Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Task Force Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Dave (2015)

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман

Свирепия 4. Специална група „Блу“

 

Превод: Венцислав Градинаров

 

Библиотечно оформление и корица: „Тандем G“

Предпечатна подготовка: „Атика“

Печат: „Образование и наука“ ЕАД

Хартия: J. W. CAPPELEN

Шрифтове: SoflPlus

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 21

 

ИК „Атика“, 1996 г.

История

  1. — Добавяне

6.

Една стара китайска поговорка казва: „Не открадвай от веригата една брънка повече, отколкото можеш да носиш, плувайки.“ От броя на брънките в дебелата папка, която генерал Харингтън сложи пред мен, виждах, че съм навлязъл доста навътре във фазата давене при кражби на вериги.

Предполагам, че проблемът ми се крие в подценяването на Пинки. В края на краищата той е преди всичко бюрократ. Затова имам навика да не му обръщам внимание навреме, след като от горчив опит знам, че греша, защото той не е просто местач на листове хартия. Този недостатък на характера ми е нещо, на което не трябва да се поддавам. В края на краищата винаги се оплаквам, че другите гледат осемдесет и осем сантиметровите ми ръце и седемдесет и шест сантиметровите ми крака и ме мислят единствено за първообраз на каубоя побойник, но всъщност имам магистратура от университета в Обърн, свободно говоря трио езици (а друга половин дузина — приемливо), а зад гърба си съм оставил три бестселъра според класацията на вестник „Ню Йорк Таймс“.

Е, такива неща трябва да помня, когато си имам работа с Пинки. Защо ли? Защото той е умен и лукав кучи син — човек не става адмирал без здрава доза хитрост и лукавство, — а да не споменавам и факта, че знае по-добре от повечето други как да води политически войни.

Сега разбирам, че цялото назначение в МАТКА, всъщност самата група, е била негово дело, независимо че не е оставил и един-единствен блед пръстов отпечатък. Почти бях повярвал, че заповедите ми идваха по командната верига от Белия дом, навярно като отплата за работата, която свърших в Лондон, и никой не се беше опитал да ме избави от това заблуждение. Всъщност със сигурност знаех само, че мисията на МАТКА беше определена от кабинета на командващия военноморските операции и подадена към мен от контраадмирал Дон Лейтън, съученика на Пинки от академията в Анаполис.

Иззад сцената Пинки е люлеел примамката пред мен и аз я бях захапал по-бързо, отколкото някоя голяма бяла акула захапва стръвта от рибарското корабче. Мислех си, че ще мога да го държа настрани с онази снимка, на която облизваше катеричката, която бях му, ъ-ъ, поднесъл. Е, майната ми, той беше по-хитър и ефикасен, отколкото си мислех.

По-лошото беше, че доста добре бе предугадил следващите ми действия. Познаваше ме твърде добре, за да е сигурен, че рано или късно ще обявя операция от тип „ако няма други заповеди“, който е моят стандартен бунтарски свиреп начин на действие, ако смятам, че системата ми се пречка и че разни пухльовци искат от мен да питам „Може ли“.

По-дяволите. Като за неконвенционален воин бях действал доста конвенционално — предсказуемо тоест. Връхлетял бях шибания самолет в Кий Уест, без да подписвам никакви листа с правила за влизане в бойни действия, и което е по-важно, без да получа писмени — т.е. изпратени по факса — заповеди за действие от Националното командване във Вашингтон. Спомняте си, че бях получил устно съгласие. Но сега разбрах от папката пред себе си, че въпреки думите на министъра на отбраната по телефона след това нищо не е било записано на хартия.

Защо е важно това? Отговорът, приятели, е, че както бях обяснил на министъра на Военноморските сили, за разлика от полицейските специални части моите стрелци не са обучени да вземат заложници. Ние сме обучени да убиваме целите си. Но преди това да бъде законно, командната верига трябва по официален път да отключи клетките ни и да остави мен и моите тюлени на войната да лазим и да ръмжим.

Накратко, след като от Вашингтон ни кажат „тръгвай“, не трябва да четем правата, да обявяваме кои сме или да се притесняваме за последствията от това, че сме застреляли лошите, които са вдигнали ръце, за да се предадат. Но все пак, ако поредицата от действия по нашето пускане от клетките не бъде отразена — без писмена заповед от президента или министъра на отбраната, — то, приятели, се оказва, че можем (и, изглежда, вече сме станали) подвластни на едни и същи закони с вас.

Затова познайте какво става. Въпреки че всички заложници бяха спасени и че всички лоши бяха поразени, сега щяха да ми издадат шибано обвинение в лишаване на тъпия размахващ пистолет охранител на министъра на Военноморските сили от проклетите му граждански права, като съм го лишил от проклетия му живот.

И това беше добрата вест. Лошата бе, че деветимата мъже, които връхлетяха самолета заедно с мен, щяха да бъдат подведени под отговорност по силата на проклетите закони КОПР (това са законите за Корумпираните организации, повлияни от рекета), същите, които се използват срещу организираната престъпност. Питате как? Е, ами защото щяха да ги обвинят в заговор. Те бяха участвали в заговор срещу мъртвия агент от Следствената служба, защото не бяха ми попречили да убия кучия син. Прочетох, че ще ги обвинят като съучастници в убийство.

А и Военноморските сили нямаше да ги защитават. Тъй като са обвинени от правителството, на което служат, трябва да си наемат сами адвокати срещу 500 долара на час. Много им здраве, мамицата му. Следователно ще трябва да бъдат защитавани от тълпа уморени от работа обществени защитници, което означава, че ще загубят делото. А ако това се случи, ще загубят званието си, правото си на пенсия, а да не говорим за свободата си. Целият им живот щеше да бъде хвърлен на вятъра заради мен.

Позволете да обясня какво ставаше. Тези обвинения — или повечето от тях — бяха пълни лайна. Но пък бяха точно онзи тип материал с кървища и черва, от който се прави страхотно вестникарско четиво. А при дела като това обвинението — в случая Следствената служба на Военноморските сили — пуска едно гадно обвинение след друго като кап-кап-капки. И след два месеца на мен и хората ми щяха да гледат като тълпа детеосквернители и откачени серийни убийци. Фактите няма да имат нищо общо с делото. Нито пък истината. А, между другото, моето разследване на причините зад фиаското в Кий Уест ще бъде изтласкано встрани.

Не, по-добре да нападам, отколкото да парирам. Затова, вместо да опитвам да се оправдавам, погледнах генерал Харингтън спокойно, пресуших джина си, сложих чашата си върху поставката с подходящо неподчинително тракане и казах:

— Добре, сега, след като привлече вниманието ми, какво искаш?

Изгледа ме над ръба на чашата си.

— Само помощта ти, Дик.

Това ми се видя странно.

— Сложно е — каза той. — Но в крайна сметка мога да кажа, че чаках да се появи някой като теб. Ела с мен.

Излязох след него от дневната и тръгнахме по тесен коридор край кухнята и вратите на трапезарията и влязохме в малък кабинет, който гледаше към малка тухлена площадка и градина в английски стил. Генерал Харингтън отвори малък сейф за документи, върху вратата на който имаше гравиран инвентарен контролен номер на Разузнавателното управление, постави папката ми в него и извади друга с оранжева лепенка.

— Прочети това — каза той.

Подаде ми една тънка синя поверителна монография от главната инспекционна служба на армията, в която се разглеждаше огромното несъответствие между броя на оръжията и мунициите в настоящия инвентар на армията и броя, който реално би могла да използва. Липсваха повече от десет хиляди автомати „M-16“, „CAR-15“ и „633HB“. Липсваха и двадесет и пет хиляди гранати от различен тип, три милиона куршума калибър .223, 9-милиметрови и 308-ми калибър, както и неколкостотин снайперистки пушки. Откраднати бяха и мини тип „Клеймор“, детонатори, както и пластични експлозиви „C-4“.

Вече знаех, че АДАМ са използвали крадени армейски оръжия. Но цифрите, които видях тук, ме изненадаха. Отново ги прочетох. Тези вести бяха наистина лоши.

След като свърших, Харингтън ми подаде два листа хартия. Първият представляваше свръхсекретна шифрована бележка, написана ръчно на бледожълтата гравирана бланка на четиризвездния председател на Обединеното командване[1].

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ОБЕДИНЕНОТО КОМАНДВАНЕ

ВАШИНГТОН 20318 — 9999

 

Свръхсекретно

Пътник

Свещеник

 

Прочети приложените страници.

Погрижи се за проблема — по най-бърз начин.

Методът без значение, резултатите от критична важност,

Гъни

 

Свръхсекретно

Пътник

„Гъни“ беше неофициалното име, с което се подписваше сегашният председател на Обединеното командване, генерал А. Г. Барет от Морската пехота на САЩ. За разлика от много от предшествениците си Гъни Барет беше в близки лични отношения със своя върховен главнокомандващ. Председателят беше редовен компаньон в джогинга и партньор в голфа на президента. Всъщност според вестника върховният главнокомандващ се срещаше с А. Г. Барет, генерал от Морската пехота на САЩ, по-често, отколкото с шефа на ЦРУ или с министъра на отбраната, а и отношенията им бяха надхвърлили доста професионалните. Ако Свещеника работеше за Гъни, то значи получаваше и онзи вид информация, която идва направо от Овалния, като анално отверстие, офис.

Благодарение на използвания от Уондър начин на влизане с взлом бях виждал втория лист и преди. Това беше ксерокопие на част от секретен факс от полевата служба на ФБР в Маями до контратерористичното разузнавателно звено в управлението. Представляваше част от инвентарния списък на оръжията и всички принадлежности на пиратите от самолета, изпълняващ полет 1252. По средата на списъка се намираше и противотанковият юмрук, който бях свалил от тангото под опашката на самолета. До серийния номер на оръжието стоеше ръчен надпис „Оръжеен склад Линкълн — Сейнт Луис“. Точно под него беше описан и втори противотанков юмрук. Съгласно забележка в полето той е бил взет от арсенал в Роуд Айлънд. Останалата част от списъка беше скрита с черно мастило. Аз обаче знаех какво пише отдолу: че серийните номера на автоматите „Колт 633HB“ на тангата също са проверени и че два от тях са били откраднати от оръжейната на „ТЮЛЕН-група 4“ в Литъл Крийк, щат Вирджиния, където се намираше Командването на специалните военноморски операции, два бяха от оръжеен склад извън Балтимор, а останалите — от едно охранявано резервно звено на Военноморските сили във Флорида.

— Ти имаш голям проблем и аз имам голям проблем — каза генерал Харингтън. — Но двамата можем да намерим общо решение.

Запазих безизразната си физиономия, докато генерал-майор Харингтън заплашваше големия ми словашки кучешки задник с парче салам.

 

 

Несъмнено той беше страхотен и опасен играч на покер, защото умееше да блъфира. Но аз също съм минавал по този път. Затова, когато ми показа папките от ФБР и известията от Министерството на отбраната, се направих на изненадан, въпреки че бях ги чел всичките. Дори научих много неща от повторното четене — научих, защото Свещеника ги беше редактирал изкусно. Вижте, разузнавателните данни често пъти се откриват не в това, което ви се показва, а в онова, което не ви се показва.

Пример ли? Окей. Генерал Харингтън беше изтрил всички улики за нелегалните действия на ФБР. Това не бяха унищожените шпионски протоколи, които бях видял. А и всички намеци, че ФБР може да е компрометирано, също бяха редактирани. От което разбрах, че в най-лошия случай той споделя информация с тях. А от това усетих, че трябва да внимавам какво му казвам.

Беше скрил много от препратките към Зулуските гангстерски принцове, към имам ел-Ясин и към Л. К. Строхаус. Ставаше ми ясно, че разследването му бе насочено към тексаския милиардер. Добре. Тази посока съвпадаше с моята.

Генералът имаше солидни сведения за Зулуските гангстерски принцове. Това беше добре. Голяма част от тази информация виждах за първи път, а връзката на Принцовете с АДАМ сигурно имаше значение. Вероятно значение имаше и връзката на АДАМ с един имам, който прокламираше война срещу Съединените щати.

Въпреки че прочетеното ме радваше, имаше и някои боцкащи въпросчета, останали без отговор. Материалите за Л. К. Строхаус бяха малко повече, отколкото аз бях успял да намеря от несекретни източници. Предвид очевидните връзки на Свещеника и неговия пост това беше малко любопитно.

Вижте, от прочита на списание „Форбс“ знам, че Строхаус наемаше за фирмите си само бивши генерали и адмирали, от което следва, че тук може би има умишлено прикрит мотив. Може би Строхаус вече беше предложил на Свещеника работа след пенсионирането или което е още по-зловещо — далеч преди пенсионирането. Такива неща са ставали и преди. Разбира се, навярно С. Д. Харингтън, генерал-майор, САЩ, имаше едно-две приятелчета, които вече работеха за калифорнийския милиардер.

Истината щеше да изисква повече търсене от моя страна, а междувременно трябваше да внимавам какво правя и говоря в обсега на Свещеника. Твърде дълго съм в този бизнес, за да вярвам в съвпадения.

След около час разбрах защо му викат Свещеник. Когато го попитах (отговори така красиво небрежно, че не можеше да не го е наизустил), каза, че е, защото инициалите му бяха С. Д. — същите като на Обществото на Исус[2], йезуитския орден, посветил го във философията и логиката в Джорджтаунския университет.

Може би. Аз бих си помислил, че това е така, защото можеше да направи истински вярващ дори от упорит безверник като мен.

Трябва да е бил адски добър офицер от разузнаването, защото беше адски убедителен от името на майката армия и нейната черква. Проповедта му беше проста. Искаше аз и хората ми да работим за него. Нашата задача щеше да бъде да открием кой, по дяволите, крадеше военни стоки и да помогнем за залавянето му. Съмняваше се, че работата би изисквала повече от два месеца, през което време щяхме да сме разпределени към Разузнавателното управление — е, разпределени в известен смисъл.

Разпаленото му слово продължи: нашата мисия щеше да бъде приоритет номер едно. Тя се осъществяваше под личното настояване и защита на председателя на Обединеното командване. Командната верига беше величествена със своята католическа аскетичност. Свещеника беше солоташак на председателя, а аз — втората топка на Свещеника. Тази екуменическа командна верига, обещаваше той, елиминира всяко нещо, което министърът на Военноморските сили, Министерството на правосъдието или всяко друго ведомство могат да сторят на мен и хората ми. Нищо, че щяха да ни обвиняват в убийство — каза, че можел да го уреди.

Ами какво става след това, ваше уредителство? Дали няма да хванат мен и моите момченца и като прасенца да ни направят на филенца?

А, Свещеника продължаваше да говори, че ако нещата се объркат, той би гарантирал, че Военноморските сили и Министерството на правосъдието щели да опростят напълно всички грехове на нашите тела, помисли и души от Кий Уест. Досиетата ни ще бъдат изчистени до блясък.

Едва тогава разбрах, че говори от името на Белия дом. Видял бях намека — ръчно написаната бележка от Гъни Барет, — но до момента смисълът на дебелия гравиран лист не беше се просмукал през дебелия ми череп.

Казано е, че най-добрият момент да договориш добра сделка с правителството е, преди да подпишеш каквото и да е. И тъй като разбирах, че аз и моите мъже все още можехме да бъдем притеснявани от правната система и да бъдем заставени да изхарчим стотици хиляди долари, за да се защитаваме срещу разнообразни обвинения — сега беше моментът за оправ-оправ.

Блестящо чисто досие завинаги? — питах аз. Изхвърляне зад борда на всички обвинения, произтичащи от Кий Уест? Нищо в досието? Никакви прикрити работи?

Абсолютно, позитивно, 100 процента чисто, пледираше Свещеника. По-добре, отколкото дори ако се изповядаш пред папата.

А аз ще получа ли копие от този лист хартия? Абсолютно, отговаряше Свещеника. Копие за архивите. В края на краищата всичко това е, за да станат нещата по-добри.

Е, в тези обстоятелства реших, че ще бъде глупаво да не играя с него. В края на краищата целите на Свещеника съвпадаха с моите. И двамата искахме да съборим лошите. И докато знаех, че не може да му се вярва, като дойдеше време за изповядване, ще се разправя с този свещеник така, както го правех с всички онези в училището „Св. Ладислаус“ в Ню Брунзуик, когато бях злобно тийнейджърче с нечисти мисли и дела — щях да лъжа като съдран.

 

 

Ударихме Пинки Фъшкията с торба пясък по главата в кабинета на председателя. Когато влезе през украсената дървена врата, аз седях зад античното бюро на председателя в огромно черно кожено съдийско кресло — същото, което бяха използвали Бил Кроу, Колин Пауъл и Джон Шаликашвили. Зад мен бяха подредени вимпелът на председателя, флагът на Морската пехота и знамето на САЩ. Аз носех синята си парадна униформа и всички лентички за ордените си. Свещеника седеше зад дясното ми рамо. Председателят, генерал А. Г. Гъни Барет — първият четиризвезден генерал от Морската пехота, назначаван на този пост, — ме подпираше отляво. Генерал Том Крокър, кльощавият бивш рисивър[3] от академията в Уест пойнт, който беше заместник-председател и главен довереник на Гъни Барет, седеше точно в центъра.

Секретарката беше позвънила и знаехме, че Пинкстъра идва. Влезе в кабинета така, сякаш щяха да му дават медал. Стигна на два метра от бюрото, когато забеляза нашето декорирано присъствие.

Погледът му се спря върху мен.

— Хей, Пинки, как е?

Във великите филми за Том и Джери от четиридесетте и петдесетте години всеки път, когато котаракът Том забележеше нещо абсолютно ужасяващо, очните му ябълки изхвърчаха от дъната си и започваха да се люлеят — уам-ам-ам, — сякаш са на пружини. Точно това стана и когато Пинки видя мен.

Помислих си, че кучият син ще получи удар. Направо посиня. След това пожълтя. Косата му, която притежава забележителната способност да става като близната от крава в моменти на стрес, направо щръкна. Пинки се хвана за гърлото, издаде звук като рев на магаре — „Ка-ка-ка-кво?“, — след което се обърна и затича към вратата.

Свещеника го спря.

— Влезте, контраадмирал Прескът. Седнете.

Посочи един неудобен металносив стол с права облегалка, който бяхме донесли в кабинета на председателя специално за кльощавия задник на Пинки.

Пинки се закова на място. Обърна се. Забелязах как брои звездите — две на Свещеника, четири на генерал Крокър и четири на председателя. Така ставаха десет срещу двете на Пинки. Тялото му се отпусна. Сякаш костите му станаха на желе. Стисна зъби, което трябва да е било болезнено, защото челюстта му още беше с телове, след което бавно се върна назад и паркира костеливата си трътка точно където му беше показал Свещеника.

Станах и председателят Барет зае полагащото му се място.

— Благодаря, че дойде, Том — каза той, като насочи показалеца си към Крокър, сякаш насочваше пистолет „Колт 1911“.

Крокър тръгна към вратата.

— Няма за какво, Гъни. Аз ще ви оставя да си вършите работата. — Насочи палец към Свещеника и се усмихна. — Освен това генерал-майор Харингтън казва, че работата е само за хора, които трябва да знаят, а когато Свещеника казва, че не трябва да знам, аз не искам да знам, защото ще трябва да ме убие.

Председателят изчака заместникът му да излезе. След това спря стоманения си поглед върху Пинки Прескът. Не каза нито дума. Остави го да седи и да се пече на слаб огън цели деветдесет секунди. Ако смятате, че това не е дълго време, опитайте да преброите до деветдесет още сега. Ако не ви се брои, ми повярвайте. Истината ви казвам, дълга пауза е, особено ако шибаният председател на Обединеното командване ви гледа така, както може да гледа само ядосан генерал от Морската пехота.

Най-после проговори:

— Контразадник Прескът — каза той, като наблегна на думата задник, — генерал-майор Харингтън и аз бихме искали да вземем на заем полковник Марчинко и да му възложим една работа по въпрос от значителна секретност и значение. Имате ли нещо против, контраадмирал?

Пинки кимна утвърдително.

— Не ви чувам, контраадмирал Прескът — каза председателят, имитирайки доста приемливо гласа на инструкторите от подготвителния лагер в Парис Айлънд.

— Да, сър — отговори Пинки.

— Не ви чувам, контраадмирал Прескът — отново каза председателят и накара Пинки пак да повтори думите си.

— Освен това ми трябват девет от тюлените на полковник Марчинко. Това проблем ли е за вас, контраадмирал?

Всъщност сега Пинки направо се потеше. Косата му беше напълно объркана.

— Не, сър — отговори ясно и високо той през завързаната с тел челюст.

Този път трябва да беше отговорил достатъчно ясно и високо, защото председателят не го накара да повтори.

— Сега, контраадмирал Прескът — каза председателят Барет, — желаете ли да знаете нещо за назначението на полковник Марчинко?

— Ами аз бих… — поде Пинки.

Председателят го сряза:

— Според мен вие не желаете да знаете нищо, контраадмирал. Вие как смятате, генерал-майор Харингтън?

Свещеника поклати глава.

— Според мен контраадмирал Прескът не трябва да се ангажира с подробности по новото назначение на полковник Марчинко, сър. Вероятно има по-важни задачи пред себе си, отколкото да се занимава с бюрократични дреболии, произтичащи от настоящия кабинет. — Усмихна се. — Прав ли съм, контраадмирале?

— Ами, н-н-не… — започна Пинки.

С възхищение установих, че не е загубил способността си да заеква. Има неща, които никога не се променят, и това беше едно от тях.

Генерал Барет прекъсна Пинки:

— Не е необходимо да се занимавате с дреболии. Напълно сте прав, генерал-майор Харингтън.

Председателят замълча и прониза Пинки със зловещ поглед. Задникът му със задник изглеждаше като някакъв шибан заек в светлината на фарове.

Горната устна на председателя на Обединеното командване се повдигна злобно и тялото му се наведе към Пинки.

— Искам да кажа, контраадмирал Прескът, че вие няма да се пречкате. Няма да споменавате нищо за това. Ще третирате този въпрос като секретен. Всъщност, контраадмирал Прескът, изглеждате малко уморен. Може би сега имате чудесна възможност да заведете семейството си на почивка. Някъде, където няма телефони и телефакси.

— Н-но… — започна Пинки.

— Излизай в шибан отпуск — нареди Гъни Барет. — Ако не го сториш и ако се пречкаш при това назначение на полковник Марчинко, ще съжаляваш много, много.

Рязко поздрави Пинки.

— Това е всичко, контраадмирал Прескът. — Завъртя стола си настрани и продължи: — Свободен сте.

Бележки

[1] Пълното название на най-старшата военна институция на САЩ е Съвет на началниците на щабовете на видовете въоръжени сили. — Б.ред.

[2] Името на Харингтън е с английските букви SJ, които са първи и в Society of Jesus (Обществото на Исус). — Б.пр.

[3] В американския футбол — играч, чиято функция е посрещането на дълги пасове. — Б.пр.