Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (22)

22.

Трябваше да му се признае — биваше си го. Докато влизах през вратата, цевта на един малък пистолет бе натикана грубо и плътно в дясното ми ухо, а мерникът разкъса кожата ми. Усещах го като двадесет и две или двадесет и пет калибров джобен пистолет с тесен преден мерник — „Берета“, „Валтер“ или „Будишовски“. Знаех също, че ударникът му е вдигнат, а спусъкът — обран, което ще рече, че му трябваше съвсем малък натиск с пръст, за да се задейства.

Номерът с малкия пистолет в ухото е на ССД^[1] още от Втората световна война и върши работа, защото е толкова прост. Вижте, няма начин да избиеш този пистолет, без преди това да бъдеш застрелян. Забравете всичките онези глупости в стил рамбо-джамбо и джудо-нинджа-карате, които гледате във филмите. Повярвайте ми, когато един пистолет бъде заврян в ушната ви мида точно където трябва, точно между трагиалната цепка, трагуса и антитрагуса — това е ученият начин да кажеш точно в шибаното ви ухо, — цевта стои плътно на мястото си.

Хайде, опитайте. Вкарайте показалеца плътно в ухото си. Хайде, хайде, направете го. Добре. Опитайте сега да раздвижите пръст. Виждате ли? Не се движи много лесно. Е, а когато цевта на един пистолет е натъпкана в ушния канал така плътно, както току-що показалецът ви беше във вашето ухо, то повече от 90 процента от хората, на които това се прави, просто не могат да реагират достатъчно бързо и да го избият, преди спусъкът му да бъде дръпнат. Резултат? Както би казал Уондър: „Issi-doombu“.

От една страна, аз не съм част от онези деветдесет и нещо процента. От друга страна, сега не беше време да демонстрирам игривата и същевременно смъртоносна техника, която съм разработил за противодействие. Освен това, когато Сун Дзъ е писал: „Всявай объркване: когато си добре въоръжен, изглеждай обезоръжен“ в „Изкуството да побеждаваш“, го е мислил сериозно.

Затова погледнах през стаята към Строхаус.

— Понякога печелиш, понякога губиш — излъгах, като махнах пръст от спусъка на собствения си пистолет „Берета“ и го вдигнах така, че цевта му сочеше тавана.

Един глас зад мен каза:

— Имаш право.

Вратата се затвори. Дъг Докинс се облегна на нея. След това протегна ръка към своя човек, притиснал пистолета в ухото ми, взе моя от ръката ми, взе и пищова на Док и ги затъкна в колана си. После бързо ни опипа, за да провери дали не носим друго оръжие. Извади патроните „Блек тейлън“ от джоба ми и ги пусна в своя. След това, като остана доволен, отстъпи настрана.

Дъг постави пистолетите ни върху дебелия тефтер пред Л. К. Строхаус, който отвори долното чекмедже на добре гравираното си дървено бюро и ги пъхна вътре. Пистолетът бе изваден от ухото ми и облеченият в синьо сако ДГВ, който го държеше там, отстъпи и застана мълчаливо на стража до стената.

Л. К. Строхаус грейна в усмивка от другата страна на стаята. Виждал бях този тлеещ поглед, този маниакален блясък на широко отворените очи и преди — на лицето на Грант Грифит и „Наричай ме Ишмаел“ лорд Брукфийлд. Това беше усмивката на самопровъзгласил се ясновидец — и убиец социопат. Той каза:

— Сядайте, момчета.

След като не направихме нищо, той ни погледна малко раздразнено.

— Казах, паркирайте се.

Всъщност не мислех, че го казва сериозно.

— Добре де!

Седнах на ъгъла на дивана до стената. Док се отпусна в приятно износен фотьойл от зелена кожа встрани от мен.

— Няма защо — каза Строхаус, без да има никого предвид. Огледа ни всички, сякаш бяхме хлапета в час по самоподготовка.

— А сега, джентълмени — обади се той, — можем да се захванем с биднеса.

Нещо в начина, по който говореше, ме ядоса.

— Да ти го начукам, Строхаус.

Дъг изръмжа:

— Без такива неща — и се приближи към мен.

Л. К. махна с ръка да се отдалечи. Погледна ме.

— Трябва да поговорим, Дик — ти не разбираш плана на играта.

Изобщо не ми пукаше за плана на Строхаус и тъкмо бях започнал да му казвам това с пикантни думи, когато бях прекъснат от настоятелния тон на телефона върху бюрото му. Това означаваше, че бяха успели да поправят линиите някак си.

Натисна един бутон и вдигна слушалката.

— Да? — Замълча. — Да, да, пуснете го.

Строхаус ме погледна.

— На портала има един твой приятел — каза той. — Нека го почакаме да дойде. Няма защо да повтарям думите си.

Го? Кой е това? Седяхме мълчаливо в продължение на три минути и чакахме отговора, когато самият генерал-майор Стоунуол Джексън Харингтън беше въведен в кабинета от един ДГВ. Фактът, че той е тук, изобщо не ме изненада, въпреки че ме ядоса адски много.

Поздравих го със среден пръст. Той не му обърна внимание, обърна ми гръб и седна на фотьойла пред пищното бюро на Строхаус.

Л. К. махна с ръка на ДГВ да излезе. След това се обърна към Свещеника и каза:

— Стоунуол, предстои ни една неприятна случка.

— Не е нещо, което не може да се поправи — отговори уклончиво Свещеника.

— Сигурен ли си?

— Имай ми доверие.

Милиардерът замлъкна за момент.

— Какво казаха във Вашингтон? — попита най-после той.

Свещеника разгледа ноктите на лявата си ръка, а след това погледна през бюрото.

— Казаха, че ако спазиш своята част от сделката, няма за какво да се тревожиш. Всичко е уредено.

— Нямам проблеми с моята част — отговори Строхаус. — Сделката е сключена.

Протегна дългата си ръка през бюрото. Свещеника я пое. Разтърсиха ги нагоре-надолу веднъж. Сгади ми се да ги гледам.

— Добре. — Главата на Свещеника също се поклати в знак на съгласие. След това се изправи и се обърна към мен: — Дик — тържествено каза той. — Ти си снет от случая. Добра работа свърши и сме ти благодарни за това. Но сега ние, отговорните лица, трябва да овладеем ситуацията — и трябва да го сторим с политически средства, ако се досещаш накъде бия.

Бия, мия. Не знам за вас, приятели, но на мен ми беше писнало от цялата тази уклончивост, разговори със заобикалки и политически инсинуации.

Знаех защо съм тук и знаех какво трябваше да се направи. Бях тук, за да отмъстя в старозаветен стил за смъртта на един от моите хора. Бях тук, защото имаше един луд на свобода — и той трябваше да бъде спрян.

Погледнах генерал-майор С. Дж. Харингтън и разбрах какъв е: в най-добрия случай политически нагаждач, а в най-лошия — предател. О, тук се намирах, защото Свещеника и онези, които го управляваха — в момента се досещах за Гъни Барет и президента, но може би имаше и други, — беше отвързал каишката ми неотдавна, за да върша това, на което съм най-способен: да ловя хора. Да, казали ми бяха, че искат да спре оръжейният кръвоизлив. Е, бях им го намерил — и го бях спрял.

Но сега разбирах, че тези политици и воини документалисти имаха втора, скрита цел: искаха Строхаус да бъде изместен. Но още по-важно, искаха го политически неутрализиран. Шифрованата бележка от Гъни Барет до Свещеника също беше уклончива. И едва сега разбрах напълно нейното значение.

„Прочети приложените страници“ — пишеше в нея. А какво ми беше показал Свещеника? Беше ми показал една страница. Факсът от ФБР за отвлеченото оръжие. Не втората, не третата или четвъртата, или колкото бяха страниците — онези, в които пишеше за отстраняването на Л. К. Строхаус от политическата арена без никакви издайнически пръстови отпечатъци.

Е, избрали бяха когото трябва — и когото не трябва — в мое лице. Аз не съм политически звяр. Аз съм месоядно животно. Аз съм воин. И неотдавна бях загубил един от най-добрите воини, съществували някога. Чери Ендърс беше мъртъв, защото политически нагаждачи като Свещеника и Л. К. Строхаус играеха на шах с истински хора вместо пешки.

Така става твърде често, приятели. Всеки път, когато на някой шибан политик във Вашингтон му влезе някоя откачена идея в задника, то някое тюленче, морски пехотинец новобранец или сержант от армията умира в някое забравено от Бога място като Бейрут или Могадишу. Политиците изпратиха бойци в Ливан като омиротворители — но вързаха ръцете им с идиотски, политически правилни правила за влизане в бой, които доведоха до избиването на нашите мъже. В Сомалия дипломатите не позволяваха на стрелците и плячкаджиите да си вършат работата — и познайте кой загина. Обикновено използват вместо пешки смели млади мъже. Използват ги с безотговорна небрежност. Аз вече бях загубил един мъж в тяхната игра — а това беше твърде много.

Разбрах какво ставаше: Л. К. беше усетил, че го преследват, затова беше направил една сделка във Вашингтон. Може би е обещал, че няма да се кандидатира за президент. Може би е казал на Свещеника, че ще предаде своите списъци с терористи на ФБР. Честно казано, не ми пукаше, защото според мен нещата бяха излезли извън рамките на политиката.

Свещеника ме изгледа самодоволно. Мислеше си, че е победил. Мислеше, че играта е свършила. Може би — за него.

Но ловният ми сезон съвсем не беше към края си. Минах покрай Свещеника до бюрото и погледнах надолу към Л. К.

— Ти си едно лайно — казах. — Предател. Заслужаваш да умреш.

Свещеника се опита да застане между нас. Отхвърлих го с удар. Л. К. блъсна стола си назад, извъртя се и се обърна към големия компютърен екран с маршируващи отляво надясно войничета играчки, който се намираше върху големия бюфет от френски орех.

— Предател? Ще видим кой е предател. Виж — виж какво мога да направя. Разбери колко много хора там, отвън, споделят моите идеи. Ще видиш каква армия мога да свикам.

— Хей, Л. К. — обади се Свещеника, истински развълнуван, — това не е част от никое споразумение.

— Не ми пука за това, Стоунуол. Той трябва да види какво мога — какво можех да направя.

Строхаус плъзна ръка върху мишката. Войничетата изчезнаха мигновено, заменени от екрана на „Windows“. Погледна към мен — откачената усмивка още стоеше на лицето му.

Избра с двойно щракане иконата за „Интернет“.

Видях ужасѐн как екранът се изпълни с едно златисто изображение на тюленски орден „Будвайзер“, последван от ръка, показваща среден пръст и надпис „Да ти го начукам, Строхаус“.

Последва тъмнина.

Милиардерът щракна мишката два пъти, три пъти, четири пъти. Не стана нищо. Удари мишката в бюрото и опита отново. Нищо. Удари компютъра с кокалестия си юмрук, но без резултат. Опита главния прекъсвач, за да рестартира компютъра. Шибаният компютър не тръгваше.

Разбира се, че нямаше да тръгне: еднократният капан на Уондър беше го изгорил — както и всяко шибано нещо в него.

Строхаус вдигна очи, пълни с паника. Лицето му беше станало лилаво.

— Какво… как… — изрева той.

Аз си мълчах.

Обърнах се към Свещеника, който също беше побелял:

— Мама му стара, не знам какво сте вкарали ти и момчетата във Вашингтон — казах, въпреки че имах доста добра представа за това, което ставаше. — Но не се притеснявай, има една тълпа наши танга, които точно сега биват прибирани от местните ченгета из цялата страна.

Свещеника се разяри.

— Казах ти…

Много добре знаех какво ми беше казал. И ако смятате, че изобщо някога съм му имал доверие, мога да ви кажа, че имам за продаване един имот на плажната ивица в Аризонската пустиня.

Долових движение зад гърба си — ръката на Л. К. пълзеше по бюрото към телефона. Обърнах се наполовина и стоварих юмрука си върху нея. Чух звук от чупещи се кости.

Той изпищя.

Дъг забеляза погледа в очите ми. Бръкна в сакото си и понечи да застане между нас. Док го спря. Просна го на мястото му с един унищожителен удар. Това беше добре, защото никога вече нямаше да се налага да пилея енергията си върху Дъг.

Един свален, остава още един.

Лицето на Строхаус доби гримаса на истинска паника. Хванал внимателно ръката си, той стана от стола и отстъпи от мен, но аз се доближих до него. Хванах го за ризата с ръце.

Приближих се достатъчно, за да може да ме чуе ясно и високо.

— Помниш ли Детройт?

— Детройт ли?

— В твоя апартамент. Казах ти, че ще те намеря — казах, че главата ти ще изглежда страхотно на моята стена.

Очите му се разшириха. Аз не пусках ризата му.

Погледнах Док.

— Колко е часът, главен старшина?

— Тринадесет и шестнадесет минути, капитане.

Оставаше ми един час. Достатъчно време. Безопасно. Счупих капсулата с табун между зъбите си, приближих носа на Строхаус до моя и прошепнах:

— Имам твоите файлове. Имам твоите списъци. Имам твоята армия от смотаняци, а сега имам и теб.

Гледах как очите му се разширяват. Казах:

— Време ти е да умреш, Л. К. — като се опитах да издишам максимално много влага право в лицето му.

Пуснах го. Той ме гледаше с разширени очи, а устните му се движеха неразбираемо. След това си пое дъх, хвана се за гърдите със здравата си ръка — и падна като камък.

Хей, този шибан табун върши работа.

— Я… — Глътнах капсулата и хванах отпуснатото тяло на Л. К. — Това копеле получи удар!

— Започни да масажираш гърдите му — нека да опитам да му направя изкуствено дишане.

Главен старшина и лекар Док Трембли ме отблъсна настрани и незабавно се зае с дишане уста в уста.

Знаех какво прави. Помислих си, че трябва точно така, защото има ли нещо по-хубаво от една двойна доза, просто за всеки случай?

 

 

Правихме изкуствено дишане на безжизненото като хуй на агент на Следствената служба на Военноморските сили тяло на Строхаус в продължение на петнадесет минути. Но нямаше никаква реакция от негова страна.

Интересно защо.

Най-после ми писна от всичко това. Изправих се. Погледнах Свещеника.

— Можеш да почистиш тази каша — казах презрително. Да, познавах го и бях сигурен, че има някъде наоколо всичко необходимо за почистване.

Написах тринадесет думи и дата върху един лист хартия и му го подадох.

— Но първо можеш да подпишеш това.

То беше една кратка бележка, но си я биваше. В нея се казваше: „Подавам оставка от Американската армия, считано от този момент. Генерал-майор Стоунуол Джексън Харингтън.“

Той започна да протестира. Да възразява. Да увещава. Да ругае. Но подписа.

Подписа, защото знаеше, че доста добре знаех какво планират — една последна игра, която беше най-циничното шибано мръсно нещо, което съм виждал.

Не разбирате? Нека приемем един принцип, нежни читателю. Аз смятах, че Свещеника и неговите политически играчи бяха планирали да оставят тангата да започнат — да позволят кратка, но жестока вълна от насилие, а след това да удрят силно по престъпниците. По мое мнение Строхаус щеше да предостави на Свещеника своите списъци и файлове — същите, които Уондър беше откраднал от вече мъртвия компютър.

Виждам ви всички там, размахвате ръце като деца в класна стая. Питате защо някой би позволил на тангата да избиват хора, след като може да бъдат спрени предварително? Това е малко объркващо, нали, нежни читателю?

Е, въпреки че нямах нищо достойно за съда, приемах, че са го правили, защото някой заблуден двадесетинещогодишен самоуверен помощник сфинктер на някой зле информиран, амбициозен заместник-помощник задник в Белия дом е решил, че вероятно, ако рейтингът на шибания президент е скочил с тридесет точки след събитията в Оклахома, ще скочи с петдесет след половин дузина подобни инциденти. А бяхме в изборна година.

Взех Свещеника на мушка. Смятам, че който се захване с подобна игра, излага униформата. Стоунуол Джексън Харингтън беше спрял да служи на страната си от момента, в който беше станал политическо момче за всичко.

Съществува голяма разлика между контрола върху армията от цивилни, което е добра идея, приятели, и политическото манипулиране на военните. Ставайки политик, той беше предал армейското братство и всички смели воини, загинали, за да защитават страната ни. Аз бих го убил на място — само че исках да го използвам, за да занесе едно послание до задниците, които бяха го използвали като момче за всичко. Исках да знаят, че притежавам файловете на Строхаус, имам документите от нефтената кула и знам, че стотици танга биват прибирани точно в тази минута благодарение на Мъгс, Гроус и две дузини местни полицейски служби по цялата страна.

Отидох до копирната машина в ъгъла и направих шест копия на оставката на Свещеника.

— Имаш четиридесет и осем часа — казах, като му подадох едно. — Очаквам да прочета във вестниците статия за огромен брой шибани оставки във Вашингтон. Ако не прочета, ще дойда за теб и за всички, които те изпратиха тук.

Направих достатъчно дълга пауза, за да погледна към трупа на Строхаус.

— Така, както дойдох и за него. — Замълчах за ефект. — Разбра ли?

Свещеника кимна тъпо. Да, разбираше. Само дето виждах, че няма абсолютно никаква представа как му се беше случила случката на Строхаус. Знаеше само, че той е мъртъв като камък и че бях го убил, без да оставям следи.

Е, така е добре за мен. Защото истината за съдбата на милиардера беше точно същата, както шибаният надпис на вратата за кабинета на Свещеника в Разузнавателното управление на МО в САЩ, който предстоеше скоро да бъде овакантен.

Всеки да си гледа работата и да не се бърка в моята.