Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Task Force Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Dave (2015)

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман

Свирепия 4. Специална група „Блу“

 

Превод: Венцислав Градинаров

 

Библиотечно оформление и корица: „Тандем G“

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат: „Образование и наука“ ЕАД

Хартия: J. W. CAPPELEN

Шрифтове: SoflPlus

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 21

 

ИК „Атика“, 1996 г.

История

  1. — Добавяне

9.

— Винаги съм обичал да седя в кенефа сам — каза Л. К. Строхаус с толкова небрежен тон, сякаш сме стари приятели. — Когато бях малък, кенефът на двора беше единственото място, където можех да седна и да помисля.

Не са много хората днес, които си спомнят клозетите на двора. Аз го помня. Имахме такъв зад първата си къща в Лансфорд, Пенсилвания — една дълга съборетина, собственост на въгледобивната фирма, за която работеха баща ми, чичовците ми, както и дядо ми по майчина линия Джо Павлик.

— Вашият с една дупка ли беше или с две?

— О, по дяволите, бяхме твърде бедни, за да построим нещо повече от една дупка, Дик — имате ли против, ако ви наричам Дик, полковник?

Поклатих глава.

— Добре. Ти ме наричай Л. К., става ли? Е, Дик, в крайна сметка понякога хората, които работят за мен, стават малко прекалено покровителствени, знаеш, и ако им кажа, че искам да съм сам в дрискалника, за да мога да мисля, те вземат думите ми съвсем буквално. Уили Боб — това е момчето, което понатупа — беше от тях. — Л. К. поклати глава: — Младежи. Нямат никакво чувство за пропорции. Всъщност пропорциите бяха темата на моето слово днес на обяда на Асоциацията. Ти успя ли да ме чуеш?

Казах му, че съм пристигнал с почти пет часа закъснение и съм пропуснал обедната му поява.

Това не изглеждаше да го тревожи.

— Е, щом си тук за утрешния банкет… ще ги разтърся така, че през стени ще минават, за да променят нещата във Вашингтон.

Трябва да съм направил скептична физиономия, защото той се усмихна подкупващо, както големите продавачи, и ме потупа по рамото.

— Ти също трябва да дойдеш. Няколко души ми казват, че двамата с теб трябва да се съберем и да си побъбрим.

Зачудих се кои са тези няколко души, но нямах намерение да го питам.

— Добре звучи — казах уклончиво.

Л. К. продължи монолога си:

— Казват, че са ти големи топките[1] и ядосваш много хора, но постигаш каквото трябва. Харесвам тези качества. Хареса ми как се справи с онези танга в Лондон — решително. Ти си воин, Дик — а като теб вече няма много.

— Все по-малко и по-малко стрелци — отговорих.

Той се ухили.

— Тази категория включва и теб, нали?

Не разбрах накъде бие и му го казах.

— Е, предвид факта, че винаги си дълбоко в лайната спрямо Военноморските сили, може би трябва да помислиш за нова работа по някое време в близко бъдеще. Затова трябва да поговорим, за да видим какво можем да измислим.

— Може би — отговорих и запитах къде е отседнал.

Строхаус се усмихна.

— Наех си таванския апартамент — чувствам се донякъде така, сякаш съм във фоайето у дома, но ще ми свърши работа. Няколко души ще ме посетят за кльопачка и клюки. Ти защо не дойдеш към… о, около двадесет часа. Просто кажи на младежа пред вратата, че те очаквам.

— Л. К., нещо в младежите, които наемаш да стоят пред предните врати, ме изнервя — казах.

Л. К. се засмя.

— Разбрах — каза. — Но ти няма да имаш повече неприятности — аз ще се погрижа за това.

Протегна ръка, взе сметката, която седеше зад чашата ми с „Бомбай“ и я подаде на някого зад себе си, без дори да погледне. Е, приятели, това е увереност — просто фактът, че той знаеше, че зад него има някой, беше невероятен. Това е онзи тип поведение на тясно свързана малка група, какъвто се опитвам да насърчавам сред моите мъже.

Огледах се — бърза разузнавателна процедура, — защото си помислих, че съм с човек, много добре познат в цяла Америка, и седяхме в бар, а никой не търсеше автографа ми и не се намесваше в разговора ни.

Видях, че се намираме в центъра на един предпазен мехур. Между нас и всички останали в бара имаше три метра въздух. Всички останали посетители на бара просто бяха отстранени — толкова тихо и ефективно, че не бях го забелязал до момента.

Поздравих Л. К. за мерките за безопасност, което извика усмивка на сбръчканото му лице.

— Склонен съм да наемам бивши бойци от „Делта“ или тюлени, Дик. А те не губят тренинг, защото уреждам да се запишат в запасните части на специалните сили и се обучават на моето място в пустинята. Освен това имат адски добър шеф.

Заби дългия си пръст във въздуха, след това леко го изви в посока към нас.

— Хей, заместник Дъг, ела.

От сенките изникна едро привидение в зле скроен сив раиран костюм, синя риза и обувки с дебели подметки.

— Здрасти, Дик — злокобно изръмжа генерал-майор Елуд Т. Докинс. — Отдавна не сме се виждали.

 

 

Втората година, когато командвах „ТЮЛЕН-група 6“, Дъг Докинс стана командир на „Делта форс“.

Когато Чарли Бекуит водеше „Делта“, аз имах постоянна покана да изпращам редовно взводове от моите тюлени в Браг, за да се обучават с другите. Това е учтив начин да се каже, че моите момчета и момчетата на Чарли щяха да си го начукват едни на други в продължение на седмица. Уреждаха учения по спасяване на заложници при реална стрелба, скокове с въже от хеликоптери и провеждаха състезания за двойки по снайперска стрелба. Окончателните мероприятия, които двамата с Чарли по навик водехме отпред, се състояха в десеткилометрово лазене по кръчми, последвано от двудневен махмурлук.

След това Дъг пое командването на „Делта“. Той получи поста, защото неговият покровител, един четиризвезден, проверен от правителството на САЩ рубиненочервен сфинктер от категория А[2] на име Жак Малоун, пое Командването на специалните операции във военновъздухарската база в Макдил. Дъг беше началник-щаб и главен гъзолизец на Frère[3] Жак. В замяна за своята лоялност беше получил командването на „Делта“.

За няколко дни настроението във Форт Браг се промени. Сякаш над тях се беше спуснал гръмотевичен облак. Дъг беше от онези офицери, които бяха прекарали повече време като щабари, отколкото в бой — престоял беше във Виетнам по-малко от шест месеца, а на бойното поле по-малко от осем седмици и просто не мислеше като воин. Като командир Дъг желаеше в много по-малка степен да дели с мен информация, както и с други командири на специални части, отколкото Чарли. Започнахме да мислим, че той гледа на нас повече като на противници, отколкото като на колеги.

Е, приятели, тук има проблем. Специалните воини трябва да се държат едни за други, защото и без това работим при изключително неблагоприятни за нас условия. Конвенционалният военен — и няма значение дали говорим за армейците, военноморските сили, морската пехота или военновъздухарите — не обича особено силно змиеядците от никой вид — на точки, ленти или друга окраска.

Друго: винаги съм поддържал възгледа, че като неконвенционален воин трябва да нямам друго бъдеще освен това на тюлените — да бъда оператор. Нося белезите си с гордост. Никога не съм искал адмиралски звезди така, както другите ги искат. Когато бях невъздържан сержант от групите по подводна диверсия, казах веднъж на един четиринашивник, че предпочитам да бъда старшина в групите, отколкото адмирал, защото щях да върша повече работа и да си прекарвам по-забавно. Когато станах овцифер, вярвах, че най-важната работа, която можех да върша, е да стана командир на група тюлени и да водя хората си в боя. Бог беше добър с мен — даде ми тази възможност не веднъж, не два, а повече от половин дузина пъти.

Но разбрах не след дълго, откакто Дъг Докинс пое командването на „Делта“, че той никога не си е спечелвал белези. Единственото нещо, което беше искал, е звезди.

Отношенията ни се определиха, когато той с нежелание прие моето предизвикателство за съревнование рамо до рамо, както тези с Чарли. След едномесечни преговори закарах със самолет взвод от най-добрите си боклукчийски торби в Браг и се впуснахме в действие за цяла седмица.

Надпреварата беше равна чак до последния ден — тогава по график трябваше да проведем учение по динамично влизане в стаи под истински обстрел в пететажната модулна къща за убиване на „Делта“. По традиция, съществуваща в специалните въздушни сили, аз и Дъг играехме заложници. Според теорията, ако не се чувствате спокоен да позволите на хората си да стрелят във вашата посока, значи не заслужавате да ги водите.

Правилата ми позволяваха да определя сценария за „Делта“, както и той да направи същото за „ТЮЛЕН-група 6“. Тъй като групата домакин е последна, ние действахме първи. Дъг ни даде съвсем конвенционална задача: трима заложници в кабинет на горните етажи в посолство, пазени от шестима похитители. Двамата с Дъг бяхме разположени на етажа до едно бюро. Честно казано, това до голяма степен беше посредствена версия на нападението на кралските сили на Великобритания в Принцес Гейт в Лондон и моите хора, които бяха водили инструктажа на бойците от кралските сили, провели спасителната операция, изпълниха всичко с лекота.

Предварителното разузнаване мина добре. Използваха безшумни свредели, за да поставят малки камери и да могат да виждат къде са всички. Прокараха миниатюрни микрофони през стените, за да следят „тангата“.

Тогава, след като бяха проверили, препроверили, пре-препроверили и затворили мистър Мърфи в един шкаф, един взвод се спусна на въже от покрива и влезе през прозорците с ослепяващи гранати и сълзлив газ; останалите разбиха вратата. Трябваха им седем секунди за завършване на мисията от сигнала за започване.

Беше наш ред. Дадох на Дъг една истински гадна задача: петима похитители и трима заложници на реактивен самолет „Гълфстрийм-III“. Това беше кофти сценарий, защото вътрешното пространство в тялото на гълфстрийма е тясно и малко и видимостта, а следователно и определянето на целта се превръщат в огромен проблем за щурмоваците. След това направих ситуацията още по-лоша: двама от тангата и един от заложниците, наредих аз, трябва да са жени.

Защо от това нещата ставаха по-трудни? Защото независимо колко добре са обучени хората ви, независимо колко време са работили по тези въпроси, им е по-трудно да застрелят жена, отколкото мъж. Всъщност терористите знаят това — и женските танга постигат огромни успехи, тъй като през едната десета от секундата, когато се колебаете, защото те са жени, ви пръсват задника.

Освен това групите на Дъг трябваше да вземат решение за част от секундата коя от срещнатите от тях жени е танго и коя — заложник. Не им казах, че кофти момичетата (всъщност те бяха манекени) няма да носят оръжие. Вместо това те трябваше да държат малки електронни детонатори.

Моите момчета си играха ролята на танга добре. Пребъркаха ни цялостно. И познайте какво стана. Откриха малък радиопредавател в дрехите на Дъг.

Опа, това е нарушаване на правилата. Разбира се, при войната със специални методи няма правила. Затова моят главен старшина, един безочлив рижав боклук, когото ще нарека Двете псета, прибра предавателя ефикасно и тихо, преди Дъг да успее да каже нещо нередно.

От игривия поглед на Двете псета аз знаех какво щеше да прави той. Щеше да подава всевъзможни лъжливи сведения на противника. Е, във война и на война всичко е честно[4] — ако вие сте група спасители на заложници, е по-добре да отчетете това в плана си.

Хората ми вързаха Дъг до мен в съседни столове, обърнати напред. Срещу нас поставиха кукла, която представляваше женско танго с детонатор в ръка. На стола зад Дъг, който гледаше назад, се намираше заложницата — друга кукла, — стиснала малка правоъгълна чантичка. Точно зад мен се намираше втората дама-танго-манекен, а в нейния скут лежеше детонатор, приличен на чантичка.

Трябваше им само половин час за разузнаването. Това е доста малко и предположих, че навярно „Делта“ разчиташе на информация от предавателя. Само че не Дъг им я даваше, а главният старшина Двете псета.

Сега вероятно се чудите защо хората от другия край не са доловили разликата между гласа на собствения си командир и този на моя главен старшина. Отговорът е, че тези минимикрофончета обикновено се скриват под слоеве дрехи и затова не се получава добро качество на гласа. Това, което чувате, е с прекъсвания. Не е информация, на която трябва да базирате мисията си — това е просто допълнителен източник, който може да помогне да разберете срещу какво сте се изправили.

След това нападнаха. Бум-тряс — пръснаха се прозорци и капаци и гранатите със сълзлив газ избухнаха. Въпреки очилата и антифоните аз оглушах и ослепях. Знаех, че ако не носех нищо, тъпанчетата ми щяха да се пръснат от сътресението.

Влязоха добре — изкатериха се точно както бяха обучени да правят. След това сълзливият газ влезе под очилата ми и очите ми започнаха да сълзят. Чувах удари от куршуми, изстрелвани по двойки.

Мааама му стара — един куршум проби седалката между Дъг и мен и дясното рамо и вратът ми започнаха да болят адски. Някой кучи син ме беше застрелял.

Всичко свърши за няколко секунди. Донесоха вентилатори, за да раздухат сълзливия газ, както и лекар, за да ми спре кръвта. Добрата новина беше, че дебелият, четиридесет и пет калибров куршум не беше улучил сухожилия, кости или нерви — беше преминал през месото на врата ми, оставяйки една голяма, грозна, болезнена дупка. И въпреки че болеше адски и кървеше като отпушен язовир, раната не беше сериозна — щях да я излекувам по-късно с обилна двойна доза „Д-р Бомбай“ с лед.

Казах на всички, че е по-съществено това, дето бойците на Дъг „убиха“ заложничката и спасиха лошата с детонатора, отколкото това, че някой тъп задник бе прокарал един куршум през врата ми, без изобщо да улучи куклата-танго. Разбира се, ако така се беше осрал някой тюлен, вероятно щях да го убия. Та нали винаги съм изисквал повече от тюлените, отколкото от одеялоглавците.

Другият критичен въпрос беше защо се осраха толкова лошо. Една от причините се състоеше в това, че разчитаха на лошата информация, която главен старшина Двете псета им бе подавал по присвоения предавател. Вместо да се прокрадват, надничат и получават информацията си по трудния начин, те бяха минали по краткия път — и той ги отведе встрани. Помните, като ви казвах, че бяха посветили твърде малко време за разузнаването си, нали? Е, точно така направиха. И това казах на Дъг.

Той беше бесен. Никак не харесваше резултатите. Настояваше да направим всичко отново, за да могат момчетата му да постигнат по-добри резултати.

Аз обаче не исках и да чуя. Той беше се опитал да мами, ние го бяхме хванали — и одрали жив. А и за тези учения се предполагаше, че са реалистични — а в реалния живот няма връщане назад.

Затова му поднесох мнението си по своя нормален, дипломатичен болничен маниер:

— Да ти го начукам, минетчийска смрадлива уста такава, ти загуби.

Както можете да се досетите, „ТЮЛЕН-група 6“ и „Делта“ никога вече не проведоха съвместни учения. А Дъг? Той си изгради команда. Делтата на Чарли Бекуит беше гадна и страшна: 200 души, всичките стрелци. По времето, когато Дъг освободи командния пост, имаше 475 бойци в „Делта“, както и още 300 души помощен персонал. Империята му разполагаше с всичките ненужни бюрократи, бълващи стотици безполезни протоколи, изследвания и отчети, които си проправяха път нагоре по командната верига. Той трябва да е направил впечатление на някои хора, защото си получи звездата. Всъщност завърши кариерата си като двузвезден КССО — командващ съвместните специални операции във Форт Браг. А когато Военноморските сили се нахвърлиха срещу мен в края на осемдесетте години, генерал-майор Елуд П. Докинс осигури достъп на Националната следствена служба до всяко късче неласкава информация за мен, която се съдържаше в папките на командването на съвместните специални операции.

 

 

Доста състарен изглеждаше. Широкоплещестото му тяло беше напълняло и той имаше онзи мазен вид, който се получава от твърде много обеди за сметка на фирмата и недостатъчно движение. Видът му се подчертаваше от старите бакенбарди и армейската подстрижка, която сега беше сива и доста рядка отгоре.

Дъг протегна ръка към мен.

Погледнах я, но не я поех.

Веждите на Л. К., от които приличаше на койот, се повдигнаха двадесетина сантиметра.

— Момчета, вие май сте имали напрегнато минало.

— Имахме своите добри и лоши моменти — сухо отговори Дъг. Замълча. — Чух, че сега убиваш заложниците, Дик.

Не можех да оставя това така.

— Очистих един шибан неизвестен тип, който носеше шибан пистолет. Ти никога не разполагаш с реалните факти, нали, Елуд?

Обърнах се настрани и допих джина си.

Дъг оголи зъби.

— Е, заднико — изръмжа той, — ето ти един шибан факт: моите приятели в Пентагона казват, че ще те дадат на военен съд за онова осиране и че министърът на Военноморските сили ще бъде свидетел на обвинението.

О, нима знаеше това? Радвах се, че го знае, защото, както ще си спомните, нежни читатели, moi беше съставил това малко фактче, този бит информация, този дълбочинен дезинформационен взрив и го беше заровил в „Интелинк“.

Приятно беше да срещна очи в очи поне един от хората, които пасяха в забранена територия. Но аз не помръднах и мускулче. Просто го изгледах спокойно.

— И пет фъшкии не давам какво казват приятелите ти в Пентагона. Освен това те грешат. Аз вече не съм във Военноморските сили. Уволних се преди три дни.

Съдейки по грозното му лице, бях го изненадал.

Съдейки по лицето на Л. К. Строхаус, и него бях изненадал. Но той не беше от хората, които оставаха изненадани дълго време.

— Трябва ли ти нещо, с което да пълниш кошницата, Дик? Е, аз обикновено не наемам човек без поне една звезда. Всъщност около себе си имам толкова много звезди, че сякаш живея в някакъв проклет планетариум. Имам — започна да брои на костеливите си пръсти той — общо двадесет и две звезди на заплата, включително бивши председатели на Обединеното командване. Имам още половин дузина, които чакат — само да се пенсионират.

След това ме изгледа с изражение, което беше толкова ненормално, че косата на врата ми се изправи.

— Но в твоя случай мога да направя едно изключение. — Изгледа Дъг с онзи тип бездушна усмивка, каквато злодеите от уестърните запазват за селяните точно преди да започнат да грабят, плячкосват, изнасилват и опожаряват селото им. — Елуд, дай на Дик една визитна картичка — от онези с частния номер, за да може да се свързва с мен, когато си поиска.

Дъг бръкна в сакото си и извади една гравирана картичка. Постави я между два пръста и я протегна към мен.

Майка ми, Емили, ме възпитаваше в учтивост. Затова му казах:

— Да ти го начукам много — взех картичката и я погледнах набързо. На нея пишеше: „Паджар индъстриз, Ла Куинта, Калифорния“.

О, как обичам парченцата от пъзела да започват да се наместват. Пъхнах картичката в джоба на ризата си.

— Ако е при нас, нещата в каюткомпанията ще бъдат интересни, а, Елуд? — Л. К. Строхаус се ухили и заби палец в гърдите ми. — До утре, Дики.

 

 

Обадих се от един монетен автомат по път за площад „Удуърд“. Бях дал дума на Свещеника да стоя настрани от обезопасителната мрежа от старшини, която създадох през кариерата си. В искането на Свещеника имаше смисъл — сигурността беше нарушена. Ако Дъг Докинс можеше да чете секретни зашифровани съобщения, то аз не исках да поемам и най-малък риск.

Но не бях обещал на Свещеника нищо за пенсионираните моряци. Вижте, приятели, съществува малка, стегната, общонационална мрежа от стари моряци от групите за подводна диверсия и тюлени, които поддържат връзка по факс и телефон. Те са ветерани от Втората световна война, от Корея, Виетнам и от Студената война — повечето от тях тихи, скромни герои, чиито високо секретни мисии, слава богу, не са били разкрити от нахални писатели. А и те продължават да си затварят устата — освен ако разговарят помежду си.

Това са същите жилави водолази, минирали севернокорейски пристанища и убивали генерали от комунистически Китай през петдесетте години, измъквали тетрадки с шифри от потопени съветски ядрени подводници и спасявали атомни оръжия от потънали бомбардировачи „B-52“ през шестдесетте години. Някои от тях изчезнаха от водолазните групи, за да работят по секретните проекти на адмирал Хаймън Рикоувър. Други бяха прецакани от ЦРУ или още по-тайни агенции. Те не се срещат често лице в лице. Но поддържат връзка.

Малко — много, много малко — бивши офицери са канени да станат част от мрежата. Но мнозинството от тази неформална, непочтителна национална общност от бивши водолази е „замирисало на пръст“, което е водолазки жаргон за пенсионираните моряци от флотата по източното крайбрежие. Това са бившите старшини на взводовете и групите за подводна диверсия, като моя старшина Ев Барет от взвод 22, помощниците при оръдията, снайперистите и боцманите, които бяха поддържали екипажите си в изправност посредством познатата във Военноморските сили гранитна дисциплина. Това означаваше, че провинилите се биваха почерпвани с бърза цинтарка в задника или тупалка в ченето вместо с писмена заповед за наказание. Повярвайте, това вършеше работа по-добре от всеки бюрократичен тормоз — а и така се възпитаваха по-добри войници. Знам, защото така бях обучен и аз.

Както и да е, извадих тънък бележник с адреси от портфейла си, пуснах необходимия брой дребни в телефона и набрах един номер. Телефонът иззвъня веднъж, два пъти, три пъти, след което отговори ръмжащ водолазки глас:

— Ало?

— Мъгс, ти си безполезен задник, тънкохуй скапан лапач на боклуци, лайнолик лайномозъчен шибан малък минетчия.

От другия край на линията се чу незабавен смях, последван от:

— О, здрасти, скапан Ричард. От доста време не сме се чували. Все още ли се завираш чак до грозната си глава в конски лайна?

 

 

Оставих бележка в хотелската стая, че ще отсъствам цяла нощ, наех една кола и заминах на северозапад по междущатско шосе №75 през модерните райони на Детройт — Роял Оук, Бирмингам и Понтиак, — след което продължих към Флинт, където голямото шосе зави точно на север. Ако Мичиган е оформен като дясна длан, обърната нагоре, то Сагиноу се намира точно под мястото, в което палецът се удебелява. Няколко мили северно от Сагиноу се отклоних от междущатското шосе по двулентов щатски път, карах по него дванадесет мили и завих на северозапад. На едно кръстовище, обозначено със знак стоп, завих наляво по настлан с черен асфалт път, който криволичеше право на север между поточета, огромни полета, които по време на сезона сигурно са били засети с люцерна, пшеница, царевица и соя.

В момента те навярно бяха оставени незасети, а от изораната и набраздена почва стърчаха останки от растения. Но не можех да видя нищо — твърде тъмно беше. Продължих да карам под черното вечерно небе, като следвах дадените ми указания. Проверих шестицата си. Зад мен пътят беше празен. Ако някой ме следваше, значи кара с угасени фарове.

Просто за да съм сигурен, веднага след като пътят направи ляв завой, аз отбих, угасих собствените си фарове и изчаках петнадесет минути, като слушах радиото. Не мина нищо.

Възобнових пътуването и стигнах в малък град с непроизносимо индианско име и една-единствена главна улица с полусъборени магазини, чиито прозорци бяха затворени с капаци, изронени тротоари и никакви светофари. Преминах през него бавно. На две мили от другата страна завих по друг черен асфалтов път и продължих пет мили на север, докато стигнах в град, наречен на името на някоя жена — Черити.

Метрополисът Черити се състоеше от затворена бензиностанция, голи и издълбани от вода бетонни плочи в местата, където някога са се намирали помпите, и празен магазин, на чиито витрини някога е имало фермерско оборудване. Малкото къщи встрани от пътя не криеха възрастта си и белезите на суровите зими в района.

Максималната скорост продължаваше да бъде ограничена до 25 мили в час, когато фаровете ми осветиха огромната бяла котва от бетон, върху която беше поставена пощенската му кутия от дърво в корабносив цвят. Отминах котвата и веднага завих вляво, като слязох върху настлана с чакъл пътека, която минаваше точно покрай малката бяла къща, някога принадлежала на родителите му. В края на пътя стоеше наскоро измит и лъснат с восък сив буик с четири врати и с неизвестен брой години.

Той ме чакаше — зад предната врата, която нетърпеливо бе оставил отворена — с хладилник, пълен с леденостудена бира и с топла мечешка прегръдка. В групите по подводна диверсия беше известен като Мъгс[5]. Мъгс, защото големите му ирландски уши стърчаха на деветдесет градуса от главата, а да не говорим, че в групите по подводна диверсия от около 1950 година не можеше да се носи име като Алойсиъл Шон Съливан. Не, ако човек иска да мине жив през обучението за включване в групите по подводна диверсия — така се наричаше, преди да измислят основното обучение по подводна диверсия за тюлени.

Сега беше съвсем сам. Жена му Алис беше починала. Децата и семействата им бяха се преместили на запад и на юг и живееха добре в Тексас и Калифорния. Защо да не отиде при тях? Да живее на слънце и да играе голф? Отговорът беше, че мястото му е там, където са корените му, и проклет да е, ако го напусне отново. Преди повече от половин век беше заминал за морето. След двадесет и една години на разпределения беше се уволнил, върнал се в Мичиган и работил като полицай в Детройт. Петнадесет години по-късно беше дръпнал резето, както полицаите наричат уволнението, върнал се тук и тук щеше да остане.

Забелязах безупречно подредения хол, спретнатото добре почистено антре, зад което имаше малка гостна, която беше превърнал в свой кабинет с телефон, компютър и факс върху направено от самия него бюро.

Просто за майтап метнах едно петаче върху силно опънатото одеяло на леглото и наблюдавах ухиления Мъгс, когато го улових на тридесетина сантиметра във въздуха. Морякът си остава моряк за цял живот.

Макар и на шестдесет и пет години, той все още притежаваше походката и извитите крака на моряк от рисуваните филми (всъщност Мъгс винаги ми е напомнял моряка Попай с размерите и формата си). Имаше лице, за каквото Бог, изглежда, е мислил, когато е създал моряшките кепета. Мъгс седна в охлузения си от използване фотьойл и прокара ръка през гъстата си червена и побеляла коса. Аз седнах на ъгъла на дивана. Той беше нарязал малко швейцарско сирене, забол по една клечка за зъби във всяко парченце и наредил около сиренето малки солени бисквити. Постави стъклената чиния на масичката за кафе пред мен. Аз си взех парче сирене, поставих го на една бисквитка, лапнах го наведнъж и след това го промих с глътка бира.

Хубаво беше — да се чете успокояващо, — че го виждам. Мъгс представляваше Военноморските сили, в които бях постъпил на седемнадесет години: онова обвързано от традиции братство на дървени кораби и железни мъже, а не обратното, в което са се превърнали сега. И както толкова много старшини от своята ера, Мъгс Съливан следваше правилото, което аз наричам Първи морски закон на Ев Барет и който се свежда до идеята, че ние всички имаме задължението да предаваме своите знания и традиции на всяко следващо поколение моряци. Все по-трудно и по-трудно е в наше време да се намерят старшини, които практикуват закона на Барет. Но когато старшина Мъгс Съливан служеше, Военноморските сили живееха съобразно този закон.

Той ме остави да седя и изпускам пара в продължение на две бири време. Когато вече не можеше да търпи тишината, се наведе напред в своя фотьойл и надвеси към мен голямата си челюст на булдог-водолаз с меко изражение.

— Окей, гаден Ричард — каза той, — какъв е шибаният проблем? Не си пропътувал всичкото това разстояние само за да ядеш от проклетото ми уисконсинско сирене и да пиеш от проклетата ми супермаркетска бира.

 

 

Върнах се в Детройт малко преди обед. Гризача и Алигатора чакаха с новини. Е, всъщност чакаха с една огромна смрадлива торба с Кони Айлъндчета. Кони Айлъндчетата са местна детройтска храна. Тя представлява хотдог със свинско и говеждо и кой знае какво още, отрупан с чили, горчица, ряпа и лук, всичко това сервирано върху мек, лесен за сдъвкване, гнусен, приличен на кифла хляб. Два от тях осигуряват на организма толкова много метан, че стига за отопление на дома за цяла седмица. Аз като истински застъпник за околната среда изядох три. След това, тъй като момчетата искаха да ми покажат, а не да ми разкажат какво са открили, настаних задника си (а да не говорим за ауспуховата тръба) на задната седалка на колата под наем и тръгнахме към Ипсиланти — със свалени прозорци на всички врати.

Датата на крайъгълния камък до склада на Националната гвардия в Ипсиланти сочеше 1958 г. Това представляваше едно истински грозно огромно двуетажно здание, построено в стил, който може да се нарече faux castle[6]. Сградата беше направена от евтини червени тухли, които изпъкваха на фона на блокове от сив камък от неопределим вид и от бойници на покрива, както и четири кули със зъбери. Разбира се, средновековната външност на сградата се променяше малко от изрисуваните надписи по стените. Грозната постройка се намираше в незаключена площ от три до четири акъра, оградена с вериги. Отпред имаше две двадесетмилиметрови противотанкови оръдия от корейската война, застанали като мълчалива стража от двете страни на един олющен и очукан пилон за знаме.

Докато се приближавахме, забелязах дузина двутонни камиони с брезентови чергила, спрени безредно върху осеяния с дупки паркинг в задната част. Оставихме колата на една пряка разстояние, за да не привличаме внимание, и отидохме до предната врата. Там на един лист, поставен в остъклено табло, бяха посочени офицерите на пост и техният месечен график. Въпреки че първоначално сградата е била построена като оръжеен склад за Националната гвардия, съгласно написаното в листа, сега тя имаше двойно предназначение. Служеше като регионален щаб на Шеста мичиганска пехотна дивизия на Националната гвардия. (От художественото оформление разбрах, че наричат себе си Рисовете.) Освен това служеше и като вторично депо за КОМВАЮМ — КОМандването на Военните Арсенали, Южен Мичиган — на армията на САЩ.

Разтърсих предните врати. Бяха заключени. Притиснах нос върху стъклото. Вътре не светеха крушки.

Алигатора и Гризача ме заведоха до задната страна. Минахме за по-късо между камионите и се разходихме към задната ограда, която представляваше издигната на метър и шестдесет плетеница от вериги, на върха на която липсваше дори най-елементарен ред бодлива тел. Проверих гледката от другата страна. Плацът достигаше до огромен настлан с камъни паркинг, също с ограда, на който се намираха множество неохранявани огромни камиони влекачи.

Гризача посочи надолу. Погледнах.

— Е?

Той поклати глава.

— Трябва да се вгледаш по-внимателно, капитане.

Сега забелязах за какво намеква. Виждаха се бледи, но ясно различими следи от двойни гуми, стигащи до оградата — следи, които сякаш преминаваха под самата ограда.

Отстъпих, обърнах се и разгледах пейзажа. След това разгледах оградата по-отблизо. Без да бързам, се върнах до сградата, като се движех, сякаш съм челен дозор, което ще рече, че обръщах внимание на всичко около себе си.

Вдигнах очи към покрива. След като видях каквото търсех, върнах погледа си към земята и внимателно разгледах макадама. Бавно крачех край стената на сградата, гледайки неравния шев между макадама и тухлите.

Не ставаше. Отидох по средата на сградата, където тежката стоманена задна врата на ролки (грижливо украсена с множество надписи със спрейове и рисунки на бяла стилизирана корона) беше залостена със скоба и тежък катинар, и започнах всичко отново, като изпълнявах това, което във водата се нарича търсене по модел.

Преминах сантиметър по сантиметър надясно, докато бях обхванал цялото разстояние от вратата до ъгъла дясно на борд. След това направих същото и откъм левия борд, като внимателно прекрачвах малки парченца стъкла и боклуци и напрегнато гледах към земята, без да изпускам нищо.

След половин час усилия и концентрация се върнах до оградата, проверих ъглите и отново се захванах с търсенето по модел. Трябваха ми още четиридесет минути, за да открия всички елементи и да ги сглобя къс по къс.

Всичко се виждаше: трябва само да знаете какво да търсите.

• Някой, който не умееше да се цели добре, е използвал прашка, за да угаси двете охранителни лампи с натрий под високо налягане, осветяващи паркинга. Притежавах доказателството за ниските умения на стрелеца — девет лагерни сачми. Това е било сторено неотдавна, защото по сачмите нямаше следи от ръжда или окисляване.

• Някой, който притежава талант при маскировките, е паркирал много хитро камионите по привидно безразборен начин. Но всъщност така камионите образуваха ефективен параван, който не позволяваше на никой, преминал случайно с кола по улицата, да забележи какво ставаше при задната врата на сградата.

• Някой много внимателно е махнал закрепените с болтове ленти, които поддържаха триметров участък от оградата на мястото й, и ги е заменил с връзки от найлонова материя, която може да бъде свалена и поставена на място за няколко секунди.

• Един камион с две задни оси е вкаран на заден ход между коловете на оградата достатъчно навътре, за да се провери дали може да мине.

• Всичките горни подобрения на това недвижимо имущество бяха извършени по времето, когато Л. К. Строхаус се намираше в близкия Детройт. Какво съвпадение, а?

 

 

Казах на Алигатора и Гризача какво мисля. Те поклатиха глави в знак на съгласие. Започнах да търкалям с крак парче чакъл върху настилката на паркинга.

— Какво има вътре? — Смятах за естествено, че моите хора са влезли, за да проверят.

— Ами Националната гвардия държи оръжието и мунициите си в шкафове — отговори Гризача. — Но големите неща принадлежат на КОМВАЮМ. Имат сигурно три дузини леки минохвъргачки осемдесет и първи калибър и петдесет автоматични пушки M-60 с двукраки стойки в сандъци, както и хиляда и пет-шестстотин автомата M-16, петстотин пистолета от старите „Берета M-92“, много муниции — сто и петдесет хиляди патрона калибър 7,65 на ленти, сто хиляди деветмилиметрови патрона и сто сандъка с осколочни гранати, мини, няколко стотици мини за минохвъргачки и петстотин кутии с 5,56-милиметрови патрони.

— И никой не ги пази, нали?

Алигатора поклати глава.

— Вратите към всички складове бяха отворени, и то доста добре. Ако не се вгледаш внимателно, няма да разбереш, че бравите са незаключени.

— Всичко е нагласено като за изнасяне — обади се Гризача. Ако имаше човек, който разбира от изнасяния, това беше той. Можеше да краде всичко — от полуавтоматичен пистолет до самолет „C-5“.

— И няма никаква охрана, нали?

Алигатора обърна длани нагоре и сви рамене. Разбира се, че нямаше.

Я не се изненадвайте. Позволете да ви дам малко предистория. От края на 1995 г.

• Проклетото Министерство на енергетиката не може да открие къде се намират двадесет и два килограма плутоний, годен за употреба в оръжия. Олеле.

• Министерството на отбраната, изглежда, е загубило следите на единадесет агрегата „Алфа“ — знаете за тях, нали? Това са преносими от хора ядрени оръжия, разработени за носене от тюлени и одеялоглавци при проникване зад вражеските линии. Извинявайте за това.

• Хората, които са отговорни за унищожаването на всичките ни химични/биологически/нервнопаралитични бойни запаси не могат да открият къде са 276 контейнера с отбрани нервнопаралитични вещества, включително зарин — безцветен смъртоносен нервнопаралитичен газ без миризма (който трябва да си спомните от инцидента в токийското метро преди две години), неговия по-мощен братовчед табун, както и два нови и строго секретни препарата „TSB-12“ и „SRQ-44“. Е, никой не е идеален.

 

 

Така че предвид горните факти за какъв хуй й трябва на армията да си създава главоболия, за да пази някакви си няколко хиляди оръжия и половин милион патрони?

Тази информация ви кара да се чувствате наистина сигурни, нали?

Да, и мен. Както и да е, аз знаех точно как мислят задниците, които щяха да оберат склада: можеха да вземат сто, дори двеста автоматични пушки M-16, осемдесет-деветдесет пистолета и половин дузина автомати M-60, и ще минат месеци, а може би дори години, преди загубите да бъдат открити.

Защо ли? По две причини. Първо, защото знаеха, че никой не извършва административни проверки — от онези, при които командващ офицер проверява всяко болтче и гайка, брои всеки патрон и проверява всяко оръжие под своето командване. За това са необходими усилия. А има и всякакви гадни документи, които трябва да се попълват, ако се установи липса. Затова простият отговор е, че административните проверки се провеждат рядко, дори ако главният армейски инспектор знае, че се крадат оръжия.

Второ, всеизвестна истина е, че минохвъргачките и автоматите не се използват често от пехотните части на Националната гвардия. Вижте, минохвъргачката 81-ви калибър има ефективен диапазон на действие от 5800 метра — това е почти четири мили. Автоматите M-60 имат обсег до 1100 метра. Нито едно от тези оръжия не се използва при тримесечните цикли на обучение, когато взводовете посещават близкото двестаметрово стрелбище. Всъщност единствено когато цялата дивизия замине с камионите в Джорджия или към Маркет, или пък където, по дяволите, си провежда ежегодните двуседмични бойни учения в някоя база с достатъчно пространство и огромна огнева зона, тогава всъщност се раздават минохвъргачките и автоматите.

Това място щеше да бъде оскубано до шушка и аз исках да съм тук, когато пристигнат скубачите.

Време беше да строя бойците. Отидохме в един магазин за клетъчни телефони и с помощта на кредитна карта „Виза“, която използвам под псевдоним, купих три дигитални клетъчни телефона „Моторола“. Веднага щом ги включиха, се обадих във вила „Свирепия“.

— Да… — Гласът на Уондър се чуваше силно и ясно.

Не е ли страхотно нещо техниката?

— Да ти го начукам. Яж лайна и лай по луната, Уондър.

Той се засмя.

— И ти, сър Хуй.

— Получи ли бележката ми?

Бях му изпратил факс от къщата на Мъгс с половин дузина кратки съобщения, които да заложи на различни места в „Интелинк“.

— Да. За всичко съм се погрижил.

— Добре.

Наредих му да изведе оттам веселите мародери много бързо — казах, че започва да става интересно. Обясних му какво искам да направи. Уондър отговори с „тъй вярно, сър“, показа ми един словесен среден пръст и затвори.

След това се обадих на Мъгс, за да му дам номера на новия си клетъчен телефон. Той го записа, а след това, нали си е старшина, започна да задава въпроси. Изслуша доклада ми за обстановката, след което изръмжа, че ще пристигне на сцената след два часа.

Понечих да му кажа, че не трябва да идва, но той ме прекъсна и ми каза — ще предам точните му думи: „Понякога така се държиш като пълен шибан задник, така че разбирам защо те накараха да станеш офицер, а не те произведоха старшина. Някой не ти ли е казвал, мамицата ти, че трябва да се научиш да приемаш «да» за отговор?“

След като помислих две секунди, разбрах, че това е страхотна идея. Той беше пенсиониран полицай, който познаваше терена и много от играчите. И което е по-важно, имаше пълен сейф с огнестрелни оръжия и тайно разрешително за тях.

Разбира се, не трябваше да повдигам точно тази тема.

— Не тревожи грозната си мутра за дребните неща, гаден Ричард. Аз ще донеса играчките.

 

 

От колата се обадих на номера в Северна Вирджиния, който ми беше дал Свещеника. Отговори ми женски глас. Казах кодовото си име. Гласът не отговори, а вместо това след няколко секунди чух електронния сигнал на звънящ телефон.

Свещеника отговори след четири позвънявания:

— Здрасти, Дик. Какъв е резултатът?

Тъй като разговаряхме по необезопасена линия, го информирах за всичко в най-общи линии. Казах му, че възнамеряваме да обсадим склада на КОМВАЮМ в Ипсиланти, и той одобри идеята. От начина, по който ми задаваше въпросите, разбирах, че си води мислени записки.

След като свърших, той замълча, а после попита:

— Имаш ли нужда от нещо?

И още как. Щях да имам нужда от цяла кофа пари за тази операция.

Свещеника отговори, че няма проблеми, ще направи каквото трябва, за да даде пари на Уондър на летището. Попита има ли друго? Нещо конкретно?

Имаше много конкретни неща и всички те засягаха Л. К. Строхаус. Но не възнамерявах да казвам нищо — все още не. Казах му, че ще държа връзка, а след това изключих телефона.

По времето, когато свърших разговора, Алигатора тъкмо беше се върнал в Детройт.

Аз бях оставил Гризача да наблюдава — той бе моят raton en la hierba или, по-точно, en el aparcamiento[7], което означава „моят плъх на де ла паркинга“. Алигатора щеше да ме остави в хотела, а след това да се върне при него. И скоро към моите две млади животни щеше да се присъедини един стар водолаз-жабок. Що за гадна, шибана менажерия.

А аз? Аз трябваше да взема душ и да се преоблека. Имаше други неопитомени създания, с които щях да си имам работа тази вечер.

Бележки

[1] Идиоматичен израз, означаващ смелост, кураж. — Б.пр.

[2] Категория на началник-щаб на разузнавателни, тилови и др. войски. — Б.пр.

[3] Отец, татко (фр.). — Б.пр.

[4] От известната фраза „В любовта и войната всичко е честно“. — Б.пр.

[5] Каната. — Б.пр.

[6] Игра на думи от френския израз „faux pas“ — гаф, като думата „pas“ е заменена с „castle“ — крепост. — Б.пр.

[7] Игра на думи — от израза Snake in the grass — „змия в тревата“ със значение на скрита опасност, скрит враг. — Б.пр.