Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (12)

12.

Това не беше първият път, когато аз и Дъг се сбивахме. Но сега нямам време да ви изнасям урок по история на тази тема, защото той се движеше бързо и в очите му се четеше мисълта за убийство, а аз трябваше да е-л-и-м-и-н-и-р-а-м този задник, преди да е успял да включи някаква аларма.

Отстъпих и го оставих да се приближи, изчаках, докато тялото му се изнесе докрай, а краката все още бяха оплетени около оста на кормилото, след което се приближих като picaron picador — това е непокорен пикадор на en español, какъвто всъщност съм, и докато се опитваше да ме хване, аз застанах между смъртоносните ръце на бика Дъг — Оле! — и го ударих отзад по главата с палката си — прааас!

Ударът го зашемети. Освен това го разяри. Но със сигурност не го спря. Той изрева от болка, замахна диво към мен и ме удари точно под сърцето с юмрук колкото свински бут — удар, нанесен с доста силен раменен натиск.

Добре ме фрасна — отхвърли ме назад. И какъвто съм си вежлив, невъзмутим задник, се препънах в собствените си крака и паднах, като поех по-голямата част от удара точно с върха на болното си дясно коляно.

Докато се прегрупирах, той се измъкна, освободи крака от кормилната ос, изскочи напред с главата от фургона, спъна се и падна на ръце и крака върху леда, намери опора и се спусна към мен, размахал крака като някакъв шибан защитник, затичал се след дясно крило. И понапляска задника ми — удари ме с цяла ръка по адамовата ябълка и ме свали на земята. Определено беше време за изчукване на Дики. Дъг е тежко копеле. Събори ме силно и, трябва да ви кажа, приятели, че един замръзнал паркинг няма никакви омекотяващи удара свойства.

Чух как изпукаха някакви неприятни неща в областта на кръста ми — имах чувството, че ми го е счупил. Но нямаше време да се тревожа за прешлени, ребра, хрущяли или мускули, защото този задник се опитваше да ме убие. Омота опашката ми около ръката си и дръпна назад, като усука кофти врата ми. Извих се, но той ме беше хванал нашироко и надълго. Праснах го в слънчевия сплит. Той въздъхна, отново дръпна косата ми и замахна с ръка към откритата ми адамова ябълка.

Спрях ръката му над китката и го захапах — дано съм заразил този кучи син с бяс — и той я отдръпна рязко, като в същото време пусна косата ми.

Това краткотрайно прекъсване ми отвори път. Бръкнах в окото му, хванах го за ушите и го ударих с глава в лицето, засилих го към фургона, сякаш е шибано чучело, и го ръгнах с колене в топките. След това скочих върху него и започнахме да се търкаляме в нелоша имитация на кръчмарски побой-изнасилване без правила и задръжки. Окей, най-после започна да става весело. Но честно казано, точно сега нямаше време за веселба. Освен това, докато Дъг не би имал никакви задръжки да не се побърка от викане, аз със сигурност не исках той да вдига шум — нямаше абсолютно никаква причина да притесняваме обитателите на другите две превозни средства. Затова, освен че правех всичко възможно да обезвредя този минетчия, а да не говорим и за опитите си да го държа далеч от себе си, трябваше и да го накарам да пази тишина, което щеше да е далеч по-лесно, ако бях дошъл с трета ръка.

Като стана дума за това, докато Дъг се опитваше да преправи лицето ми така, че да прилича на кило смляна каша, се сетих да се запитам къде, по дяволите, е Гадния — да не би още да дърпа проклетата врата?

Прехвърлих Дъг вляво от себе си, след това надясно, убягнах на хватката му, след което го хвърлих на земята с приятен за ухото ми глух звук. После свих крака около дебелия му торс и с колене, лакти и корем успях да застана отгоре му — повече или по-малко бях възседнал гръдния му кош. Той заби хубав удар в топките ми, но аз му го върнах, като го праснах с палката си по подстрижката малко над ушите — прас, прас, прас.

Това го забави малко. Най-после Гадния реши да се отбие насам. Скочи към Дъг отзад, стисна го за сънната артерия и задникът най-после се отпусна.

— Къде беше, докато оня ме риташе до посиране, мамицата му? — изпъшках аз. Лежах по гръб върху студения асфалт, твърде уморен, за да мога да стана. По дяволите, чувствах се изморен и болен.

— Твърде стар съм за този вид merde. Ако имах пистолет, щях да застрелям това копеле.

На Гадния не му минаваха тези работи.

— Ти имаш един шибан пистолет, капитане. Освен това отстрани изглеждаше така, сякаш ти е приятно.

Виждате ли как се отнасят с мен, нежни читатели? Никакво шибано уважение няма. Сякаш съм шибан тюлен комедиант. Или овцифер.

Гадния завърза и запуши устата на Дъг и на шофьора на фургона, докато аз проверих джобовете им. Едно беше сигурно: човекът от фургона не беше агент на ФБР. Разпознах името му върху калифорнийската шофьорска книжка и пъхнатото в нея разрешително за носене на оръжие: той беше пенсиониран тюлен от Група 3 в Коронадо — старшина, когото наричаха Джони Кул^[1] (защото, доколкото си спомням, носеше слънчеви очила в стил шестдесетте години, обичаше да танцува развратни танци и играеше волейбол), който не притежаваше нито мозъка, т.е. учеността, нито хитрина, т.е. улично образование, да стане главен старшина.

Желаеше да се присъедини към „Червената клетка“, но аз бях отказал. Независимо от факта, че имаше страхотен сервис и бедра на професионален дискотечен танцьор, нямаше сърцето и душата на воин.

От разрешителното за оръжие и шофьорската книжка разбрах, че той вероятно е един от помиярите на Дъг. А отляво в дънките му, в кобур от изкуствена материя беше заврян един пистолет „Валтер PPK/S“ от синя стомана, познат още като „Манхурин“, в чийто пълнител имаше седем, а в цевта — един от най-добрите куршуми, използвани във ФБР — тип „Хидрашок“ с кух връх. Тъй като разрешителното за носене на оръжие важеше единствено за Калифорния, дадох пистолета на Гадния като сувенир, за да му покажа, че не съм му сърдит.

След това претърсих Дъг. Не беше въоръжен и не носеше нищо интересно. В портфейла му нямаше списък с телефонни номера. В джобовете му нямаше дискретно маркирани карти. Всъщност нямаше нищо уличаващо. До скоростния лост се намираше един клетъчен телефон. Взех го, пуснах го на земята и го смачках с крак.

Помислих си, че бих могъл да проведа малък телефонен разговор с пенсионирания генерал — може би да закача полева телефонна жица за онази му работа и да му задам няколко въпроса за посещението му тук. Но всички разпити трябваше да се проведат по-късно. Защо? Защото точно сега Гадния ми правеше буйни жестове — сочеше към позицията на Пачия крак. Вдигнах очи и го видях. Ожесточено ни правеше безмълвни сигнали — враг. Прикривай се.

Мама му стара, идваха, а аз тук имах двама задници в безсъзнание. Мамицата ми. Добре. Всичко по реда си. Камуфлаж — шибаният фургон трябваше да изглежда нормално. Движейки се бързо, аз и Гадния натикахме Дъг на седалката на пътника, закачихме колана му, за да си седи на мястото и го завързахме със залепваща лента, за да не мърда и да не вдига шум.

След това поставихме шофьора зад волана, като с лента завързахме глезените му към тръбната рамка. След това направихме една дълга буква X с лентата върху гърдите му и го залепихме към седалката.

Изключих двигателя и прибрах ключовете. Кучите синове щяха да поизмръзнат, докато успея да се върна за тях. Изпратих Гадния обратно при кофата му за боклук, а аз се върнах в ремаркето.

Не бяха минали и пет секунди, когато получих първото съобщение от Мъгс — един анонимен седемметров бордови камион с подемна задна врата минал покрай сградата. Заобиколил още веднъж за нов оглед, а след това отишъл до двора с камионите, където останал с изключени фарове и работещ двигател.

Пачия крак го огледа с бинокъла за нощно виждане и извести номера на Мъгс. Докато нашепваше, един човек в тъмни дрехи и плетена шапка изскочи от кабината, отиде до някакъв влекач, качи се в него и запали двигателя. Когато огромният дизел изрева, още двама, облечени в черни дрехи, се измъкнаха от бордовия камион, изтичаха до оградата, която разделяше паркинга на оръжейния склад от двора с камионите, и срязаха найлоновите връзки на предварително подготвения триметров сектор на оградата.

Когато оградата падна, влекачът внимателно излезе през отвора, излезе от линията на моето зрение и аз се свързах с Пачия крак.

— Ситуация?

— Отидоха със заден до вратата. — Замълча за момент. — Влязоха вътре.

— Дик… — гласът на Мъгс.

— Казвай, старшина.

— Фургонът. Регистриран е на един адрес в Ист Сайд.

— Разбрано.

Без усилия бяха проникнали в КОМВАЮМ. Ех, армейска сигурност.

Чакахме безмълвно. Въпреки че бяха приготвили всичко предварително, измина почти половин час, преди огромният влекач да мине бавно покрай мен и да влезе в двора с камионите. След това бордовият камион влезе на заден ход през оградата, за да се товари.

— Пачи крак…

— Да.

— Влекачът движи ли се?

— Не. Работи на празен ход.

Това беше хубаво — и лошо. Трябваше да се справим с два камиона, а да не говорим за двата автомобила с лоши момчета, както и фургона. Исках да знам къде отиват.

Това означаваше, че трябва да разделя силите си.

Добре, какво знаех?

Първо, знам, че влекачите се използват предимно за дълги преходи. Те са тромави и трудно управляеми в града.

От друга страна, бордовите камиони с подемна задна врата са идеалният градски камуфлаж, което означаваше, че ще трябва да се справим отначало с него. Включих радиото и разпределих задачите. Док, Малката бира, Пик, Алигатора и Гризача щяха да следват влекача. Мъгс, Пачия крак, Гадния, Уондър, Чери и аз щяхме да се справим с местните, а след това ще се изнесем бързо на майната си, за да стигнем останалите. Ще поддържаме връзка по клетъчните телефони. Щях да пропусна сесията си за въпроси и отговори с Дъг и Джони Кул, но животът е пълен с малки разочарования и това щеше да е едно от тях.

Ами ако грешах?

Е, тогава майната му на Дики още един допълнителен път, както казваше Каунт Бейси^[2]. Не е ли страхотен животът?

Докато лошите товарят, нека ние с вас да прекараме няколко минути в разговори за методите за следене на автомобили. Знаете как в киното или по телевизията онези полицаи излизат посред движението, правят остри завои и всичките им гуми пищят, за да заловят лошите.

Е, приятели, това са просто аки. Искам да кажа, виждали ли сте някога от онези задници, дето карат бързо като Булит^[3], докато си пробивате бавно път през движението в пиков час?

Нека ви поясня най-същественото в кратки разказни изречения. Преследването на лоши е трудна работа. За успешно следене може да трябват дузина автомобили, две шишенца „Буферин“^[4], както и доста празни шишенца с широки гърла и добри запушалки. Съществуват неизброимо много променливи, като климатични условия и състояние на пътя, гъстота на трафика, време на деня, както и брой налични автомобили и персонал. Освен това там е и мистър Мърфи, постоянният втори шофьор, който винаги се опитва да ви го начука. Други фактори за осиране с кози лайна са контраразузнавателните мерки — когато лошите използват свои коли, за да проверяват дали не ги следят. Или пък нарочна засада — когато ви нагласят задръстване, за да не можете да следите целта.

Значи виждате, че следенето не е толкова просто, колкото го изкарват в киното или по телевизията. Но може да се прави, и то добре. Най-лесният начин е с помощта на електронни маяци. Старите устройства се следяха трудно и издаваха толкова силни сигнали, че често пъти смущаваха средно и ултракъсовълновите радиоприемници в следените коли и известяваха лошите. Най-новото поколение пасивни маяци съчетава надеждност на излъчването, литиеви батерии, както и миниатюрни размери. Излъчват сигнал, който може да се следи от автомобил, самолет, спътник или чрез наземните телефонни линии. (Да, приятели, точно както в рекламата на AT&T^[5] — можете да протегнете ръка и да докоснете някого.)

Ако не можете да поставите маяк, то ще трябва да вършите нещата по старомодния начин — там, където гумата докосва асфалта. Двете най-ефективни техники за следене на автомобили са известни като прескачане и успоредно каране.

При прескачането използвате пет-шест коли, които постоянно заобикалят преследваната кола, като непрекъснато сменят относителните си позиции. Колите изпреварват целта, след това изостават — точно както се движат колите в нормални условия. Ако лошият завие наляво или надясно, колите пред него се засилват до следващата пряка, минават по успореден маршрут и отново застават на линия. Ако обектът направи обратен завой, то колите зад него го поемат.

Ако прескачането се прави добре, целта никога не може да види една и съща кола в задното стъкло повече от веднъж — дори ако кара в продължение на часове. От положителната страна е трудното засичане на колата при такова следене. От отрицателната — необходими са много коли, за да се направи всичко както трябва.

При успоредното следене една преследваща кола остава достатъчно далеч зад целта, за да не го извести за себе си, а още четири други коли се движат по успоредни улици, като заобикалят целта в скоба. Плюсове ли? Почти невидим метод. Минуси? Е, ако светофарите не са с вас, спукана ви е работата. А и ако целта направи остър завой и тръгне обратно, може да го загубите.

И двата метода изискват добри комуникации — за предпочитане кодирани, за да може лошите, които вероятно имат в колите си скенери на полицейските честоти и други устройства за контраследене, да не могат да подслушват разговорите ви. Добре е и ако познавате района, в който ще работите. Когато командвах „ТЮЛЕН-група 6“, играехме една игра, наречена тюленска гоненица. Тя включва продължителни, бързи гонки с коли и нелегални учения по следене в европейски градове. Играхме я срещу редица охранителни групи на Следствената служба на Военноморските сили — хората, които охраняваха нашите адмирали зад граница, — за да им дадем възможност да видят как терористите биха се държали при наблюдение.

От Следствената служба на Военноморските сили искаха да играят във Вашингтон — те обичат да обявяват война по разписание от девет до пет. Аз предпочитах градове като Лондон, Лисабон, Рим и Неапол по две причини. Първо, Европа, Средният изток и Азия бяха местата, където играта би се играла истински. И, второ, всяко от тези задгранични места притежава онзи тип среда, в която следенето на лоши се превръща в истински кошмар: много коли и объркващо движение, непрекъснати строежи, претъпкани площади, повсеместни задръствания и beaocup еднопосочни улици и безименни алеи без изход — все места, в които е лесно да се отървеш, объркаш и злоупотребиш със своите бавачки.

Аз и хората ми играехме лошите момчета (въпрос на типажи, а?) и винаги сме унищожавали до крак добрите момчета, защото отделяхме време да опознаем града и да се възползваме от това по време на играта. То си е истинска партизанска война, приятели. Спомнете си известния призив на Мао Цзе Дун: „Воинът-революционер трябва да се движи сред масите като риба във вода.“

Довечера щях да се движа сред тази маса като риба в меласа. О, имах сигурни комуникации. Но ще забележите, нежни читатели, че и двете техники за следене, които току-що обрисувах по-горе, изискват голям брой автомобили. Тази вечер имах две цели и само пет коли, с които да ги следя, докато лошите имаха две коли за контраследене. Още по-важното беше, че тази вечер аз щях да карам на сляпо.

А и те знаеха какво вършат. Фордът пропусна бордовия камион пред себе си. След това изостана, като караше бавно на изток по четирилентов път, по който нямаше почти никакво движение. Комбито тръгна заедно с влекача на юг по шосе 23.

Повиках кавалерията веднага, след като тръгнаха, и бързо разпределих назначенията. Уондър провери оръжейния склад и излезе оттам с побеляло лице.

— Изчистили са го до шушка — докладва той. Ето ти края на идеите ми за нежно отклоняване на оръжие. Тези момчета бяха изнасилили групово това място.

Е, сега ние наистина трябваше да не изоставаме от тях. Две коли, пълни с моите палавници, тръгнаха след влекача. Гадния и Уондър взеха една от останалите коли под наем, а Чери и Пачия крак — другата. Прибрах бинокъла за нощно виждане от Пачия крак и тръгнах с Мъгс.

Когато бившият старшина тръгна от оръжейния склад, виждах, че Дъг и неговото тюленче се бяха съвзели — блъскаха се вътре в колата, за да се освободят от залепващата лента.

Мъгс изви пръст към тях.

— По мое време не оставяхме свидетели — каза той. — Изпипвахме работата докрай. Иначе става мърляво, нали знаеш.

Всъщност минало ми беше през ума да убия тези кучи синове при първа възможност, само че исках да ги разпитам. Но както обикновено, мистър Мърфи ми беше попречил.

— Е, да, ако не бяхме ангажирани другаде…

Мъгс имаше право. И ако не бързахме толкова, щях да спра и да ги очистя веднага. Но нямаше време. Тръгнахме след форда.

 

 

Не бързаха да се върнат в града. Което ни създаваше проблеми. Тъй като бяха на шосе 12 — четирилентово щатско шосе, което завива по авеню „Мичиган“, след като излезе от града, — там имаше редица светофари. Проклетият форд щеше да изостане и да позволи на бордовия камион да напредне с четвърт миля или повече — в края на краищата те знаеха къде отиват.

Малко след като излязохме от Грийнфийлд вилидж, бордовият камион зави на юг по шосето към Саутфийлд, докато фордът продължи да кара към Мичиган. Изведнъж спря на моста над шосето.

Мъгс се измести по дясната лента, а аз натиснах бутона за излъчване:

— Поемам камиона. Уондър остава с форда. Чери, ти изостани, отбий и чакай, докато разберем какво става, мамицата му. Край.

— Разбрано — припокриха се гласовете на Уондър и Чери.

Погледнах към камиона, който сега ускоряваше ход.

— Хайде, карай — казах на Мъгс. — Не изоставай от тях.

Той ме изгледа мръснишки.

— Търпение, скапан Ричард, не бъди толкова смотан и шибан нетърпеливец. — Бавно вкара колата в лентата за качване на шосето. — На коя лента са? Очите ми вече не са същите както преди.

Погледнах към камиона на четвърт миля пред нас, като знаех, че Мъгс все още може да види петаче от сто метра.

— До бордюра.

— Така си и мислех — усмихна се многозначително той. — Проверяват си шестицата. Лентата до бордюра не се качва на шосето.

Продължи да кара бавно.

— Хората във форда вероятно ни гледат, за да видят какво ще направим.

Пробутваха ни деветнадесетото правило на Робърт Роджър. Инстинктивно се обърнах в седалката си и погледнах през задното стъкло. Разбира се, нищо не можех да видя.

Сякаш по поръчка гласът на Уондър се чу по радиото:

— Един изскочи от форда и гледа към вас.

По дяволите, разкриха ли ни?

— Мини покрай тях и изчезвай на майната си, да не те виждат — бързо му отговорих аз.

— Знам, Дик, знам.

В гласа на Уондър се долавяше напрегнатост и съжалих, че му се бях сопнал. Тая игра я знаеше така добре, както и аз и не трябваше да му се казва какво да прави.

Сега бордовият камион зави надясно на първото кръстовище. Мъгс продължаваше да кара бавно.

— Наведи се — каза ми той.

Наведох се. Знам кога да приема „да“ за отговор. Това става, когато старшината ти каже да правиш нещо.

Мъгс премина бързо през кръстовището, като провери огледалото за задно виждане. Изправих се. Стигнахме едно кръстовище. Очаквах да завие надясно. Вместо това той продължи право напред.

— Мъгс…

— Още могат да ни видят от надлеза, задник такъв — обясни той, а гневният му тон беше съвсем като на Ев Барет в добър ден. Завихме надясно по едно отклонение.

— Сега — каза той и натисна газта докрай. Вдигна шестдесет мили по правия участък, а след това рязко натисна спирачката, когато приближихме второ кръстовище, като хлъзна колата умело по завоя надясно, хванал волана с една ръка с увереността на стар шофьор на патрулна кола.

Малко след като взехме завоя, изключи фаровете.

— Минаваме по дългия път около зоната, която наблюдава фордът — обясни той. — Ще ги хванем от задната страна — те имат ограничение от петнадесет мили в час през селото пред себе си и затова ще ги изпреварим.

И ги изпреварихме — с около четиридесет и пет секунди. Те излязоха от пътя от Грийнфийлд вилидж, завиха надясно, минаха три четвърти миля назад по авеню „Мичиган“ и отново свиха надясно. Ние с Мъгс ги следяхме до кръстовището. Скочих от колата, изтичах до ъгъла, надникнах и с бинокъла за нощно виждане наблюдавах как камионът бавно мина край форда и продължи на изток.

 

 

02:00. Стигнаха до центъра на града, като се движеха на изток, заобиколиха парк „Лафайет“ и се качиха по широко авеню, наречено „Гратоит“. Камионът и фордът се отклониха от главния път по една уличка, водеща към огромен, претъпкан открит площад, пълен с осветени с прожектори сергии.

— Какво става бе, мамицата му? — попитах Мъгс.

— Източния пазар — обясни той. — Главния градски пазар за храни на едро.

— Колко изхода има?

— Може би шест — отговори Мъгс, — ако не броим алеите.

Мама му стара. Движението ми напомняше за Кайро в лош ден или за кубчето на Рубик — непрекъснати объркващи смени на автомобили, пешеходци и камионетки, които се движеха в поток без видима логика. Нашата цел беше да намерим шест превозни средства пред себе си, и то веднага. Но един фургон излизаше на заден ход, като ни препречваше пътя и пречеше да се доближим до плячката си.

— Уондър…

— Да.

— Хайде да ги проверим пеша.

— Добре.

Извърнах се в седалката си и видях Гадния, който излезе от колата на Уондър, спряла зад три-четири коли зад нас, и си проправи път през хаоса покрай Мъгс и мен. Спря се достатъчно дълго, за да хвърли малко пари на един продавач на храна, да вземе една шварма^[6], да изсипе лют сос върху нея, да грабне шепа салфетки и да продължи напред.

Сега може да си помислите, че губеше време. Аз знаех по-добре какво прави — търсеше прикритие. Човек използва каквото има подръка. А на пазара това е храната.

Друг фургон се вмъкна пред нас, удари се в колата пред себе си и всичко спря, защото шибаните шофьори излязоха, за да огледат щетите.

— Чери…

— Да.

— Къде си?

— При отклонението, капитане. Седя на — замълча, докато се огледа — авеню „Гратоит“.

— Стой където си. Тук е невъзможно да се кара. — Обърнах се към Мъгс: — Може ли да заобиколи пазара?

— Възможно е — отговори Мъгс. — Оттам има път — води до междущатско шосе 94 или до 75. Но аз бих го оставил там, където е сега — от „Гратоит“ има повече възможности, отколкото ако заобиколи.

— Междущатското 94 накъде води?

— На запад до Чикаго, а на север до Харън^[7].

— Ами шосе 75?

— На север към мен, а на юг — замисли се — Флорида.

Посочих с пръст посоката, в която замина бордовият камион.

— Ами ако са тръгнали към Флорида?

Мъгс поклати глава.

— Това не изглежда смислено — отговори той.

Смислено? По дяволите, защо говореше за смисъл? Нищо нямаше смисъл. Аз започнах да дъвча мустака си. Съществува военен технически термин за настоящото ми състояние — многократно изтакован.

Е, в такъв случай трябваше да потърся някаква добра новина. Набрах номера на Алигатора по клетъчния телефон. Отговори на третото позвъняване.

— Да ти го начууукам…

Засмя се.

— И на теб, капитане.

Поисках сведение за ситуацията. И получих — с добри новини. Намираха се на шосе 23 на една спирка за камиони близо до Дънди по пътя за Толедо в щат Охайо. Влекачът и комбито бяха се отбили на паркинга и екипажите им отишли да закусят. Един човек останал на борда на влекача.

— Дръж ме в течение.

— Слушам.

— И пъхни маяка си за следене на влекача при първи удобен случай.

Те носеха пасивния маяк, който Уондър домъкна от вила „Свирепия“.

— Дадено. — Телефонът изпиука и замлъкна.

— Капитане… — обади се по радиото Гадния.

— Да…

— Отивам на север. Те са тръгнали към кърмовата част ляво на борд на площада.

Погледнах Мъгс.

— Е?

— Междущатското — навъсено отговори той. — Шибаното междущатско шосе.

А ние си седяхме тук, посред задръстването. Бяха ни набутали тук така ловко, колкото аз успявах да го сторя, когато се будалках с охранителните групи от Следствената служба на Военноморските сили в Европа. Всичко това беше déjà чукане^[8] отново — само че в този случай аз бях déjà чуканият.

Биваше си ги тези задници.

Мъгс грабна радиотелефона от ръцете ми.

— Чери — каза той, — Мъгс се обажда.

— Казвай, Мъгс.

— Къде си?

Чери му каза.

Мъгс помисли за минутка.

— Завий обратно, по първата отбивка надясно и карай, докато стигнеш края на улицата, завий наляво, мини половин път до следващата пресечка — и тази улица е задънена. След това отново завий надясно.

— Ще ми обясниш ли отново? — Чери беше объркан.

Мъгс натисна бутона за излъчване.

— Не се тревожи, заднико, ще те водя оттук.

 

 

Чери и Пачия крак наблюдаваха как бордовият камион мина покрай тях по пътя за влизане в междущатско шосе 75. Фордът беше тилова охрана. След като той премина покрай тях, излязоха sans светлини и го последваха. Имаше риск, но се налагаше да го поемат.

Двамата също караха на сляпо — Мъгс трябваше да ги води с обяснения през лабиринта от еднопосочни улици, защото бордовият камион слезе от пътя към шосето и си проправи път през едно кварталче с полусъборени стари къщи към двупосочна улица с магазини, чиито витрини бяха заковани с дъски.

02:55. Мъгс премина през пазара толкова бързо, колкото му позволяваше обстановката. След това, играейки си на настиганица, ние се отправихме към мястото, където се намираше Чери. Мъгс сбърчи нос, когато преминахме покрай някакви разглобени коли и изгорени жилища по улици, чието осветление отдавна беше изпочупено.

— Преди двадесет години се отказахме от тази част на града — каза той. — Гледай… — Посочи редица разкривени бели корони, изрисувани със спрей по вратите и стените на овъглените къщи от двете страни на улицата.

— Така Зулуските гангстерски принцове маркират територията си. Едно време тези проклети неща се виждаха само в една малка част в източната част. А сега ги има по целия град — дори шибаното кметство е покрито с драсканици. — Той свали прозореца, изплю се и отново го вдигна. — Предполагам, че те са управниците в града, защото ние със сигурност не сме.

Погледнах към короната. Тя беше подобна на онази, която видях изрисувана на задната врата на оръжейния склад.

Казах ви преди, че не вярвам в съвпаденията.

Нямаше движение. Мъгс караше без фарове. Уондър ни следваше отблизо. Стигнахме до позицията на Чери след половин дузина пресечни улици. Той беше паркирал на една странична улица зад корпуса на някаква изгоряла кола, поставена върху тухли.

Разговаряхме по радиотелефона. Той ми каза, че бордовият камион се намира в една уличка, която стига до задната част на някакъв изоставен ресторант за барбекю по алабамски. Фордът бил спрял пред него.

Приближихме се тихо до колата на Чери. Уондър изостана от нас, а след това се отби към предната страна на магазина откъм авеню „Мак“. Мъгс нежно пъхна носа на колата си в началото на уличката. Автомобилите, които преследвахме, се намираха на стотина метра от нас — тъмни сенки в тъмното.

Погледнах през бинокъла за нощно виждане. Зад форда клечеше човек и работеше нещо по регистрационния номер. Свали го от колата, сложи го на земята, а после постави на мястото му друг.

Човекът — висок чернокож с костюм — вдигна сваления номер, отвори вратата на шофьора и го метна вътре. След това отвори багажника, взе един работен комбинезон и потник, свали сакото и вратовръзката си, а после се качи на шофьорската седалка и включи запалването.

Мъгс стисна челюсти.

— Ти можеш да вървиш на майната си, Дик. Аз искам да видя къде, по дяволите, ще иде този кучи син с тези номера, след като знам, че са откраднати.

Това ми прозвуча добре. И аз исках да се раздвижа. Зулуските гангстерски принцове представляваха дребен проблем, който можех да реша бързо и ефикасно. Огромното полуремарке, което съдържаше тонове оръжие и патрони, беше по-важно.

— Обади ми се по клетъчния, ако разбереш нещо.

Грабнах си вързопа с играчки и понечих да се отдалеча.

— Хей, лайнян мозъко! — Мъгс протегна ръка и изключи лампата на тавана. — Няма нужда да известяваш позицията ни… — потупа ме по рамото. — А сега върви, скапан Ричард.

Изтърколих се от колата му и като се криех, се добрах до взетия под наем шевролет на Уондър, който той беше спрял зад колата на Чери.

Когато се пъхнах на задната седалка и се извърнах, за да видя какво става, старият жабок беше изчезнал.