Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (2)

2.

Убийството на агента от Следствената служба може да е било неприятен случай, но не беше грешка. Абсошибанолютно никакво съмнение нямаше по този въпрос. Човек не размахва пистолет в отвлечен самолет по време на спасителна операция, без да очаква да го гръмнат. Следствената служба на Военноморските сили се съгласи на хартия — несъмнено в четири копия, макар на мен да показаха само розовия лист, — че (съгласно собствените им думи на бюроговор) случилото се е „печален акт, възникнал вследствие нещастно и злополучно отклонение (!?!) от правилната процедура за агентите от Следствената служба на Военноморските сили.“

Пълната с лайна чанта от ФБР в Маями, която и без това не изпитваше любов към мен или методите ми, написа в доклада си, че случилото се е било неизбежно, като се има предвид фактът, че съм действал, преди да ми дадат разрешение. Да. Точно така. В доклада й се казваше още, че макар и да бях спасил всички заложници и измъкнал министъра на Военноморските сили, без да разруша самолета, възнамерява да подаде оплакване за сексуален тормоз от моя страна, както и за използване на неприличен език, а и за непристойно поведение.

Приех записката на САК като комплимент. По свой бюрократичен начин тя казваше, че може да съм страхотен специалист, но маниерите ми не струват нищо. Е, да върви по дяволите, маниерите ми наистина не струват и съм горд с това.

Но нито завоалираните комплименти на ФБР, нито бюроговорът на Следствената служба не успяха да укротят министъра на Военноморските сили. Телевизионните мрежи не можаха да открият нищо за група АДАМ и затова решиха, че историята с отвлечения самолет се отнася за мен. Лицето ми — удобно изрязано от корици на книги — беше показвано по всички новинарски предавания заедно с доста неточни истории за противоречивата ми история на ренегат и командир от Групите за водене на война със специални методи на Военноморските сили на САЩ. Си Ен Ен използваха записа си с мен, на който правех пудинг от лицето на майор Джеф Лайъндейл, командир на Специалната ескадра на Кралските военноморски сили след фиаското в Портсмут, Англия, за което четохте в „Свирепия 3“.

Не беше трудно да се намерят дузина бивши офицери ТЮЛЕНИ (чиито задници бяха носили по едно или друго време отпечатъците на обувките ми 45 номер), които нямаха нищо против да представят собствената си версия за историята ми в ТЮЛЕН на Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си, Си Ен Ен и всеки друг, който се интересуваше. До края на неделя вечер бях обрисуван като убиец с камъни, противообществен психопат и шизофреник — а това според тях бяха някои от по-добрите ми качества.

Да, телевизионните компании се обаждаха, за да видят дали искам да отговоря, но съм се научил да си затварям устата в такива безнадеждни случаи. Преценяваха ме, а преценката съвсем не беше добра.

Дочух грохота на бурята няколко минути след като министърът на Военноморските сили изпрати любовното си послание. Новините дойдоха от един човек, когото ще нарека Пол Махон. Тук ще ви дам малко историческа информация за Пол и себе си. В литературния свят тя е позната като предистория. Но не я пропускайте, защото, както старите старшини в Школата за организирано осиране (така наричам Школата за кандидат-офицери) казваха: „Ще срещнете отново този материал.“

Добре, ето я историята. С Пол се запознахме като двама O-4 (лейтенанти) по време на службата си в Пентагона, когато работих за контраадмирал Ейс Лайънс в качеството на един от офицерите, информиращи министъра на Военноморските сили Джон Леман, а Пол, бивш футболист от отбора на Анаполис (да не споменавам и че беше обещаващ млад подводничар), от известно семейство в Ню Орлиънс, беше свръзка на един двузвезден генерал на име Блек Джек Морисън. Спомняте си Блек Джек — той е пилотът, който стана командващ военноморските операции и като такъв поиска от мен да проектирам, да създам, да екипирам, да обуча и да командвам „ТЮЛЕН-група 2“.

Във всеки случай по едно време аз и Пол бяхме изпратени от командирите си да откраднем амулета на американската армия от голямото фоайе на главния вход за Пентагона една седмица преди ежегодната среща по футбол между Военноморските сили и армията. Успяхме, въпреки че цял взвод хора на военната полиция ни преследва из шибаната сграда. Накрая задъхани си проправихме път до Е-образния коридор на четвърти етаж, където успяхме да се скрием заедно с плячката зад лъскавите махагонови двойни врати на заместник-главнокомандващия, които, както знаете, са винаги пазени от двама бойци от морската пехота с физиката на кеч борци.

След дните си на плячкаджии продължавахме да поддържаме връзка в движение. Сега Пол е с една звезда и работи в разузнавателната свързочна служба, която трябва не след дълго да му гарантира достатъчно звезди за заместник-командващ някъде във флотата. Но преди това трябваше да изкара още една година там, след което да мине едно двегодишно назначение в Москва като аташе по въпросите на отбраната. Военноморските сили са изключително заинтересовани от възможностите на руските подводници, особено поради факта, че благодарение на откраднати западни технологии руските подводници са тихи колкото, а дори и повече от нашите. Освен това Военноморските сили не се доверяват на военните преценки на ЦРУ и настояха да пратят свой човек в Москва.

Но това е друга история за друга книга. Да се върнем на сегашната: в момента Пол работи в малък, но впечатляващ кабинет на четвъртия етаж в Е-образния коридор, същото принципно местонахождение, където се намират кабинетите на министъра на Военноморските сили и командващия военноморските операции. Така ставахме направо съседи.

Как ставахме съседи ли? Е, наскоро след завръщането ми от Лондон от стратосферата бяха пуснати заповеди — носят се слухове, че са тръгнали от Белия дом, но не успях да потвърдя това. Знам само, че получих заповедта на бланка на главнокомандващия военноморските операции и тя намаляваше моята „Зелена група“ от три взвода на десет души, като временно назначаваше нас, малкото късметлии, братята бандити, към офиса на изпълняващия длъжността главнокомандващ военноморските операции като нова група за Разработване на методи за война със специални действия, наречена МАТКА, което беше съкращение от Морски неконвенционални Акции/Тактика, Континентална Америка. Дадоха ми да разбера, че МАТКА почива на идеята за създаване на оперативна група към Военноморските сили за антитерористични действия в самия Пентагон. Аз го възприех като закъсняла реакция на Военноморските сили на провала от Оклахома.

Реакция или не, трябва честно да призная, че изпаднах в екстаз от тази идея. Разположена в Пентагона оперативна група — не бяха опитвали нищо такова от най-добрите дни на „Червената клетка“ насам. Веднага откликнах на тази възможност, независимо че тя означаваше да загубя повечето от хората в „Зелената група“. Разсъжденията ми бяха прости. Ако работиш в Пентагона, ставаш гъвкав и подвижен, защото действаш в цялата система, а не си назначен или прикачен към конкретно управление. Освен това тази група щеше да бъде малка и подривна — два елемента, които считах критично важни за успеха. Малко означава, че няма междинно командване — МАТКА бяхме аз и девет свръхсрочнослужещи. А подривна значи, че командната верига е опростена: главнокомандващият и аз, без между нас да застават петнадесет административни служители с по четири нашивки на ръкавите, както и цялата йерархия на командването на Военноморските сили, заета с въпросите на специалните бойни действия.

Що се отнася до мен, всичко беше почти идеално. МАТКА щеше да има двойна задача. Най-напред щяхме да станем групата на Пентагона за спасяване на заложници, както и за антитерористични действия спрямо всички висши служители на Военноморските сили навсякъде в САЩ. Това ми даваше възможност да действам като антитерорист и спасител на заложници. И двете неща бяха актуални, а това означаваше, че си оставахме заети малки момченца.

Второ, всеки път, когато не преследвахме лоши типове, щяхме да провеждаме оценки на сигурността, които биха позволили на местните командири на бази да предотвратяват загуба на оръжие и муниции — все по-сериозен проблем, засегнат в редица секретни доклади от главния инспектор на Министерството на отбраната. Тази задача беше подобна на задачата на „Червената клетка“. С разликата, че тук ролята ни отразяваше новото развитие на „единността“ на въоръжените сили. Нека разясня тази дума на прост английски език. Ние може и да бяхме Военноморски сили, но задачата ни засягаше всички сектори на армията. Но поради вероятността да обидим сухопътната армия, ВВС, както и Морската пехота по време на разиграването на ролята си имахме нареждането да не проникваме в базите, докато играем ролята на терористи. Казано ми беше, че ние само ще провеждаме административни проверки и ще даваме писмени оценки на командирите на бази.

Да, точно така. Знаех, че няма да е възможно да удържа неудържимите си игриви разбойници, когато ни се представи възможност, но скръстих пръсти зад гърба си и отговорих с „Да, сър“ (като исках да кажа „Да ти го… сър“) и си отидох, преливащ от ентусиазъм.

Като се замисля за това сега, виждам, че всичко звучеше прекалено добре, за да е вярно. Дори тогава имах известни малки, нищожни съмнения — намираха се скептично разположени зад най-задната четвъртина на гадния ми словашки мозък, непосредствено под вулворадара. В края на краищата, ако нещо е прекалено хубаво, за да е истина, вероятно наистина е така.

Това мога да го кажа сега. В деня, когато ми представиха документацията, смятах, че съм улучил шибана шестица. В края на краищата бяха ми предоставили страхотно назначение — командвах деветте най-добри стрелци във Военноморските сили, а проклетата командна верига щеше да ме остави на мира.

Ако бях отделил повече време за размисъл, вероятно щях да стана по-мнителен. Защо например главнокомандващият военноморските операции, човек, известен с предпазливостта си, би одобрил подобна силно инициативна част, особено след като аз съм командирът й?

Но след като никога не съм имал склонност да regarde la bride de cheval donne — което ще рече, да гледам льо зъбите на подарения льо кон, аз и деветте ми стрелци щастливо се пренесохме в новата база на МАТКА пет етажа по-долу от стаята на Пол с изгледа към реката. Тази близост означаваше, че двамата с него можехме лесно да излизаме от време на време за по някой бургер и бира в кръчмата „Булфедърс“ на „Юниън стрийт“ или всяка друга от дългия списък на кръчмите в Стария град, за да си кажем клюките и да си поговорим глупости.

Добре, сега, когато сте в час, нека се върнем там, откъдето се отклонихме.

Отидох до Пентагона в 05:00 в понеделник, убягнах на камерите, отворих кабинета, свърших си книжовната работа и започнах да чакам предназначените за мен копия на докладите след събитието, изготвени в събота от ФБР. Нямаше оцелели танга — онзи, който скътахме, бил ударен от осколочната граната, която Док Трембли изхвърли през задната врата, и умрял от кръвоизлив.

Но трябваше да има информация за тях в огромната контраразузнавателна база данни на ФБР — серия папки, заели шест етажа на проклетата сграда на Дж. Едгар Хувър в центъра на Вашингтон. Независимо от думите на Мучача знаех, че ФБР си гледат работата. А аз исках да зная много повече за тези задници от АДАМ. Те разполагаха с добри данни за разписанието на министъра на Военноморските сили. Откъде ги имаха? Кой им ги даваше? Имаха хубави оръжия. Как са се снабдили с тях? Чрез кого?

Имаше и още. Исках да знам кои са те, каква цел преследва организацията им, откъде са, кога са образувани и защо искаха толкова много да разговарят с Л. К. Строхаус, милиардера от Калифорния. Също исках да разбера и някои неща за „Паджар“ от град Ла Куинта, Калифорния — фирмата, чиято реклама беше изрязало починалото танго.

Мотивацията ми беше проста като целувка.

Първо. Тези танга бяха провели добра операция.

Второ. МАТКА имаше задачата да спира групи като АДАМ.

 

 

След като до десет часа не пристигнаха никакви документи, се обадих до свързочната служба на ФБР. Оттам ми казаха, че има закъснение и ще ми се обадят веднага, щом получат нещо, като ме помолиха да стоя до телефона, ако обичам. В 14:00 все още въртях покритите си с белези палци. В 14:05 телефонът на бюрото ми иззвъня.

Вдигнах го при първото позвъняване.

— Марчинко слуша.

— Знаеш ли кой се обажда — не използвай имена.

Разбира се, че знаех, и му го казах.

— Да. Ти си другият лайномозъчен задник, който е достатъчно тъп, за да краде собственост на американското правителство от фоайето.

Пол бързо ми нашепна да си пазя задника. Той ръководеше потайните операции на командващия военноморския флот. Добави, че ВД (въпросният доклад) е унищожен от доверения помощник на главнокомандващия, за да не оставя никакви неприятни факти. Но Пол беше успял да надникне и да види какво пише. Бележката била написана на ръка от самата шефка. Посланието било просто, точно и ясно: отървете се от Марчинко. Незабавно. Трайно.

Той затвори телефона и ме остави да се чудя как ли ще се отърват от мен този път. Направих нещастния извод, че няма да е много трудно. В момента нямах закрилник с четири звезди. Моят човек, командващият военноморските операции Арли Секрест, беше убит преди четири месеца и сегашният командващ, един шофьор на кораб на име Уендъл Уайтхед, беше от онези благоразумни бюрократи, които стоят надалеч от непокорни типове като мен.

Уинди, както го наричаха всички, беше временно назначен и му оставаха шест месеца до пенсионирането, но щеше да командва военноморските операции до назначаването на титуляр. С него не бяха направили лош избор, защото имаше правилно политическо и социално поведение (завършил е Военноморската академия и е работил в Съвета за национална сигурност при трима президенти. Веднъж като млад лейтенант е бил в Белия дом, за да води светски разговори с дамите без кавалери на светски вечери, и затова знае коя вилица трябва да използва, а и рядко, никога, не използва ужасни мръсни думи). Но не заради приятния му характер го бяха назначили.

Уинди заемаше този пост, защото беше никого незастрашаващ и ориентиран към административната работа офицер (докторатът му от университета в Мериленд беше на тема управление на системи), чиято външност — от кръглите очила без рамки до крехката фигура и туфата пясъчноруса коса — му придаваше мека осанка на професор. Той беше идеалният организатор, чийто ненатрапващ се маниер му позволяваше лесно да работи както с нямащите отношение към армията, така и с настроените срещу нея хора, населяващи сегашната администрация.

Всъщност изборът му беше проява на вдъхновение. Разбира се, Уинди Уайтхед беше идеалният офицер, способен да заглажда последните скандали — от шпионите като Джони Уокър^[1] и Джонатан Полард^[2] до фиаското „Тейлхук“, както и всички съдебни процеси за равни условия при кандидатстване за работа, изпълнени с недоволници и мърморковци, притиснали като чума Военноморските сили през изминалото десетилетие. Обичаха го на Капитолийския хълм, търпяха го в Белия дом и не му обръщаха внимание в Е-образния коридор.

Следователно командващият Уайтхед нямаше да бъде склонен да създава или да успокоява вълнения без нужда. А аз бях вълната цунами, която можеше да потопи гемията му.

Ако не можеше да се очаква подкрепа от кабинета на командващия военноморските операции, то още по-малко можеше да се разчита на съседния кабинет, където работеше неговият началник-щаб — един оплешивяващ, тъп цайс с една звезда на име Дон Лейтън. Най-напред контраадмирал Лейтън, прекарал цялата си кариера като подводничар, открито ненавиждаше военноморските специални сили. Вероятно ни смята за изпълнители на физическа работа, защото работим с ръце. Това би било достатъчно за него. Но имаше и втори елемент, който накара една малка червена лампичка в съзнанието ми да започне да мига: Дон Лейтън беше съкурсник от Анаполис на моя вечен, неотказващ се и безмилостен отмъстител Пинки Прескът.

Пинки беше проклятието на моето съществуване, откакто станах командир на „ТЮЛЕН-група 6“ и се явяваше великото божество на NAVSPECWARGRU TWO — това означава комодор на Втора група на Военноморските сили за бойни действия със специални методи. Тесногръд офицер, чиято стихия бяха докладните записки, Пинки бе опитвал всичко по силите си, за да ме прати на военен съд.

Досега не беше успял. Досега. И то не поради липса на усилия от негова страна. В крайна сметка, според която Дики трябваше да бъде дум, което на виетнамски означава, че трябва да ми го начукат (а вие се досетете за какъвто си искате на друг език), за мен нямаше да има подкрепа отникъде. Нито от кабинета на командващия военноморските операции, нито от който и да е от останалите кабинети на Е-образния коридор.

Имаше и нещо по-лошо — Пинки беше се върнал във Вашингтон, за да заеме поста помощник на заместник-командващия военноморските операции — този пост се обозначава с ОП-06. Да, знам, работата е за две звезди, а последния път, когато всички ние видяхме Пинки, той беше почти произведен вицеадмирал. Но познайте какво стана? Не получи трета звезда. Или поне не този път. Затова той се намуси. И започна да крои планове. И стовари вината за всичко върху мен. Затова знаех, че Пинки тихичко би дърпал всички конци, до които се домогнеше, за да гарантира, че задникът ми ще бъде надлежно разпран, сцепен и накъсан — без, разбира се, да оставя издайнически отпечатъци от пръсти. Такъв е той.

Е, никога не са ме обвинявали, че съм un timide^[3]. Затова в 15:00 изкачих стълбите на седемте етажа, преминах през половината сграда и се представих пред бюрото в Изпълнителния секретариат на изпълнителната секретарка първа степен на уважаемата С. Лин Крофорд.

— Полковник Марчинко се явява за среща с министъра.

Кръвта се оттегли от лицето й. Виждали ли сте как кръвта се оттегля от лицето на някой? То остава съвсем без цвят. Необходими й бяха няколко секунди, за да се овладее. Каза:

— Министърът не може да ви отдели време.

Мразя да получавам откази. Но нямаше да споря. Благодарих и си тръгнах. Преди хидравлично задвижваната дебела дървена врата да се затвори със съскане, видях как вдигна телефона, за да каже на секретаря какво е станало.

Ако си мислите, че се предавах, трябва да ви кажа, че не беше така. Но тъй като съм неконвенционален воин, реших да вляза по неконвенционален начин — през задната врата. Изминах петнадесет крачки надолу по коридора, докато стигнах една врата без табелка, охранявана от брава с бутон и шифър. Това е вратата за кабинета, в който министърът да може да работи на спокойствие. Знам го, защото, когато работех за Джон Леман, използвах тази врата, за да влизам и да излизам, и не трябваше да се записвам при секретарката му.

Трябва да знаете едно нещо за кодираните брави в Пентагона: комбинациите им не се сменят при всяка нова администрация. Така цивилните служители, които на практика ръководят всичко там, не трябва да запомнят цял комплект нови цифрови комбинации през четири години.

Когато през осемдесетте Леман обитаваше този кабинет, цифровата комбинация беше 3-4-3-5-1. Познайте какво стана, когато набрах тези цифри. Да — вратата щракна и се отвори.

Повечето офицери имат в кабинетите си огромни, церемониални помещения със страхотни изгледи и множество антични мебели — там се приемат официални посетители, провеждат се фотоконференции и се говори с пресата.

Но не работят в тях. Не — работят в малки, дори тесни, удобни бърлоги, в които не се налага да изминават половин километър, за да вземат от сейфа някоя папка или доклад.

Такова е и скривалището на министъра. То е облицовано с дървена ламперия и е уютно, има само един малък прозорец, който гледа към река Потомак, малка камина, в която вместо дървета гори газ, както и многобройни вградени лавици. Има и малко бюро, направено от дъски от „Ендюрънс“ — британски военен кораб, заседнал при Испания през войната от 1812 г., — кожено кресло със сходна възглавничка за краката, както и лампа за четене, изглеждащи, сякаш са от някой лондонски клуб, и един малък диван с масичка, разположени върху забележителен персийски килим.

Министърът на Военноморските сили вдигна глава, когато влязох през вратата. Седеше на креслото, обута в меки хавлиени чехли, завила коленете си с плетено афганистанско одеяло и спуснала очилата си с половин стъкла на върха на носа, и четеше дебел доклад. Не изглеждаше изненадана.

— Четох досието ви и предполагах, че рано или късно ще дойдете неканен, полковник.

— Мадам министър, мисля, че трябва да поговорим.

Тя свали крака от възглавничката, сложи доклада в скута си, навря очилата в гъстата си червена коса и стисна устни.

— Не съм сигурна, че има много за казване, полковник Марчинко.

— Вижте, мадам министър…

— Не, вие вижте и, моля ви, опитайте се поне веднъж да слушате.

Стана.

— Това не е на лична основа. Няма нищо общо с вас или мен. Просто вие сте политическа тежест, полковник Марчинко, а сегашната администрация не може да се товари с политически тежести.

Трябваше да се усмихна. Не ми казваше нищо ново. Все старите неща. Казах й го.

Дори само по чорапи, тя беше висока почти колкото мен. Отиде до бюрото, постави върху него доклада, изрита чехлите си, пъхна краката си в обувките и зае полагащото й се място.

— Вие носите обвинението ми така, сякаш е почетен медал. Но нека ви кажа истината, полковник — не трябва да се гордеете с това. Военноморските сили имат някои проблеми напоследък. Трябваше да изтърпят съкращения, да се научат да живеят с намалени възможности. Имаше и някои неприятности. Тейлхук. Лавината от съдебни дела за сексуален тормоз и равни възможности при кандидатстване за работа. Откраднатите ракети „Томахоук“. Убийството на командващия Секрест…

Забеляза, че стоя срещу нея със скръстени ръце. Посочи стола, от който току-що беше станала.

— Седнете.

— Благодаря, но ще стоя прав.

— Както желаете.

Замълча, а след това ме погледна право в очите.

Въздъхнах. Още шибана политика на силата.

Тя продължи:

— Назначиха ме на този пост, за да поправя нещата. Заповедите ми са да вкарам Военноморските сили в релсите. — Взе един химикал и започна да почуква по бюрото в такт с думите си: — Полковник, вие ми пречите да си върша работата. Вие сте опасен човек.

— За това ме взеха на работа.

Тя поклати глава.

— Не. Взели са ви, полковник Марчинко, защото сте смъртоносен, защото сте носител на смърт или поне човек със смъртоносни таланти. Но по една случайност смятам, че сте и опасен. Вие сте като неконтролирано оръдие, неуправляем.

Понечих да отговоря, но тя ме сряза:

— Виждала съм ви в действие два пъти, полковник, и видяното не ми хареса. Адмирал Прескът ми изпрати видеозапис от Си Ен Ен на вашето нападение над британски офицер само преди няколко месеца. А миналата седмица бях свидетел на разюзданата ви жестокост. Подобни деяния формират желанието ми да ви уволня.

Отново Пинки. Много ми помага в нужда. Помислих си за няколко начина да причиня болка на тялото му.

— Правех каквото трябва, за да свърша работа, мадам министър.

Тя кимна и почука папката с химикалката си.

— Знаех, че ще спорите, че целта оправдава средствата, полковник. Обичайният ви маниер на работа е АНДЗ. Казаха ми, че това е съкращение от „ако няма други заповеди“, и че по този начин избягвате командната верига. Е, отново успяхте — по своя начин. Тоест терористите са мъртви. Заложниците, включително и аз — свободни. Но работата ви не беше безупречна: един от моите хора е мъртъв в резултат на разюзданата ви бруталност. Съгласно разясненията и според собствените ми спомени вашият човек — тя отвори папката и прелисти страниците в нея, докато стигна до лист с няколко реда, подсилени с яркожълт маркер, — старшина Шепард, предупреди специален агент Флин да свали пистолета си. Но вие не дадохте възможност на специален агент Флин да реагира — убихте го хладнокръвно.

Време беше да й дам доза реалност.

— Предупреждението към Флин да се предаде беше грешка от страна на старшина Шепард.

Тя ме изгледа с невярващи очи.

— Какво?

— Алигатора действаше погрешно и затова му сдъвках задника. Позволете ми да бъда прям, мадам министър — не ми е работа да предупреждавам, а да убивам терористи.

— Това е брутално.

Кимнах.

— Възможно е, но както току-що казахте, затова ме взеха. Не съм полицай и не трябва да казвам на заподозрените, че имат право да не говорят, нито пък каквото и да е. Когато министърът на отбраната каже „Тръгвай“, аз тръгвам. Защото, ако министърът на отбраната ми даде зелена улица, значи ми е позволено. Това означава, че не трябва да се напъвам да правя арести.

— Не съм съгласна с начина ви на работа, полковник.

— Не е необходимо да сте — отговорих. — Вие не сте част от командната ми верига.

— Вероятно не — каза тя, — но като министър на Военноморските сили ви имам като елемент в своята командна верига и мога да се разправя с вас.

Имаше право. Не можеше да ми заповяда изпълнението на някоя мисия, но можеше да прекрати кариерата ми.

— Ще се боря срещу решението ви да ме отстраните.

— Предполагах това. Но нещата вече са много по-нависоко от нас — отговори тя. — Председателят на обединеното командване поиска да види всички документи във връзка със случая. Сега всичко зависи от него.

Отново потупа доклада с химикала си.

— А когато се произнесе, полковник Марчинко, мисля, че с вас ще бъде свършено и от това армията ще има само полза.

 

 

Отидох в кабинета на министъра на Военноморските сили в понеделник следобед. Цинтарката в задника ми се заби във вторник сутринта в 06:00, когато ми отказаха достъп в оперативния център на МАТКА, състоящ се от малка група стаи, скрити зад осигурени срещу подслушване стени в мазето на Пентагона, и бях изпратен незабавно и toute de suite^[4] в един кабинет с размери два на два и без прозорци в огромен и приличен на лабиринт прашен склад до задната ограда на вашингтонското военноморско пристанище. Поставиха ме под специален режим и ми наредиха да правя Ес на квадрат (това значи да Си затварям шибаната човка и да Си седя на шибания задник, и никак да не мътя шибаната вода).

Какво ставаше — отново ли déjà vu?^[5] Последния път, когато ме бяха изпратили позорно от Пентагона в пристанището на Военноморските сили, бяха изхарчени шестдесет милиона долара в опит да се докаже, че съм действал по неподходящ начин. Въпреки всички разходи и шестстотинте човекогодини работа следователите от Следствената служба не намериха никакви улики срещу мен.

Сега щяха да се опитат да ме изхвърлят от града, разпаряйки пословичния ми задник още веднъж, макар да знаех, че съм действал в рамките на мисията си. Невероятно.

Клетката ми — за такава я смятах — вървеше с очукано сиво метално бюро, метален стол с неравни крака, както и празен шкаф за папки. Нямаше телефон. Нямаше брава на вратата. Очевидно на пода нямаше и скъп килим.

На този етап от живота си не приемам такова отношение. Най-напред не ми трябват парите, които Военноморските сили ми плащат. Върша работата, защото вярвам в нея, както и в хората си. Финансово съм осигурен. Направих цял самосвал пари с автобиографията си „Свирепия“, както и с двете й продължения в проза „Свирепия 2, Червената клетка“ и „Свирепия 3, Зелената група“. Освен това имам вила „Свирепия“, къща двеста квадрата и осемдесет хектара райска земя, намираща се съвсем близо до Куонтико и на около час път югозападно от Вашингтон. С такъв имот на кой му трябва килийката на Военноморското пристанище и двата часа път до работа?

Затова се върнах във вилата и се захванах за работа.

Работа ли? Не вярвате, струва ми се. Казвате: „Дики преди малко го навряха в кофата с лайна, а той продължава да продължава. Какво става?“

Отговорът, приятели, е, че се въртяха прекалено много колела, във въздуха имаше прекалено много цели, а когато във въздуха има прекалено много цели, въпросът ми е коя да сваля най-напред.

Вижте, знаех, че съм действал съгласно правилната процедура. Бях получил устното разрешение за действие от Националното командване. Проблемът пред мен се състоеше в това, че нямаше нищо на хартия. Е, нищо ново. Президентът беше заповядал на мен и на Зелената група да отвлечем едно фундаменталистко танго от Кайро sans писмена заповед. А някой някъде в Пентагона записваше всички входящи и изходящи обаждания на командния център на министъра на отбраната и затова знаех, че рано или късно ще получа необходимите сведения и ще бъда оправдан. Всичко беше въпрос на време — и усилие.

Все пак нямаше съмнение, че министърът на Военноморските сили искаше да ме отстрани от сцената — бързо. Имаше смисъл в това: за нея то беше политически целесъобразно.

Но двамата с нея имахме различни приоритети. Нейната работа е прекалено политическа — да държи всичко под капак. Моята е тактическа — да взривя капака. А аз считам своята мисия за по-важна от нейната. В края на краищата там имаше лоши хора, получили достъп до тайните на Военноморските сили, и бях решен да ги намеря и да ги изправя пред съда.