Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (18)

18.

22:00. Кулата се извисяваше над нас. Изглеждаше като нещо извадено от научнофантастичен филм. От водата те изглеждат огромни — скелетни, модернистични небостъргачи, надвиснали върху ни. Светлините играеха по водната повърхност. Нефтените кули се осветяват нощем. Факлите от природния газ се виждат на много мили, ако времето е ясно. Изобилстват и халогенови и натриеви работни осветителни лампи, като къпят кулата в смес от студенобяла и топложълта светлина. Мостчетата също имат светлини. Парапетите са обсипани с обезопасителни крушки. Високият кран е с червени предупредителни светлини и бели мигащи лампи, за да предупреждават за съществуването си приближаващите се пилоти на хеликоптери. Дори и тази вечер можехме да видим групата кули през облаците, мъглата и силния дъжд.

Преметнах въжето около една от хоризонталните тръбни греди, обвих го около кръста си и метнах другия край към Уондър. Той се закачи и вдигна палец. Подадох сигнали с ръце и свалихме плавниците си. Всеки от нас залепи с лента плавниците на човека от двойката си и ги закачи към гърба на жилетката му. След това проверихме екипировката си — отпред и отзад.

Водата блъскаше лицето ми доста силно и затова обвих с ръка стоманената опора. Вълните ставаха по-груби — поривите на вятъра блъскаха с повече от двадесет мили в час. Не исках никой от нас да бъде отнесен. Не бях сантиментално настроен, а просто се нуждаех от всеки един, дяволите да го вземат, за да прескоча перилата и да свърша работата.

Док и Алигатора бяха доплували, мъкнейки след себе си мрежата, която сигурно тежеше цял тон. Сега двамата се държаха изтощени към една опорна греда и течението носеше телата им натам-насам. Мрежата, преметната през една стоманена опора, лежеше до тях. На пет метра от него Алигатора беше превързал въжето си около стоманата. Завърза единия край около себе си, а другия захвърли на Док, който превърза тялото си под мишниците и също стегна въжето.

Наблюдавах как Чери нагласи петдесетметровото леко въже за катерене, с което беше плувал. Той имаше най-тежката работа тази вечер. Трябваше, като се изкатери като маймуна нагоре по мократа, хлъзгава стомана, да застане на удобна позиция, да спусне въжето, да изтегли мрежата и да я върже така, че да можем всички да се качим.

Направих му знак с вдигнат палец. Той ме поздрави със среден пръст, насочен към небето, и безмълвно раздвижи устни, сякаш казва „Нищо работа.“

Знаех, че лъже. Казах му го и той отново ми показа среден пръст. След това се залови за работа. Бавно се покачи по стоманената греда до мястото, където се намираше Док, като се придвижваше между две вълни, за да не бъде отнесен от стоманената греда. Свали бойната си жилетка, която Док закачи към своята. Катеренето щеше да бъде достатъчно трудно. А с бойната жилетка — невъзможно. Чери си остави единствено колана с пистолета и ножа. Преметна въжето по диагонал през рамо, изплува до един стръмно извисен стоманен прът с диаметър десет сантиметра, който се намираше на три метра встрани, и се изтегли от водата, за да се качи върху него.

Катеренето не е лесна работа. Стоманата е мокра и следователно хлъзгава. Повърхността, по която можеш да се закрепиш, е много малка и затова човек е принуден да се задържа към нея с ръцете и бедрата си и да се изкачва на малки, болезнени, изгарящи мускулите интервали.

Помните ли как като дете сте се опитвали да се катерите по тръбата в местната противопожарна команда? Първият метър биваше лесен. След това винаги идваше умората и неумолимо се спускахте към земята. Тук важаха същите елементи. Само че в случая Чери трябваше да се бори и с дъжда и вятъра, и факта, че е мокър и изморен, а и с мисълта, че тук някъде имаше хора, които искаха той да е мъртъв.

През изминалия ден беше разработил курса си. Прекара часове над телескопа, като наблюдаваше кулата и си водеше бележки. Затова знаеше точно накъде е тръгнал и как да стигне дотам. Маршрутът не представляваше проблем. Но имаше други пречки — неосезаеми пречки. Може би времето. Или стресът на бойните условия. Коефициентът на свиваемост на ануса е нещо, което никога не трябва да се пренебрегва, дори от онези от нас, които са били в такива условия много пъти и преди.

Придвижваше се нагоре — половин, един, един и половина, два метра над повърхността. Всеки сантиметър му струваше усилия — познаваше се по лицето му. Но той беше решен да не позволява на шибаната кула да му надвие. Щеше да се справи.

И го направи — просто със силата на волята и мускулите си — и най-после се качи на последния от диагонално разположените елементи. Той представляваше цилиндрична тръба с диаметър около десетина сантиметра и се намираше на десетина метра над водата. Чери се придвижваше решително — сега се намираше почти на ръка разстояние от целта си — един малък корниз на два метра под решетката на първото ниво, където можеше да се настани, да си поеме дъх и след това да спусне въжето за останалите.

Намираше се точно над Док и Алигатора, когато шибаният вятър смени посоката си — като гледах как го удари, трябва да е бил рязък хоризонтален порив поне с четиридесет мили в час. Поривът блъсна Чери напреко по цялото тяло и наруши равновесието му. Той се залюля и стисна тръбата с пръсти и стъпала, почти успя да се захване, изплъзна се отново, претърколи се надолу, изпусна се и падна.

С разширени очи и размахани ръце отскочи от гредата на два метра над Док, като я удари с рамо. Сигурно щеше да се прекърши на две, но ударът беше отслабен от въжето, навито около рамото му, както и от мрежата. Въпреки това се чу болезнен, тъп звук. След това Чери и мрежата изчезнаха под бълбукащата вода.

Док и Алигатора протегнаха ръце едновременно. Незабавно се гмурнаха след приятеля си и почти се задушиха от собствените си въжета. Аз вече бях стиснал ножа в ръка. Срязах въжето си, прибрах ножа и се спуснах към мястото, където потъна Чери. Уондър ме последва, теглейки въжето след себе си.

Спускането нямаше да представлява проблем — екипировката ми тежеше. Но плуването? Нямах плавници — носех единствено очилата, — а изминаването на двадесетте метра, където потъна Чери, щеше да бъде трудно. Инстинктивно знаех, че ще бъде по-добре, ако се придвижвам под водата. С тласък се спуснах под повърхността и загребах към мястото, където смятах, че ще го намеря.

Водата беше непрогледна, а аз нямах прожектор — отново мистър Мърфи, — просто не бях се сетил да донеса такова нещо. Спуснах се с резки тласъци на краката си и започнах да опипвам с ръце пред себе си. На около пет метра дълбочина напипах нещо. Тъкан. Бойна жилетка. Тяло. Дръпнах го към себе си, а ръцете му диво опипваха моите. Приближихме очилата си един до друг. Беше Док. Пуснахме се, отблъснахме се и продължихме.

Свърши ми се въздухът, излязох на повърхността, напълних дробовете си и отново се гмурнах. Бях откачил. Слязох на пет, на шест метра, като се опитвах да търся по определена последователност. Нищо. Изкачих се обратно. От светлините от нефтената кула над нас повърхността на водата изглеждаше от долната страна като сребърно огледало и когато го разчупих, за да изляза и изплюя вода, се надявах, че това не е началото на седем години лош късмет^[1].

Уондър се показа на два метра от мен. Изкашля половин литър морска вода и извика:

— Има ли нещо?

Поклатих глава, поех дълбоко дъх и отново се гмурнах.

Долових блясък на десет или петнадесет метра под себе си — в тъмното не може да се определи разстоянието — и заплувах натам. Когато се доближих, видях светлина. След това разпознах някаква форма — форми. Беше Алигатора и се бореше с нещо. Придвижих се бързо, като ритах с крака и отдавах всеки грам енергия от себе си. Стигнах до него. Бог да благослови Алигатора. Хванал беше приятеля си. Чери беше в безсъзнание — не се движеше. Изобщо. Омотан беше в мрежата и въжето.

След това забелязах лицето на Алигатора. Беше посиняло под маската. Беше му свършил въздухът и знаеше, че няма сили да изнесе Чери на повърхността. Но нямаше да остави приятеля си, докато не дойде кавалерията.

Хванах неподвижното тяло на Чери и измъкнах прожектора от ръката на Алигатора. Енергично започнах да кимам, за да разбере, че съм добре, и след това посочих към повърхността — измъквай задника си оттук. Дори и сега Алигатора се поколеба, преди да тръгне — това е връзката между приятелите моряци. Аз осветих лицето на Чери. Никакви признаци на живот. Раздвижих го в кръг в опит да привлека вниманието му, като размахвах крака, за да се изкачвам нагоре, нагоре, нагоре.

Господи, колко тежеше. Мрежата и въжето ме теглеха надолу, въпреки че използвах всичката сила на краката си, за да измъкна и двама ни на повърхността. От тъмното се появи друг човек — Уондър. Хвана мрежата и се опита да освободи Чери от нея. Това ми позволи да извадя ножа си и да я срежа.

Уондър взе мрежата и въжето и се отправи нагоре. Док ме намери — хвана Чери през кръста и двамата тръгнахме нагоре към мигащата светлина над нас.

Когато излязохме на повърхността, имах чувството, че дробовете ми ще се пръснат, но нямах време да се тревожа за себе си. Двамата с Док се добрахме през еднометровите вълни и силните ветрове до ъгъла на кулата, в мястото, където хоризонталните елементи се свързваха към огромните вертикални греди. Започнах да вдигам Чери от водата, но Док направи знак да спра.

Прехвърли лявата си ръка над гредата, за да се закрепи в бурната вода.

— Дик, дръж го здраво, сега — много здраво.

Пъхнах ръка под раменете на Чери, за да му помагам да стои над водата.

— Не доближавай ръка до врата му, по дяволите. — Док бръкна в жилетката си и извади една от найлоновите торбички с пластмасов цип. Погледна в нея, изруга и я пъхна обратно в жилетката, след което извади друга. Отвори ципа й със зъби и с една ръка извади нещо бяло, пластмасово и с формата на конска подкова, широка десетина сантиметра.

В единия ъгъл на подковата имаше малка тръбичка и кранче. Много внимателно той я постави около врата на Чери, а след това внимателно духна в тръбичката. Пластмасовата поничка се наду и обездвижи врата на Чери.

Док затвори джобовете на жилетката си, измъкна се от водата и яхна стоманената греда.

— Добре, добре — сега ще го качим на гредата.

Уондър и Алигатора бяха пристигнали, макар че не ги забелязах. Тримата отнесохме Чери до гредата, като се опитвахме да го държим над бурната вода.

Док не беше доволен от начина, по който си вършехме работата.

— По-леко, по дяволите!

Протегна ръка, хвана Чери под ръцете, изкачи го внимателно върху широката двадесет и пет сантиметра греда и го сложи да легне.

Док опипа врата на Чери. По очите му разбрах, че сме загазили.

— Няма пулс — каза на себе си той. От друг джоб извади втори непромокаем плик. Отвори го и извади малко тънко фенерче. Внимателно вдигна клепачите на Чери и светна към тях. Изключи го и го прибра в джоба си.

— Мама му стара.

Изтърколи се във водата.

— Дик, качи се горе и притискай раменете му. Но не си играй с врата му.

Направих, както ми заповяда.

Док се премести с ръце надолу по гредата, изтегли се на половин метър по-надолу от тялото на Чери и се качи обратно. Разтвори краката му, отвори бойната му блуза и започна да масажира сърцето му, за да го съживи.

— Едно, две, три, четири, пет…

Натискаше гръдния му кош и отброяваше ритмично, като се клатеше напред-назад.

— Дик, давай. Какво чакаш, мама му стара — кимна към лицето на Чери той.

Аз се наведох, като внимавах да не разместя яката около врата му, отворих устата му, стиснах носа му и вдишах въздух в дробовете му. Пет натискания на гърдите. Едно вдишване. Пет натискания. Едно вдишване. Пет натискания. Едно вдишване.

Продължихме по този начин половин час без резултати. Док поклати глава.

— Мъртъв е, Дик.

Не исках да се предавам.

— Давай…

Док насочи лъча на тънкото като молив фенерче в празните очи на Чери.

— Хайде, Дик, погледни внимателно. Свършил е.

Прокарах ръка по изпотеното си лице и се изтърколих във водата, за да се охладя от яростта, която кипеше вътре в мен. След това взех въжето от Уондър. Внимателно завързахме Чери към гредата. Докато го връзвахме, гледах лицата на своите стрелци. Нямаха грешка. Решимостта да победят беше осезаема. Тази вечер нямаше да вземат пленници — разбрах го по израженията на лицата им. Уондър постави дясната си ръка върху гърдите на Чери за сбогом. Алигатора и Док направиха същото. Направих го и аз. Не казвахме нищо. Не беше необходимо. Знаехме какво трябва да правим.

 

 

22:54. Алигатора се изкачи догоре, за да постави мрежата. Не му харесваше, но го направи. Аз започвах да се нервирам и нямах намерение да чакам втората група от лодката — исках да се кача горе и да се подготвя за действие. Затова избрах доброволно неговия задник да се качи горе. Наблюдавахме от водата как се набираше нагоре по гредата, премина по диагоналната опора и се изкачи по вертикалната. Изпотен и нервен, стигна до рафта, към който беше се стремил Чери, завърза въжето, спусна го и изтегли мрежата нагоре.

Катеренето беше трудно. Уондър тръгна първи, след това Док и накрая аз. Бях разрязал мрежата, за да освободя тялото на Чери и сега тя бе значително по-слаба. Затова, вместо да се катерят, те трябваше да се повдигат нагоре ръка след ръка, търсейки с краката си всевъзможни опори. Но яростта им ги водеше нагоре, сантиметър по сантиметър, изпълнени с болка.

Останах във водата. Исках да използвам радиото, но нямах намерение да го правя горе на кулата, където можеше да ме подслушва всеки. Докладвах ситуацията на Гроус — той не остана доволен от новините — и поисках той също да ми докладва. Каза, че лодката се движи насам и че той ще чака.

След това дойде моят ред да се катеря. Мразя катеренето. Аз съм едър, пълен майкоосквернител и ми е необходимо известно усилие, за да изтегля килограмите си нагоре по въжена стълба. Когато пристигнах на мостчето на десетина метра над водата, бях физически изтощен, емоционално изстискан, умствено изчерпан и изпитвах болка във всеки един от проклетите си крайници. Дори шибаните кожички на ноктите ме боляха.

23:42. Гадния, Пачия крак и Малката бира се изкачиха по импровизираната стълба. Видели бяха тялото на Чери и по мрачните им лица разбрах, че искат отмъщение. И щяхме да го получим. Това е пътят на Воина.

Позволете да отделя една минутка тук, за да обясня за пътя на Воина. От старозаветните ханаански воини до спартанците, римските центуриони, японските самураи и до моето поколение тюлени всички истински Воини са имали две общи основни качества.

Да, Воините имат дълбоко вкоренена нужда да побеждават. Да, трябва да са вещи по въпросите на смъртта. И да, трябва да са готови да умрат — сами със себе си и с целия свой свят. Тези качества са може би най-очевидните.

Но Воинството не стига само до под повърхността на кожата или до под повърхността на победата. Това е кодекс, начин на мислене, който определя начина на живот. Това е уникалният начин, който наследявате и съотнасяте към света около себе си, който отделя Воина от всеки друг.

Всички Воини имат тихо, недоизказано, но в същото време дълбоко чувство за морал. Всички Воини са верни на себе си и на своето чувство за чест, независимо от последствията за личността или професията им. Воините никога не почиват: те постоянно търсят начини да подобряват способностите си и да разширяват мисълта си. Воините винаги разчитат на себе си за своето оцеляване или продължаване до края независимо от шансовете.

Има още. Един Воин никога не оставя смъртта на своя другар без отмъщение. Ние следваме традицията, предадена на Моисей от Оня, Който Е в двадесет и първа глава на Изход: „Трябва да отсъдиш живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар.“

 

 

00:10. Поведох. Прехвърлихме се над перилата наляво от цистерните и се разделихме на двучленни групи ловци убийци, като бързо се придвижихме през металната решетка на обезлюдената палуба. Алигатора, който беше в двойка с Чери, настоя да работи сам. Дадох му пълнителите с куршуми .223 и откачих нашийника му. Може да не сте съгласни с това решение, но не сте тук за разлика от мен. Вижте, има моменти, в които гневът става толкова силен, че на човек трябва да му се позволи да върши някои неща. Това беше един от тези моменти.

Двамата с Уондър тръгнахме покрай парапета, покрай цистерните и към помпената станция. Там закачих едно импровизирано експлозивно устройство и включих часовника му. Зарядът беше достатъчно голям, за да спре генератора, но достатъчно малък, за да може вредата да не бъде голяма. След това си проправихме път покрай зоната за складиране на тръби и поехме по едно от наклонените мостчета, които се издигаха към главната палуба.

Предварителната ни цел бе контролният модул — там би трябвало да се намират кабините с комуникационното и охранително оборудване. Вероятно там ни чакаха лошите.

Вероятно се чудите защо просто не се качих на борда, не поставих заряди с пластичен експлозив „C4“, които биха потопили цялата проклета кула във водата, и не измъкнех задника си оттам. Е, първо, „ПП-22“ се намираше посред група кули и въпреки че те бяха изоставени, не желаех да привличам много внимание към нещата, които вършех. Ако щяхме да взривяваме разни неща, трябваше да го правим дискретно. Е, да, можехме да използваме „C4“. Второ, исках да запазя факти. Знаехме, че имат доста незаконни неща на борда си и ми трябваше да мога да ги покажа, без да се налага да се спускам за тях на двеста метра под водата. И, трето, макар потопяването на една кула да може да е забавно, унищожаването й щеше да направи положението ми по-… да кажем… комплицирано.

Тук беше ужасно тихо. Никакъв признак на съпротива до момента, което само означаваше, че (1) всички спяха или (2) чакаха в засада, за да наритат задниците ни. Щеше ми се да имаме радиоапарати с микрофони на устните и слушалки, за да мога да поддържам връзка с хората си. Но нямахме. Затова щяхме, след като изпълним задачата си, да си разказваме всичко с мезе, когато дойдеше време за бира.

Придвижвах се бавно. Налагах си да дишам равномерно и да уталожвам яростта си. Чери беше най-младият тюлен, когото избрах за „ТЮЛЕН-група 6“. Той беше от основателите — един от първоначалните седемдесет и двама стрелци. Избрах го, за да образувам група по свой образ и подобие. Бях го избрал, защото искаше да се учи, защото искаше да е най-добрият; защото ме беше убедил, че няма никога да се откаже. И никога не се отказа — до края. Чувствах се така, сякаш съм загубил едно от собствените си деца и виновникът за смъртта му, който и да беше той, щеше да си плати.

Но гневът ми нямаше да ме накара да действам прибързано. И преди съм губил хора в боя и се бях научил как да се справям с такива ситуации (макар че това изискваше доста усилия от мен). Вместо да реагирам лошо — да полудея, — аз сега канализирам гнева си. Позволявам му да ме води към нови висини на действието и унищожението. Позволявам на енергията му да ме прави по-вещ и по-смъртоносен воин.

Тази вечер душата на Чери, неговият воински дух се беше вселил във всеки от нас върху нефтената кула. Пропити с неговата енергия, талант и страст за воюване, щяхме да убием повече от враговете си и да ги убием по-добре.

 

 

Видях първите, докато се прехвърлях върху каротажния^[2] възел, който се намираше върху платформа с размери два и петдесет на два и петдесет метра, закрепена със скоби от страната към морето. Уондър и аз бяхме избягнали лесния път и си проправяхме път около външната страна на платформата, сантиметър по сантиметър, изпълнени с болка. Стиснах зъби и показах нос на нивото на каротажния възел. Онзи беше облечен като нинджа. Носеше противокуршумна жилетка. Държеше автомат „MP-5“ със заглушител. Лежеше върху един сандък отляво на възела, от който висях. Един втори нинджа лежеше под ъгъл четиридесет и пет градуса спрямо първия. Неговото огнево поле би унищожило всяко нещо, което нинджа номер едно пропуснеше.

Предпазливо се спуснах надолу, докато стъпих стабилно на металната решетка. С помощта на сигнали обясних ситуацията на Уондър. Не трябваше да обяснявам какво трябваше да правим. След това, като облегнах гръб на стоманената стена на каротажния възел, съвсем внимателно поставих автомата си на платформата. Нямахме заглушители и не възнамерявах да дам да се разбере, че сме наблизо — още не.

Уондър внимателно положи автомата си на палубата, потупа щангата в колана си, показа ми среден пръст и започна да се придвижва наляво, за да отиде зад нинджа две, като остане извън зрителната линия на нинджа едно.

Докато Уондър отиваше натам, аз се вдигнах с връхчетата на пръстите си обратно върху каротажния възел, докато носът ми се показа над покрива. Изтеглих се сантиметър по сантиметър. Какво да ви кажа за шибаната умора. Опитайте се да направите същото някога, когато носите мокри бойни дрехи, тежка бойна жилетка и току-що сте се изкачили по десетметровата мрежа и мокра стоманена тръба от бушуващото море.

Най-после се изкачих върху каротажния възел. Но не можех да почивам. Трябваше да извадя ножа си от калъфката и съвсем б-а-в-н-о да се придвижа напред към гърба на нинджа номер едно.

Помните ли, когато ви обяснявах методите за засада? Е, изглежда, бяхме се натъкнали на тилова охранна позиция. Проблемът — за тях — беше, че очакваха да се покажем от един тесен канал между модулните стоманени кутии. Но вместо това аз и Уондър инстинктивно бяхме минали през задната врата — прехвърлихме се през перилата и увиснали на ръце, бяхме се промъкнали по острата решетка на палубата. Да, чувствах се зле. Да, ръцете ме боляха ужасно, особено след като не носех ръкавици, но добрата новина беше, че сме заобиколили всички очевидни места, на които лошичките бяха направили засадата си, и сега идвахме към контролния модул през задната врата.

Когато се придвижвате към позиция като тази, го правите на етапи от по сантиметър. Мускулите ви горят. Всяко ваше действие се умножава по десет. Стори ми се, че е изминал цял час, за да пропълзя един метър от първоначалното си място, за да стигна до удобно за нападение разстояние, въпреки че реално беше изминала не повече от минута. Не може да се бавите повече, защото в такава близост човек издава вибрации и кучият син ще ги усети, ще се обърне и ще очисти задника ви.

Този път извадих късмет — хванах го изотзад, без да ме усети, и успях да покрия с длан носа и устата му. В занаята на убийците съществуват редица така наречени високопродуктивни цели, когато нападате с нож откъм тила. Най-напред са тилните и шийните нерви, които се намират там, където се свързват тилната кост на черепа с първия шиен прешлен. С едносрични или още по-къси думи искам да кажа, че става дума за основата на черепухата. Ефективни са и подключичните артерии — огромни кръвни тела, започващи от горната част на сърцето, които пренасят основната част от кръвта за ръцете. Те започват от сърцето, правят кръг над дробовете и могат да бъдат достигнати чрез удар в посока надолу през онази мека, триъгълна зона между врата и лопатките. Има и вътрешна, и външна сънна артерия, които също се намират в зоната на врата. (Те могат да бъдат атакувани чрез добрия стар метод на ножовидната пръчка и моркова.)

Сега онези от вас, на които им прилошава лесно, могат да пропуснат следващите три-четири параграфа. За останалите нека поговорим малко за смъртта, причинена от острие, като започнем с известното в Холивуд срязване на гърлото.

Първият ми ръководен принцип по тази тема винаги е бил, че е по-добре да се срежат сънната артерия и шийната вена отстрани — острието на ножа се забива с режещия ръб напред и се реже в посока от вас навън, — отколкото да режете врата с острие, насочено към вас, както често виждате да се прави във филмите.

Нека обясня защо. Като забиете острието в страната на врата на своя опонент, вие не само ще срежете неговата шийна вена, но и кръвта веднага ще попадне в дихателната му тръба, от което ще му е по-трудно да извика и да вдигне тревога. Освен това, ако режете назад през предната част на гърлото му, ще получите в резултат доста кръв, пръскаща се във всички посоки.

За разлика от холивудските филми срязването на човешко гърло не е бързо и чисто нещо. Предната част на гърлото е жилава — там има много сухожилия, а да не говорим за стерноклейдомастоидния и трапецовидния мускул, които се срязват по-трудно, отколкото се произнасят. Тук говорим за жилави тъкани, хора. Затова, ако нямате нож с назъбено острие — всъщност Рой Боъм взимаше своята щанга, зачислена от американското правителство, и нарязваше зъби по нея, преди да отиде и причини смърт чрез острие на врага си, — вашият нож сигурно няма да влезе достатъчно дълбоко и гадно, за да свърши работа.

Повярвайте, бил съм там и мога да ви кажа от личен опит, че трябват доста усилия да срежеш човешко гърло отпред назад. А ако просто разрежете врата, без да прережете вратната вена и сънната артерия, само ще разярите опонента си. Друго нещо, за което трябва да помислите, е, че кръвта вони, ако е в големи количества и ако върху вас попадне кръв, ще воните и така враговете ви ще знаят, че сте наблизо. Майната ви.

Кръвта е и хлъзгава — ако ви опръска, може да загубите хватката си върху ножа, както и върху жертвата си, която ще изпълзи встрани от вас и ще нададе „силен вик“, както казваше Шекспир. Отново майната ви. Следователно разумно е да оставите колкото е възможно повече от кръвта вътре в тялото на лошия.

Затова нападението с поражение на подключечната вена върши толкова добра работа. С едната ръка спирате притока на въздух за лошия, а след това забивате ножа в подключечната област, като добре го развъртате, за да можете да срежете артериите и вените. След това прониквате надолу, покрай белите дробове, като разкъсвате по пътя си към сърцето. Ако острието ви е достатъчно дълго, а моето беше точно такова, ще срежете аортата и ще предизвикате смъртоносно нараняване, като повечето от кръвта ще си остане в тялото.

Сега, тъй като задникът пред мен лежеше по корем, трябваше да направя така, че да го стисна както трябва, преди да пронижа неговия subclavian. Шумът от дъжда и водата помагаха да прикрия придвижването си. Всъщност забеляза ме, чак когато свих ръка около гърлото му, стиснах носа и устата му и забих острието, дебело един сантиметър и дълго двадесет, чак до бъбреците.

Това привлече вниманието му. Пое си въздух — само че нямаше какво да поеме, защото бях стиснал устата и носа му. Но направи точно това, което исках — изтърколи се встрани от мен. Това ми помогна да го натисна още и да застана така, че да мога да извадя ножа от гърба му и да го настаня в областта на раменете.

Малък проблем, хора. Ударът в подключечната област изисква движение надолу. Това означава, че трябва да промените захвата си като за удар в бъбреците.

Вижте, когато го наръгах в бъбреците, аз държах острието на ножа напред с палец и показалец около дръжката до предпазителя. Сега трябваше да го прехвърля така, че да мога да го хвана като за намушкване с острието надолу.

Казах ли, че не носех ръкавици? Казах ли, че пръстите ме боляха и бяха сковани?

Не се извинявам, а само пояснявам, че докато завъртах ножа в дясната си ръка (лявата ми запушваше устата на мистър нинджа номер едно), ножът изпадна и се приземи върху сандъка, при което мистър нинджа, който се бореше по някаква абсурдна причина, сякаш от това зависеше животът му, ритна шибания нож и той падна от сандъка.

Добрата новина беше, че загубата на ножа освободи дясната ми ръка, която аз незабавно положих върху гърлото му и правех адски усилия да строша адамовата му ябълка, хранопровода и всяко друго нещо, около което можех да стисна болните си словашки пръсти.

Лежахме и се търкаляхме натам-насам в продължение на няколко секунди. Но аз съм едър майкоосквернител и бях по-бесен от него, и успях да го ударя с ръка по лицето няколко пъти, а това се оказа достатъчно, за да се отпусне. Строших врата му, за да съм сигурен, че няма да ни създава нови неприятности, претърколих се по гръб и се опитах да спра да се вълнувам.

Уондър ме потупа по коляното. Погледнах надолу. Държеше ножа ми за острието и ми го подаде без нито дума, но с поглед, пълен с такова неодобрение, че ми напомни за първия път, когато свещениците ме бяха хванали да правя онова мръсно нещо, което според тях гарантираше, че ще имам косми по рунтавите си длани.

Свих рамене. Уондър, който изобщо не търпи изпускането на всякакви оръжия, ме поздрави с един пръст, след което даде сигнала „аз си свърших работата чисто, а ти свърши своята калпаво, както обикновено, и нека се махаме оттук, заднико“.

Кой бях аз, че да оспорвам подобна мъдрост? Проверих моя труп за разузнавателни данни (очевидно Уондър беше свършил с претърсването на своя труп, защото ме наблюдаваше нетърпеливо) и като не намерих нищо, вдигнах автомата си и тръгнах.

00:17. Време за ЛУВ — Лайно Удря Вентилатор. Първо, три големи експлозии. Това трябва да е Пик — нашият специалист по експлозивите. Неговата задача за тази вечер беше да елиминира антените на кулата — радио, свръхвисокочестотни, телефонни и всякакви други, които случайно се намират там.

Наред със сътресението от първата експлозия последва втора серия удари, донякъде по-слаби. Това трябваше да е Алигатора, който обезвреждаше електрическите генератори на кулата. Почти веднага дочух автоматичен огън откъм района на карцера — чуваха се контролирани залпове с бързи патрони .223, както и малко по-силно резониращото тракане на 9-милиметрови куршуми.

Е, след като загубихме изненадата, нямаше причина повече да се крием. Двамата с Уондър тръгнахме бързо между модулите, а оръжията ни покриваха срещуположни полета. Ако нинджата, когото убих, беше тилова охрана, то голямата засада трябваше да е пред нас.

Извадих една от гранатите от калъфката й, изтеглих щифта и стиснах лостчето с ръка. Движехме се бързо и вдигахме шум, за да привлечем внимание. Защо? Защото исках някой да се паникьоса и да стреля, преди да влезем в зоната за убиване, от която няма връщане. Бяхме ги видели, преди те да видят нас, и можехме да отвърнем — сила срещу сила.

Наближихме едно тясно място — от дясната ни страна имаше сандък, а отляво — правоъгълен стоманен модул. Насреща — рампа, водеща към стаите за екипажа и към контролната кабина. Пуснах лостчето, преброих до две, след което изтърколих гранатата по решетката и двамата с Уондър се скрихме зад сандъка.

Последва експлозия и викове. Спуснах се първи, като обхващах огнево поле наляво. Нещо мръдна, аз пуснах един залп с три куршума и го повалих. Огън от цев откъм десет часа от мен. Отговорих му… и улучих нещо. Един рикоширал куршум ме удари в бузата и усетих кръв по лицето си. Още нещо ме удари в крака. Забравил бях колко гадно е да се воюва на нефтена кула. Всяко шибано нещо се прави от метал и куршумите, особено сачмите с твърдия си, обвит с мед куршум, отскачат като някакви проклети топки за билярд.

В „ТЮЛЕН-група 6“ бяхме разработили специални трошливи куршуми за подобни ситуации. Но онова беше тогава, а това — сега и трябваше да се справяме с каквото имахме, ако се сещате накъде бия. Затова поех ударите и продължих да стрелям по всяко нещо, което мърдаше.

Слязохме по рампата до платформата за достъп до контролния модул. От лявата ми страна лежеше едно тяло — неподвижно. За всеки случай му пуснах един куршум в главата. Още две откъм единадесет часа — глави, тела и автомати се обръщаха в посока към мен. Не се замислих. Просто реагирах — автоматът ми изплю контролирани трикуршумни залпове. Виждане, прицелване, стрелба, виждане, прицелване, стрелба, както бях учил мъжете си да стрелят по двадесетсантиметрови стоманени плочки от пет, седем, десет и петнадесет метра. И тези задници паднаха точно както и проклетите плочки на стрелбището.

— Прикривай ме…

Клекнах и смених пълнителя, докато Уондър ме пазеше, а след това аз прикривах него. Придвижихме се още шест метра и стигнахме на удобно за стрелба разстояние от люка на контролния модул, когато ни изненадаха с продължителен откос отгоре. Наведох се и се претърколих наляво, като се прилепих до стоманената стена и се притиснах към решетката.

— Мама му стара… — Уондър също се опитваше да се направи невидим, докато добре насочените куршуми отгоре отскачаха от стоманената плоча на пет сантиметра над главите ни.

Вдигнах пръст към небето.

— Крана?

— Сигурно. Може би — ма-а-м-ка му — в маймунарника.

Изохка от рикоширало парченце над ухото му и започна да кърви. Маймунарникът беше защитената клетка, в която работеше кранистът. Тя беше закрепена към крана на двадесетина метра над палубата и от лявата ни страна. Това беше висока позиция, която даваше на всеки стрелящ от нея добра възможност да гърми почти отвесно към палубата. Трябваше да я неутрализираме, и то бързо.

Извадих радиото от калъфката.

— Има ли някой на маймунарника? Оттам стрелят. Притиснати сме южно от контролния модул, а трябва да тръгваме, мамицата му.

— Работи се по проблема, шкипере — отговори ми гласът на Гадния. — Пачия крак е на път.

— Разбрано.

Приятно ми беше да чуя, че проблемът се решава, но ми се искаше вече да е там. Изоставахме много от графика, който помнех.

Според този график трябваше вече да отваряме люка на контролния модул, който се намираше точно срещу нас. Това беше една херметична врата с две дръжки. Сега, ако аз бях лимон — това е англичанин от английските специални групи — или жабар — това е французин от GIGN^[3], — просто щях да отворя леко вратата и да хвърля вътре зашеметяваща граната, последвана от автоматична стрелба във всички посоки — от едната страна към другата и нагоре-надолу. Това е добра техника, но много, много оцапана.

Но както вероятно вече разбирате, аз съм скрупульозно чист и по навик прибран човек. Освен това исках всичко в контролния модул да остане повече или по-малко незасегнато — така е по-лесно да се събира информация, а ние страдахме от явна липса на информация. Затова двамата с Уондър щяхме да правим нещата по старомодния начин. Вместо горната тактика щяхме да използваме тактиката от остров Иво Джима^[4]: щяхме да превземем шибаната стая сантиметър по сантиметър, дяволите да я вземат.

Погледнах към Уондър. Едно дълго ручейче кръв се спускаше зад дясното му ухо, като цапаше яката на мократа му бойна риза. Друго парченце от нещо го беше улучило в бузата и сега изглеждаше, сякаш се е порязал зле, докато се е бръснел. Очите му бяха зачервени от солената вода, а кожата — бяла и напукана от студа.

Долови погледа ми.

— Какво зяпаш?

Е, беше красив и му се възхищавах. Затова му казах:

— Не само си грозен, мамицата ти, но изглеждаш съвсем зле.

Тоя Уондър, много добре приема комплименти. Особено когато стрелят по него.

— Какво искаш да кажеш? Точно сега ти изглеждаш като истинско лайно.

— Е, да, така е, защото си забравих фрака у дома. — Приведох се и сбръчках врат, за да избягна нов залп отгоре. — Не можем да седим тук цял ден.

Уондър кимна в знак на съгласие.

— Е, и?

Посочих.

— Шест метра и сме вкъщи.

И всъщност вдясно от люка на контролния модул имаше висока до гърдите ветрозащитна стена, която щеше да ни предпазва от стрелба. Ако можехме да преодолеем шестте метра незасегнати.

Оставете това. Вече бяхме засегнати. Просто трябваше да стигнем дотам живи.

Праснах Уондър по рамото.

— Apres vous^[5], Алфонс.

— Да ти го начукам, Гастон^[6].

Вдигна отчаяно очи към небето, след това се изтърколи на колене и ръце през решетката. Последвах го, като се опитвах да се направя невидим, докато автоматичните откоси тракаха, отскачаха, рикошираха и префучаваха покрай мен.

Придвижването ни беше забавено и от повърхността, по която се придвижвахме. Проклетата решетка беше остра — срязваше ръцете и коленете. Хей, за мен болката не значи нищо и затова се движех напред колкото може по-бързо. Което се оказа прекалено бързо. Движех се точно зад Уондър, пришпорван от залп с деветмилиметрови куршуми, когато десният му крак се изпъна в спазъм.

Мамицата му. Шибаната подметка на обувката му ме фрасна право в лицето, като смачка носа ми, а след това падна върху палеца ми.

За момент ми се привидяха звезди. Искам да кажа, че доста силно ме удари.

Не му беше нужно дълго време да разбере какво е направил. Протегна ръка назад, хвана яката на ризата ми в юмрука си и ме помъкна след себе си.

Тази езда не беше никак равна, но поне пристигнахме където трябва. Уондър ме пусна и аз се претърколих зад ъгъла, за да видя дали там не ни чака някой.

Чисто беше. Изправих се сам, стигнах до защитената зона и легнах с ръце на хълбоците и разтворени крака и се опитвах да си поема дъх.

Лежах си аз и осъзнавах пословичната добра и лоша новина. Нека да се оправим първо с тях. Лошата новина беше, че нямаше нито едно местенце по мен, което да не боли. Добрата новина беше, че стрелбата от маймунарника беше спряла — което означаваше, че сега горе се намираше Пачия крак и пазеше всички ни.

Претърколих се на колене и лакти, изохках и се опитах да доведа очите си на фокус — те бяха леко разфокусирани благодарение на крака номер четиридесет и пет на Уондър.

— Хайде да се хващаме на работа.

Изправих се и се наредихме. Наредихме? По дяволите, та ние бяхме само двама. Той хвана долната дръжка на вратата за контролния модул и я провери. Завъртя се лесно. Натисна и горната. Тя също се отвори без трудности.

Вратата се отваряше навън. Ние бяхме добре позиционирани — откъм пантите. Аз бях коленичил ниско. Автоматът ми се намираше в така наречената ниска позиция на готовност. Това означаваше, че цевта е наведена малко по-надолу от хоризонталата, за да мога да гледам над дулото, да се прицелвам бързо към всички заплахи, да вдигам цевта и да очиствам лошите — крррр.

Уондър протегна ръка над мен, хвана горната дръжка и дръпна люка.

— Давай…

Аз влязох през вратата. Вероятно най-трудното нещо при подобни влизания е да се преборите с тунелното виждане при преминаване през вратата. Ако гледате така, ще видите само едно нещо. Ще се фиксирате върху него, ще отидете към него и ще го убиете. Което е добре. Само че, разбира се, в стаята има втора или трета, или четвърта опасност, в който случай ще е време да ви го натаковат, защото задникът ви вече ще е умрял, когато се досетите, че сте се осрали.

Огледах стаята. Независимо колко пъти сте правили това реално, цялата последователност винаги е като един танц — една смъртоносна поредица от танцови движения, заснети на бавен кадър. Пространство. Слабо осветление. Не гледай като в тунел. Използвай периферното си зрение. Влез вътре, за да може да влезе и Уондър. Очи наляво и надясно. Продължавай да се движиш. Дишай. Завърти се наляво. Движение откъм девет часа. Виждане, прицелване, огън. Дишай. Погледни наляво-надясно-наляво. Дишай. Движение — два часа. Виждане, прицелване, огън. Дишай. Продължавай да се движиш. Претърколи се наляво. Използвай стената за защита. Периферно зрение. Уондър се търкаля надясно. Автоматът му стреля — кррр-кррр. Не говори. Не е нужно. Дишай. Цел откъм единадесет и половина. Дясната му ръка вдига пистолет. Другата ръка на целта е обхванала торба с нещо на височината на гърдите. Стреляй през торбата — не. Може да са експлозиви. Неутрализирай предполагаемата опасност. Стреляй ниско. Изстрелът в слабините го събаря. Торбата пада. Дишай. Вторият изстрел в гърдите на задника го елиминира завинаги. Периферно зрение. Дишай. Уондър сега е в другия край на залата. И аз се придвижвам към задната стена. Дишай.

— Чисто — викаше Уондър. Цялата последователност беше отнела шест секунди реално време. За това време убихме четирима.

Отговорих като ехо „Чисто“, за да знае, че и аз съм добре.

След това отидох да видя какво имаше в плика. Гранати? Часовников механизъм? Детонатор? Радиоапарат, който не сме смълчали?

Задникът, когото убих, беше си заминал — е, майната му. Беше пуснал торбата, когато го улучих в слабините, но връвта й все още стоеше стегната около китката му, а мъртвата му длан стискаше крайчеца й.

Стъпих върху китката му, което освободи дланта, ритнах торбата настрани, наведох се и я вдигнах. Това беше камуфлажна брезентова чанта с размерите на меко дипломатическо куфарче.

Отворих катарамите и погледнах вътре.

— Посрани Боже!

Уондър се приближи и надникна над рамото ми.

— Какво има, мамицата му?

Стиснал чантата, аз седнах на палубата. Уондър внимателно я взе от ръцете ми, разгледа я и подсвирна от удивление. Кучият син, когото убих, беше стискал чанта за полкови офицер химик. Този офицер е лекар, който прави необходимото да получиш необходимата защита срещу химически вещества — газове, нервнопаралитични вещества, като зарин, табун и „SRQ-4“. Прави се по следния начин: инжектират ви догоре с атропин, след това ви дават малка доза от всяко нервнопаралитично вещество, за да ви направят устойчив. Процесът е досущ както при холерата, жълтата треска, тифа и тифусните инжекции — дават ви малка контролирана доза от болестта заедно със защитното лекарство, и сте имунизиран.

Та какво исках да кажа? Исках да кажа следното: за малко не бях стрелял в шибаната торбичка с хубави нещица, което би счупило някое от двадесетината малки шишенца с табун. Това би довело до изпускането на безцветна течност без мирис в атмосферата на контролния модул и аз щях да умра в разстояние на, о, две-три секунди. Също и Уондър. Тук имаше достатъчно табун за пет метра̀ като токийското. Не трябва много. Една капчица е достатъчна, за да убие много, може би стотици хора.

Сега, ако това си имаше добра страна, то вероятно тя се криеше във факта, че след като чантата беше за офицер химик, нервнопаралитичното вещество е разредено. В края на краищата не е желателно да убивате собствените си бойци. Затова табунът, използван от офицерите химици, се разрежда с вода. Пак си беше смъртоносен — ако по мен покапеше малко, щях да се гътна. Но можеше да се носи безопасно — стига да не стреляш в него.

— Дръж това шибано нещо — казах на Уондър. — Може би ще намерим върху кого да го използваме — например добрия стар Л. К. Строхаус.

Уондър се ухили порочно и метна чантата през рамо. По лицето му разбрах, че си мислеше за същото.

 

 

01:34. Осигурихме кулата. Имаше екипаж от двадесет и двама души. От тях шестнадесет бяха мъртви, когато ги намерихме. Оцелелите — без нито един нефтодобивен работник между тях — бяха от онези неуспели мераклии, които в наши дни могат да се видят по телевизията, облечени в камуфлажни бойни дрехи, оплакващи се от всичко, но без да правят нищо положително за разрешаване на проблемите на страната. В нормални обстоятелства не търпях такива задници. Още по-малко мога да ги търпя, когато един от най-добрите стрелци, с които съм работил, току-що бе убит. Гадния, Пачия крак, Алигатора и Гризача проведоха разпита с дванадесетволтов акумулатор и кофа със солена вода. Хей, приятели, не се шокирайте просто защото онези бяха шокирани. Моите хора бяха загубили приятел и не изпитваха особено съчувствие. Аз също, честно казано. Но ми трябваха две живи тела за доказателство и затова се намесих навреме, за да оставя последните двама лоши живи.

Уондър искаше да бъде старши разпитвач — двамата с Чери бяха живели заедно след раняването на Чери при нападението над офиса на Грант Грифит в „Свирепия 2, Червената клетка“. Но той ми трябваше, за да си играе с преносимия компютър, който откри в контролния модул. Нужен му беше около час, за да разкрие паролата, след това да извади каквото ни трябваше: телефонни номера, съобщения, шифри и изтрити файлове.

Докато си играеше, аз търсех. И познайте какво открих. Нефтодобивната кула беше използвана като проклет склад за оръжие. Контейнерът, който качиха на борда, съдържаше достатъчно играчки, за да може малка група като АДАМ да работи с години. Имаше стотици хиляди патрони, над хиляда огнестрелни оръжия, стотици гранати и дузини противопехотни мини, както и други експлозиви. На други места в кулата имаше пет ракети „Редай“, две ракети „Стингър“ и две „Тоу“ — нов модел противотанкови ракети с насочване по кабел.

Имаше стотици полеви медицински комплекти, ХГК — храни, готови за консумация, — завити в найлон и с дата на годност до следващия век. Имаше полеви радиоапарати, целеуказатели, дори и чифт кодирани излъчватели за сателитна комуникация. Излъчвателите бяха от трето поколение — по-големи и по-тежки от онези, които воините диверсанти носят в боя днес, но все пак достатъчно актуални, за да са откраднати от някоя специална част. Имаше и още два комплекта за офицери химици. Предадох ги на Док Трембли — единствен той имаше достатъчна квалификация, за да борави с такива неща.

„ПП-22“ се оказа, както предполагах, склад — разпространителски пункт. Пък и беше съвсем логично: от цялата страна се събираха оръжия тук, а след това биваха разпределяни. Помните ли списъка със стоки, които бяха носили АДАМ? Те бяха от цялата страна. Нямаше очевидна закономерност в начина на намирането им. Всявай объркване, казва Сун Дзъ, и точно това правеше Л. К., като използваше „ПП-22“ като разпространителски пункт.

Да, той беше изолиран. Да, той беше трудно достижим. Но точно там се намираше силната му страна. Опитайте се да закупите такова оборудване в магазин за оръжие или от подземни източници, и рано или късно ще се опарите от ФБР или Агенцията за борба с контрабандата на тютюн, наркотици и оръжие. Използвайки платформата, Л. К. беше си гарантирал анонимност. А какво щеше да стане, ако се появи някой таен агент? Е, приятели, наоколо имаше доста вода.

Уондър отпечата каквото намери. Като прегледах страниците, разбрах, че оръжията, които проследихме, са част от дузина пратки, донесени тук през последната година. Тези оръжия се раздаваха на парче. Пристигаше малък кораб и натоварваше оръжие, патрони, експлозиви и други. Уондър беше намерил записи в компютъра, в които се отразяваха пратките. Но нямаше начин точно да се каже кой е получил стоката. Това можеше да се очаква: когато си имате работа с танга, не питате за паспорти или заявки за закупуване.

Но имаше достатъчно следи, за да разберем кога и къде са отишли пратките. Те бяха разпръснати по цялата карта — хиляди оръжия и стотици хиляди куршуми, тонове експлозиви и кой знае още какво.

Можех да се обадя на Свещеника, но реших да не го правя. Нуждаех се от човек, на когото можех да се доверя, а генерал Харингтън изпращаше определено смесени сигнали. Вместо това се обадих на Мъгс. Дадох му факти и цифри. Той каза, че ще се допита до своята водолазка-жабешка мрежа, за да види дали би събудил нечии спомени от ада.

Казах, че скоро ще му се обадя. Точно сега ме занимаваха други неща. Най-напред трябваше да помисля за Чери. Сложихме тежести на тялото му и го погребахме в морето — още един жабок-водолаз, който ще пази небесните врати. Наблюдавах решимостта по лицата на хората си, докато Чери потъваше в тъмните води, и знаех, че няма да спрат, докато не отмъстят за смъртта му.

Докато преглеждаха кулата, отделих малко време за размисъл. Често се налага човек да действа само инстинктивно. В повечето случаи това е нормално. Но понякога — а сега моментът беше такъв — човек трябва да се замисли над възможностите, а после да действа.

Необходимо ми беше известно време, но накрая разбрах, че сегашната ситуация можеше да бъде проследена назад във времето чак до Кий Уест. Проблемът е, че бях разглеждал Кий Уест в една светлина, а е трябвало да използвам друг, по-светъл прожектор.

Моля, следвайте мисълта ми. Факт: практически всичките милиции — откачалки като АДАМ — бяха изчезнали в нелегалност след събитията в Оклахома.

Факт: За да ги проследи, ФБР трябваше да използва незаконни методи. По тази причина командната верига в Кий Уест беше толкова осрана. Дясната ръка нямаше никаква представа какво върши лявата. Аз бях концентрирал вниманието върху тези осирания, защото точно те влияеха пряко върху моята ефективност и на хората ми.

Това се оказа погрешно. Не съм ли аз човекът, който винаги говори за мистър Мърфи? Осиранията не са ли нормална част от живота ми? Разбира се, че са. Но в Кий Уест бях допуснал да се разсея.

Е, майната ми. Вместо да се тревожа за това кой и защо се е осрал, аз трябваше да търся трите принципа, които са в основата на всички престъпления: мотив, средство и възможност.

Е, нека се върнем на видеозаписа и да видим всичко в забавен кадър.

Най-напред мотива. Мотивите на Л. К. и АДАМ се преплитаха. Само дето аз не бях го проумял. Онова, което ме беше тревожило от Кий Уест насам, беше защо, по дяволите, АДАМ бяха действали в онзи момент. Точно това беше и въпросът, който известните вашингтонски автори на статии от серията „Грешки и никакви факти“ наричаха „Големия въпрос“ в своите телевизионни предавания.

Сега разбирах, че самият Л. К. Строхаус ми беше дал отговора. Но той се оказа толкова прост, че не го долових. Когато Уондър разби файловете на ФБР от „Интелинк“, бяхме се натъкнали на един протокол, в който се посочваше реакцията на Л. К. Строхаус на искането от страна на АДАМ за разговор лице в лице.

Л. К. беше отговорил на заместник-директора по операциите на ФБР, че в никакъв случай не би отишъл в Кий Уест, казал му, че АДАМ са „проклета (нецензурна дума, заличена) тълпа мичигански ненормални с много къси фитили, които действат на своя глава там долу“. Аз знам, че е казал точно това, защото притежавам проклетия протокол.

Заместник-директорът по операциите очевидно не беше забелязал значението в избухването на Л. К. Аз също — досега. Откъде, мамицата му, знаеше Л. К., че АДАМ са от Мичиган? И защо беше казал, че действат на своя глава?

Той е знаел, че са от Мичиган, защото е знаел точно кой и какво представляваше Алфа Дивизия/Американска Милиция. И е казал, че са ненормални с много къси фитили, защото АДАМ са спрели да го слушат по някаква причина. Превод: действали са без предварителна заповед — точно като мен.

Всичко ставаше абсолютно ясно: отвличането на министъра на Военноморските сили беше неразрешена операция. Тя не е фигурирала в ничий списък освен в този на АДАМ.

Били са тук, в Мексиканския залив, за да си вземат оръжията. Казано им е било да се приберат у дома и да чакат някакъв сигнал. Но те не бяха го сторили — вместо това заминали за Пуерто Рико и отвлекли самолета с министъра.

Може би всичко е започнало като учение. Няколко тюлени от Западния бряг веднъж преследваха Ханойката Джейн Фонда^[7] като част от едно учение по охраната, което беше се объркало. А когато командвах „Червената клетка“, имахме навика да следим целите си, преди да подготвим същинското нападение. Значи съществуваше прецедент. Независимо от първоначалния мотив на АДАМ ситуацията се е объркала. Станала е реална. Реално лоша. А когато е станала кисела, Л. К. Строхаус е решил, че не желае да има нищо общо с нея.

И защо е отказвал така категорично да се срещне с АДАМ? По метода на изключенията определих причината — той е един от хората, които осигуряват подкрепа на АДАМ и ако се срещнат лице в лице (а ние всички подслушваме), може би щяха да се чуят някои обезпокоителни откровения и обвинения.

Затова си беше пасувал. За щастие заместник-директорът по операциите бе написал протокол на разговора. Този документ някак си беше се изтрил. Но както вече разбрахте, сведенията от компютъра се изтриват по-трудно, отколкото си мисли човек. Командата „изтриване“ не е абсолютна гаранция. И затова унищоженият протокол от разговора, възстановен от Уондър, се озова в моите ръце. (Озовал се беше и в ръцете на Свещеника и ми се стори чудно, че той не е направил нищо.)

Добре, да се върнем към проблема, който ни занимаваше в момента. Имаше и неоспорими доказателства, че нелегалните групи получаваха подкрепа и оборудване. С други думи инструментите, с които да се върши работата, или принцип за престъплението номер две — средството.

Искате онова доказателство? Да се върнем отново в Кий Уест. Там видях с очите си, че АДАМ използват оръжия, които са на въоръжение в момента и са откраднати от дузина различни места. Въпросът беше следният: как нелегални групи като АДАМ се сдобиваха с играчките си.

Е, когато двамата с Уондър си играхме с компютъра във вила „Свирепия“, бяхме открили едно забележително съвпадение: практически всеки път, когато Л. К. Строхаус изнасяше реч в голям град, в близост с който се съхраняваше оръжие на американското правителство, част от това оръжие биваше откраднато. Окончателно доказателство? Дъг беше присъствал на сцената в Ипсиланти — даже беше убил Джони Кул, за да прикрие следите си. Сега бяхме открили и метода им на разпределяне на оръжията — смесване и съчетаване, — което правеха оттук, в Мексиканския залив.

Накрая беше и принцип номер три — възможността. Точно той не съвпадаше със закономерността. Но нали изключенията доказват правилото? Разбира се.

АДАМ бяха получили първокласна разузнавателна информация. Знаеха разписанието на министъра на Военноморските сили. И как бяха получили тази добре пазена информация? Предполагах, че са я получили от Л. К. Строхаус. Грешах. Най-малко един човек от група АДАМ, Т. Д. Кейпъл, имаше достъп до националната компютърна мрежа на военната полиция. Тази мрежа беше свързана с дузина други, сред които фигурираше и Следствената служба на Военноморските сили. Разписанието на министъра на Военноморските сили не беше секретно. Но не беше и разгласявано пред обществеността. Намираше се обаче в компютъра на Следствената служба на Военноморските сили. Знаех това, защото Уондър ми беше взел едно копие.

Сега, след като бях пояснил всичките тези неща, нека добавя и още някои фактори. Първият фактор беше начинът, по който Л. К. Строхаус гледаше на Америка. Неговото виждане — от известно време не бях чувал по-параноично гледище — започваше с нещо, което звучеше като гражданска война срещу правителството, обявена от групи като АДАМ и Зулуските гангстери и всичко помежду им.

Това също беше логично. Вижте, сред по-параноичните ненормални социопатични личности съществува следният сценарий за заговор: правителството тайно въоръжава младежки банди и вътрешни терористи, за да ги използва като ударни войски и пушечно месо, за да могат да обявят война на „истинските“ американци.

Л. К. провеждаше истинска операция под фалшиво знаме. Какво е това, питате? Това е стар разузнавачески термин, който означава, че караш агента си да мисли, че си например от КГБ, а си от ЦРУ Затова той, верен комунист, смята, че краде тайни от своето правителство, за да помогне на Съветската мечка, а през цялото време храни американския орел.

Е, Л. К. до голяма степен вършеше същото. Той продаваше фалшивия си патриотизъм на масите, а в същото време крадеше собственост на американското правителство и го даваше на АДАМ, от една страна, и на Зулуските гангстери, от друга. Кучият син разиграваше двата края срещу това, което се намираше в средата. Според мен това го правеше истински ГЛПТНП — грозен лайнян параноик и танго, незаслужаващо прошка.

Освен това е известно, че лудите са склонни да се концентрират около годишнините. Атентатът в Оклахома например беше проведен на 19 април, годишнината от провала на ФБР в Уейко. Сега бързо се приближавахме към годишнината от атентата в Оклахома (двоен удар, ако се сещате накъде бия и ако простите шегата ми). А от отчетите в „ПП-22“ се разбираше, че са раздадени голям брой смъртоносни играчки през изминалите десет седмици.

Инстинктите ми казваха, че един часовник, или по-скоро цял куп бомби със закъснители отброяват секундите.

Накарах Уондър да включи компютъра. Извлече всичко, с което разполагахме: унищожените файлове на ФБР, информацията, която Свещеника ни беше дал. Добави имена, дати, места и доставки от „ПП-22“. След това си поигра на гадаене с една сложна програма от тип електронна таблица.

Отговорите, които получи, бяха направо плашещи. Вече имах някои точни местонахождения. Свързах се с Мъгс по телефона и му казах резултатите.

Първата му реакция беше: „Копеле.“ След това започна да мисли като старшина. След петнадесетминутно стискане на челюсти беше съставил план. Вече беше активирал мрежата си. Сега тя щеше да работи и в извънработно време. Дори беше разрешил проблема със сигурността. Имаше няколко стари жабоци-водолази, които поддържаха връзки с местните полицейски служби по цялата страна. Мъгс щеше да ги накара да поработят. Знаехме, че Л. К. е забил нокти във федералните агенции и министерствата. Затова щяхме да стоим настрани от тях, да разчитаме на контактите на Мъгс със стари водолази и да заобиколим системата. Хареса ми — още веднъж щях да премина през задната врата.

Мъгс ми каза, че му трябват два дни, за да приготви нещата. Този срок ми се стори добър и затова му казах да действа, след което изключих телефона.

Двамата с Уондър отново си поиграхме с компютъра, като разлистихме стотици файлове и документи. След това пуснахме програмата „Троянски кон“ — онази, която Уондър беше написал, за да прехваща пароли — и я прегледахме, за да видим дали някой не играе същата игра като мен.

Да, някой я играеше. Уондър проследи връзката. Фактите бяха толкова очевидни, колкото е и дебелият ми словашки путешки задник — някой там, отвън, ни следеше. Виждаше се по запитванията — запитвания, които дублираха моите собствени търсения. Една парола стърчеше като прословутия измръзнал рибарски хуй. О, паролата беше дигитализирана, бръмбазирана и разбъркана като омлет. Но златната програма на Уондър я сведе до думите, написани от първоначалния потребител. Тези букви бяха ГРНБВМ. Същите, които се намираха пред кабинета на Свещеника.

Кучият син не само ме следеше — той беше успял дори да сложи ръка върху всяко късче информация, с което разполагах и аз. Това означаваше, че Свещеника знае, че Л. К. Строхаус е напълно мръсен, както го знаех и аз. В такъв случай защо, мамицата му, искаше стабилни факти?

 

 

Нека му позволим да се съмнява, приятели. Може би чакаше аз да разреша едната тайна, която все още не успявах да проумея: метода, който Л. К. щеше да използва, за да стартира всичко — да задвижи своята побъркана революция. Л. К. не можеше да използва сателитна комуникация — няма достатъчно хора с такива комуникации, за да е реалистично. Телефаксна мрежа? Не — има твърде, много начини за прехващане и объркване на факсове. Ние бяхме прегледали кулата от горе до долу. Нямаше бележници с шифри, нямаше графици — всъщност имаше съвсем малко книжа. И, разбира се, нищо, което можеше да бъде изпратено като кодирано съобщение на сто или хиляда групи наведнъж, без да се оставят някакви лесно различими следи.

— О, да, има — мрачно каза Уондър, като опипваше телефонната жица, свързана към модема. — То е точно пред лицето ти.

Погледнах го неразбиращо.

— „Интернет“ — отговори той. — Л. К. може да използва „Интернет“. — Има стотици бюлетини за ненормални — ти видя някои от тях. Той може да използва всеки един. Трябва само да излъчи съобщение по световната мрежа или пък просто да излъчи едно съобщение по електронната поща до някоя група откачени, които използват мрежата. Пък и няма как да бъде спрян.

Никога не ми казвайте, че няма начин нещо да се направи, защото аз ще намеря начин да свърша проклетата работа. Резултатът е, че няма да се проваля.

— Да ти го начукам — казах. — Няма нищо невъзможно. — Почесах се по лицето. — Хайде да помислим за простите като целувка неща.

— Добре — съгласи се Уондър. — Кое е най-простото разрешение, за което можем да се досетим?

— Да се отървем от проблема при източника му. Да убием Л. К.

Главата на Уондър се залюля по типичния негов запазен начин — наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно.

— О, това наистина би решило проблема — каза той със злокобна усмивка.

 

 

Не трябваше да го търсим дълго. Кучият син беше шибан егоцентричен маниак и едно просто претърсване на базата данни „Нексъс“ показа, че Л. К. е казал на един политически репортер от „Лос Анджелис таймс“ само преди два дни, че планира — и нека цитирам дословно за вас, приятели — „едно стратегическо събиране на известни специалисти по политическите въпроси в моето място в пустинята, докато определя вариантите за изборите пред себе си“. Превод: заминаваше в ранчо „Мираж“, за да даде ход на заговора си, и не искаше да го тревожат.

Поставих Гроус начело на командването на кулата. Отремонтирахме някои от комуникационните съоръжения, за да можем да поддържаме връзка. Въпреки категоричните им възражения оставих Малката бира, Пик, Гризача, Алигатора и Гадния да му помагат. Те искаха да дойдат с мен, но тук имаше важни неща. Щяха да действат като екипаж на „ПП-22“ — и да задържат и разпитват всеки, който се появеше с искане за доставки. Не трябваше това да им харесва — трябваше просто да го направят.

Наблюдавах как старият жабок пое командването. По решителното изражение на лицето му се виждаше ясно, че е щастлив отново да се върне в истинския живот.

Пачия крак, Уондър, Док и аз прекарахме около два часа в опаковане и запасяване. След това спуснахме десетметровата закрита спасителна лодка от стойките на изток от хеликоптерната площадка, отблъснахме се и тръгнахме към брега по курс между Мобайл и Гълфпорт. Предстоеше ни да наемем кола и да изминем два дни път, а онази проклета секундна стрелка тиктакаше злокобно и непрекъснато в мисълта ми, отброявайки 264-те часа до годишнината на двойния удар, секунда по секунда, по секунда.