Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Edge of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Барбара Ърскин. По-силна от времето

Английска. Първо издание

ИК „Еднорог“, София, 1999

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN: 954-9745-10-4

История

  1. — Добавяне

23

— От колко време е така? — Айвър Фърнес стоеше до леглото на Адам.

Възрастта му се беше отразила добре. Той все още беше хубав мъж, вече оплешивял, но слаб и мускулест. Приближи до леглото на Адам и се наведе над него. Повдигна клепачите му, попипа ръцете и потърси пулса.

— Изглежда точно като Брийд, когато беше в кома.

Той се обърна, взе куфарчето си и извади овехтяла папка с бележки, която беше взел от болницата при пенсионирането си.

— Поисках да видя електрокардиограмите. При Брийд имаше интересни отклонения, които на времето бяха смятани просто за аномалия, но които според мен могат да са причинени от — той сви рамене и чаровно се усмихна на Лайза — нейния екзотичен произход. Разбирате, че не съм споделял истината за нея с колегите си. Иначе щяха да заключат и мен! Имах теория, че енцефалограмите трябва да покажат активност на онази част на мозъка, която не е била забелязвана, преди да функционира или чиято дейност не е била отчитана.

— Доктор Фърнес, това, което не разбирам, е как, ако тялото на Брийд е било в леглото пред вас, тя е могла да бъде някъде другаде? Адам не си я представяше в леглото си. Хората, които я видяха, които тя нападна, не си я представяха.

— Да, наистина — Айвър Фърнес изучаваше картона на Адам. — Чудя се къде ли е сега добрият доктор Крейг — той замислено гледаше към Адам и дъвчеше бузата си. — И дали няма значение това, че сте преместили тялото му?

Лайза разтревожено го погледна.

— Какво искате да кажете?

Фърнес сви рамене.

— Просто често съм мислил за безкрайността на времето и пространството. Ако човек може по желание да преминава през времето и пространството, има ли значение къде е оставил тялото си? Искам да кажа, ако смята да се върне обратно. И ако тялото умре, къде отива духът, душата или както наричаме жизнената енергия, която го е напуснала? Дали продължава да пътува в другите измерения или е прокълнат да скита вечно като призрак между световете, в търсене на гостоприемна плът?

— Това звучи ужасно — потръпна Лайза, взе ръката на Адам и дълбоко въздъхна. — Горкият ми! Тя направи живота му на земята ад, а когато накрая я потърси, нея я нямаше.

— Може би вече я е намерил — Фърнес замислено се взря в лицето на Адам. — Бих искал да знаем със сигурност.

Те и двамата погледнаха към сестрата, която влезе в стаята, погледна Адам и отново излезе, като затвори вратата.

Лайза въздъхна.

— Вие ме разтревожихте. Мислех, че някак ще разбере какво сме направили, но какво ще стане, ако се върне при камъка да търси тялото си и то не е там? Какво ще стане, ако не знае къде е? Но не можехме да го оставим там. Той щеше да умре — тя се изправи и отиде до прозореца, после се загледа в оживената улица. — Чудя се дали някои от хората, които според модерната медицина са изпаднали в кома, всъщност не могат да се върнат в телата си, защото са били преместени в болница и душите им не могат да ги намерят? — обърна се и го погледна. — Ще трябва да се върна при камъка.

Фърнес сви рамене.

— И какво ще направите? Ще му оставите съобщение?

— Не знам! — Лайза беше ядосана. — Но не мога просто да оставя това така, нали? Какво ще стане, ако той трябва да отиде отново там? Нима от болницата ще позволят да го отведем в планината през ноември под предлог, че душата му не може да намери отново пътя към тялото си?

Айвър Фърнес поклати тъжно глава.

— Знаете, че няма да го направят.

— Какво ще стане тогава? Ще бъде ли прокълнат да се скита навеки?

— Вие бяхте много близки, нали? — Фърнес се приближи до нея и нежно докосна рамото й. — Навярно той ще дойде и ще ви намери. Страхувам се, че нищо друго не може да бъде направено. Можете само да чакате. Освен… — той млъкна и погледна към Адам.

— Освен какво?

— Освен, ако някак не успеем да го закараме там.

 

 

Мъглата беше много гъста. Броихан се движеше предпазливо след брата на Брийд между дърветата и надолу по стръмния път. Въздухът беше плътен и труден за дишане, а пътеката странно безформена под безшумните му сандали.

Гартнет препускаше надолу безстрашно, с меч в ръка. От време на време се подхлъзваше в калта и очевидно не забелязваше сенчестата фигура зад себе си. Очите му бяха вперени в далечината между дърветата.

— Брийд!

Гласът му беше странно глух в мъглата. За първи път младият мъж усети тръпка на страх по гърба си. Той спря, огледа се и се ослуша. Наблизо имаше някой. Шумът на водата сякаш идваше много отдалеч, въпреки че виждаше проблясването на пяната, която обвиваше тъмните скали до него. Стисна по-здраво меча. Не забеляза фигурата, скрита в сенките.

Броихан много отдавна беше усвоил изкуството да става невидим, но Гартнет усещаше, че той е там. Някой ден трябваше да си разчисти сметките с чичо си, но сега имаше само една цел — да намери Брийд, да я отведе у дома и да я освободи от проклятието на Броихан и от затвора й.

В подножието на хълма той спря. Нямаше как да разбере накъде да тръгне. Брийд, повика я наум. Къде си, сестричке?

Отговор нямаше. Чуваше само стенанията на вятъра в дърветата зад себе си.

После умът му докосна съзнанието й за миг. Почувства гнева, страха и болката й. Беше изгубила своя Адам, не знаеше къде е той и винеше някого за това. Отново ловуваше с ножа си — искаше кръв, за да намери любимия си и да го освободи от мъките. Внезапно Гартнет разбра кого преследва Брийд. Беше детето на детето на Адам, единствената кръвна роднина на Адам, единствената, която можеше да го задържи в неговото време и да застане между него и Брийд.

Мъглата около него се сгъсти. Тя си беше отишла.

Брийд…

Викът му се изгуби във вихъра на пространството.

 

 

Бет се събуди внезапно и видя, че седи в стола до печката. От проблясването на фарове по тавана на всекидневната, тя разбра, че има посетител. Някаква кола се насочи към къщата и зави по алеята. Сърцето й биеше силно и за момент не знаеше какво я беше обезпокоило. После чу трясъка от вратата на някаква кола. Изправи се. Навярно Гил се връщаше. Слава богу! Отиде до прозореца и погледна навън. Над градината се носеше плътна бяла мъгла. Не се виждаше нищо. После чу бавни стъпки към къщата. Не беше Гил. Затаи дъх, загледана във високата прегърбена фигура, която се движеше по пътеката.

Отстъпи от прозореца, приближи се на пръсти до вратата и зачака, като се ослушваше. Настъпи дълга тишина, после някой силно почука на вратата и извика:

— Бет? Бет, скъпа, тука ли си?

Тя се напрегна. Отначало не можа да познае гласа.

— Бет, аз съм, Мерин.

— Мерин? — не можеше да повярва. — Мерин, почакай! Идвам!

Посегна към резетата с треперещи ръце и отвори вратата.

— Мерин? Как ме намери? О, толкова се радвам да те видя! — Бет го прегърна. — Така се бях уплашила! Къде беше? Как разбра, че съм тук?

Ако забеляза, че тя отново заключи вратата зад него, той не го показа. Отиде до печката и механично се наведе да хвърли няколко цепеници, както би направил вкъщи. После се обърна към нея. Изглеждаше същият както винаги, може би малко по-загорял, малко остарял. Очите му все още бяха дълбоки и забелязваха всичко.

— Дойдох, защото усетих, че имаш нужда от мен. Но, Бет, разбери, аз съм просто човек — той нежно й се усмихна. — Не съм Мерлин!

Тя прехапа устни, леко разтревожена.

— Трябва ни Мерлин. Само той може да ни помогне.

Бет седна на ръба на канапето и започна да му разказва всичко, което се беше случило, като от време на време се чудеше дали той вече не го знае.

— Толкова бях уплашена. Тя е тука, в планините, и нищо не може да я спре. Дори не зная дали не може да влезе в къщата.

Мерин остана безмълвен цяла минута, когато Бет млъкна и се загледа в лицето му. Най-накрая поклати глава:

— Не мога да усетя нищо, освен страх. Имам чувството, че тя се плаши от тебе точно толкова, колкото и ти от нея.

Нямаше смисъл да й казва истината, не още. Той се облегна на възглавницата.

— Бет, трябва да те науча, както научих баба ти на някои основни факти за живота и смъртта — очите му проблеснаха за миг. — Както и на някои техники. Не трябва да се боиш. Брийд е, или е била, обикновено човешко същество. Изглежда, не е била приятна личност, но не знаем какво може да й се е случило, за да я деформира така, както не знаем какво може да е повлияло, на който и да е нещастен престъпник или неуравновесен човек, когото срещаме в ежедневието. Тя е усвоила техники, които й позволяват да пътува по един необичаен за нас начин. Ако трябва да вярваме на баба ти, тя произхожда от една култура, където в тези неща не само са вярвали, но и са ги практикували. Изключително изтънчена култура, която ние самодоволно наричаме варварска, макар и тя да не е по-варварска от тази на много наши съвременници. Тъй като не можем да правим някои от нещата, които те са можели, ние ги наричаме суеверни и наивни. Ти и аз вече знаем, че това не е истина.

Мерин се обърна с гръб към отворените вратички на печката, наведе се и взе ръжена. Тлеещите дървета избухнаха в пламъци.

— Брийд е учила години наред, за да постигне своите познания. Навярно не е завършила образованието си, но можеш да бъдеш сигурна, че знае много. Аз не съм друид — той отново се усмихна, — каквото и да казва баба ти, но може би съм наследник на друидите или на някое училище за лечители отпреди много столетия. Учих по целия свят, писах книги, седях в краката на различни учители, наблюдавах и слушах — Мерин седна на стола срещу нея. — Изглеждаш учудена.

— Не знаех. Лайза не знаеше, че пишеш книги.

— Това не е важно — той замълча за миг. — Твоят приятел Гил ще прекара нощта с Кен Макларън. Не ме питай откъде знам или как той знае, че ще бъдеш в безопасност. Това е част от тайната — Мерин отново се усмихна. — Трябва да използваме времето, през което ще бъдем сами, за да планираме твоето обучение. Трябва да се опиташ да научиш за една нощ това, което обикновено отнема месеци или години. Трябва да отхвърлиш зрънцето съмнение, което все още усещам в мозъка ти, да изчистиш ума си от субективното и да се научиш да се вслушваш в интуицията си. Трябва да се научиш да се пазиш от Брийд и нейните приятели, ако има такива. Да умееш да се свързваш с нея. Трябва да можеш да се пазиш от котката в нея. Да можеш да предпазиш семейството си от беда. Навярно трябва да се научиш и как да върнеш дядо си у дома му. Тежка задача за — той погледна часовника на ръката си — не повече от седем часа.

Бет се намръщи.

— Защо за толкова кратко?

— Защото утре трябва да замина. Знам, че Лайза обича да си представя как аз изчезвам в облак дим в Пен-и-Бийкън, за да се скрия между световете в продължение на месеци или години. Страхувам се, че всичко е много по-просто. Имам билет за полета от Лондон до Ню Йорк — Мерин цъкна лекичко. — Също така, мисля, че си права. Мисля, че Брийд е създала връзка с тебе и ти си в голяма опасност. Може би няма да мине много време, преди да те нападне отново. Така че — той се изправи и потри ръце, — тъй като нямаш тренираната памет на бардовете, които можели да рецитират седмици наред, без нито един път да се повторят, предлагам да си осигуриш тетрадка, молив и неизменния спътник на нощното учене — чаша черно кафе, за да можем да започнем.

Не й каза, че преди да замине обратно за Ню Йорк, трябва да проведе своята собствена битка с Броихан.

Зората бавно настъпи и небето зад прозорците избледня, забулено от мъглата, която беше станала още по-гъста, но те продължиха да работят, без да я забелязват.

Той не й остави време да се страхува, нито да се съмнява в своите способности. Всеки път, когато тя мислеше, че ще припадне от изтощение, той я събуждаше. Когато свършиха, Мерин се изправи и й се усмихна.

— Готова си, Бет.

Тя също се изправи и погледна в огъня. Главата й се въртеше, чувстваше се изтощена и същевременно странно възбудена.

— Сигурен ли си?

Мерин се усмихна.

— Какво ти казах преди малко? Вярвай! Скъпа Бет, трябва да хвана самолета. Ти ще се справиш. Имаш естествена дарба за тези неща, иначе нямаше да успея да те науча така бързо. Предполагам, че трябва да благодариш на Лайза за това. Наследила си нейната интуиция. Скептицизмът, който е дошъл от дядо ти, беше забавил развитието ти, но сега научи, че между небето и земята има много повече, отколкото си си представяла[1], и че това е нещо напълно истинско. Но сега можеш да се контролираш. Бъди смела, моя Бет! Аз ще бъда духом с теб, помни това, когато ти потрябвам — той спря и я целуна по бузата. — И, Бет — изведнъж се сети Мерин, — не позволявай на Гил да изсмуче енергията ти, скъпа — докосна носа си и й намигна. — Просто се концентрирай над това, което трябва да се направи.

Тя остана на вратата дълго време, след като колата му изчезна надолу по пътя, после потръпна, влезе вътре и затвори. Тетрадката й, изписана със съвети, диаграми и информация лежеше на канапето, където беше седяла през по-голямата част от нощта. Внезапно стаята й се стори празна и самотна.

Не беше имала време да осъзнае какво се беше случило и не се чувстваше сигурна, че напълно беше попила всичко, което той се беше опитал да я научи през тези малко часове на интензивно учене. Разпали огъня в печката и бавно тръгна нагоре по стълбите. Една гореща вана и закуска щяха да премахнат болката от костите й, а после щеше да поспи малко, за да възстанови силата си преди битката, която предстоеше. Мерин беше сигурен в това и тя беше съгласна с него. Чувстваше го във въздуха като далечна буря, като някакво смущение в енергийното поле около тялото си, като вледеняване на чувствата в равнините, където Адам и Брийд се търсеха, но не се намираха.

Можеш да чакаш Брийд да те намери или ти да я потърсиш.

Инструкциите на Мерин бяха спокойни, почти небрежни.

Мисля, че душата й е разделена. Част от нея преследва Адам, а друга иска да унищожи всеки, който според нея, й пречи. Това си ти. От теб зависи, Бет, да спасиш дядо си и да се справиш с нея.

Не мога да го направя! Както си лежеше във ваната, тя почувства как я обзема паника. Мерин го беше направил да звучи лесно — като нещо съвсем обикновено. Изкачи се по тъмно в планината, намери прохода във времето и мини през него, намери дядо си и убий призрачната му любима магьосница, а после се върни и живей щастливо до края на дните си. Никакви проблеми!

— Бет… — гласът в ухото й беше нежен. — Бет, скъпа — устните му опариха нейните.

Тя се протегна и отвори очи. Стаята беше мрачна, светлината на деня беше забулена от мъглата.

— Гил?

В сънищата си беше отпътувала надалеч, беше се изкачила на мрачния склон до камъка. В далечината виждаше как дядо й я чака. Той я беше видял и отчаяно протягаше ръце към нея.

— Върнах се. Боже, колко е студено навън! Пак заваля. Кен поиска да остана при него през нощта. Опитах се да ти позвъня, но телефонът не беше включен. Толкова съжалявам, не успях да се измъкна. Но си тръгнах веднага, щом можах. Не можех да те оставя повече сама тука.

Бет седна в леглото и запали нощната лампа. Вдигна часовника си и го погледна. Беше почти обяд.

— Как е той? — попита тя уморено. Гил беше седнал на леглото й. В косата му блестяха ледени кристалчета.

— Нещастен, разбира се, и много самотен. Загубата на Мойра е разклатила вярата му.

— Горкият човек.

Бет спусна крака от леглото и посегна към халата си.

— Липсваше ми, Гил — хвърли се в прегръдките му. — Божичко, колко ми липсваше.

Тя не спомена за Мерин. Изведнъж се зачуди дали наистина беше идвал.

— И ти ми липсваше — Гил здраво я притисна. — Какво има, Бет? Случило ли се е нещо? Лайза обаждала ли се е?

Тя поклати глава.

Нищо. Просто се чувствам малко уязвима.

Не можеше да си спомни нищо. Думите бяха изчезнали. Беше забравила всичко, което Мерин й беше казал.

Разтреперана, Бет се изправи и потърси чехлите си.

— Гил, искам да си отида вкъщи. В Уелс.

— Защо да не го направим? Няма нужда да стоим тук, Бет — Гил улови ръката й. — Знаеш, че е така, нали? Можем да тръгнем още днес. Е, добре де, утре. Защо не го направим? Защо просто не си тръгнем? Дядо ти е в добри ръце. Не можем да помогнем на никого като чакаме тук.

Концентрирай се върху това, което трябва да се направи…

— Миличка, обичам те. Сега ми вярваш, нали? — той я гледаше втренчено. — Ще се разведа, говоря сериозно. И няма да се върна в Лондон.

— Наистина ли?

— Наистина. Идина няма да откаже, познавам я. Писнало й е от мене, а сега, слава богу, има друг, който да я развлича. Деймиън е богат и известен — точно какъвто й трябва. Искам да прекарам живота си с теб, скъпа.

Не му позволявай да изсмуче енергията ти…

Бет го погледна, после бавно го целуна по устните.

— Скоро ще се върнем у дома. Но преди това трябва да направя нещо. По-късно. Хайде сега да вечеряме.

Те се нахраниха и по негово настояване се качиха горе да си починат. Тя знаеше, че не трябва да го прави. Трябваше да тръгне, но едва ли половин час имаше някакво значение.

От теб зависи, Бет… Последните думи на Мерин внезапно прозвучаха в главата й… Не му позволявай да изсмуче енергията ти… Концентрирай се върху това, което трябва да направиш.

Гил я люби с настървение. Целувките му бяха топли, а ръцете отначало нежни, а после груби от желание. Бет лежа неподвижно дълго време, след като той заспа, сгушена в прегръдките му. Не искаше нито да мръдне, нито да се отделя от него — сега или по-късно, докато накрая и тя заспа.

Когато се събуди, стаята тънеше в мрак. Стресната, Бет лекичко се освободи от ръцете му и се измъкна от леглото. Облече се бързо, навлече два допълнителни пуловера, после бързо се наведе да го целуне по челото и тръгна надолу по стълбите.

Долу се осмели да запали осветлението и погледна часовника. Минаваше шест часа. Навлече якето и ботушите си с трескава бързина и взе ключовете от колата му от масата. За момент се поколеба, загледана в горещия червен блясък на печката. Той символизираше всичко, което беше сигурно и солидно в живота й.

Трябва да можеш да защитиш семейството си… Трябва да се опиташ да върнеш дядо си у дома му…

Нямаше избор. Трябваше да отиде.

Надраска бележка на Гил и излезе в ледения вятър. За миг спря на пътеката, после се обърна и лекичко затвори вратата зад себе си.

Колата на Гил беше пред входната врата. Бет погледна към тъмния прозорец на спалнята, отключи вратата и хвърли тетрадката, картата и раницата си на седалката до шофьора. Сгуши се трепереща в якето си и точно преди да влезе в колата, чу тихо ръмжене.

Огледа се с ужас, после се мушна в колата с главата напред и тръшна вратата. Зад нея в къщата Гил продължаваше да спи.

Като се взираше през прозореца, Бет пъхна ключа на таблото. Нищо не помръдваше. Пътят до голямото дърво изглеждаше мътно бял, а зад него се простираше стена от мъгла. Въобразяваше ли си или колата все още беше леко затоплена?

Къде е А-дам?

Гласът в главата й беше съвсем ясен. Ръката й се отдръпна от ключа.

Къде е А-дам?

Тя уплашено се огледа. Брийд не можеше да бъде в колата. Това беше възбуденото й въображение. Пое дълбоко дъх, като се насилваше да вдишва бавно, хвана ключа и го завъртя.

Моторът угасна.

Натисна съединителя, усетила как ръцете й се изпотяват и погледна нагоре към прозореца, като се молеше Гил да не се събуди. Не можеше да го вземе със себе си. Трябваше да направи това сама. Този път моторът, дори не запали. „Не, моля те!“ Тя удари по волана. „Моля те, тръгни, глупава проклета кола!“ Опита още веднъж.

Защо причини болка на А-дам? Той те мрази.

Гласът отекваше, сякаш идваше от много далече, но Бет го чуваше ясно.

А-дам те мрази!

Затвори ума си за Брийд. Дори най-кратката мисъл щеше да й позволи да нахлуе в главата й. Това не биваше да се случи. Трябваше да се концентрира, да запази защитния кръг непокътнат и силен. Ако успееше да се концентрира, нямаше да се провали. Нейният живот и животът на Адам зависеха от това. Остави ме на мира! Трябваше да отиде до камъка. Трябваше да намери Адам. Завъртя ключа отново и натисна съединителя чак до пода. Колата остана тиха.

Къде е А-дам? А-дам те мрази.

Остави ме на мира! Не знам къде е! Бет усети как паниката й нараства. В колата беше много задушно, но не смееше да смъкне прозореца. Махай се! Тя ли беше призовала Брийд? Защо колата не искаше да запали? Моля те, моля те, моля те, господи, нека да тръгне! Бет опита отново ключа, като усещаше силната миризма на бензин от задавения мотор.

Зад нея се чу трясък и тя ужасена обърна глава. Още една плоча беше паднала от покрива. Тя се разби на камъните на алеята до нея. Гледаше невярващо. В момента нямаше никакъв вятър. В мъглата нощта беше много тиха.

Помогни ми!

Беше ли го казала на глас или само си помисли думите? Сложи ръце на кормилото и дълбоко пое дъх. После отново завъртя ключа. Моторът запали. Бет затвори очи, измърмори бърза благодарствена молитва, после излезе на заден ход от алеята и се насочи към планинския път.

Зад нея котката остана за миг на пътя, размахала гневно опашка. После се обърна и изчезна в мъглата.

 

 

Бет стигна до разширението на пътя в подножието на пътеката и за момент остана загледана в дърветата, осветени от фаровете. Никога през целия си живот не се беше чувствала толкова уплашена. Угаси светлините и с мъка преглътна. Изчака очите й да свикнат с тъмнината и да събере кураж, после предпазливо отвори вратата и излезе. Въздухът беше много студен. Един нисък облак се издигна към небето и за миг тя видя звездите толкова близо, сякаш можеше да се протегне и да ги докосне. Млечният път падаше като прозрачен шал над главата й, а в далечината между два хълма можеше да види как Орион изгрява на хоризонта. Тихичко затвори вратата, заключи я, после се обърна към пътеката. Дъхът й приличаше на бял облак.

Къде е А-дам?

Спря ужасена. Гората беше много тиха. Трябваше да мисли за нещата, които я беше научил Мерин. Да се обгърне със защитен воал.

Бет продължи бавно нагоре.

 

 

— Ами ако умре, Айвър?

Лайза седеше в задната част на линейката и наблюдаваше Адам, докато колата се отправяше на север към Питънрос.

— Това е моя отговорност, не твоя. Аз подписах формулярите — той й се усмихна окуражително. — Ще умре, ако остане в болницата. Това е единственият му шанс. Ако беше лято, щях да предложа да го закараме до камъка, където е започнало всичко, но в това време… Е, тук поне ще е наблизо. Където и да е, може да се сети да потърси в къщи. Пък и ще му оставим знак.

— Как?

Айвър отново се усмихна.

— Това е твоя работа. Той ми каза, че си медиум. Сега е времето да го докажеш.

Наложи се дълго време да убеждават болничните власти да им позволят да приберат Адам за два-три дни. Единствено авторитетът на Айвър Фърнес и не съвсем вярната декларация на Лайза, че му е най-близка роднина и може да подпише всички необходими документи, най-накрая убедиха лекаря му, че болният няма да пострада от експеримента. Ако той знаеше, че обсъждат възможността да закарат пациента в планината и да го оставят в подножието на изпъстрения с пиктски символи камък, щеше да ги освидетелства на място. Времето беше толкова лошо, че Лайза не беше сигурна дали изобщо трябва да го връщат в Шилинг Хауз.

— Тя ще дойде ли при него?

Лайза сви рамене.

— Това всъщност не е той, нали?

Айвър се наведе и сложи ръка на челото на Адам, после хвана китката му и напипа пулса.

— Все същото. Слаб, но стабилен — той се изправи. — Ще ми бъде много интересно да срещна отново Брийд. Винаги съм мислил, че тя ми вярва, но не можех да бъда сигурен. И така, как ще изпратиш знак на нашите двама пътешественици?

Лайза сви рамене.

— Иска ми се да знаех повече за това. Мисля, че единственият начин е по телепатичен път. Навярно първо трябва да отида до камъка.

— Не се ли боиш? — той я погледна изпитателно.

Тя вдигна вежди.

— Да, страхувам се. Изплашена съм до смърт. Всичко, което искам, е да отпраша обратно за Италия при моя прекрасен и здравомислещ съпруг и да се скрия зад гърба му с бутилка кианти на есенното слънце. Но не мога, нали?

Тя се наведе и целуна челото на Адам. Беше много студено.

 

 

С присвити срещу студа очи, Бет продължаваше да се катери. Правеше всяка стъпка с усилие, фокусирала съзнанието си върху Адам. Трябваше да го намери. Нищо друго не беше от значение. Не си позволяваше да мисли какво ще стане после. Пътеката ставаше все по-стръмна и тя се задъха, но не можеше да си позволи да се занимава със слабостта на тялото си. Студът и страхът щяха да я разколебаят, да я направят уязвима. А тя трябваше да бъде силна.

Осветяваше с фенерчето пътя пред себе си. Гърлото й беше свито от мрачни предчувствия, заливаха я вълни от слабост, докато слушаше как потокът се хвърля върху скалите от дясната й страна и суграшицата пада върху клоните на дърветата. Трябва да запази кръга. Тя нервно се огледа. Беше ли я последвала котката? Но от нея нямаше и следа. Никога не се беше чувствала по-сама.

Успяваше някак да продължи да се катери. Само веднъж спря да си почине. Кръвта туптеше в ушите й. Далеч вдясно виждаше блестящата вода на потока, която се стичаше по повърхността на една скала и се разбиваше на пръски, докато се спускаше по водопада. Не слушай! Не позволявай на вниманието ти да се отклони! Помни Мерин! Мисли за него като за талисман в защитния кръг! Земята стана по-равна и тя усети, че вятърът се засилва. Облаците отново се бяха отдръпнали и небето беше ясно и мразовито, покрито с блестящи звезди.

Докато приближаваше към камъка, усети под краката си силата на мястото. Изненадана спря и веднага усети, че се разколебава. Не трябваше да се поддава на чувства нито на страха, нито на яростта. Трябва да остане спокойна и уверена. Пристъпи напред във високата трева и изправи рамене. Нямаше от какво да се страхува, освен от самия страх. Кой беше казал това? Някакъв американец. Дали не беше Рузвелт? Няма значение, ще си го повтаря като мантра. Никакъв страх. Само спокойствие и сила.

Сега вече виждаше камъка, брулен от вятъра, на планинския склон. Предпазливо се доближи. Чувстваше как енергията се излъчва от него на вълни. Той събираше земната енергия дълбоко в скалите под себе си; енергията, която позволяваше на тъканта на времето да изтънее и да се нагъне така, че хората да могат да пътуват из него. Отвъд това място времето и пространството бяха гъвкави, променливи и безкрайни.

С пресъхнала уста Бет вдигна ръце и ги сложи на камъка, за да почувства енергията, която вибрираше в него, да я поеме в тялото си, да почувства как извира под краката й, преминава през дланите й и се издига към главата й. Сега нямаше вятър и облаците се връщаха, издигаха се от широката долина под нея, като скриваха от погледа й далечните, озарени от звездна светлина планини, обикаляха мързеливо около храстите и все повече се приближаваха. След миг щяха да бъдат тук. Тя си пое дълбоко дъх. Мерин й беше казал заклинанието, няколко прости думи на уелски, които трябваше да я преведат през границата. Бет се намръщи. Не беше сигурна дали ги помни, но после, без да си дава време да мисли, започна да ги изговаря на глас, отначало тихичко, а после по-високо. Чуваше как гласът й отеква във вятъра и бавно падна на колене в замръзналата кал, когато мъглата я обгърна и времето яростно я всмука.

 

 

Гил стреснат се събуди. Изправи се уморено.

— Бет?

Мястото до него беше празно. Къщата беше тиха.

— Бет, къде си?

Огледа стаята. Беше тъмно. Намръщен, поднесе ръка към лицето си и погледна часовника. Беше спал часове наред.

— Бет!

Разтревожен, той претърси къщата, после отвори предната врата и погледна навън. Мъглата сякаш леко се беше разредила и той ясно виждаше пътя и дори първото дърво върху могилата зад завоя. Колата му я нямаше. Озадачен, той влезе отново в къщата и затвори вратата. Едва тогава видя бележката на кухненската маса. Взе я и прочете:

„Отивам при камъка да търся Адам. Не се тревожи, знам какво правя. Винаги ще те обичам. Б.“

Гил изстена.

— Глупава жена! О, божичко, защо заспах!

Изтича обратно във всекидневната.

Мъглата бързо се разнасяше. През прозореца можеше да види храстите и малката градина в светлината на звездите, уродливата дива ябълка и тръните. Беше много тихо. Той потрепери.

Трябваше да намери начин да я последва. Трябваше му някаква кола. Колата на Адам беше заключена в навеса зад къщата, където стоеше, откакто бяха закарали Адам в болницата. Къде бяха ключовете? Той започна трескаво да претърсва — първо бюрото на Адам, после масата, кухнята, нощното шкафче в спалнята му на горния етаж. Нямаше и следа от тях.

— Исусе!

Все повече се вбесяваше. Беше затворен тука, а суграшицата отвън се превръщаше в сняг и той нищо не можеше да направи.

Навлече палтото и ботушите си, отвори задната врата и тръгна по пътеката. Беше решил да запали колата с кабелите, след като разбие вратата на навеса, но тя не беше заключена. Той я отвори и се промуши в тясното пространство между малката синя кола и паянтовите стени на навеса. Отвори вратата на колата. Ключовете бяха още на таблото.

На третия път успя да запали, докато моторът кашляше и се давеше в облак пара. Включи фаровете, погледна към скалата на резервоара и видя, че е наполовина пълен. С благодарствена молитва за тази малка милост, той излезе през тясната врата и зави надолу по пътя. Не се спря да заключи вратата.

Колата му беше там, където Бет я беше оставила, до един храст на края на разширението. Той спря до нея, изскочи навън и се сгуши в палтото си, докато тичаше нагоре по пътя. Мъглата отново се връщаше и той почти веднага изгуби ориентирите си. Концентрира се колкото можеше върху едва забележимата пътека в краката си. Наруга се, че не беше взел фенерче.

Когато излезе на стръмната пътека, краката го боляха и дишането му беше затруднено. Ранената ръка все още го болеше, когато я движеше, а суграшицата се забиваше като ледени иглички в лицето му. Спри, върни се, внимателно. Беше изгубил пътеката. Огледа се трескаво, после отново я видя пред себе си, край потока като тънка ивица в мрака.

 

 

— Тук няма никого — Лайза се беше върнала при линейката, след като заобиколи къщата. — Задната врата е отворена и в къщата е сравнително топло, но няма и следа от Гил или Бет. Лошото е, че може би не са ни очаквали. Не можах да се свържа, макар че оставих шест съобщения на телефона на Гил.

— Можем ли да го внесем вътре?

Айвър седеше с Адам в задната част на линейката. С него бяха шофьорът и сестрата, която бяха наели за пътуването.

Лайза кимна.

— Отворих предната врата. Можете да го занесете направо в спалнята му на горния етаж. Сигурна съм, че другите двама скоро ще се върнат.

Едва когато Адам беше най-сетне настанен в собственото си легло и линейката отпътува, Лайза намери бележката на Бет на кухненската маса, където Гил я беше захвърлил. Тя се втренчи в Айвър пребледняла.

— Бет е отишла при камъка.

Айвър прочете бележката и въздъхна:

— И сигурно Гил я е последвал?

Лайза кимна.

— Ако само ни бяха изчакали!

— Мисля, че разбирам защо не са чакали — върху кухненската маса, между натрупаните писма и документи, Айвър беше открил телефона на Гил. Когато се опита да го включи, видя, че батерията е свършила. — Изобщо не са получили съобщенията ти.

— Мили боже! — Лайза се свлече на кухненското столче. — Защо трябваше да водим Адам тук?

— Доведохме го на мястото, където трябва да бъде — той мрачно я погледна. — Сигурен съм, че сме постъпили правилно, но всичко, което можем да направим в момента, е да изчакаме да разберем какво прави Бет.

— Да видим дали ще оцелее — рязко го поправи Лайза. — Не забравяй, че там тя ще се сблъска с Брийд.

— Не съм забравил. — Айвър окуражаващо я потупа по ръката. — Мисля, че е време да отидем при Адам. Нека се опитаме да го накараме да ни чуе.

 

 

Мерин стоеше в сенките и наблюдаваше силуета, очертан от залязващото зад планините слънце. Беше Броихан, облечен в черната си роба, скръстил ръце. Беше напрегнат, сетивата му бяха изострени, откакто внезапно осъзна, че вече не е сам, че онзи, който го преследваше през времето, е наблизо. Той бавно се обърна с гръб към аленото небе и огледа гората. Зад него в колибата спящото тяло на Брийд лежеше неподвижно, покрито с дебело кожено одеяло.

Мерин се приближаваше безшумно. Усещаше чистотата на студения въздух край себе си и невероятната тишина. Вече беше съвсем близо.

Той се обгърна със защитния си плащ и почувства как силата му нараства.

 

 

Бет не можеше да повярва, че се оказа толкова лесно. Хълмът се зеленееше, огрян от слънцето. Пиренът беше лилав, а огромната планинска верига сивееше на фона на синьото небе. Тя се огледа и видя камъка, близо до себе си. Намръщи се, защото очакваше да види гравираните символи — пречупеното копие, змията, огледалото. Но всичко, което виждаше, беше огромният кръст върху гранита и меката трева под него.

Чу се как хлипа на глас. Не се беше получило. Тя не търсеше кръст. Беше попаднала на друго място.

Приближи се до камъка и тогава видя древните символи на гърба му — ясни, прясно издълбани, могъщи.

И така, детето на детето на А-дам е тук…

Гласът идваше иззад нея и Бет рязко се обърна. Брийд стоеше до камъка. В ръката си държеше бляскав железен нож, току-що наточен. Някъде на хълма през двадесети век беше изгубила откраднатия някога от Катриона сребърен нож. Беше облечена в дълга зелена роба, пристегната с кожен пояс. На кръста й висеше празната кания.

Дете на детето на А-дам.

Беше като мантра в главата й, но устните на Брийд не бяха и помръднали.

Бет пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

— Адам? Къде е той? Кажи ми къде е, дойдох да го намеря.

Паниката я замайваше. Или може би й се спеше. Може би просто сънуваше, легнала в леглото до Гил, докато мъглата се събираше около прозорците.

Да си спомни какво й каза Мерин. Да си представи бележките си, цели страници от тях, запечатани в ума й. Да се обгради със светлина. Да продължава да повтаря защитната си мантра, да призове собствените си богове и ангели. Тя изправи рамене, като се опитваше да прикрие страха си и пристъпи напред, вместо да отстъпи, както беше настоял Мерин.

— Брийд, трябва да ми кажеш къде е Адам. Той не може да остане тук…

Внезапно Брийд се загледа зад нея към дърветата, с разширени от страх очи. Бет също чу далечен тътен на гръмотевица, свистенето и пукането на светкавица.

Концентрацията й се наруши и тя се обърна. Там стоеше висок красив мъж с орлови черти и буйна бяла коса. Робата му в червено и златно беше покрита от тежка черна мантия. В ръката си държеше меч. Бет го гледа една секунда, забравила за Брийд, после се обърна и побягна. Краката й се подхлъзнаха на тревата. Задъха се. Обзе я ужас.

Бет, стегни се. Не се плаши, тук съм. В главата й внезапно прозвуча гласът на Мерин.

Къде беше той? Тя трескаво се огледа наоколо.

— Мерин!

Бет, бариерите между световете са вдигнати. Преведи Адам сега, когато времето е спряло.

Слънцето беше залязло и тя отново беше обкръжена от мъгла. Беше толкова гъста, че не можеше да види нищо. Суграшицата я удряше в лицето и бодеше като ледени игли.

Мерин, помогни ми! Къде е Адам? Не мога да го видя! Собственият й глас сякаш звучеше в главата й. Беше затворена в този кошмар, неспособна да се освободи. Тичаше, но не помръдваше. Дишаше, но се задъхваше сякаш дробовете й бяха заключени.

Обърна се заслепена. Близо до нея в мъглата се виждаха други фигури. Мерин? Дядо? Не виждаше добре. Ужасът й беше твърде голям. Видя нова светкавица и чу нов гръм. Суграшицата се засили. После почувства една ръка върху своята.

Ела, бързо. Обратно при камъка. Върни се в своето време.

— Мерин!

Брийд беше отново там, застанала пред чичо си. Косата й се развяваше, острието в ръката й изглеждаше безсилно срещу Броихан.

Вещица и предателка! Дъщеря на вещица! Гласът му отекна в бурята. Ти и Адам ще умрете заедно тази нощ.

— Дядо! Мерин!

Бет отчаяно се въртеше. Това беше сън, кошмар. Не можеше да е иначе. След миг те всички щяха да се превърнат в тесте карти и да изпопадат край нея.

— Мерин, помогни ми! — извика тя в мрака. — Имам нужда от теб… Веднага!

 

 

Снегът се беше засилил. Гил се приведе по-ниско към земята, като за кой ли път си пожела да беше взел фенер. Беше се задъхал, очите му се присвиваха от студа. Пътеката беше изчезнала отново и той се приведе още, като отчаяно я търсеше.

— Бет! — той се изправи и извика в мрака. — Бет, къде си?

Никой не отговаряше. Гил отчаяно продължи напред. Горещите сълзи топяха суграшицата по бузите му.

— Бет!

Вече беше на билото и земята стана равна. Застана неподвижно и се опита да се огледа. Не беше ли това някаква фигура?

— Бет! — вълнението му даде сила. — Бет, идвам!

Затича се, после спря. Фигурата почти беше изчезнала в мъглата. Но това не беше Бет. Беше мъж, който сякаш размахваше меч.

— Всемогъщи боже! — Гил едва се спря.

Нямаше нищо, с което да се защити, освен голите си ръце. Броихан приближаваше. Косата му яростно се развяваше в падащия сняг.

Само след миг той беше до Гил, който отскочи извън обсега на смъртоносните му удари. Скочи напред под острието, хвана китката на другия мъж и я изви. Изненада се, че въпреки свирепия си вид, той беше далеч по-слаб, отколкото изглеждаше.

— Хвърли го, негоднико! — изсъска Гил през стиснати зъби и разтърси ръката на мъжа като териер.

Броихан!

Викът прозвуча отдалече, но все пак беше достатъчен, за да накара мъжа да се поколебае. Гил изтръгна меча му и той полетя във въздуха. После сви юмрук и се прицели в брадата на Броихан. Чу се тъп звук и друидът се олюля назад. Гил се обърна и затърси меча. Беше ранен и му се струваше, че кръвта влиза в очите му.

— Бет! — изкрещя той в суграшицата. — Бет, къде си? Адам?

Някой се приближаваше към него. Той внезапно разпозна тънката фигура с разпиляна коса и блестящи очи, която държеше нож…

— Исусе Христе! Бет, пази се! — не можеше да се помръдне. Беше като в кошмар. Не можеше и да вижда добре.

Крясъкът зад гърба му го стресна. Той се обърна навреме, за да види как огромният меч се спуска към него. Подхлъзна се, падна на едно коляно и с ужас погледна мъжа, който се беше над весил над него. Когато погледите им се срещнаха, прочете съдбата си в очите му.

Тогава внезапно се появи Мерин. Гил го видя да се изправя срещу Броихан с вдигнати ръце. Друидът се поколеба и отстъпи, после наведе меча си. Видя и Гартнет, който протягаше ръце към сестра си, а накрая се появи и Адам.

— Дядо! Адам! — писъкът на Бет ги накара да спрат. — Адам!

Той стоеше малко встрани и ги гледаше, един много по-млад Адам, с лице пламнало от вълнение и любов.

Брийд се обърна.

А-дам!

Беше го видяла. Най-после го беше видяла. Грейнала от радост, тя се затича към него през снега.

Бет затвори очи. Мерин! Какво я беше научил Мерин да каже? Изведнъж го видя пред себе си — нежното му лице, силата и увереността му. Можеш да победиш, Бет! Можеш да спасиш Адам, Брийд и себе си! Повече нямаш нужда от мен. И тогава тя си спомни думата. Онази дума на силата, която не биваше да бъде изговаряна, освен при смъртна опасност.

Затвори очи, вдигна ръце и я изкрещя към хълма. Гласът й отекна и набра сила, когато вятърът утихна и снегът започна да намалява.

 

 

— Събуди се! — гласът на Гил, изпълнен с облекчение, сякаш идваше до нея отдалече. — Бет, събуди се!

Тя отвори очи и се огледа.

Броихан, Брийд и Гартнет бяха изчезнали.

Вратата към миналото се беше затворила.

Хвърли се към Гил, трепереща от студ и страх.

— Изчезнали са! Скъпи, помислих, че ще умреш! — зарови лице в гърдите му.

Той я прегърна.

— Кажи ми, че това беше сън, Бет.

Тя тихо и тъжно се засмя.

— Не мисля, Гил, погледни се.

Той избърса суграшицата от очите си и погледна надолу. Дрехите му бяха подгизнали от кръв. Когато дръпна ръкава си, видя голяма рана на ръката си, точно под лакътя.

— Това е от меча на Броихан — каза тихо Бет.

— Върховният друид — Гил леко изстена. — Кой ще ми повярва?

— Никой.

Тя беше смъкнала шала си и стегнато го обвиваше около ръката му.

— Бет, къде е дядо ти?

Бет спря и се огледа. Наоколо не се виждаше никой. Разтри очите си и бавно се обърна.

— Но той беше тук! Не го виждам. Гил, да не би да мислиш, че…

— Върнал се е с тях.

— Не, Гил! Мерин каза, че ще успея. Каза, че всички ние ще се върнем в собственото си време — по лицето й се стичаха сълзи.

Гил я привлече към себе си, стиснал зъби от болката в ръката.

— Съжалявам, миличка. Не знам какво да ти кажа.

— Не успяхме — Бет за последен път се огледа наоколо и се запрепъва обратно към пътеката. — Всичко е било безсмислено. Горкият дядо. Той е затворен с тях, с този зъл Броихан. Те ще го убият.

 

 

Лайза стоя дълго време на задната врата, като се взираше в тъмнината. В съзнанието си виждаше не студената градина, покрита със сняг, а камъка с древните символи. Не се боеше. Усещаше, че всичко е свършило. Въздъхна.

— Бог да ви благослови, където и да сте!

Обърна се и най-после влезе в къщата.

Айвър седеше на масата на Адам. Със смъкнати на носа очила, той беше потънал в книгите му.

— Как е той?

Тя беше изморена и я тресеше.

— Проверявам го на всеки половин час. Няма промяна — той се изправи. — Иди и го погледни, а аз ще ти направя едно топло питие.

Лайза уморено изкачи стълбите, като събличаше по пътя мокрото си палто. Закачи го на парапета на площадката и влезе в спалнята на Адам.

— Бет отиде при камъка да те търси, стари негоднико — каза тя тихо, като приближи до леглото. Погледна го с обич. — Ще ми се да знаех къде си.

— Тук съм — шепотът беше толкова тих, че Лайза едва го чу. Той посегна към ръката й, но беше много слаб и едва помръдна. — Видях Бет. Тя си идва. Видях и Брийд. Тя е в безопасност. Отиде при брат си в своето време. Той я освободи от Броихан и ще се погрижи за нея. Мерин също беше там.

Лайза се отпусна на ръба на леглото. Наведе се и го целуна по челото.

— Сигурен ли си, че тя няма да се върне?

— Е, поне за известно време — Адам поклати глава. — За известно време.

После се усмихна.

Когато я беше взел в прегръдките си, когато целуна студените й устни в снежната вихрушка, Брийд му беше обещала:

Някой ден, А-дам, отново ще те намеря. Някой ден ще те видя в съзнанието си и ще се върна. Тогава никой няма да ни раздели. Никога.

Бележки

[1] Мерин перифразира думите на Хамлет от едноименната пиеса на Шекспир: „Да, има по земята и небето, неща, Хорацио, които нашата нещастна философия не е дори сънувала…“ — „Хамлет“ I действие, V сцена, превод: В. Петров — Бел.ред.