После двете събития се сляха с внезапна ослепителна неумолимост.

Тя не можеше да реши дали да приеме предложението на Робърт, ако не отидеше в Шотландия да види с очите си за какво става дума. В края на краищата нямаше нужда да се среща отново с Гил, за да го направи. Нямаше нужда дори да му казва, че отива. А там със сигурност щеше да открие къщата на Адам Крейг и да разбере защо той толкова се боеше да поднови връзката със семейството си. През всички тези години той беше като загадъчен странник в живота й. Дядото, който не беше искал да я познава. Мъжът, който според признанията на Лайза, й е бил любовник. Лекар. Блестящ, компетентен, интелигентен мъж, който се беше пропил и внезапно беше изчезнал от лицето на земята. А сега, след като беше изминал целия път до Уелс, за да намери Мерин, той отново беше избягал. Нямаше друга дума, той направо беше побягнал. Бет искаше да разбере защо.

 

 

Хотелът беше разположен в бившето имение на някакъв шотландски барон — кръстоска между гарата Сейнт Панкрас^[2] и замъка Инверари с нюанс на Тадж Махал. Бет замръзна с отворена уста, когато таксито й зави по входната алея. После откри, че се усмихва. Това беше най-забележителната и смела архитектура, която някога беше виждала. Колата спря на чакъла пред предната врата и тя излезе. Четири кучета изскочиха навън и я поздравиха, завъртели опашки.

— Бет? — нисичкият, закръглен мъж с пясъчноруса коса, който излезе след кучетата, й протегна ръце за поздрав. — Гил ми каза да те очаквам по това време. Добре дошла в „Лох Дуб“. Това е съпругата ми Пати.

Една също тъй закръглена жена беше излязла след него. Беше облечена в дънки и дебел пуловер и имаше дълга светлоруса коса, която стърчеше от дебелата разрошена плитка. Тя прегърна Бет, като че ли я познаваше от години.

— Гил ще дойде по-късно, ако му разрешиш. Той е разкаян и нещастен и се кълне, че ще бъде добър. Нали така каза да й предадем? — подхвърли тя през рамо на съпруга си, който се изкикоти.

— Ако вярваш в това, значи вярваш в щъркели! — той грабна куфарите на Бет. — Наредено ми е да ти дам най-хубавата стая, най-добрата храна и всичко, което поискаш. Ние сме на твоите заповеди. В момента почти няма гости, затова честно казано, може непрекъснато да ти се мотаем в краката, така че ни кажи, когато искаш да останеш сама — очите му неустоимо проблеснаха. — Също така можеш да използваш колата ми. Гил каза да ти вземем кола под наем, за която той ще плати, но ще спестя на стария арабия поне тези разноски. През повечето време не са ни необходими две коли, така че, когато ти потрябва, е на твое разположение. Влизай, нека те разведа.

Бет не знаеше как толкова бързо се озова в Шотландия: обаждане до Робърт Кейси, няколко разменени съобщения между нея и Гил, който, както се оказа, трябвало да знае всичко за нейното посещение — и всичко беше уредено. Разбра, че Гил познава Дейв и Пати Андрюз от Лондон. Те щели да се погрижат за нея.

Тя бързо заподозря, че те бяха една от причините за решението на Гил да напише книга точно за този район.

Спалнята й беше огромна. Черното дъбово легло с колони, изглеждаше достатъчно голямо да побере четирима, а през прозореца се виждаха зелени градини и хълмове, обрасли с пирен, които стигаха до малкото езеро, на чието име беше наречен хотелът.

— А банята ти е тука — Дейв отвори друга врата и разкри още една също тъй голяма стая, в центъра на която стоеше огромна вана на четири крака, които завършваха с лапи. — Не се притеснявай от цвета на водата. Това е торф, а не ръжда — каза й той весело. — Барът ще е отворен веднага, щом поискаш да слезеш и тогава просто се чувствай като у дома си.

Дейв се оттегли с усмивка, като я остави да си поеме дъх и да разопакова багажа си.

Не очакваше да намери Гил да я чака на долния етаж. При вида на лицето й, той вдигна ръце шеговито, сякаш се предаваше.

— Моля те, не стреляй!

Беше отслабнал, откакто го беше видяла за последен път и беше още по-красив, отколкото си го спомняше. Тя потисна с усилие вълната от възбуда и копнеж, която я завари напълно неподготвена и се намръщи свирепо.

— Не знаех, че вече ще си тук.

— Нямах намерение да идвам, но искам да поговоря с тебе. Моля те, става дума за книгата. Трябва да я направим. Каза ли ти Робърт какъв аванс ще ни дадат?

— Каза ми — гласът й беше съвсем равен. — Къде е Идина?

— В Лондон — той се намръщи. — Моля те, Бет. Не можем ли да разговаряме като приятели и колеги? Без ангажименти.

Тя успя някак да се овладее.

Обуздала здраво чувствата си, Бет се насили да се концентрира върху купчината бележки, които Гил извади, щом седнаха сами в уютната хотелска всекидневна, докато Пати и Дейв приготвяха вечерта. Всъщност не бяха сами. Наблизо имаше други гости — две жени на средна възраст разглеждаха снимки на канапето, а възрастният мъж, който по-рано през деня се беше разхождал из блатата с пушка, дремеше над чаша с местно малцово уиски.

— Виждаш ли? Местната история е прекрасна. Ще използваме съвсем същия формат както на „Черната планина“. Малко история, малко легенди. Местни птици и животни. Ще започнем с геологията. Тук има и няколко прекрасни замъка, два са от деветнадесети век — съвсем автентични. И прекрасни руини! — ентусиазмът му както обикновено беше заразителен и тя усети как нетърпението й расте. — Можеш да отсядаш тука, ако искаш, толкова дълго и често, колкото пожелаеш. Каза ли ти Дейв? Той има свободни стаи дори през туристическия сезон, а от приятели не взема пари.

— С тази философия никога няма да забогатее — Бет прелистваше бележките на Гил.

— Той вече беше богат и не му хареса — Гил й се усмихна. — Не ти ли разказаха историята си? Те дойдоха тук по следите на мечтата си.

— И сбъдна ли се тя?

Когато очите им се срещнаха, между тях проблесна искра и Бет бързо отвърна поглед.

— Сбъдват ли се някога мечтите? — попита той тихо. — Мисля, че те са много щастливи тук. Може би това е достатъчно.

Тя се направи, че не го разбира.

— Наистина изглеждат щастливи. Странно е, но макар че изобщо не познавам Шотландия, дядо ми е роден и израснал на по-малко от час път от тука. — Бет осъзна, че говори твърде бързо, докато му разказваше за детството на Адам и живота му, за да попречи на разговора да се насочи към тях двамата. С облекчение погледна към Пати, която влезе, изпотена от горещината в кухнята и съобщи, че вечерята е готова.

Гостите се изправиха.

— Трябва да те запозная с дядо ми — каза тихичко Бет, докато влизаха в трапезарията след двете жени.

Внезапно й се стори, че Гил може да й даде извинение да го посети — навярно дядо й знаеше много неща за местната история, а и тя щеше да бъде по-спокойна, ако отидеше с нея. Не знаеше от какво се страхува. Старецът беше прям и малко особняк. Не беше заплашителен по какъвто и да било начин, но нещо у него караше кожата й да настръхва.

Те говориха дълго време, после Бет се изправи. Гил допиваше кафето си.

— Качвам се горе — обяви тя твърдо. Част от нея се съпротивляваше отчаяно. — Ще се видим сутринта.

Той я погледна и се усмихна накриво.

— Напълно ли си сигурна, че искаш да спиш сама?

Каза го уж на шега и толкова тихо, че никой друг в стаята не чу, но тя се огледа, притеснена.

— Гил, ти обеща!

— Съжалявам — той отново вдигна ръце.

Бет го прониза с поглед и се обърна.

— Ще се видим сутринта — повтори тя твърдо. — Може да се обадим на дядо и да му отидем на гости.

В стаята си отново се опита да се свърже с Лайза. Микеле все още нямаше новини и тя нещастно затвори телефона. Имаше огромна нужда да поговори с баба си.

 

 

На следващия ден Гил и Бет взеха обещаната кола, която се оказа старо червено порше.

— Всичко, което остана от кариерата ми на търговец на пари в Сити — Дейв ги изгледа подред, после й подаде ключовете. — Ако искате да изгубите десет години премии и повечето си коса, купете си хотел в Шотландия с размерите на железопътна гара и след като го купите, открийте, че той пропада с няколко сантиметра на година. Грижете се за колата и внимавайте, защото се движи доста бързо.

Така и се оказа, щом Бет се осмели да превключи от втора. Караха в ярката слънчева светлина, обкръжени от замайващи гледки на планини, тесни долчинки и яркосини езера. Насочиха се на изток и накрая се отклониха от главния път, за да поемат нагоре по стръмното шосе към Питънрос.

Първият човек, когото тя спря на тясната селска улица, ухаеща на дим от дърва и мокри борови иглички, ги упъти към новия свещенически дом. Беше малко бетонно бунгало, разположено сред новопостроените къщи в покрайнините на селото. Бет остави Гил в колата с нос, забит в картата и почука на вратата. След няколко минути й отвори хубава жена по анцуг. Свещеникът беше излязъл, но щом Бет обясни причината за тяхното посещение, лицето на жената се проясни.

— Вие сте внучката на доктор Крейг? Скъпа моя, толкова се радвам да се запозная с вас — каза тя топло и любезно. — Той изглежда така самотен, а и няма телефон. Много се притесняваме за него. Аз съм Мойра Макларън, съпругата на свещеника.

Дори да й се стори странно, че Бет не знае адреса на дядо си, тя не го показа.

Обясненията бяха подробни и доста дълги. Бет разбра защо, едва когато подкара поршето по плетеницата от стръмни алеи и черни пътища, които водеха към къщичката, наречена Шилинг Хауз. Когато спряха отвън и излязоха от колата, тя се намръщи от миризмата на изгоряла гума.

Сърцето й се качи в гърлото, докато отидат да позвънят на предната врата. Звукът от звънеца се чу някъде отзад, но отговор нямаше, а и не се виждаше никаква кола. Мястото изглеждаше изоставено и Бет изведнъж откри, че изпитва облекчение. Имаше неприятното чувство, че когато се срещне с дядо си, той няма да й се зарадва особено.

Заобиколиха бавно отзад. Къщата беше построена от сив груб камък, а рамките на прозореца и вратата бяха боядисани в бяло. Беше занемарена, същинска съборетина, както беше казал Адам. Зад нея имаше малка градина, заобиколена от ниски каменни стени. Тук някой беше поработил. Личеше си, че зеленчуците са наскоро окопани, а розовите храсти бяха спретнато подкастрени. Бет се усмихна. Спомни си как Лайза казваше, че Адам обожавал розите си повече от всичко на света.

За тяхна изненада задната врата беше открехната и тя предпазливо я побутна.

— Дядо, тука ли си?

Не последва отговор. Бет плахо надникна.

— Не зная дали трябва да влезем — прошепна тя плахо.

— Мисля, че трябва.

Гил беше застанал твърде близко. Чувстваше дъха му върху шията си и ужасно й се искаше да посегне и го докосне.

— Трябва да провериш дали не се е разболял или нещо такова — продължи той. После, сякаш усетил чувствата й, я докосна леко по рамото и се отдръпна. — Като най-близка жива роднина, ако не и единствена, имаш пълното право да го направиш.

Тя го погледна и кимна. Събрала кураж, го поведе навътре. Гил влезе в кухнята след нея.

Тя беше голяма, почти колкото всекидневната, доколкото можа да види през отворената врата. Това бяха единствените стаи на долния етаж. И двете бяха уютно обзаведени. В средата на всекидневната имаше огромна маса. На нея стоеше пишеща машина, заедно с купчина листа и книги. Из цялата къща бяха разхвърляни книги — по препълнените полици на стената, по мебелите, по пода и из цялата кухня — между хляба, млякото, домашното масло и полуизпитите чаши кафе и чай.

— Дядо?

Бет застана в подножието на малкото стълбище и погледна нагоре.

Къщата изглеждаше празна, но тя тръгна с известен страх по извитите стълби без парапет. От площадката се влизаше в две стаи и баня. В тях също нямаше никого. Само в едната спалня имаше легло. В другата бяха струпани кутии и кашони, мебели. Спалнята на дядо й беше разхвърляна. Двойното легло не беше оправено, купчини книги се търкаляха и тука, както на долния етаж. Заинтригувана, тя взе две от тях: „Езическа Британия на келтите“ и „В търсене на пиктите“.

Като се върна на долния етаж, завари Гил внимателно да преглежда книгите на масата. Темите бяха същите. Пиктите и келтите в Шотландия, друидите, ранната шотландска история, заедно с всякакви книги за окултизъм и магия. Развеселена и леко шокирана, Бет прегледа някои от тях. Книга ли пишеше дядо й? Той беше направил многобройни бележки с дребния си, красив, но нечетлив почерк и на пишеща машина. До нея тя намери спретнато подредени списъци със справки и дати, както и нещо, което приличаше на рецептурник за магически отвари. Сега поне можеше да предположи защо е искал да види Мерин.

— Господи, Бет, виж това!

Гил издърпа друга купчина книги. Те бяха на немски, но илюстрациите им, на които бяха изобразени дяволи и всякакви демони, заети с недвусмислени действия, показваха какво е съдържанието им.

— Да не би дядо ти да пише книга за немската еротика? — той недоверчиво се разсмя.

— Не може да бъде.

Бет ги бутна настрани и придърпа друга купчина книги. Между „Психическа защита“ на Дайън Форчън и няколко книги за висшата магия се намираха и две книги за митовете, свързани с котките.

Тя се намръщи. Котки? Неприятен спомен се промъкна в съзнанието й. И тя, и баба Джейн бяха нападнати от котки. Бет потрепери и отстъпи от масата, като се огледа с неудобство.

— О, господи, Гил. Не трябваше да идваме тук.

— Разбира се, че трябваше. Това е страхотно, Бет — Гил беше притеглил един стол до масата и изглеждаше погълнат от книгите. — Той има изключителна библиотека. Сигурно струва цяло състояние.

— Той има кристално кълбо! — Бет го откри, убито в черно кадифе на една полица в ъгъла. — Я виж! Руни. Карти таро. Камъни, пера, о, и череп.

— Човешки ли? — Гил най-после вдигна поглед.

— Не, идиот такъв. На някаква птица с голям клюн.

— Гарван — Гил се приближи. — Той се занимава с нещо много интересно, Бет. Виж всички тези камъни, покрити със символите на пиктите. Ще трябва да нарисуваш един-два от тях за книгата — посочи огромния том, разтворен пред него на масата. Тя усещаше миризмата на одеколона му. — Всички познават кръстовете на келтите и изящните им гравюри. Ще трябва да нарисуваш някои от тях. Келтите са били добри каменоделци, а и пиктите също. Макар че каменоделство не е точната дума. В тези камъни се усеща невероятна сила. Чел съм малко за тях. Има много теории какво представляват — съобщения, родови знаци, пътни знаци, магически символи или надгробни плочи. Ето тук има един — Гил го посочи и ръката му лекичко докосна нейната. Тя не се отдръпна. — Снимал го е от всеки възможен ъгъл и е прекопирал символите, виждаш ли? Има змия, пречупено копие и огледало. И полумесец с нещо, което прилича на V. На гърба му има келтски кръст, но недовършен, което е интересно, защото показва, че първо са били издълбани символите на пиктите, а после — кръстът — той млъкна. — Бет, някой идва!

И двамата чуха шума от колата и се спогледаха виновно. Беше твърде късно да се скрият или да излязат. Който и да идваше, вече беше видял колата им пред вратата.

Когато вратата се отвори, те стояха един до друг край масата. Нисък мъж на средна възраст, облечен в дебел пуловер и яке, влезе с бързи крачки. Усмихна им се и протегна ръка.

— Аз съм Кен Макларън, свещеникът на Питънрос. Разбрах от съпругата ми, че сте роднини на Адам Крейг.

Бет пристъпи напред.

— Аз съм внучката му Бет. Искахме да го видим.

Макларън сви рамене.

— Понякога заминава нанякъде сам. Всеки ден идвам да го наглеждам и казах на жена ми, че малко се притеснявам за него — той погледна с неудобство към масата. — Виждам, че сте намерили книгите му.

— Разбира се — Гил изучаваше лицето на мъжа. — Доколкото разбирам, баща му е бил един от вашите предшественици?

Макларън кимна.

— Томас Крейг, чудесен човек. Всички в селото го уважаваха, а аз много харесвам Адам. Сприятелихме се веднага, щом той дойде да живее тука, но трябва да призная, че съм загрижен за него — той напрегнато погледна към Бет. — Скъпа моя, Адам не ми е казвал, че има роднини. Мислех, че е сам на света.

Бет сви рамене.

— Срещнах го за първи път съвсем наскоро. Не съм го виждала от бебе. Мисля, че е бил много нещастен, след като баба ми починала, затова заминал. Никой не знае къде е бил.

Макларън кимна.

— Изглежда много самотен. Всеки ден излиза призори, а понякога и по-рано и скита из хълмовете. Когато е тука, се занимава с книгите си — той млъкна и въздъхна. — А аз наистина се притеснявам от някои от нещата, които прави тука. Не бих го казал на непознати, но вие сте му роднини, а ситуацията е странна. Той се занимава с много опасни опити — свещеникът изгледа последователно Бет и Гил. — Не зная какво се опитва да направи. От време на време обсъжда с мене някои от въпросите, които го интересуват — ако смята, че мога да му дам съвет по отношение на спиритическите методи например, — но мисля, че някои от нещата, с които се занимава, застрашават не само безсмъртието на душата му, но и живота му.

Бет го зяпна.

— Че с какво, за бога, се занимава?

— Черна магия, нали? — намеси се Гил и погледна към книгите на масата.

— Мисля, че се опитва да призовава духове, че се занимава с магьосничество. Съжалявам, че трябва да ви кажа това, но се боя за него. На всичкото отгоре не зная къде е. Къщата не е обикновено така… — той се огледа, търсейки подходяща дума — мръсна. Той не чисти често, но не оставя храната да се разваля. Мисля, че не се е връщал от няколко дни.

Бет и Гил отново се спогледаха и той окуражително я стисна за рамото.

— Навярно е заминал някъде. Нали и колата му я няма? Ако е отишъл да се разхожда из хълмовете и е паднал някъде, колата му щеше да е тука.

— Но е оставил вратата незаключена — каза тихо Бет. — Нямаше да го направи, ако е мислел, че ще отсъства няколко дни.

— О, би могъл — намеси се Макларън. — Боя се, че това е типично за него. Казва, че никога не си заключвал вратите и не мога да го убедя, че престъпността достигна и дотук, макар и не в такава голяма степен, както на други места из страната — той се поколеба. — Струва ми се, че оставя вратата нарочно отворена. Мисля, че се надява някой да дойде.

— Имате предвид някоя определена личност ли? — попита Гил. Той разтваряше една по една тетрадките на Адам и ги разглеждаше.

Свещеникът кимна.

— Последния път, когато говорих с него за отворената врата, той ми каза така. Каза, че тя можела да го приеме като знак, че той иска да отиде при него. Но разбирам, че едва ли е имал предвид вас — той погледна към Бет и лекичко се усмихна.

Тя поклати глава. Този мъж с бледите сини очи и очила с дебели стъкла й харесваше. Беше грижовен и дружелюбен и Бет чувстваше у него сила, която я успокояваше.

— Съмнявам се. Ако трябва да бъда честна, дядо дори не ми даде адреса си. Останах с впечатление, че не иска никой да идва тука. Когато той ме намери, търсеше баба ми — другата ми баба, майката на майка ми. Но тя живее в чужбина и той си тръгна.

Искаше да види още някого. Мерин. Мерлин, магьосника.

— Отседнали сме в хотел „Лох Дуб“ — намеси се Гил. — Бет и аз работим върху една книга — той я погледна, сякаш я предизвикваше да отрече — и тя предположи, че доктор Крейг може да ми помогне по отношение на шотландската история. Решихме, че това е добър повод да дойдем и да го видим — Гил направи пауза. — Изглежда той особено се интересува от камъните със символи, които искам тя да нарисува.

Макларън кимна.

— Този камък — той посочи снимките на Адам — се намира съвсем наблизо. Трябва само да се изкачите на хълма зад къщата и да прехвърлите билото. Той е негова страст. Чудя се дали няма някаква връзка с баща му. Из документите на енорията имаше много бележки за този камък, написани от него. По онова време смятали плочата за езически символ, който разпространява ерес. Томас Крейг е бил доста краен във вярата си и напълно безкомпромисен. Искал е да го събори.

— Но това е нелепо, става дума за древен паметник.

Свещеникът кимна.

— През различните времена нещата изглеждат различно. Сега към него сочи знак и има табела с исторически сведения — той замислено замълча. — Чудя се дали не очаква баба ти.

— Да не би да е сенилен? — попита внезапно Гил.

Свещеникът и Бет отговориха едновременно:

— Не!

— Мисля, че той преследва някаква цел — продължи свещеникът. — Само ми се иска да намери други пътища, за да я постигне, защото си играе с адския огън и макар че далеч не е сенилен, понякога ми се струва, че е на границата на лудостта.

 

 

На половината път към хотела, те отбиха от пътя, за да се насладят на изумителния залез. Гил беше купил маслен сладкиш, когато спряха да заредят с бензин, и сега предложи парче на Бет, докато търсеше в жабката тетрадката си.

— Доколкото си спомням, някъде наоколо трябва да има прекрасен водопад, но не съм сигурен дали ще имаме време да го видим, преди да стане твърде тъмно — той погледна към нея. — Ти се поболяваш от тревога за него, нали?

Тя кимна.

— Нищо не разбирам.

— Трябва да поговориш с Лайза. Навярно има някакъв начин, по който съпругът й се свързва с нея при спешност.

Бет сви рамене.

— Господин Макларън ме уплаши. Той наистина беше разтревожен — внезапно тя посегна към дръжката на вратата. — Имам нужда да повървя. Нека се опитаме да намерим твоя водопад. Все пак трябва да има разнообразие в рисунките ми. Може би този трябва да се види на лунна светлина.

В здрача пътят едва се виждаше, но те внимателно го следваха с помощта на малко джобно фенерче. Преминаха покрай покрити с лишеи дървета и стръмни скали и се заизкачваха по почти вертикалния склон.

Бет спря да разтрие крака си, след като обувката й се подхлъзна по сипея и Гил я изчака.

— Добре ли си? — той махна с ръка към далечината. — Чувам водопада. Слушай.

Те стояха заслушани в шума на водата и шепота на вятъра из листвениците. Небето на запад беше все още светло от зарязващото слънце, но склонът пред тях беше тъмен. Бет потръпна. Отчаяно й се искаше Гил да я прегърне.

— Далече ли е? Стъмва се много бързо.

— Не и според картата. Мястото е туристически обект. Поредица красиви водопади. Трябва да е съвсем наблизо. Пък и луната изгрява.

Внезапно през дърветата проникна сребриста светлина и се отрази във водата, която се спускаше по хълма. Изкатериха се по стръмния път и се озоваха на естествена площадка, надвиснала над тъмния вир под водопада.

Бет потръпна.

— Там долу изглежда много злокобно.

— Погледни нагоре! — ахна Гил. — Каква красота!

Сякаш потоци чисто сребро се стичаха по черната повърхност на скалите, пронизани тук-таме от изящните силуети на дърветата, които се бяха вкопчили в стръмните цепнатини. Шумът беше оглушителен. Гил погледна към Бет и най-накрая я прегърна. Прошепна й нещо, но тя не успя да го чуе. Повдигна лице към него, но той разбра погрешно движението й. Устните му бяха горещи и твърди, а ръцете му — сигурни. Тя знаеше, че трябва да се дръпне и да се освободи. Но само след миг забрави за това и притихна в прегръдките му, докато луната се издигаше все по-високо над планинския склон и светлината й превръщаше дълбините на вира в течен огън.

Измина дълго време, преди Бет да си спомни решенията си и малко неуверено да го отблъсне.

— Не трябваше да го правим.

— Не — усмихна се той, — но се радвам, че го направихме.

— Гил, ами Идина?

Той въздъхна.

— Бет, с брака ни е свършено. Опитахме се, Бог ни е свидетел, но вече нямаме нищо общо. Тя също най-после разбира това. Идина е градско момиче, а аз съм провинциалист. Толкова е просто. Има и още нещо. Аз я отегчавам. Измина много време, откакто спрях да се любя с нея. Още преди да те срещна. Опитах се да ти кажа, но не мога да те виня, дето не ми повярва — Гил се поколеба. — Заплахите й да се самоубие… — той сви рамене. — Открих, че те нищо не означават. Те са драматични и ме карат да хукна през глава да я спасявам. Но тя е тази, която се отклони от правия път. Аз бях верен — направи пауза. — Верен на теб. Моля те, повярвай ми, не я нараняваме.

— Гил, искам да ти вярвам… — гласът й внезапно секна. — Какво беше това? — всичките й сетива бяха изострени.

— Кое? — той се взря в дърветата и скалите около тях.

— Сигурна съм, че видях нещо — там, в сенките — Бет почувства как я обхваща истински страх. — Да вървим, Гил. Да се връщаме при колата.

— Но тук е прекрасно, Бет. Наоколо няма никой. Пък и да има, няма значение. Никой не се интересува от нас — тя се беше отдръпнала от него и той я последва. — Пък и трябва да направя няколко снимки — апаратът висеше през рамото му.

Бет отново се огледа, като се опитваше да проникне с поглед в сенките.

— Недей. Нещо ни наблюдава.

— Нещо? — Гил отново я прегърна, този път — покровителствено. — Къде е?

— Не знам. Просто го чувствам. Моля те, нека си вървим.

Тя го хвана за ръката и го задърпа към пътя.

— Не, Бет. Почакай. Всички тези приказки за дядо ти и черната магия са те уплашили. Просто няколко снимки — той се освободи от прегръдката й и посегна за апарата. Фокусира внимателно, застана на ръба на каменната площадка и насочи обектива към блестящата вода.

— Ето така. Прекрасно! Още веднъж. Не искаш ли да направиш скици, да си вземеш бележки?

Бет поклати глава.

— Нека дойдем отново по светло. Моля те, Гил, искам да си ходя.

По гърба й лазеха тръпки. Посребрената красота на гората и водата изведнъж беше станала заплашителна. Паникьосвам се, внезапно си помисли тя. Това е точната дума. Страхувам се от Пан, бога на красивите и диви места. Тя прехапа устни. Или Гил беше прав? Нима книгите на Адам я бяха уплашили, а не великолепната дива красота на лунния пламък?

Не видя тесните очи, които я наблюдаваха иззад една надвиснала скала, нито чу драскането на ноктите, заглушено от шума на падащата вода.

 

 

Броихан все още я чакаше там, но тя го надхитри. Не отиваше в леглото, където той стоеше над спящото й тяло. Връщаше се наблизо, незабелязана от него и силите й бавно се възвръщаха. Стоеше близо до камъка, опипваше вдълбаните линии с пръст, виждаше мъха и вековните сухи лишеи, покрили рисунките на брат й и се усмихваше. Само тя можеше да разчете кода. Никой друг не можеше да следва тайните указания, които бяха написани тука. Изображението на огледало върху камъка беше почти заличено, затова когато искаше да надникне в сенките на времето, тя се взираше в малкото перлено огледало в кутийката от пудра.

Бродеше из хълмовете. Понякога се връщаше в Хертфордшър и обикаляше из къщата, където преди много време беше живял Адам. Сега там живееха непознати хора и тя не ги харесваше, но не ги закачаше. Те не бяха от значение. Не си заслужаваше да им обръща внимание повече, отколкото на семейството, което живееше в старата къща на Лайза в уелските хълмове.

Адам отново мислеше за нея. Тя го усещаше. Чувстваше енергията му, но все още не можеше да го види.

Когато детето на детето на Адам пристигна в Шотландия, тя веднага почувства това в кръвта си. Връзката съществуваше и момичето беше много близко. Брийд стана още по-силна.

Броихан също го усети. Той напусна колибата, където лежеше заспалото тяло на Брийд и отиде в своята. Там гадаеше по дима на огъня и по водата и наблюдаваше момичето Бет, с буйната тъмна коса. Знаеше, че тя най-накрая ще го заведе при Адам — мъжът, нарушил свещените закони, и при Брийд. Той наостри ножовете си и погледна към луната. Знаеше, че други хора в други времена гледат същата луна и почувства, че тръпка премина през тялото му.

В сенките отново се беше появил и другият мъж от времето на Адам, който го преследваше от толкова дълго време. Уелсецът ставаше все по-силен и уменията му нарастваха. Броихан се намръщи. Трябваше да се пази. Дарбата на човека от Уелс беше особена, а неговата сила вече не беше толкова голяма. Но той можеше да я възстанови. Щом веднъж пътищата към другите светове, които Брийд беше отворила и които бяха позволили на този мъж да се приближи, се затвореха завинаги, той щеше да възвърне силата на своята раса и да запечата сигурността на своя свят с кръвна жертва.