Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (7)

7.

След като бях се отървал от Пинки за следващия месец, събрах бойците си и Свещеника ни отведе в кабинета си в Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ, за да се заемем с писмената работа. Имаше кабинет на ъгъла на четиринадесетия етаж с панорамен изглед върху цялата столица, от Католическия университет и река Анакостия на изток до Капитолийския хълм, Белия дом и мемориалите. Вдясно от вратата, където нормално се поставят номерът на стаята и табелката с името на отдела, се намираше малка синя табелка, на която с бели букви пишеше „ГРНБВМ“.

Когато попитах какво значи това, Свещеника съвсем сериозно отговори:

— Гледай си работата и не се бъркай в моята.

Вратите бяха оборудвани с електронни цифрови ключалки с анализатори на пръстовите отпечатъци. Човек можеше да проникне в тях, ако имаше компютър, дигитално правилни фалшиви длани с отпечатъци с правилна телесна температура, както и два часа без прекъсване, за да си играе с циферблата. След това забелязах сензорите по пода, пасивните монитори и топлинните детектори. Въпреки че няма нищо невъзможно, реших, че влизането в кабинета на Свещеника би било неприятна, много неприятна задача.

Вътре се качихме по три стъпала в същинския му кабинет, което означаваше, че подът беше изолиран и имаше монтирана вакуумна въздушна междина, за да не може кабинетът да се подслушва. Огледах се небрежно наоколо и забелязах, че прозорците имаха тройни стъкла с бели звукови тръби между двете външни крила за осуетяване на електронни средства за подслушване. Подобни пердета съм виждал и преди — в една стая-мехур, обезопасена срещу подслушване, в американското посолство в Москва. Изработени бяха от тъкан от века на космонавтиката, благодарение на което не можеше да се проникне с инфрачервени и лазерни лъчи. Бях впечатлен. Независимо от луксозната външност, ние седяхме в модерна осигурена срещу подслушване стая, пред която ССРС в Пентагона — акронимът означава Специални Секретни Разузнавателни Средства — изглеждаха несигурни като сито.

Свещеника седна зад бюрото си, провери съобщенията и разгледа половин дузина страници, пристигнали по секретния факс. Посочи малкото, удобно канапе до отсрещната стена, двата фотьойла, както и четирите метални стола с прави облегалки, поставени до вратата.

— Кафе?

— Да.

Натисна един бутон на телефона два пъти бързо, направи пауза, след което повтори сигнала. Тридесет секунди по-късно влезе един капитан от Военновъздушните сили. Носеше голям поднос с единадесет синьо-бели чаши с надпис „Разузнавателно управление към Министерството на отбраната на САЩ“, единадесет лъжици, кана с кафе, купа захар и кана мляко. Постави подноса на масичката пред мен, наля на Свещеника една чаша, допълни я с мляко, разбърка я три пъти, сложи я нежно на античната португалска поставка, която лежеше дясно на борд върху генералското бюро, след което се оттегли ефективно и тихо като истински английски иконом. Бог да благослови хората от военновъздухарските сили, в края на краищата и те стават за нещо.

Изчаках момчетата ми да се обслужат, след което си налях една чаша и сръбнах. Кафето беше хубаво — от онзи богат, опушен вид, който се прави от скъпи зърна. Свещеника имаше стил. Вдигнах чашата си към него за поздрав.

— Благодаря.

— Време е да се залавяме за работа.

Свещеника извади дебел топ листа от негорим сейф с две чекмеджета, поставен зад бюрото му, и ги сложи един по един пред нас, за да можем да напишем имената си, да се подпишем и да поставим инициалите си параграф по параграф, страница по страница.

— Мислете за това като за постъпване в религиозен орден — каза той със сардонична усмивка на лицето си.

Аз съм бил момче до олтара и знам този ритуал. Затова натопих пръста си в кръв и положих шибаната клетва за мълчание. След това положих доларов знак до шибаната клетва за бедност. Подписах шибаната клетва за целомъдрие със знак във формата на пишка и поставих отпечатък от палеца си в долната част на документа, който ме предупреждаваше, че трябва да имам само чисти помисли, за да мога да изпълнявам Божието дело на земята.

Последният лист беше интересен — и извика у мен много спомени. По същество аз се подписах под едно безсрочно освобождаване от Военноморските сили, за да трансформирам гадния си словашки тюленски задник в такъв на частно, цивилно лице, което няма явни връзки с военните, правителството или всяко друго официално нещо, като същевременно обещавам да се подчинявам, спазвам и възхвалявам множеството заповеди на в известна степен йезуитския религиозен разузнавателен орден на Свещеника.

Правил съм това и преди — но не така тотално. Като командир на „ТЮЛЕН-група 6“ освобождавах цялата си част от Военноморските сили. Вижте, Военноморските сили биха отрекли съществуването на „ТЮЛЕН-група 6“. За да може това отричане да бъде достоверно, ние фигурирахме в книгите като цивилни служители на СЗМИ, или Съоръжение За Морски Изследвания. Всъщност всички бяхме подписвали документи, с които се отписвахме от книгите на Военноморските сили и се записвахме в тези на СЗМИ. Но тъй като „ТЮЛЕН-група 6“ беше подривна, но не и тайна част, пак си получавахме заплатите от американското правителство, макар и не от Военноморските сили.

Свещеника отиваше няколко стъпки по-далеч. По същество нас ни бяха изхвърлили така, както тюлените, които отиват да работят за Християните в действие^[1], биват изхвърлени от Военноморските сили и запратени в подземния свят.

Ние също щяхме да изчезнем от Военноморските сили. Щяхме да бъдем управлявани по същия начин, както Разузнавателното управление ръководи своята мрежа от дълбоко засекретени агенти по целия свят — без никаква връзка с правителството. Щяхме да имаме кодово наименование Специална група „Блу“. Всички щяхме да действаме като тайни агенти.

Специална група „Блу“. Виждал бях името и преди. Това беше съкращението „СГБ“, което се споменаваше в унищожените електронни протоколи на ФБР. Което означаваше, че проектът е бил в действие от известно време насам.

Размишлявах над документите пред себе си. Фактът, че ни захвърляха, беше добър — и лош. Защо е това взаимно допълнение? Е, първо, има закони, които не позволяват на военните да се ангажират с нищо, което може да изглежда като действия, предприети срещу американски граждани, освен ако не става дума за ядрени или биологични оръжия. Да, знам, че в холивудските трилъри често пъти гледате как Делта Форс или тюлените вършат кофти неща срещу наши лоши. Но това са глупости. Факт: законите за Posse Comitatus^[2] не ми дават законно право да разчленявам гадни типове в страната. Затова, като ме снемаше от ведомостите, Свещеника всъщност ми даваше ловен билет.

Второ, едно пълно отстраняване би предотвратило изтичанията на информация, от които в момента страдаше ФБР, както и коридорските клюки, които винаги намират път до средствата за масова информация. Разузнавателното управление на Министерството на отбраната на САЩ ръководи тайни мрежи и програми в продължение на години без никакви неприятни разкрития. Те успяват, защото си пазят тайните. Един от начините да го правиш е да осигуриш абсолютна отрицаемост.

Свещеника беше категоричен относно сигурността: нямаше да имаме никакви връзки с военните. Никакви. Няма обаждания до стари приятели в Пентагона за искане на услуги. Няма старшини, които да отпускат на стария си приятел мистър Рик разни хубави нещица. Няма игри с превключватели и циферблати в станциите, приемащи спътникови сигнали.

Единственият ни упълномощен контакт щеше да бъде Свещеника. Комуникациите щяха да се извършват чрез специален клетъчен телефон на специален номер и с кодирани думи. Контактите щяхме да осъществяваме само при нужда или подходящи условия. Всъщност щяхме да бъдем сами: като при скокове без резервен парашут.

Нямах нищо против решението му — всъщност предпочитам да действам сам. Соло полетите са може би най-ефикасният начин за контролиране на изтичането на информация и осигуряване на безопасност за мен и моите мъже.

Това беше положителната страна. Отрицателната бе, че като срязвам пъпната си връв с Министерството на отбраната, излизах извън света на тюлените и неговите мрежи, в които намирах опора. Не се чувствах добре така. Нямаше да имам помощта на старите си приятели в Пентагона, нито безмълвното съдействие на моята пета колона от бойци диверсанти, разпръснати по целия свят, нито подкрепата на моята обезопасителна мрежа от старшини, която в продължение на толкова много години съм изграждал. Това означаваше още, че освен ако не просим, не взимаме на заем и не крадем, ще се наложи да се справяме с това, което продават като оборудване, оръжие и други. Тук нямахме проблем — правил съм същото, когато за първи път оборудвах „ТЮЛЕН-група 6“, а когато „Зелената група“ пое по своята трансконтинентална одисея от Лондон до Афганистан и обратно, крадяхме всичко необходимо от складовете на СДИТКА (Складове, дислоцирани извън територията под контрола на американската армия) в Германия, а останалото купувахме.

Но работата под прикритие си има своите рискове. Позволете да ви посоча само някои:

• Риск. Аз съм осъждан. Като за полковник от Военноморските сили този факт няма значение. Зад граница на никой не му е през досещате се коя работа. Но като цивилен не мога да притежавам огнестрелно оръжие. Ами ако трябваше да нося такова при изпълнението на това весело задание? Отговор: щяха да ми го начукат като на най-голям левак, защото нямах при кого да изтичам и да ревна: „Тате, татенце, ела да отървеш задника ми.“

• Риск. В армията имам право да върша нещата, които обичам най-много, т.е. да убивам, осакатявам, оплячкосвам, грабя и опожарявам без никакви (или с малко) последствия. Като за цивилен такива действия обикновено се посрещат намръщено от широката общественост по принцип и от полицията в частност. При настоящата ми задача, казваше Свещеника, мога да правя всичко, стига да не ме хванат.

Това също предизвикваше тревога. В „ТЮЛЕН-група 6“ имахме документи, които ни позволяваха да се обучаваме, макар и да не действаме, в страната. Когато местният шериф пристигнеше разгорещен и разтревожен, защото в неговия район има тълпа въоръжени и опасни мърльовци, аз притежавах цял портфейл, пълен с необходимите документи. Ако все пак той не останеше доволен, винаги имаше безплатен телефон във Вашингтон, на който той можеше да се обади и да чуе от някой със звезди, че съм съвсем точен, като чушка в туршия.

Сегашният ми статут не ми позволяваше нищо такова. Ако ме хванеха, моят задник щеше да стане на туршия. Така са нещата, когато действаш под прикритие. Попитайте който и да е таен агент какво нещо е да висиш сам-самичък. Не е приятно, повярвайте ми.

• Риск. Като командир на „ТЮЛЕН-група 6“, „Червената клетка“ и „Зелената група“, имах достъп до вашите данъчни долари — колкото поискам, за да свърша работа. Това означаваше закупуване на най-доброто оборудване, което можех да намеря, получаване на най-новите комуникационни устройства, оръжия и други неща. Специална група „Блу“ беше насаме. О, Свещеника обеща, че ще имам достъп до малък запас от налични пари, но знаех, че съвсем няма да е близо до онова, което ми трябваше за започване на значителна операция. Какво искаше да правя? Да ограбя някоя банка ли? Запитах го и от погледа му разбрах, че подобни деяния може и да не са извън областта на възможното.

 

 

А присъстваше и обичайното, натрапчиво съмнение, което задействаше скептичния измервателен уред, окачен в задната част на мозъка ми. Ами ако всичко това беше голямо и огромно осиране с многократно действие и аз бях, за кой ли път, прецакан от силните на деня, за да могат да поставят мен и момчетата ми зад решетките и да се отърват от нас веднъж завинаги?

Това не беше невъзможно. Нека погледнем истината в очите — Свещеника знаеше, че държи всички карти. Можеше да ме захвърли в големия лош свят, след което да отреже въжето и да гледа как изчезвам завинаги.

Всичко това се намираше от едната страна на уравнението и имаше доста смисъл. Но от другата страна — бях виждал бележката от председателя. А председателят беше фраснал Пинки здравата и Свещеника със сигурност имаше връзки в Министерството на отбраната, за да разбие на пух и прах предполагаемите обвинения. Освен това проблемът беше реален, заплахата непогрешима, а пък и какво е животът sans предизвикателство?

Затова се подписах, поставих инициалите си и отписах живота си със знака във формата на пишка под погледа на Свещеника, който изглеждаше щастлив като Торквемада^[3] в отвратителното си мазе, докато поредните приемници на неговата вяра се присъединяват към едно ново, синьо братство.

 

 

Свиках събрание в „Джермейнс“ — азиатски ресторант в горната част на Джорджтаун, управляван от една бивша Марвин (така наричахме нашите съюзници от Арвин или Армията на Република Виетнам), която беше парашутист и медсестра и се казваше (съвсем уместно) Джермейн^[4]. Имах нужда от добра порция tom ram Nha Trang — скарида по нхатрангски, — за да прочистя мозъка си. Освен това Джермейн ме познава достатъчно добре, за да ми предостави достатъчно място, ако с момчетата си се нуждая от тиха бърлога за заговорничене, конспирации и размисъл. Начинът, по който тя управлява ресторанта си, както и начинът, по който ме шамаросва, ми напомнят за всичките ми любими собственици на бистра от Мама Маскалцоне в Хънтингтън Бийч, Калифорния, та чак до стареца Гъси със закусвалнята зад ъгъла до колежа „Рутгърс“ по времето, когато аз бях онаниращо хлапе в Ню Брунзуик, Ню Джърси.

Напуснахме един по един светилището на Свещеника и се отправихме към горната част на Джорджтаун. Паркирах на Тридесет и седма улица, проверих как съм откъм шестицата няколко пъти, след това се изкачих по стоманените задни стълби, отворих с шперца бравата на пожарния изход и се промъкнах през склада, стъпвайки между рафтове с двадесетлитрови туби с олио и петдесеткилограмови торби ориз. Свих наляво и се плъзнах през задимената оживена кухня (открадвайки бутилка виетнамска бира HUE от хладилника зад вечно бълбукащите котлета с говежди и пилешки бульон, които са основата на толкова много от чудесните ястия на Джермейн). След това преминах през люлеещата се служебна врата, използвах за прикритие един сервитьор на име Хуонг, и скочих на Джермейн изотзад и я повдигнах от пода в силна меча хватка, докато тя, без да подозира нищо, разглеждаше голямата книга с резервации.

Невъзможно е да изненадаш медсестра, която е била парашутист. Съвсем добре знаеше кой съм.

— Продължаваш да минаваш през задната врата, а, Дик, точно както изненада мистър Чарли на остров Ло-ло и му причини голямо главоболие.

Тя майсторски заби лакът в ребрата ми — като за жена на ръст малко повече от метър и петдесет имаше адски добър удар, — след което се изви ловко, хвана ме за лявата китка и я завъртя навътре в ефективна полицейска хватка.

Усмихна ми се чудесно и топло, потупа ме по бузата и натисна достатъчно силно, за да изохкам.

— А сега, моля, Дик, последвай ме до бара. Няколко от твоите приятели те чакат и започват да създават неприятности.

 

 

Седнахме на една голяма маса в задния салон. Джермейн държеше останалите клиенти достатъчно далеч, за да можем да си поговорим на спокойствие.

Изядохме своите големи купи с pho — говежда супа по ханойски, подправена с виетнамски ферментирал рибен сос, наричан nuoc mam, люти чушки, ароматни босилекови листа и късчета пресен лимон. След това преминахме на tom — скарида. Ядохме я приготвена по нхатрангски, както и nuong voi bun — на грил по сайгонски с фиде. За да ни се услади още, имаше огромни чинии с нарязана зелена папая с говеждо месо и люти тайландски чушлета, както и мангова салата, направена от скариди, мангови плодове, лимони и — да, познахте — обилни количества червени тайландски чушки. Е, нежни читатели, знаете, че ако човек не се поти, значи не яде, а във Вашингтон най-подходящото място и за двете е ресторантът на Джермейн.

Наблюдавах бащински как моите стрелци и плячкаджии работеха с клечките и пресушаваха бирата. Ако прочетете досиетата за служебната им пригодност, ще си помислите, че са необуздани, размирни боклуци, които не изпитват уважение към офицерите, пък и към никой друг. Е, те бяха необуздани — ако не уважаваха офицера, за когото работеха. Изглеждаха като разръфани торби за боклук, но на бойното поле приликата с такава торба е камуфлаж, благодарение на който оставаш жив. Не — тези непочтителни, игриви и опасни жабоци бяха точно от онзи тип моряци, който винаги съм търсел при сформиране на групите си.

С Док Трембли се познаваме от времето, когато Христос е бил готвач в казармена кухня. Скачали сме и сме пукали, стреляли и плячкосвали, осакатявали, изнасилвали, унищожавали и опожарявали заедно по цялото земно кълбо. На Док му оставали около шест месеца до края на едно двегодишно спонсорирано от правителството турне в Египет, когато някой от кабинета на посланика подшушнал на египетското Министерство на външните работи, че той може би има пръст в измъкването и последвалата смърт на едно танго на име Махмуд Азис абу Ясин — да, онзи от „Зелената група“. Както и да е, египтяните го обявиха за персона нон грата, той нямаше никакво назначение, и аз го грабнах при мен точно навреме за малкото ни фиаско в Кий Уест. Не е ли страхотен животът?

Не трябва да ви разказвам за Стиви Уондър — т.е. ако сте чели „Свирепия 2, Червената клетка“ и „Свирепия 3, Зелената група“. Ако не сте, той е известен като Стиви Уондър (истинското му име не е нито Стиви, нито Уондър), защото носи непрозрачни очила за стрелба без рамка и люлее глава наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно в нелоша имитация на да, познахте — Стиви Уондър. Не е тюлен — той е бивш член на Заблудените деца на чичо Сам (или Морската пехота на САЩ)^[5], който дойде във Военноморските сили преди няколко години. Но е жилав и твърд като всеки един тюлен по света — и по-умен от 99% от тях. Има много агенти, които умеят да скачат, да плуват под вода и да патрулират при заповед. Но в наши дни онези, които доживяват до възможността да убият човек, са все по-малко. Уондър е един от тях — истински ловец. Разбира се, Стиви беше убил повече теснооки от всеки друг в салона освен Док и мен.

Старшината, когото наричам Гадния Ники Гръндъл, е голям като защитник от Националната футболна лига и два пъти по-гаден по характер. Избрах го за „ТЮЛЕН-група 6“, когато беше млад, енергичен преследвач на фусти в „ТЮЛЕН-група 4“. Двамата бяхме загубили връзка за известно време, но си го възвърнах, когато изграждахме Групата за координация на сигурността на Военноморските сили, за да гоним откраднатите ядрени ракети „Томахоук“, за които писахме в „Свирепия 2, Червената клетка“.

До Гадния седеше Дюи Пачия крак. Алън Дюи е ниско фермерско момче с гръден кош като варел, дошъл от пълните с водни птици блатисти земи на Мерилендското източно крайбрежие. Кръвното му кръщене беше в Ирак, където служеше към „ТЮЛЕН-група 5“. Задачата му била да проникне в град Кувейт и да занесе на кувейтската съпротива комуникационно оборудване като клетъчни телефони и видеокамери, разузнавателни материали и муниции за мини. Всъщност Пачия крак е единственият старшина трети клас, който притежава Възвишения орден на източната звезда — най-високото военно отличие, което може да връчи емирът на Кувейт.

Седнал до Пачия крак, Чери Ендърс въртеше клечките си над голяма паница с muc xao ha-long — на виетнамски това означава лютиви калмари, приготвени с праз и домати. Добавил беше три лъжици от най-добрите накълцани пресни зелени чушлета на Джермейн, защото и той като мен вярваше, че ако не се потиш, значи не се храниш. Чери (наричан така заради татуировката на дясната си цицка^[6]) беше най-младият моряк, избиран някога за „ТЮЛЕН-група 6“ — тогава бяха изминали шест седмици от деветнадесетия му рожден ден. Чери беше бездействал цяла година. Докато оглеждахме офиса на Грант Грифит в Бевърли Хилс, го бе улучил един куршум и проклетата рана заздравя бавно. Междувременно той ходеше на школа по алпинизъм — сега можеше да се катери по стените на жилищни блокове по-добре от Пачия крак, Малката бира или Гадния.

Срещу Чери седеше Харис Малката бира, в чиято твърда главица беше останал само смътен спомен от сътресението. Малката бира е от онези метър и шестдесет сантиметрови дребосъци, които смятат, че могат да забиват баскетболни топки с отскок чак до пръстена — той и го прави от чист инат. Освен че ни изкарва пари на игрището, говори свободно немски, нелошо френски и малко испански, може да поправи почти всеки механизъм, на който се натъкне, и няма сграда, в която не може да проникне, тъй като е дипломант от Школата на Еди по отваряне на брави и смълчаване на алармени инсталации.

През изминалите петнадесет години Малката бира беше като допълнение към шантавия Пиколо Мийд. Пик е високия кльощав тип, когото един старшина без чувство за хумор назначил като втори човек в двойка плувци с Малката бира по време на основното обучение по подводна диверсия за тюлени. Е, старшината да върви на майната си, защото оттогава са неразделни.

Гризача е още едно тюленче. Служил е в „ТЮЛЕН-група 1“ и „ТЮЛЕН-група 2“, СТВ (Съд за транспортиране на водолази) група 1 и в специалната корабна ескадра по време на войната в Персийския залив. Гризача е старши муфтаджия — страхотен при това, — чиито командири, изглежда, никога не оценяваха неговата… непочтителност. Е, непочтителността е качество, което търся у хората си, затова от времето на „Зелената група“ е все с мен. Всъщност позволете да се отклоня за една-две минутки, за да мога да ви кажа защо избирам хората, които избирам.

Кръстникът на всички тюлени Рой Боъм ми казваше, че предпочита да набира хората си предимно от корабния карцер.

— Виж какво, заднико — ръмжеше обичливо той, — ако можеш да мотивираш човек, когото другите наричат неудачник, той ще те последва до ада и обратно, стига да му кажеш. Не е ли това типът мъж и воин, който искаш до себе си?

Приех напътствията му присърце. Досега съм се придържал предимно към този начин на мислене и той ми е вършил добра работа. Когато сформирам части — правил съм го три пъти през кариерата си с „ТЮЛЕН-група 6“, „Червената клетка“ и „Специална група «Блу»“, — не търся хора, които искат да я карат по устав. Търся типове с малко престъпни наклонности в сърцето, хора, които мислят сами и желаят да поемат рискове и да търпят последствията тихо, ако аз или те се осерем.

Каква, в края на краищата, е работата на един тюлен? Тя е, ако се замисли човек, да изтребва, да унищожава, да изтрива от лицето на земята, да убива, осакатява и премахва. Да, ние се прокрадваме натам-насам. Да, ние разузнаваме пристанища и проправяме пътя за морски десанти. Да, ние откриваме цели, събираме разузнавателна информация и проверяваме танкери за контрабандна стока. Но това не е целта на съществуването ни. Ние сме създадени от Рой Боъм като воини от партизански тип, които могат да нанасят удари от морето, земята или въздуха, за да парират подбудените от комунистите размирици, пред които беше изправен президентът Джон Кенеди в началото на шестдесетте години. Създадени да бъдем воини убийци и като такива ще стоим или ще паднем.

В наше време на тюлените им се случва рядко да бъдат воини. Всъщност най-често ги използват като продължение на Държавния департамент, за да учат хаитянските полицаи на учтивост, да показват на салвадорците как да правят пътни блокади, без да убиват никого, да тичат след контрабандисти на кокаин в Перу и Боливия или да обучават професионална президентска охрана в Турция или Индонезия. Мамка му, в Турция дори бяха ги изтеглили от обучението на охраната, за да помагат да изравят жертви на земетресение.

Е, според мен, ако желаете да обучавате полицаи в Сан Салвадор, запишете се в Агенцията за международно развитие. Ако искате да гоните контрабандисти на кокаин из Андите, подайте молба в Агенцията за борба с наркотиците. А ако ви се ще да се разгърнете като спасителни работници, станете бойскаути, по дяволите.

Когато създадох „ТЮЛЕН-група 6“ и въведох (бих казал с викове и крясъци) специалните бойни действия в света на антитероризма, аз отново последвах заръката на Рой Боъм. Потърсих хора, които могат да стрелят и да убиват, без да питат: „Може ли?“ Затова, вместо да набирам способните „Уставняци на годината“, които ми предлагаха, аз разрових купчини доклади за пригодност на бойците и листа за оценка, докато намерих неуправляемите — злобните, гадни бойци-плячкаджии-изнасилвачи-крадци-пиромани, за които знаех, че ще свършат работа независимо от последствията и ще ме последват и в ада, ако ги поведа натам. И познайте какво стана — били сме на няколко места, в сравнение с които адът май не е никак лош. Но свършихме работа. И се върнахме здрави. Край на проповедта.

Шепард Алигатора беше едно от малкото изключения от практиката ми да набирам боклуци. Но пък той влезе в групите през задната врата. Бивш член на групата за работа със специални оръжия към кабинета на шерифа в Броуърд, Флорида, на когото му писнало да се занимава с наркотици и да барикадира улици. Затова се записал във Военноморските сили на двадесет и пет години и премина базовото обучение за диверсант на тридесет — а това е възраст като за библейски пророк, в случай че не знаете — и си проправи път до нас, напрягайки до краен предел побеляващите си от старост топки. Той е подстриган по войнишки, строен и гаден майкоосквернител-копелдак — един от онези задници с по-малко от 1 процент телесни мазнини — и обича своя HK MP5K-PDW (което е автомат за лична отбрана „Хеклер и Кох MP5K“, 9-милиметров, за вас, ревностни поддръжници на идеята за разоръжаване) повече от всичко освен своята ОНБ „Милър“, или Оригинална Наливна Бира, — както и всичките дами, до които могат да стигнат опипващите и галещите му длани. А пък и доста го бива в тази работа — не, не, говоря за автомата му. Господи, що за мръсно подсъзнание имате вие, читателите.

Както и да е, Алигатора може да групира попаденията си в място колкото пет стотинки от тридесет метра денем и нощем, махмурлия или кефлия. Малко твърде чистичък е като за моя вкус и няма бойния опит на Гризача или Уондър. Но, по дяволите, чистичкият партизанин може да прониква в места, където боклучарската торба не може. И ако връчването на заповед за арестуване на колумбийски наркобарон и обявени извън закона рокери, или пък намирането и застрелването на избягали убийци не е същото като другата тюленска работа, то не знам кое е.

Единственият ми проблем с Алигатора е, че — както видяхте — все му се иска да крещи „Стой, полиция!“ на лошите, като всъщност трябва да убива копелетата, а след това да ги предупреждава. Или ще научи това, или така ще го наритам, че цяла седмица ще го боли задникът.

 

 

Вече знаеха, че положението ни не е добро — по дяволите, достатъчно беше да прочетат документите, които бяха подписали в ГРНБВМ, за да разберат, че сме оставени вън на студа, — трябваше да работим сами, sans подкрепа, sans дори опората на неофициалната обезопасителна мрежа от старшини, която в продължение на толкова години бях изграждал.

— Какво искаш да кажеш, скипер? — поиска да разбере Чери. — Та ние сме шибани тюлени и би трябвало да работим сами.

— Освен това — добави Уондър — рано или късно ще ни го начукат. Какво имаме да губим, по дяволите?

— Забравяш най-важния елемент на цялото упражнение, полковник Дик, хуй такъв, сър — каза Док Трембли с провлечения си акцент от Нова Англия.

Пресуши шестстотинграмовата си бутилка суха бира „Асахи“, прасна я върху масата достатъчно силно, за да привлече вниманието на сервитьора и да поиска нова, след което погледна всички ни в очите.

— Нека приемем за гранитно сигурно, че онези копелета се опитват да ни направят засада. Е, и какво от това? Значи единственият ни шибан избор е нападението. Тръгваме с рогата напред и ги фрасваме, преди те да фраснат нас.

Обичам да ми говори мръсни работи. Разбира се, имаше абсолютно право. Време беше да вземем инициативата. Или както би рекъл Рой Боъм, кръстникът на всички тюлени, време беше да изтаковаме такованите таковачи, които и да са те.

 

 

Реших, че щабът ни ще се намира във Вилата. Затова, след като си тръгнахме от ресторанта на Джермейн, се нанесохме. Мога да настаня до двадесет души без проблем, а и винаги има достатъчно бира подръка за цяла пехотна рота — или взвод тюлени.

В събота сутринта се захванахме за работа. Накарах момчетата да прочетат всяка страница, която бяхме обрали от „Интелинк“. Докато четяха, Стиви Уондър правеше музика на клавиатурата.

И знаете ли какво? През изминалите седемдесет и два или повече часа бяха постъпили осем искания за информация за Л. К. Строхаус, група АДАМ и/или Ричард (няма средно име) Марчинко. Това ни даде възможност да използваме осем нови кода и пароли.

Уондър ги разпечата. След това поиска от компютъра да проследи запитванията, за да разберем какво е искано.

Първото беше за доклад на ФБР от Кий Уест.

Другото едно представляваше подробно искане за всички военни действия, свързани с група АДАМ.

Третото — сонда, за да се разбере кой е търсил информация за Л. К. Строхаус.

А пет бяха насочени към мен — къде работя, за кого работя, какво пише в най-новите доклади за моята служебна пригодност и какво е най-новото ми назначение.

Хората си пъхаха носовете насам-натам.

Поставих кафето си на масичката за компютъра.

— Можем ли да проследим тези запитвания?

Вместо отговор Уондър махна неприятната ми чаша.

— Течностите и компютрите не си пасват — отговори той, като успокоителният му тон наподобяваше доста гласа на учителката ми от трети клас госпожица Шумейкър. Тя ме биеше през пръстите с дебела дървена линийка и се огледах да видя дали Уондър няма наблизо подобно оръжие.

Вместо удар през пръстите Уондър ме изгледа гадно.

— Иди си намери някакво занимание и остави хората да работят.

Разбирам кога не съм желан и затова го оставих да трака и пише, съблякох се и отидох отвън, за да се постегна на гладиатора с тежестите.

Половин час по-късно той се появи с един отпечатан лист.

— Това ще ти хареса много — каза.

Изтърколих се от пейката, намерих очилата с половин стъкло и започнах да чета.

Запитването за Л. К. Строхаус беше дошло от Обединеното командване по специалните операции от Форт Браг. Това за мен беше нелогично. Обединеното командване не се занимава с вътрешни работи — и със сигурност — не с политически мисии.

Сондата за АДАМ започваше в Разузнавателното управление на МО в САЩ. В това също нямаше логика, защото знаех, че вече имаха материалите на ФБР.

А за мен? Всички запитвания за Марчинко, Ричард, бяха постъпили чрез Командването за специалните операции във военновъздушната база Макдил в Тампа. Направил ги беше вицеадмирал Г. Едуард Ему, заместник щабен командир на Командването за специалните операции и тюленът с най-високо звание в страната.

Това ме изненада истински. Защо ли? Защото Еди Емуто знае всичко за мен — караме се от години. Като мичман, Г. Едуард Ему се беше опитал да ме даде на военен съд. Преди година се опита да отстрани моите вещи от „ТЮЛЕН-група 6“ в музея на подводната диверсия и тюлените във Форт Пиърс, Флорида, защото смята, че аз не съм тюлен от „подходящ тип“.

Следователно нямаше абсолютно никакъв смисъл Еди да започне издирване чрез компютъра за моето местонахождение, назначенията ми или докладите за служебната ми пригодност, защото имаше тази информация в своите папки.

Казах всичко това на Уондър, който отговори:

— Това си мислех и аз. Затова смятам, че някой използва паролите на адмирал Ему, както правя и аз.

Това имаше смисъл. Но кой се включваше в „Интелинк“? Бихме ли могли да проследим входящите сигнали?

Уондър се намръщи.

— Не — отговори, — освен ако нямаме достъп до телефонни линии и оборудване от телефонните компании.

Такова нямахме — все още.

— Може да се направи, но ще ми трябват няколко часа игра.

Време? Трябваше му време? Имахме много. Освен това ние знаехме, че някой там, навън, души. Това помагаше. По-добре щеше да бъде, ако разберем кой е той.

Понапомпах още малко мускулите си, след това взех една сауна и душ, размишлявайки над проблема. Отговорът дойде, когато сапунисвах топките си. Като се замисля, за много неща се досещам, докато си сапунисвам топките.

Разрешението се криеше в Заповед номер седемнадесет на майор Робърт Роджър.

Не ми казвайте, че не сте чували за Робърт Роджър. Той е основателят на Рейнджърите на Роджър и е бащата на войната със специални методи. Неговите бойци, облечени в говежди кожи и с пушки-кремъклийки и брадвички, са смазали французите и индианците през хиляда седемстотин и петдесетте години.

Та през 1759 година Роджър е написал деветнадесет заповеди за своите мъже — максими, които все още формират тактическата структура на всички диверсионни операции. Заповед номер седемнадесет е следната: „Ако някой ви следи, направете кръг, върнете се по собствените си следи и направете засада на хората, които се опитват да направят засада на вас.“ Само че този кръг щеше да бъде електронен — програма, която да ни позволи да видим откъде идват запитванията. Щяхме да го направим, като поставим лъжлива следа. Следата щеше да накара преследвачите да се движат бавно, да бъхтят по неочаквана за тях пътека. Докато се трепят по непознатия терен, ние щяхме да ги заобиколим в гръб — и ще можем да ги идентифицираме.

Докато Уондър композираше компютърните си бъркотии, аз конструирах стръвта. Написах няколко фалшиви доклада и съобщения по електронната поща от измислени шпиони и гумени галоши от Разузнавателното управление на Министерството на отбраната, следователи от Следствената служба на Военноморските сили и бюрократи от Пентагона. В една поредица съобщения се клюкареше за нова секретна програма за събиране на разузнавателни данни, в която се включваше фирмата на Л. К. Строхаус. Друга поредица разсъждаваше за връзката между Л. К. и групата АДАМ. А третата линия съобщения по електронната поща засягаше гадните подробности относно предстоящото ми предаване на военен съд. Вкарах „доказателства“ за неправилно поведение и финансови шмекерии. Оставих ясни намеци за това, че министърът на Военноморските сили ще свидетелства пред съд срещу мен. Всичко написах така, че нещата не изглеждаха добри за мен.

След това Уондър инжектира всичките ми официални послания под кожата на системата на Разузнавателното управление с помощта на фалшиви адреси на електронна поща и подправени файлове. Дори направи така, сякаш са писани в различно време през изминалия ден. И остави достатъчно белези, за да може всеки сериозен хакер и търсач да се натъкне на тях.

След това седнахме и три часа пихме бира „Куърс“. В 17:00 Уондър запали компютъра. Nada. Все още никой не беше клъвнал. Тъй като бяхме в подходящо настроение за леки развлечения, вкарахме един диск с „Терминаторът“ на екрана, напълнихме фурната на микровълновата печка с пуканки и се върнахме към бирата.

Останахме будни през по-голямата част на нощта, като проверявахме периодично. Нищо. Може би хакерите работеха на петдневна седмица с четиридесет работни часа. След това, в 04:00 сутринта в неделя, точно когато възнамерявахме да натиснем бутона за включване на компютъра, угасна токът.

Какво ставаше, мамицата му? Обадих се по клетъчния телефон до аварийната линия на вирджинската енергоснабдителна компания и след двадесет и пет минути чакане ми казаха, че някакъв огромен трансформатор отвъд Куонтико е казал „бум“ и затова няма да имаме ток най-малко осем часа, докато преизграждат мрежата.

Е, аз си имам генератор с бензинов двигател точно за такива случаи. Не се живее в гората без такова нещо. Затова, макар и да не мислех да пускам компютъра, поне можех да държа бирата студена и кафето горещо през следващите седем и нещо часа.

Малко следобед в неделя можахме да се включим. И познайте какво беше станало. Докато бяхме мъдрували през всичките тези часове, някой се бе налудувал и имаше промяна — ново запитване. То беше насочено през Центъра по специални бойни действия към ВМС в Коронадо. Но сега Уондър можеше да го проследи надолу по линията или в този конкретен случай — нагоре. Защо нагоре ли? Защото произлизаше близо до ранчо „Мираж“, Калифорния.

Познай, нежни читателю, кой живее до ранчо „Мираж“. Отговорът е, че Лаймън Клайд Строхаус прави това. Живее върху двеста хиляди и нещо акра земя, някога покрита с храсталаци, пясък и кактуси.

Време беше за пътуване. Исках да направя посещение на стария Л. К. — моя тип посещение през задната врата за прокрадване и поглеждане и надничане и наакване. Събрах бойците и казах да се подготвят за разходка в пустинята. Когато им обясних защо тръгваме, Док Трембли вдигна ръка и се възпротиви.

— Какъв ти е проблемът, заднико?

— Ами, скипере — развя той последния брой на списание „Америкън снайпер“, — изглежда, предметът на твоите научни изследвания няма да бъде в Калифорния. Тук пише, че от утре той ще се намира в Детройт. Ще го почетат на годишната конференция на Асоциацията по специалните операции и трябва да говори на големия им банкет.

Това променяше нещата. Ранчо „Мираж“ можеше да почака — първостепенната цел беше Детройт. Това даваше възможност да се срещна с този Л. К. Строхаус отблизо. Освен това бяхме открили всичките тези доклади от ФБР за контакти между група АДАМ, с танга фундаменталисти и със Зулуските гангстерски принцове в района на детройтското метро.

Имаше и още нещо — един пъзел, за който държах всички късчета, но не намирах разрешението. Моят покоен и много оплакван покровител командващият военноморските операции Арли Секрест силно вярваше в разглеждането на информацията по неконвенционален начин. Ние сме склонни да категоризираме нещата и като го правим, изпускаме важни данни. Съветът му към мен беше да наслагвам всичката информация и да гледам какво ще се получи. Понякога резултатът е неразбираем като маслена картина на Джексън Полок^[7]. Понякога обаче е ясна като картина на Каналето^[8].

Казах безмълвно една благодарствена молитва за главнокомандващия, хванах Уондър за ухото, заведох го до компютъра и започнах да гледам как го пуска.

— Искам база данни — казах.

— Фокус-мокус, ти си база данни.

— Дръж се сериозно, заднико.

— Мистър Дик, хуй такъв, сър — отговори той, като наблегна на думата хуй, — сериозно се държа. Трябват ми материали за вписване в базата данни.

Вярно. Затова му дадох материали. Отидох при папките си и му прочетох датите, на които Строхаус се е явявал пред обществеността през изминалата година. След това извадих един списък с обекти, от които са откраднати оръжия, съставен от главния инспектор на Министерството на отбраната. После открих местонахожденията на колкото можах милиции, групи, почитащи превъзходството на бялата раса, ислямски фундаменталисти и огромни улични банди.

— Сега… съпостави всичко.

Уондър си поигра с клавишите и отпечата резултатите. Познахте ли? От тридесет и трите ангажимента за речи на Л. К. Строхаус, на които бях се натъкнал в списания и вестници, деветнадесет бяха се състояли във или близо до градовете, цитирани в доклада на главния инспектор, откъдето бяха откраднати оръжия. Балтимор, Вирджиния бийч и Сейнт Луис бяха в списъка.

Е, нежни читателю, ако това бях аз, щях да направя необходимото да не се намирам наблизо до места, от които е крадено оръжие — за да не оставям следи. Но пък нямах и егото на Строхаус. А от изследванията си бях установил, че егото му е огромно като пишката ми.

Имаше още. От тринадесетте кофти организации, които бях накарал Уондър да въведе, седем се намираха в местата, където Л. К. Строхаус беше изнасял речи или се явявал на конвенции. И както се досещате, всичките седем също бяха включени в доклада на главния инспектор.

За вас не знам, но на мен тази информация ми се стори доста важна. Достатъчно важна, за да реша да пропусна двестате долара и да ида направо в града на моторите^[9].