Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (19)

19.

249-ти час. Док Трембли използва една от последните си лични и кредитни карти, издадени от Фреди Фалшификатора, за да наеме едно безлично, бежово комби от гараж за трошки под наем за закарване до Чикаго. След това тръгнахме право на запад. Заобикаляхме големите градове (а също и малките и всичко останало между тях). Спряхме само на една бензиностанция на самообслужване, за да заредим, като заплатихме в брой от няколкото хиляди долара, които Гроус ни беше дал от сейфа на борда на „ДТГНМ“. Стараехме се да не излагаме на показ и грозните си мутри. Никакви гуляи с боклуците на магазините „Севън илевън“. Никакви спирки за бира. Ако трябваше да идем до кенефа, го правехме, като отбивахме от пътя и си намирахме удобно гъсти храсталаци. Нито един шибан бензинджия нямаше да запомни този гадно изглеждащ квартет, защото един от нас е трябвало да източи добрия си стар гущер или друг е приличал на лице от снимка в проклетите вестници.

Виждам ви, съмнявате се. Е, недейте да се съмнявате. Спомняте ли си какво стана след Оклахома? Дори и за общонационалното издирване намирането на Джон Доу^[1] номер две се оказа почти невъзможно. А човекът, обвинен, че е Джон Доу номер едно, беше заловен само защото е бил тъп задник, карал кола sans легитимни регистрационни номера, носел някакъв шибан пистолет в очебиен кобур под ръката, обясненията му намирисвали лошо и бил спрян от един от най-ефективните антикриминални механизми на света: един бдителен щатски пътен полицай. Знаейки това, ние карахме законно наето комби, скрихме оръжията си далеч от погледа, движехме се с разрешена скорост и не привличахме абсолютно никакво внимание към себе си.

Което е и причината да ни трябват цели двадесет и осем часа по междущатското шосе I-10 (което пресича южния маршрут от Джексънвил, Флорида, чак до Лос Анджелис, Калифорния), за да се придвижим от Гълфпорт, Мисисипи, до Айдахо, на два и половина часа западно от Лос Анджелис. Когато бяхме пресекли южната част на Аризона, си помислих да откраднем един „C-130“ от старата база на ЦРУ в Марана, северозападно от Тъксън. Но не се нуждаехме от самолет, вече го бяхме правили с „Червената клетка“ и не обичаме да се повтаряме в тези книги. Затова отдадохме носталгично чест със среден пръст на мястото, като минавахме покрай две дузини самолети, които седяха зад все още незащитената (!) ограда, и продължихме да се движим на запад със, о, стабилни осемдесет законни километра в час.

От Индио (където по една случайност на модния магазин пише „Надморско ниво нула“) имаше по-малко от десет мили до ранчо „Мираж“. Намерихме си мотел на половината разстояние от двете и малко над морското ниво, регистрирахме се, а след това легнахме за бойна дрямка, после взехме душове. Позволете да бъда напълно искрен по отношение на последователността тук и да кажа, че първо взехме душовете. Доста бяхме се вмирисали от пътя.

221-ви час. На смрачаване Док донесе най-добрата карта, която беше успял да намери, и започнахме първото си разузнаване на ранчо „Мираж“, както и добре излъсканите околности на север от града, където Л. К. Строхаус имаше хасиенда и имение. Играл съм в този район — Морската пехота има огромна въздушна база в Туентинайн Палмс на север от долината Коачела, и веднъж заведох „Червената клетка“ там като част от едно учение. На сто и петдесет мили на север и на изток се намира езерото Чайна, дом на Центъра за военноморски оръжия, където ние, тюлените, сме разработили някои от най-мръсните, страшните, долните експлозивни устройства в историята на войната със специални методи. Ще ви разкажа за тях някой път.

На сто мили южно от Палм Спрингс се намират Шоколадените планини — висок пустинен район, където тюлените — повечето, но не изключително, сърфистите, играчите на футбол и кретените със здравословната храна сред тюлените по западното крайбрежие — идват да играят и да се учат с онези чудесни всъдеходни автомобили, които видяхме по време на операция „Пустинна буря“. (Да, знам, това са модифицирани „Ченоут“, официално обявени за ППА, или пустинни патрулни автомобили. Но пак изглеждат, сякаш са направени от шибаните производители на играчки „Тинкъртойс“.) Горещите Шоколадени планини са и мястото, където тюлените ходят, за да усъвършенстват методите си за снайперска стрелба от дълги разстояния (и става дума за истински дълги разстояния). Та с една дума, познавам района. Разбира се, не съм бил точно в Палм Спрингс или ранчо „Мираж“. Но КТММ — сами се досетете какво значи това, нежни читатели и прилежни редакторе, или пък го вижте в речника — калифорнийската планинска пустиня си е калифорнийска планинска пустиня навсякъде, нали?

Но майната ми, ранчо „Мираж“ си е точно каквото трябва. Очаквах поредния заспал пустинен град. Но намерих Бевърли Хилс в пустинята. В шибания супермаркет продаваха шампанско, „Дом шибан Периньон“, ако трябва да бъда по-точен — по сто доларчета бутилката. Имаха цели каси с това вино на показ точно до чипсовете от царевица за най-изтънчените вкусове и за шест долара и деветдесет и осем цента пакета, както и вечно популярните захаросани пуканки в големи тенекиени кутии по двадесет и шест долара и нито цент повече. Какво стана с великите западняшки вина с винтова капачка и чипсовете „Чийтос“ по оригинална рецепта в торбичка от деветдесет и осем цента?

Преброих шестнадесет игрища за голф между нашия мотел и най-големия от курортите в ранчо „Мираж“ — толкова голям хотел, че носачите използваха колички за голф, за да карат гостите до стаите им. Нямаше заведения за бърза храна или поне по главните стъргала. Минахме северно от улица. „Боб Хоуп“^[2], която пресича улица „Франк Синатра“ и се намира само на няколко мили западно от улица „Джийн Отри“ и северно от равнината „Мерилин Монро“ и долината „Джейн Мансфийлд“ (между гърдите й ли?). Както и да е, минахме край медицинския център „Айзенхауер“ — там ходят богатите и известните, за да променят начина си на живот (и да ограничат злоупотребите с разни вещества) в клиниката „Бети Форд“^[3].

Южно от „Айзенхауер“ къщите около улица „Боб Хоуп“ и пресичащите я улици бяха наблъскани нагъсто — повечето домове, дори онези, разположени на игрища за голф, имаха имения по четвърт акър, а градските къщи се намираха на още по-малко земя. Но на северозапад от медицинския център къщите (и игрищата за голф) ставаха по-големи. Ние минахме през половин дузина улици, разклонени край равните зони на игрищата. Къщите тук бяха върху участъци от по два-три акра. Плакати на половин дузина охранителни фирми се намираха на видно място на предните поляни и в съседство с гаражите с по две-три врати. Архитектурата представляваше обезпокоителна смесица от уж средиземноморски постройки, псевдоиспански колониални къщи и холивудски сгради като черкви в стил, подобен на този на Франк Лойд Райт, до една подчертани с палмови дървета, пищни полянки и малки цитрусови горички. Това място беше мечтата на търговеца на градинско оборудване.

Върнахме се на югоизток по път 111 и минахме покрай порталната кабина на имението „Тъндърбърд“, където едно време бившият президент Джералд Форд беше наел къща. Продължихме в палмовата пустиня, където къщите бяха по-евтини с около стотина хиляди, направихме кръгче на север покрай Пустинния колеж (където Пачия крак и Уондър получиха отказ на искането си да свалят колежанки), завихме на запад към улица „Кънтри клуб“, след това отново на север при пресечката с улица „Боб Хоуп“. Продължихме на север покрай центъра „Айзенхауер“. Три-четири мили след центъра завихме на изток, после пак на север, преминахме през релсите на южноокеанската железопътна компания, завихме наляво върху черен асфалт, наречен „Варнър роуд“ и продължихме още три мили. Там, през полите на пустинните планини, беше прорязан виещ се асфалтиран път. Тръгнахме по него и бавно се изкачихме по редица тесни S-образни завои.

Бях впечатлен. Вижте, аз гледам на нещата различно от повечето хора. Повечето гледат една сграда и се чудят как са я построили. Аз гледам към сградата и се чудя как мога да я съборя или как да вляза в нея, без да ме видят. И тук е същото. Намирахме се на път, проектиран от човек, който разбира от охрана. Беше тесен, за да може две коли да се разминат с много затруднения. Тесните S-образни завои не позволяваха маневри с големи скорости, например завоите на сто и осемдесет градуса — просто нямаше достатъчно място за такъв завой, без човек да изпадне от стръмния банкет, ако кара бързо.

Погледнах към билото, което се намираше на около миля по права линия и сигурно на три мили заради кривите и завоите. Един-единствен човек с петдесеткалиброва снайперска пушка би могъл да спре всяка кола по пътя. Трябваше да му се признае на Л. К. Строхаус — знаеше достатъчно много, за да построи къщата си нависоко.

След още десет минути, прекарани в S-образни завои, стигнахме до билото, което всъщност представляваше ръбът на широко плато. Пътят се разширяваше — достатъчно, за да могат две коли да се движат една до друга. В далечината забелязах светлини. Затова угасихме нашите и продължихме още четвърт миля бавно като охлюви.

Там се намерихме в нещо като подножие между две вълни — падина в пътя, където щеше да е трудно да ни забележат. Казах на Уондър да отбие. Той отби. Аз излязох, тръгнах покрай пътя, докато видях дългото плато пред себе си, след което погледнах през очилата за нощно виждане, които носех със себе си. Изминаха няколко секунди, за да свикнат очите ми. Фокусирах обектива. Там на около миля пред нас покрай пътя имаше висока ограда с остра като бръснач бодлива тел отгоре. Минаваше напречно на пътя, на който се намирахме. От другата страна на пътя имаше плъзгаща се електронна порта. Тя също имаше на върха си бодлива тел. Зад оградата на пет-шест метра стоеше кабинка. Увеличих разделителната способност. В кабинката различих две фигури. Зад оградата пътят продължаваше право напред. Виждаха се светлини, но не беше възможно да се каже какво осветяваха.

Увеличих разделителната способност докрай. Сега можех да видя някои подробности по самата кабинка. На едната й стена се забелязваше същият стилизиран средновековен сноп слама, който бях видял на кърмата на „Хелън Г. Кели“ и на „ПП-22“.

 

 

Да, онзи проклет часовник отброяваше секундите, но нямаше какво да направя. Не можехме да съборим портала и да влезем, защото просто щяха да ни застрелят още преди да сме изминали едната миля и половина до самата къща, а освен това шумотевицата би привлякла вниманието на всеки един полицай в радиус от много мили. Най-добрите тюленски операции са онези, при които идваш и си отиваш и никой никога не разбира, че си бил там — освен труповете, които си оставил след себе си. Това беше и мисията ми тук — влизане, стигане до Л. К., унищожаване на механизма, с който ще започне всичко, и излизане, без някой да узнае нещо. Значи операцията трябваше да бъде истински потайна. Което означаваше, че ще отнеме време. А то беше нещо, което нямах в големи количества.

Освен това и самото влизане нямаше да бъде лесно. Най-напред мястото беше огромно — две хиляди акра е много. Добре, може би не е голямо като за Тексас. Но десет мили от центъра на ранчо „Мираж“ е много.

Кой е най-добрият начин за оценка на целта, разположена върху две хиляди акра? Въздушният, разбира се. И така, в 09:00 на следващата сутрин Пачия крак, който е най-анонимно изглеждащият от нас, се подписа (и плати в брой) за разходка със самолет от летището в Палм Спрингс и си направи деветдесетминутна обиколка по маршрута, показващ „Начина на живот на богатите и известните“.

Пилотът бил много учтив. Пачия крак направил всякакви снимки с видеокамерата, която бяхме купили. Снимал отблизо къщата на Франк Синатра, старото имение на Бинг Кросби, къщата, в която сега живее президентът Форд, игрището за голф с девет дупки на посланик Уолтър Аненберг, както и огромната хасиенда на Л. К. Строхаус върху платото.

199-ти час. Гледахме ръкоделието му, докато научихме максимално много, без всъщност да сме били там. Пачия крак съвсем не е Вилмос Зигмонд^[4], но поне държеше проклетата камера стабилно и фокусирана и приближаваше обектива където трябва. Самата къща — две хиляди и триста квадратни метра жилищна площ, построена от камък и дърво в модернистичен стил колиба — се намираше в края на онзи вече споменат път от миля и половина с испанското име и посред излъскана горичка от фурмови дървета. Районът около къщата беше култивиран, но с малки храсти и дървета, които практически не позволяваха никакво прикритие при навлизане. До къщата имаше по-малка постройка — само петстотин и петдесет квадратни метра — с подобен дизайн. Бяха казали на Пачия крак, че това е къщата за гости.

Голямата сграда и къщата за гости бяха заобиколени от ниска ограда, разположена на около петстотин метра разстояние. Тя беше добре прикрита, за което спомагаше и самият контур на земята — всъщност не бихте я забелязали, освен ако не излезете точно пред нея. Изглежда, беше и електрифицирана.

От другата страна на оградата, на около стотина красиво оформени акра, се намираше друго, по-малко имение. В него имаше дузина малки къщи, нещо, което, изглежда, беше доста голям автомобилен гараж в бежова метална сграда и малък офис комплекс. Четиристотинмилиметровият обектив на Пачия крак беше хванал Дъг Докинс с ръка, вдигната към веждите, загледан към „Чесната“ на авиолинии „Блу Скай“. На това място можете да чуете гласа на Пачия крак — да, знам, нарушил е прикритието си, но пък си струваше да каже: „Усмихни се, заднико, сега ще излети едно пишленце.“

Прехвърлихме видяната информация на хартия. Охраната беше впечатляваща. По-добра, отколкото в Белия дом. Зад външната ограда имаше наземни сензори. Имаше инфрачервени сензори. Имаше и добре заплатена, високо мотивирана охрана, която даваше двадесет и четири часови дежурства. Те обикаляха около оградата (с chemin sanitaire^[5], която се изораваше и изравняваше три пъти дневно) в ландровери. В постовите кабинки стояха по двама, като се сменяха на телевизионните монитори и сензорните екрани, за да не се изморяват очите на никой от тях. И облечени в сини сака, сиви свободни панталони, бели ризи, червени вратовръзки и с пистолети на кръста, обикаляха из имението по непостоянни маршрути.

Както казах, беше впечатляващо. И несъмнено беше създадена, за да държи боклуците настрана. Но пък съществувам и аз.

Вижте, през осемдесетте години бях прониквал и в едно имение върху 134 акра, което беше също толкова добре (а може би и по-добре) охранявано от това. То се казва Кемп Дейвид и проникнах в него по молба на шефа на канцеларията в Белия дом, който бил прочел за „ТЮЛЕН-група 6“ в някой от секретните доклади. Нивото на заплатата ми не ми позволява да знам как ме е намерил. Знам само, че една сутрин телефонът върху металносивото ми бюро иззвъня и два часа по-късно аз, облечен в цивилни дрехи, седях в Западно крило едно, както се нарича кабинетът на шефа на президентската канцелария в Белия дом, и слушах едно предложение, което не можех да откажа.

Беше ми обяснено, че нумероложката, която работела за първата дама, била разтревожена, че либийски терористи могат да вземат президента за заложник или да го взривят. (Помните, че това бяха дните, когато наказателните отреди на полковник Кадафи обикаляха активно.) Е, гадателите по чаени листа бяха добре дошли в тази администрация и затова първата дама беше се обадила на началник-щаба и казала, че желае охраната в Кемп Дейвид да бъде проверена, за да се чувства уверена, че биха могли да устоят на нападение на терористи по време на уикенда в планините Катоктин в Мериленд. По съпруга й вече били стреляли веднъж. Не желаела той да бъде взет за заложник или взривен.

Първата дама поискала за случая да участват „Делта Форс“. Но тогава за „Делта Форс“ се знаеха толкова много неща, че цялата работа — както и първоизточникът й, — щяха да изтекат в пресата за няколко седмици, което не би подпомогнало ситуацията. А „Червената клетка“ все още действаше под пълна тайна. И така, получихме задача и ни довериха провеждането на това учение за охраната съвсем тайно.

Трябваха ни почти две седмици работа — събиране на данни по същия начин, както терористите биха го правили. Висяхме из околните барове. Правехме снимки. Проверявахме оградите и сензорите. Но тринадесет дни след началото успяхме да изпратим трима тюлени и един килограм от симулиран експлозив „C4“ на пет метра разстояние от „Аспен“, както се наричаше колибата на президента. Това беше достатъчно близо за мен — също и за нумероложката на първата дама.

След като бяхме изпълнили мисията, показахме на морските пехотинци и на тайните служби как точно го направихме, за да могат да вземат необходимите контрамерки. (Впрочем с удоволствие мога да кажа, че охранителната доктрина, която ние, жабоците, разработихме преди десет години, все още се използва в Кемп Дейвид и оттогава никой не е проникнал вътре, въпреки че редовно се провеждат учения от „Делта Форс“ и „ТЮЛЕН-група 6“.)

 

 

183-ти час. Започнахме с четиридесет и осем часово наблюдение на главния портал. Уондър се нае доброволно за дежурството. В края на краищата той е правил това още като пеленаче в разузнаването на морската пехота около Ханой — и тъй като още е сред нас, живите, сигурно го бива много да провежда тайно наблюдение. Оставихме го през нощта (всъщност в 04:30, когато биоритмите на охраната са най-малко ефективни). Той си изкопа скривалище, зарови се и започна оценката на целта. Да, беше неудобно. Да, боляло го е. Да, пълзящите гадини гризкали интимните му части. И да, беше се схванал, болен и вмирисан, когато дойдохме за него. Но точно така се правят тези работи. Спомнете си моята заповед: Не трябва да ти харесва, трябва просто да го направиш.

Една бърза историйка. Не я пропускай, нежни читателю, защото ще срещнеш този материал отново. Окей. Генерал Сам Уилсън, един от най-добрите бойци диверсанти и предводители на мъже, веднъж беше изпратил петчленна група от своите стрелци от специалните сили на учение срещу цяла рота от 82-ри въздушен десантен полк. Избрал беше като място за учението един висок стар дървен железопътен мост на североизток от Райс, Вирджиния, извън град Апоматокс^[6]. Мостът, известен като Високия мост, е от гражданската война (въпреки че съществуващата рамка е от 1936 г.). Целта на специалните сили била да взривят охранявания от парашутистите мост в момент, когато по него преминава влак.

Сега, в този конкретен участък, влакът минава веднъж на два дни. Това е навело полковника, командващ 120-членния десантен контингент, на мисълта, че ще съсипе от ритници задниците на зелените барети. Няма начин да стигнат до моста, без да бъдат забелязани. Особено след като той ще бъде на сцената тридесет часа преди пристигането на влака.

Но генерал Сам беше от хората, които не вземат пленници.

— Ако не победите в това учение — казал той на своя екип, — не си правете труда да се връщате. Вие сте професионалисти и очаквам да се държите като такива.

Затова неговата група отишла на мястото четиридесет часа по-рано. Нощем. По време на една дъждовна буря. Четирима от тях отплавали по река Буш с помощта на трупи и други парчетии за камуфлаж. Слезли под Високия мост и се скрили в тинята на брега. Един по един се качили на моста и се скрили под леглото на релсите и дебелите букови опорни греди, които преминавали под целия мост. Останали така почти два дни, без да издават звук в тридесет и осем градусовия пек на слънцето и студените петградусови нощи, докато неподозиращите пехотинци крачели над тях в сменния патрул.

Стрелците на генерал Сам останали там до четиридесетата минута преди идването на влака. В този момент получили сигнал от петия човек, който лежал скрит на половин миля надолу по релсите. Изтърколили се по моста, нападнали парашутистите в гръб, детонирали своите импровизирани експлозивни устройства и „взривили“ моста. Да, не им е било комфортно през онази нощ и два дни. (И това, което казах, приятели, не е достатъчно категорично.) Те са пикаели и срали върху себе си. Хапали са ги комари, мравки и паяци. Пили са оскъдните си водни запаси не на глътки, а сърбайки. Но са издържали. Устояли са. И са се върнали във Форт Браг с високо вдигнати глави — и със съзнанието, че са действали като професионалисти.

И точно така Уондър свърши своята работа. След четиридесет и осем часа го взехме измръзнал, мърляв, вмирисан — и пълен с информация.

И докато той беше вършил своята работа, ние вършихме нашата. Бях поддържал връзка с Мъгс. Неговите телефаксни приятели от системата на правоприлагането започваха да се обаждат. Бяха определили повече от три дузини самостоятелни милиции и въоръжени банди. И, още по-хубаво, бяха ги проследили, без да ги тревожат.

Това е хубавото на местните полицаи: те могат да се прокрадват и разглеждат, без да привличат внимание върху себе си, защото (1) знаят всички задни врати и (2) те са част от пейзажа. Повозете се с някой щатски пътен полицай или полицай от местната шерифска служба някоя вечер. Няма път за джипка или черен път за превозване на трупи, по който да не са минавали.

Разгледах дневника на Уондър, докато той се къпеше, и си водех записки.

• Имаше две редовни коли до хасиендата: комби на фирма „Паджар“, което отиваше в града в 09:00 и в 16:30, и един калифорнийски камион за зеленчуци идваше в 11:00, за да докарва салатите. Всички останали автомобили в дневника бяха идвали и си отивали през нередовни интервали.

• Имаше кола на охранителна фирма, която е идвала да провери някакъв проблем. Идвал е фургонът на телекомуникационната компания. Фирма за офис оборудване е доставила няколко кашона стоки. Имаше и дузина посетители, включително екип от телевизионните новини.

• Оградата се патрулира, изорава и подравнява три пъти на ден и преминаването през нея би било трудно. Не невъзможно, но трудно.

 

 

Док предложи да хванем в капан няколко заека, а след това да ги пуснем, за да видим как охраната реагира, когато зайо-байовците задействат сензорите. Отхвърлих този план, защото щеше да отнеме прекалено много време, за да постигнем някакви ценни резултати.

Очевидният начин беше да заловим един от редовните снабдителни фургони и да влезем в ролята на шофьора. Но както Уондър отбеляза, щеше да бъде трудно да се представим за него на портала. Можем ли тайно да се качим на борда на фургона и да минем през портала, а след това да се изплъзнем и да се скрием?

Не. Онзи пикап бил много стар модел и кутиите с разните деликатни зелени стоки били натрупани в кабината. Друга възможност беше да използваме комбито на „Паджар“, но качването на борда му можеше да се окаже трудно, тъй като го караше шофьор от охраната. Другите посетители не бяха редовни. Нямаше никакви шаблони. Предстоеше ни да ни го начукат.

135-ти час. Уондър, девствено измит, си поигра с компютъра. Спуснахме се със сърфинг из „Интернет“, плъзнахме се по милициите и другите новинарски групи от мераклии. Разровихме обичайните теории за заговори във връзка с Уейко и Оклахома, оплаквания от Агенцията за борба с тютюна, наркотиците и оръжията, както и любовните бележки до Г. Гордън Лиди. След това, заровен в секцията с разнообразни съобщения, Уондър се натъкна на една група потребители, която не бяхме засичали досега — alt.politics.parker-lc.

Накарах Уондър да се включи. Вижте, аз знам нещо, което вие навярно не знаете: Джон Паркър е бил командирът на милицията на колонистите при битката за Лексингтън — първата битка по време на Войната за независимост. Познайте коя е била датата, приятели. Била е утрото на 19 април 1775 г. Това е точно 218 години преди провала в Уейко и 220 години преди атентата в Оклахома. Светна ли ви крушката?

Прелистихме още две дузини статии — за дебати по документите на Медисън^[7] за федералното правителство, за контрол над оръжията, за престъпността. Уондър се почеса по главата.

— Какво да правим, мамицата му, скипере? Има още двадесет такива табла за бюлетини с подобни неща.

Но не и с дата 19 април. Тези неща май са просто плява.

— Това е камуфлаж, продължавай.

В списъка се съдържаха 160 статии. Статия номер 93 беше онази, която ми трябваше.

От: [email protected] (John Parker)

Относно: Свикването на милицията на Линкълн.

 

Спомнете си героичните дела на Сам Прескът и ги повторете на неговата годишнина. Сега е моментът. Свободата чака.

Помниш ли уроците по история от гимназиалния курс, нежни читателю? Сам Прескът е бил един двадесет и три годишен лекар, който е тръгнал с коня си вечерта на 18 април 1775 година, за да предупреди патриотите, че британците идват да ги заловят. Да, Пол Ривиър е човекът, получил всички похвали за среднощната езда. Но старият Пол всъщност е бил заловен от британците. А доктор Прескът е човекът, извикал минитмените — както нашите милиции са се наричали в онези дни — за битките в Лексингтън и Конкорд. Л. и К. Както в Лаймън и Клайд. Както в Л. К. Както в Л. К. Строхаус. Понякога се удивявам на себе си, мамицата му.

Прегледахме остатъка от съобщенията. Имаше деветнадесет, в които се говореше за Дж. Паркър. Уондър ги свали на своя харддиск и ги отпечата. Аз се обадих на Мъгс и му предадох списъка с имената и адресите. Докато го правех, Уондър се върна в своя Троянски кон, поигра си половин час и пак влезе в „Интернет“.

Възнамеряваше да направи едно кръгче в стил Робърт Роджър зад лошите, за да можем да им направим засада. Програмата щеше да му позволи да се върне назад и да открие всеки, който е добавял нещо към групата alt.politics.parker-lc. След като това станеше, щяхме да изпратим информацията на Мъгс и Гроус, които да затворят вратите под носа на лошите, без да задействат мрежата от доносници и приятели на Л. К.

Уондър, доволен от собственото си ръкоделие, влезе в „Интелинк“ на Министерството на правосъдието. Оттам се вмъкна в голямата секретна система и в продължение на половин час обикаля из нея, разглеждайки свръхсекретни съобщения от половин дузина агенции. Ако някой е имал същата идея като мен за Оклахома/Уейко/Лексингтън и Конкорд, той явно не говореше за това по „Интелинк“. Там беше тихо като в Пърл Харбър в 06:30 на 7 декември 1941 г.

Там ставаше нещо много нередно. Знам, че когато не чуваш щурци, значи в храстите има танга. Същото важи и за дребните разговори. Имах чувството, че „Интелинк“ е под някакво задължително радиомълчание. Накарах Уондър да сканира отново. Нямаше нищо. Нищо за Л. К. Нищо за дейността с оръжията. Нищо за издирването на моята искрено ваша персона. Всичките тези звуци на тишината ме караха да се чувствам много нервен.

Обадих се на Гроус с помощта на куфарчето за спътникова комуникация, което бяхме донесли със себе си, и го информирах за нещата. От своя страна той докладва, че заедно с момчетата вече са прибрали три лодки с танга-задници — или „морски сфинктери“, според пикантното му описание. Сред задържаните имаше петима представители на пуерториканска ултранационалистическа група, квартет застъпници за бялата раса и шестима много пострадали от морска болест улични продавачи на наркотици, избягали чак от Чикаго. Приятели, тази страна не се нарича Великото кипящо гърне просто така. Гроус беше потопил две от трите лодки, а едната запазил за аварийни ситуации.

Започнах да го информирам за новостите от Мъгс. Гроус изръмжа, че знаел за това. Всъщност вече бил влязъл във връзка с един от приятелите от телефаксната мрежа на Мъгс — бивш водолаз диверсант (и пенсиониран полицай от Луизиана) на име Бу, който идваше към „ПП-22“ с голям взет под наем траулер за лов на скариди, както и куфар, пълен с белезници.

Приятно ми беше да разбера, че старите жабоци държат нещата в ръце. Искаше ми се и аз, по-младият жабок, да мога да кажа същото. Но състоянието ми не беше така добро, както неговото.

• Все още ме издирваха за убийство.

• Трябваше да се разправим с Л. К. Строхаус и хората му, преди да откачат.

• А Свещеника се намираше някъде по средата на цялата тази бъркотия, но нямах ясна представа на чия страна е той — освен собствената си. Дали беше част от шибания проблем — или част от проклетото решение?

 

 

Нямах отговор за никой от тези проблеми, което и казах на Гроус, като добавих, че дори след четиридесет и осем часовото ни наблюдение влизането в имота, без да привлечем внимание, щеше да бъде трудно.

Чух как той отпи дълга глътка от кутия „Куърс“.

— Слушай, заднико — изръмжа той. — Проблемът е там, че ти не мислиш като някой шибан неконвенционален воин, а като ония адмиралчета, дето сега водят представлението.

Това ме поразядоса малко. Какво искаше да каже?

Каза ми, че иска да каже в прости разказни, добре подлютени изречения, използвани от старшините от световна класа, че когато ситуацията стане отчайващо трудна, е мое задължение да накарам нещата да станат така, както аз искам. Останалото щяло да стане от само себе си. Каза, че търся някакво сложно и объркано решение. Вместо това защо, мамицата ми, не правя нещата просто, глупако?

Например?

— Ами остави тоя проклет компютър и направи нещо конкретно. Иди да прецакаш телефоните им, сланиногъз лайноглавец такъв. Накарай алармените им системи да изкукуригат. След това отвлечи колата на телефонната компания, когато дойде, и вмъквай задника си вътре.

Простите решения винаги са имали логичен смисъл за мен. Затова можех да отговоря само едно:

— Тъй вярно, старшина, слушам.

 

 

Върнахме се на видеозаписа на Пачия крак и отново го огледахме. Този път обръщахме внимание на телефонните жици. Те бяха по-дебели от обикновените, което означаваше, че носят шест, а може би и осем отделни линии. Всяка линия можеше да поема четири входно-изходни двойки, както и неизвестен брой отделни кабели за охранителната система. Тези телефонни линии отиваха нагоре по планината към имението на Л. К. Строхаус от главния път, като висяха на редица високи пилони, за които вероятно е заплатил на телефонната компания.

От ръба на платото преминаваше редица телефонни стълбове на разстояние до петдесет метра от оградата. Оттам кабелите влизаха под земята в хасиендата, към комплекса с къщите и към контактите на охранителната система.

Нямаше смисъл да взривяваме пилоните или да късаме линията, или пък да се занимаваме със стълбовете извън имението. В наше време телефонните компании могат да диагностицират проблема от офиса си — трябват само едно-две натискания на копчетата на компютъра. Не, ние трябваше да взривим телефоните вътре в хасиендата, за да може хората на Л. К. да повикат монтьора. Оо, грешка, в тези времена на безродови описания говорим за ремонтиращото лице, нали?

Това беше bonne nouvelle^[8] и mauvaise nouvelle^[9]. Bonne беше, защото, като знам какво знаех за Л. К. Строхаус, то вероятно телефоните му ще са от най-модерните. И е много по-лесно да се будалкаш с телефони, пълни с компютърни чипове и транзистори, отколкото да го начукваш на старомодните, пълни с телени бобини двукилограмови черни като абанос бакелитови телефони с шайби, с които съм израснал. Онези телефони можеха да се ремонтират с дъвка и тел за бали. А когато тези, новите, се повредят, просто ги изхвърляш. Старите телефони с шайба можеха да издържат директно попадение на светкавица. Новите телефони не могат да поемат голям токов удар. По дяволите, те не могат да поемат и малък скок в напрежението. Ние трябваше просто да изпратим токов удар по линията и щяхме да взривим всеки приемник.

Лесно, нали? Е… не е точно като обикновените ежедневни нищожни неща, попова лъжичко. Взривяването означава приближаване до клемната кутия — мястото, където телефонните линии от надземни стават подземни. Тази кутия се намираше на петдесет метра от електрифицираната ограда и беше на съвсем видно място (макар и на сто метра) от порталната кабина. Което означаваше, че по някакъв начин трябваше да се доближим до оградата, без да привличаме внимание върху себе си. Оперативната фраза за такива случаи, приятели, е „привличаме внимание върху себе си“. Както вече отбелязахме, охраната в ранчо „Голяма работа“ се състоеше от ефективно действащи задници и трябваше да сме изобретателни. И трябваше да сме изобретателни бързо. Вече изтичаше 131-вият час.

Първият проблем беше създаването на токов удар. Ударът трябваше да се въведе в линиите след излизането им от съединителната кутия към къщата. Това беше необходимо, защото, след като кабелите преминат от стълба през кутията, телефонната компания няма да може да разбере дали проблемът е в заровените кабели, в инсталацията на самата хасиенда или в телефоните. Щеше да се наложи да дойдат и да проверят на място.

Ето ви малко ненужна информация. Телефонните линии пренасят товар с напрежение от шест до седем волта.

Казвате, че искате да разберете какво означава това на английски език? Това означава, че 65-амперовият дванадесетволтов акумулатор в нашата кола — най-удобното нещо, с което разполагахме за създаването на токовия удар, — нямаше да ни свърши работа. Можехме да вземем генератор, но да го мъкнем до съединителната кутия, да го пуснем, да го… е, схващате идеята.

Уондър измисли най-практичното решение. Алтернаторът на колата можеше да генерира скок до 60 ампера. Ако прокараме кабел от алтернатора, използваме щипки, пробием телефонните кабели и подадем ток по линиите, скокът от нашия алтернатор щеше да изпържи всяка телефонна линия, до която се докосне щипката. Така остана само малкият проблем да докараме колата достатъчно близо, да прокараме няколко метрови кабели, да ги свържем към линията, да форсираме двигателя и да изпържим телефоните, да снемем кабела и да напуснем сцената в южна посока (и нека всички повторим тази мантра заедно, а), без да привличаме внимание върху себе си.

Но точно това щяхме да привлечем. Нямаше начин да повредим линията, без да използваме колата. И нямаше начин да използваме колата, без да привлечем… l’attention, както казват французите. О, да, можехме да елиминираме охраната на портала, но не бяхме дошли тук да си играем, а да работим.

Събрахме се на размисъл над мексиканска храна и кани с бира „Куърс“. Погледнах часовника на лявата си китка. Оставаха сто и двадесет часа — малко повече от пет дни до Страшния съд.