Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (3)

3.

С една дума, не си губех времето. Трябваше да се вършат разни неща. Например да се провери кои са АДАМ. Например да се провери Л. К. Строхаус. Усилията ми щяха да бъдат улеснени от една страна на моята личност, за която не съм говорил много досега: склонността ми да събирам всякакви дреболии. Просто казано, почти никога не изхвърлям нищо. Бившата ми съпруга, от вида на която ми се набръчкваше задникът, ме наричаше последния Плюшкин.

Кръстникът на всички тюлени Рой Боъм беше човекът, който първи ме насърчаваше да пазя всяко парченце хартия от Военноморските сили, преминало край носа на моя кораб.

— Никога не изхвърляй нито едно шибано нещо — ръмжеше Рой, когато бях само попова лъжичка, а той — обръгнал стар жабок, — защото един ден кучите синове, които воюват с хартиени оръжия, ще те подгонят и трябва да се защитаваш. Ти си един шибан боец и затова те ще те смятат за побойник, който не си съхранява добър архив. Е, изтаковай такованите таковачи. Пази всяка шибана хартийка, която мине през бюрото ти. Води си безупречно шибан отчет за това кой, мамицата му, какво, мамицата му, къде, мамицата му, кога, мамицата му, защо, мамицата му и как, мамицата му. (Да, приятели, Рой Хенри Боъм, подполковник от Военноморските сили на САЩ, пенсиониран, наистина говори по този начин. Трябва да запомните, че той, както и аз, е мустанг — срочнослужещо изповръщано, станало офицер, който не забравя нито за миг, че някога е бил помощник-боцман, и то доста добър, мамицата му.)

Добре, да се върнем към съвета на Рой за пазенето на документите. Цитирам: „Пази всичко. Така, когато те погнат, ще ги взривиш само с тежестта на шибаните си факти.“

Оттогава следвам — и дори подобрявам, да кажем — пикантно изразения, но ценен като злато съвет на Рой. Затова отидох при папките си. Да, имам всички публикации по моя занаят — десет оръжейни списания, половин дузина ръководства за използване на специални оръжия и тактика, полицейски каталози, бюлетини на охранителни организации, както и военни списания. Но в мазето си съм събрал теченията на „Тайм“, „Нюзуик“, „Ю Ес нюс“, „Форбс“ и „Мъни“ за цели десет години, както и дебели папки с „Економист“, „Ролинг стоун“, „Мид ийст рипорт“. Да не споменавам „Американското ръководство по оцеляване“ и писмото до Лиди — да, всичките ги имам. И си ги пазя. Макар за АДАМ да нямаше информация, за шест часа събрах цяла купчина статии от списания и вестници за Л. К. (от Лаймън Клайд) Строхаус.

Интересно минало имаше. Според един доста благоприятен очерк в списание „Форбс“ той е най-голямото от тринадесет родени по време на депресията деца на Одеса и Върнън Строхаус — „фермери от северноизточния ъгъл на Тексас, страната на Бони и Клайд^[1], близо до мястото, където се срещат границите на Оклахома и Арканзас“, според описанието в близък до народа стил от „Уошингтън поуст“ през осемдесетте години. В статиста се казваше още, че родителите на Строхаус загубили къщата си за 120 долара, защото не могли да изплатят месечна ипотечна вноска от 8 долара. (Казваше се също, че един от вашингтонските му адвокати бил някой си Грант Грифит. Това ме накара да поставя малка черна точка до името на Строхаус. Грифит беше прокарващият влияние бивш министър на отбраната, когото застрелях, защото бях открил, че стои зад изнасянето на ядрени ракети „Томахоук“ за една ултранационалистическа японска групировка.)

Е, черна точка или не, Л. К., както Лаймън Клайд предпочиташе да бъде наричан, беше автентичният американски оригинал — самоиздигнал се мъж. Портретите от Дейвид Бърнет^[2], които намерих в списание „Форбс“, показваха върлинест — почти два метра, — жилест селянин с лице на койот, крака, които се допираха в коленете, големи уши и прическа тип помпадур от петдесетте години. Обличаше се добре, но не крещящо в лондонски костюми и предпочиташе каубойските ботуши пред обувките с връзки.

Селското у него беше неподправено: брал памук и ориз като шестгодишен, работил в кланица като тийнейджър и носил петдесеткилограмови блокове лед за двадесет и пет цента дневно, вместо да учи в гимназията. На осемнадесет бил привлечен на военна служба — избрал авиацията. Три години по-късно, като сержант, заслужил Почетния медал на Конгреса, когато спасил своя взвод от Рейнджърската рота на Осма армия да не ги унищожат китайските комунисти на хълма Ипсак. Китайците ги пресрещнали, когато пресекли река Ялу, за да се намесят в полза на севернокорейските си съюзници. Шест месеца по-късно, все още на патерици, бил награден от Труман на церемония в Белия дом.

След армията се върнал в Тексас и си намерил работа в нефтените полета. Съгласно един очерк отпреди шест месеца в „Тайм“ „той бил най-щастлив, когато работил с ръцете си, докато засмърдявал на пот“.

Оказа се, че бил и предприемчив. Според „Бизнес уик“ към края на петдесетте бил дребен търсач на нефт. По времето, когато Кенеди бил избран, направил първите си пет милиона и се преместил с всичките си партакеши и двесталитрови варели в Калифорния. В деня, когато Никсън положи клетва, имал половин милиард. И ако вярвам на онова, което пишеше във вестникарските статии пред мен, а нямах основание да не им вярвам, Л. К. Строхаус, сега на около шестдесет и пет години и председател на Ел Си Ай Интернешънъл, притежаваше към двадесет-двадесет и пет милиарда долара.

Нека ви поднеса това в перспектива, хора. Това е повече от брутния национален продукт на Перу, Чили или Сирия. То е два пъти повече от брутния национален продукт на Малайзия. Позволете да използвам техническо описание от света на финансите: Л. К. Строхаус беше богат кучи син.

Но не парите му го правеха известен сега, а неговата политика. Струваше ми се, че напоследък, когато и да включа телевизора, виждах Л. К. Строхаус да ни обяснява колко неефективно, раздуто и безполезно беше станало правителтвото, както го наричаше.

— Ако правителтвото извършваше някакъв биднес^[3] — казваше той на Лари, Фил, Опра и Хералдо^[4] или на всеки друг, който би го взел в свое предаване, — отдавна да е ритнало камбаната.

Разрешението на Л. К. беше американският народ да го постави начело и да го остави да оправи нещата самосиндикално. Беше се регистрирал като независим кандидат за президент във всичките петдесет щата, а неговата организация получаваше милиони долари като вноски за помощ — не че той се нуждаеше и от един цент от тях.

Сега аз не съм политик. Прекарал съм повечето от живота си в армията, като съм работил за редица политически мотивирани командващи и правителства, които нямаха никаква представа как да използват смъртоносните ми таланти. Но те бяха мои командващи и правителства — всъщност това е конституцията, нали, а и аз бях положил клетва да защитавам същата тази конституция.

Както и да е, изглеждаше очевидно (дори и на мен), че старият Л. К. Строхаус искаше да направи основни изменения в конституцията. Новинарските предавания следяха изявите му и речите му на събития като срещи на „Воините на съдбата“, оръжейни панаири, както и политически събирания през изминалата година и половина. Позволете накратко да ви изложа политическата му философия.

Л. К. вярваше, че ни е необходим ръководител на държавата, който в по-малка степен се влияе от гласовете и не е политик от нежен и обещаващ да не лъже тип, а да бъде по-скоро като онези латиноамерикански caudillos — по бащински строги диктатори като Трухильо или Батиста. Част от мен беше съгласна с него. Исках държавен глава, който е решителен — човек, който води отпред. Л. К. със сигурност беше такъв — той сам ръководеше бизнеса си. Не оставяше това на други. А и в много области начинът ни на мислене съвпадаше. Спореше, че не се нуждаем от Министерство на отбраната, което провежда спасителни операции в страните от третия свят, вместо да стои готово за война. Аз също мислех така. Той смяташе, че ние трябва да водим, а не да следваме световните събития. И тук нямаше за какво да споря с него. Той беше против престъпността и вярваше в образованието. Точно така.

Имаше едно място, в което се различавахме с Л. К. — конституцията. Той никога не го казваше изрично, но намекваше, че ни трябва конституция, която според мен си беше направо страшна.

Но познайте какво ставаше? Предварителното гласуване показваше, че много американци са съгласни с него — смятаха, че се нуждаем от силен мъж, който да води правителството, а конституцията да върви по дяволите. Едно преброяване от вестник „Ю Ес Ей тудей“ отпреди три седмици показваше, че 22% от американците биха искали да се откажат от някои или всичките си конституционни права, ако това означава намаляване на престъпността, наркотиците и измамите с пари за социални помощи. Само този факт би трябвало да ви говори доста за настроението на нацията. Честно казано, мен направо ме изнервяше.

Още повече се изнервях от факта, че група добре въоръжени, добре информирани танга бяха искали да разговарят с него повече, отколкото с вицепрезидента на Съединените щати.

В 05:30 сряда сутринта позвъних на Стиви Уондър, защото си знаех, че е буден.

— Зает ли си напоследък? — попитах го.

— Да — изкикоти се той. Мразя кикота му. — Откакто си нямам кабинет, си седя вкъщи и си играя. А ти?

Аз му разказах за срещата си с министъра на Военноморските сили и за подозренията си. Можех да си представя как главата му се клати наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно.

— Изглежда справедливо.

— Някой виждал ли е някаква информация от ФБР?

— Не. — Уондър замълча. Чух как сръбна от вечното си кафе. — Откакто ни затвориха вкъщи, никой не се е погрижил да пусне малко аки насам.

— Е, аз бих искал да видя…

— Аз също — засмя се той. — Хайде да се обадим на Мучача и да видим дали няма да ти изпрати нещо по факса във вилата?

— Има да чакаме, мамицата му. — След малко добавих: — Какво мислиш за едно малко влизане с взлом в собственост на федералните власти?

— Имаш ли някоя конкретна собственост предвид?

— Мислех си за сградата на Дж. Едгар Хувър.

— Оха — отговори Уондър. — Сигурно има пет-шест години, откакто не сме го правили. Май е време.

 

 

Валеше, когато Уондър вкара колата ми в един подземен гараж на „Десета“ улица северно от улица „Е“, на по-малко от сто метра от заемащата 800 000 квадратни метра сграда на Дж. Едгар Хувър. Паркирахме и започнахме да наблюдаваме как стотици служители на ФБР се вливаха като река в управлението в началото на сутрешната смяна. Нито аз, нито Уондър беше влизал в тази огромна, грозна бетонна крепост от доста време, а предварителната ми оценка, докато наблюдавах и си вземах бележки, не беше особено обещаваща.

Малко предистория. Сградата на Хувър покрива квадратния сектор между „Девета“ и „Десета“ улица и авеню „Пенсилвания“ и улица „Е“, точно срещу станция „Пен“ на метрото откъм Министерството на правосъдието. Откъм авеню „Пенсилвания“ има седем етажа, а откъм улица „Е“ — десет. В нея работят над седем хиляди служители на ФБР. Разделени са на три смени и обхващат двадесет и четири часа.

Сградата е била проектирана по време на най-оживените размирици — да се чете демонстрации срещу войната и вълнения за искане на граждански права — през шестдесетте години, а е била построена към края на шестдесетте и началото на седемдесетте години. Затова има такава крепостна архитектура и включва елементи като огромен сух ров, малко на брой тесни входове, както и прилична на лабиринт вътрешност — всичко това не предразполагаше към влизането с взлом, което бях свикнал да извършвам в зле охраняваните военни съоръжения.

От моя гледна точка нещата ставаха по-лоши поради факта, че ФБР очевидно бяха затегнали нещата значително след бомбения атентат в град Оклахома.

Едно време човек просто можеше да паркира колата си до сградата, да пъхне десет цента в брояча и да влезе вътре просто като размаха някаква лична карта от федералните власти към отегчен полицай под наем. Така влизах, когато командвах „ТЮЛЕН-група 6“. Сега не можеше да се паркира по-близо от пряка и половина от самата сграда. А след половин час в дъжда разбрах, че всички служители на ФБР носеха лични карти с фотоснимки и магнитни идентификационни ленти. Показваха картите си на охраната — доста усилено работеща охрана със значка на ФБР, — която дори сверяваше снимките на картите с лицата на носещите ги. След това хората поставяха, картите си в разчитащо устройство, което от своя страна им позволяваше да преминат през въртележката. Фактът, че същите хора са влезли, се отчиташе някъде на компютър.

Трябваше ми още един час, за да открия и още едно подобрение: картите бяха специфични за входа. Открих това, защото често пъти виждах хора, които идваха по улицата заедно, но влизаха през различни входове. Например в Държавния департамент или Пентагона няма значение в кой кабинет работи човек — може да влезеш през всеки вход. Установих, че в управлението на ФБР не е така.

Ако например сте научен работник в лабораторията по съдебна медицина на третия етаж, вие можете да влезете в сградата откъм Десета улица, но не и през входа откъм авеню „Пенсилвания“. Защо? Защото той не води към лабораторията по съдебна медицина. През този конкретен вход видях да влизат единствено мъже в хубави костюми и жени, облечени като хора на успеха. Оценка: Входът откъм авеню „Пенсилвания“ вероятно е един от „директорските“ входове, водещ към асансьорите, специално предвидени за най-висшите служители на ФБР на шести и седми етаж.

Дори гаражът беше разделен. Разбрах, че би било възможно да вляза, като се скрия зад седалката на нечия кола. Но след като вляза, пак ще трябва да използвам лична карта със снимка и ще имам достъп само до конкретна част на сградата.

След два часа, прекарани в ходене и наблюдаване, се срещнах с Уондър в едно кафене на улица „Ф“, където се изсушихме и сравнихме записките си, докато закусвахме. Неговите констатации бяха също толкова потискащи, колкото моите. Той беше проверил как стоят нещата с чистачите — един от най-добрите начини да проникнеш в някоя сграда е като чистач, защото по принцип почистващият персонал има достъп до целия обект. Установил беше, че всички чистачи на ФБР са служители на ФБР и чистят само конкретни участъци на сградата.

Пиехме лошо кафе и разглеждахме възможностите за влизане с взлом. Проникване през канализацията? Всички канализационни шахти на две преки разстояние от сградата бяха закрепени с точкова заварка. Да се промъкнем незабелязани? От Министерството на правосъдието на другата страна на улицата имаше подземен тунел, но данните на Уондър показваха, че този тунел води до асансьор, който стигаше в кабинета на директора — що се отнася до нас, това беше задънена улица. Да откраднем лична карта и с нахалство да прогресираме в сградата? Това може само ако охраната не гледа снимките. Но пазачите на ФБР си вършеха работата и следователно щяха да ми го начукат.

Да се престорим на специалисти по ремонт на телефони? ФБР сами си поправяха телефоните, за да не позволяват на опозицията да монтира подслушвателни устройства. Да влезем на туристическа обиколка и да отпаднем от групата? Не става. За разлика от обиколките в Държавния департамент, Пентагона или дори Белия дом тези във ФБР се провеждаха от специални, самостоятелни части. Влизаше се през половинчасови интервали през охранявани коридори, от които нямаше достъп до нито една от работните зони на сградата на Хувър.

Е, аз никога не съм се предавал. Нищо не е невъзможно — човек просто трябва да бъде гъвкав. Следователно трябваше да има начин да вляза незабелязано и да си осигуря необходимата информация.

Уондър дъвчеше ръжена поничка, намазана обилно със сметана, и сърбаше кафе.

— Артроскопия — каза той.

— Какво? — запитах с желание да се настроя на неговата вълна.

— Не разбираш ли?

Отговорих му, че не разбирам и че какво толкова има за разбиране, мамицата му.

Той поклати глава с повече тъга, отколкото съжаление.

— Ти си един остарял задник — обясни той. — Пръкнал си се от житейската школа на Лио Горси^[5]. С което искам да кажа, че за теб единственият начин да влезеш някъде е, като си проправиш път avec^[6] le щанга и la чук.

Обичам да слушам как Уондър говори френски.

— Е, Дики, хуй такъв, сър, в наше време има други, по-подмолнопотайни начини да си вършим работата. Като например взлом със средствата на електрониката. — Избърса малко сметана от ъгълчето дясно на борд на устата си. — Виж какво, ти дори не знаеш къде се намират проклетите досиета, а има колко, шест-седем етажа с шибани папки и досиета. Затова хайде да разберем какво ни трябва по бързия начин — с компютър. Освен това те дори няма да разберат, че сме идвали.

Имаше право. Аз май гледам на нещата по старомоден начин. Това е така, защото съм обучаван от тълпа старомодни старшини, чиято представа за приятно прекарване беше да взривяваш разни неща. Но те ме научиха да бъда и гъвкав.

Затова слушах какво ми говори Уондър. Да, той е младок. Но е и грамотен с компютрите. Освен това е крадец по рождение. Не са много местата, в които не може да проникне, а можех да се обзаложа, че едно от тях е най-сигурната компютърна мрежа на Съединените щати, „Интелинк“.

Е, така се нарича сега, но след като ви я казах, вероятно ще сменят името.

Ако сте сред 99,9-те процента от населението, които не са чули за тази мрежа, то „Интелинк“ е засекретена компютърна система, която свързва разузнавателните ведомства, Министерството на отбраната, Министерството на правосъдието, Белия дом и Държавния департамент. Изградена беше преди пет години и работи на редица огромни 32-битови компютри, подобни на грамадните сървъри „Крей“, които понастоящем използват ЦРУ, Разузнавателната агенция на Министерството на отбраната и Агенция НеСъществуваща^[7].

Използвал бях информация от базите данни на „Интелинк“, но никога не съм сядал пред компютър, за да си поиграя с тази система, защото за мен всички компютри са програмирани на патагонски. Все пак основната концепция е достатъчно проста: всички потребители трябва да имат секретно позволение за достъп до системата и да получават най-основната информация от базите данни, като най-ниската класификация е „Поверително“. За да се доберете до истинските перли или до всичката информация, която е категоризирана над „поверителната“ (нивата са две — „секретна“ и „свръхсекретна“), трябва да преминете през процес на разрешаване от ФБР или СБР — което означава разширено (за цивилни) или специално (за военни) базисно разследване. СБР е разследване под лупа — само един на четирима преминава.

След като ви бъде даден достъп, което може да отнеме повече от два месеца, бивате посветен в ритуалите, които ви позволяват достъп до светая светих — редица пароли. Тези пароли се избират произволно и са кодирани, за да останат секретни.

Стигнете ли до най-горното ниво, системата позволява да извиквате безброй високосекретни нещица. На базово ниво набирате например ислямски тероризъм, и ще можете да видите телеграмите до Държавния департамент, както и някои от анализите на ЦРУ и Разузнавателната агенция на Министерството на отбраната. На свръхсекретно ниво системата ще ви подхвърли и данни, прехванати от Военноморската следствена служба, както и данни от Разузнавателната агенция на Министерството на отбраната, получени със средствата на техническото разузнаване. Когато стигнете до кодовите думи, ще видите спътникови снимки в реално време от НРС (това е Националната разузнавателна служба, дом на големите птици и приятели), както и материали от Разузнавателната агенция, получени от агенти, включително и имената и лицата, които ви трябват, ако провеждате мисии като на „ТЮЛЕН-група 6“ или „Делта форс“.

Но за да получите достъп до „Интелинк“, трябва да работите на секретна работна станция, трябва да знаете валидните пароли и да можете да програмирате искането си на сложен компютърен език, разработен специално за „Интелинк“. Освен това системата има вградени мерки за сигурност. Всички потребители се записват по дата, час, код за достъп и парола. Терминалите се заключват — не седят просто на бюрата в очакване на гостуващи кракери, което означава криминални хакери.

Например в кабинета на МАТКА в Пентагона имаше терминал. Но той беше махнат няколко минути след появата на гадния протокол на министъра на Военноморските сили. Да идем в Пентагона и да намерим друг ли? Това е една възможност. Но е слабо от тактическа гледна точка. Добре, можем да влезем в доковете на Военноморските сили — ако сте чели „Свирепия 2, Червената клетка“, знаете, че съм го правил вече — и да използваме някой от нашите терминали. Но и това не беше валиден вариант.

Уондър обясни, че за разлика от ирландския секс тези неща изискват време. Възможно е да му трябват няколко дни, за да получи каквото ни трябва, а нямаше начин да седнем в нечий кабинет, независимо дали е в Пентагона или другаде, и да използваме неговия компютърен терминал.

Според мен бяха ни го наврели. Но нито едно от горните съображения не изглежда да притесняваше Уондър.

— Е, Кочис^[8] — каза той. — Хайде да се връщаме в резервата и да си поиграем с тамтамите.

 

 

Деветдесет минути по-късно седяхме пред сто и нещо мегахерцовия компютър тип работна станция с процесор „Пентиум“ в моя кабинет във вила „Свирепия“. Уондър си отвори една бира „Куърс“ и го включи.

Свърза се с модема и набра номера на компютърната мрежа на Военноморските сили — тя не е обявена в указателя.

***** ВОЕННОМОРСКИ РАЙОН ВАШИНГТОН *****

***** МРЕЖА ЗА ОТБРАНИТЕЛНИ ДАННИ *****

ВЪВЕДИ ДАННИ ЗА ВХОД:

Уондър написа system.

Компютърът отговори:

ПАРОЛА:

Уондър написа operator.

Екранът потъмня, след което се появи надпис:

**** ДОБРЕ ДОШЛИ В КОМПЮТЪРНАТА МРЕЖА НА ВОЕННОМОРСКИ РАЙОН ВАШИНГТОН ****

На Уондър му бяха нужни по-малко от петнадесет секунди, за да се включи към секретната компютърна мрежа на Военноморските сили.

Той ми се ухили:

— Лесно, а?

— Как, мамицата му…

— Мога да ти кажа — ухили се отново той, — но след това трябва да те убия.

— Уондър…

— Добре де, добре. Помниш ли, когато преди две години ходих в Ирак?

— Да.

Бяха го изпратили там под прикритието на инспектор по ядреното въоръжение от ООН.

— Е, иракчаните бяха купили купчина стари компютри „Диджитал ВАКС“ и трябваше да вляза в тях, за да извадя информация за ракетните им площадки. Затова, преди да тръгна за Багдад, отидох да се видя с хората в „Диджитал“. И познай какво? Оказва се, че всички техни компютри от тази серия имат вградена парола — една и съща. Всичките им работни станции имат подсказка за включване към мрежата, която показва думата „потребител“ и изискват парола „потребител“. Централните машини също имат системна парола, която използва думата „система“ и изисква парола „оператор“.

— Да, но…

Той беше твърде запален, за да ми позволи да се включа или изключа.

— И познай какво, Дик, хуй такъв, повечето хора, включително и иракчаните, както и божествените задници в Пентагона, са прекалено мързеливи, за да сменят проклетите пароли, което означава, че е по-лесно да отворим вратата, отколкото си мислиш.

Това ме впечатли. Но още не бяхме в „Интелинк“. Компютърната мрежа, в която се намирахме сега, не беше от най-секретните и казах това на Уондър.

Той ме изгледа с тъпата си усмивка, след което завъртя глава наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно, точно като другия Стиви Уондър, и каза:

— Дадено, мистър Дик, хуй такъв, сър.

Изключително учтиво момче. Поработи с клавишите, като движеше рамене плавно и беше изпаднал в концентрацията на концертен пианист, и изведнъж започнахме да четем електронната поща на Разузнавателната служба на Военноморските сили.

— Важното е — обясни Уондър, като за момент забави своето битово и байтово глисандо, — че се включих като системен менажер, което значи, че мога да се завирам във всеки шибан файл в проклетия компютър. — Изхили се. — Това правех и в Ирак.

Наблюдавах го как преглежда записки от следователи, прелистваше протоколи, електронна поща и доклади. Намери и отпечата копие на програмата-маршрут на министъра на Военноморските сили от охранителния отдел на Военноморската следствена служба. Те не си бяха направили труда дори да поставят парола на проклетия файл — той беше на разположение на всеки дванадесетгодишен хакер, който може да се включи в компютъра на Вашингтонския военноморски район. Най-после, след половинчасово подслушване, се облегна назад и изпука пръсти.

— Бинго, Дик, хуй такъв.

Погледнах към екрана. Уондър беше извадил едно съобщение — от един гумен чепик^[9] във Военноморската следствена служба към друг, написано преди шест дни.

БИЛ, ЩЕ ОТСЪСТВАМ ОТ ГРАДА ТРИ СЕДМИЦИ. ВРЕМЕННО В НЕАПОЛ, ЗАТОВА ТРЯБВА ДА СЪБЕРЕШ ВСИЧКО ПО ОНОВА КОНТРАШПИОНСКО РАЗСЛЕДВАНЕ, ПО КОЕТО РАБОТЕХ С ВПС.

(Използвал беше акронима за вашингтонската полева служба на ФБР в Базърд пойнт.)

ПАПКИТЕ НА БЮРОТО СА ДО ЕДНА В ИЛ. ИЗПОЛЗВАЙ СКИТАЩАТА СМЕТКА ЗА СЧЕТОВОДНИ ЦЕЛИ. ДОСТЪПЪТ Е ПРЕЗ ЦИЛИНДЪРА, А ЗАСЕКРЕТЕНИТЕ НЕЩА СА В ЛИПА. ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ, ДЖИМ.

— Не може да са толкова тъпи.

Уондър се ухили и залюля глава.

— Може и още как. Те са от Следствената служба.

Записа си паролата, излезе от системата на Военноморските сили, след което набра номера за достъп до мрежата „Интелинк“ на Министерството на отбраната, който, макар и невероятно, може да бъде намерен в локатора на Министерството на отбраната или казано на езика на цивилните — в шибания телефонен указател.

Системата отговори при второто позвъняване.

***** „ИНТЕЛИНК“ 6.2 МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА *****

***** ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП *****

Опит…

СВЪРЗВАНЕ КЪМ ИНТЕЛИНК 6.2, МО

Добре дошли в ИНТЕЛИНК НА МО

Регистриране:

***

След като излезе съобщението за регистриране, Уондър написа думата „скитник“.

Системата незабавно поиска парола.

Уондър написа думата „цилиндър“ и получи поздрав: „Парола приета“.

Дотук със секретните системи и ограничения достъп и всички останали дивотии за сигурността. Дръпна една глътка „Куърс“ и ми се ухили:

— Гледай.

Написа: „@intelink“.

Компютърът избипка два пъти.

Натисна клавиша return и написа: „Интелинк > отвори ФБР Интелинк“.

След по-малко от секунда се появи съобщение:

**** ФБР ИНТЕЛИНК ****

***** ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП *****

Регистриране:

Уондър написа думата „гост“.

НЕВАЛИДНА ПАРОЛА, ОПИТАЙТЕ ОТНОВО.

Уондър написа думата „посетител“.

ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ФБР ИНТЕЛИНК.

Ограничен, друг път. Проклетата мрежа беше широко отворена. Време беше да задам един технически въпрос:

— Какво става бе, мамицата му? — попитах аз Уондър.

— А, сър Дик, хуй такъв — отговори той. — Повечето ръководители на системи знаят, че винаги има посетители. Например някой агент от Бюет^[10] идва за два дни и му трябва компютъра, за да провери нещо. Този агент не използва „Интелинк“ повече от веднъж в годината, докато е в Бюет. Затова е забравил паролата си, както и кода за достъп, или пък го е оставил на бюрото си. Затова горепосоченият системен ръководител може или да си прекарва времето в програмиране на нови пароли всеки път, когато в града дойде преминаващ потребител, или просто да програмира една постоянна парола — нещо, което лесно да се помни, например посетител или гост. Така не трябва да си създава главоболия с нова парола.

— Но това е лудост.

Уондър се усмихна.

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че е лудост. Но знаем, че за хората сигурността е много повече приказки, отколкото практика.