Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (21)

21.

Виждах разнообразни цветни светлини, когато Пачия крак, заговорен с охраната, отвори раздрънканите задни врати на фургона на телефонната компания. Дочу се стържене и драскане, докато той си вземаше оборудването и колана с инструментите. Дори се оплака, че никога не може да намери нищо в проклетия фургон след онзи от нощната смяна. После затвори леко вратите, гласът му затихна в далечината и тъмнината се върна.

Чаках под камуфлажната си гробница от картон, брезент и дунапрен. Да, неудобно беше да стоиш свит така, огънат и усукан почти надве, скован в неестествена поза с всички стави на ръцете и краката в странни пози. Да, трудно беше да контролирам дишането си така, че да не се забележи. Да, потях се — сутрешното слънце печеше върху фургона и тук вътре бързо ставаше горещо. А за да стане всичко по-интересно, един огромен, тлъст кафяв паяк се спусна по една от колоните от покрива на фургона, изгледа ме злобно в полумрака и възползвайки се от ситуацията, се спусна още десетина сантиметра, пъхна се под яката ми и се установи във вдлъбнатината между врата и рамото ми.

Но неудобството е част от живота, ако сте тюлени. То започва с базовото обучение по подводна диверсия за тюлени. Учат ви толкова усилено и в такива нечовешки условия, че от този момент натам нищо не ви интересува.

Студено? Не се влияете. Горещо? Голяма работа, мамицата му. Пълзящи гадини, змии и други гадости? Какво искате да кажете? Аз искам да кажа, нежни читателю, че за един тюлен излизането на сцената за изпълнение на мисията е опасно за живота изживяване. Скокове с парашут от голяма височина и с ниско отваряне. Скачане от мореходен съд за специални операции „MK-V“ със скорост от тридесет възла в еднометрови вълни. Излизане от сухо укритие като онова, което използвахме в „Свирепия 2, Червената клетка“, помните ли? Това е едно подобно на мида приспособление, щръкнало като, сещате се какво, върху преоборудвани подводници от клас „Бумър“. Както и да е, помислете си как се излиза от такова нещо заедно с вашия БГНС (така наричаме нашите бойни гумени нападателни съдове) от осемнадесет метра дълбочина, като изскачате на повърхността, без да се изпълните с азот, а след това да плувате шест мили до брега през вражески води. Всъщност стрелбата и плячкосването се превръщат в облекчение, защото вашият кучи тюленски син е доволен, че е оцелял по време на навлизането.

По същия начин се научавате да лежите (или клечите, или седите, или се присвивате) неподвижни в продължение на часове — понякога дори дни, — ако лежите в засада или наблюдавате разни неща точно както Стиви Уондър е правил по време на самотните си патрули във Виетнам.

Нещо, на което винаги съм учил малките си тюленчета, е, че независимо колко добре си обучен, вероятно там, навън, има някой също толкова добре обучен и също толкова силно посветил се на мисията си, който би желал да те убие. Затова трябва да си по-добър и от него — а това изисква дисциплина. Дисциплината представлява разликата между живота и смъртта на бойното поле. Не говоря за дисциплината от тип „отдай чест, защото онова нещо има звезди на пагона“. Говоря за други видове дисциплина. Има дисциплина на контрола на стрелбата — да знаеш къде да стреляш и как да контролираш залповете от автоматичното си оръжие. Има дисциплина на гледането — да се пазиш от концентриране на погледа на едно място, за да не пропуснеш някоя заплаха.

Дисциплината, за която говоря тук, е дисциплина на тялото. Тя ти позволява да лежиш в някой смрадлив, пълен с лайна канал и да чакаш врага си дотогава, докато той се покаже. Sans храна — никакво папкане, защото врагът ще надуши миризмата й, излизаща от порите ти. Sans разговори, пушене или каквото и да е друго. Пикаеш и сереш върху себе си — водата е толкова мръсна, че никой не би забелязал нещо. Изяждат те мравки или други насекоми. И не говоря за пристигане в 05:00 за засада в 06:00. Говоря за отиване на обекта един, два, дори и три дни по-рано, ако това е необходимо, за да можеш ти, а не твоят враг, да имаш предимството — точно както генерал Сам е учил своите бойци от специалните сили.

Тези са видовете дисциплина, която проповядвам, приятели. Но в края на краищата всичко се свежда до две важни думи в кодекса на воина: умствена дисциплина. Мисли, преди да победиш.

И затова фактът, че бях се схванал, че изпитвах болка и на врата си имах голям сърбящ обрив от ухапване от паяк, беше маловажен. Важното беше, че колкото и да се напъвах да открия неприятели, не можех да чуя нищо.

Минаваха девет минути, откакто Пачия крак ни остави — отброявах секундите, — и беше време за тръгване. Първо обаче размазах шибания паяк. След това бавно и целеустремено разместих кутиите и кашоните и се появих става след става от гроба си, като се стараех да не вдигам никакъв шум. Бях стигнал наполовина, когато дочух приближаващи се гласове. Долових гласа на Пачия крак — говореше високо и ясно — ето ви пусната в действие системата за ранно предупреждение на бързо мислещ тюлен. Промърморих „Мама му стара“ и се втурнах презглава към леговището си, като се опитвах да бъда самата тайнственост, докато поставях на място кашоните, дъските, брезента, изолацията и макарите.

Почти бях се скрил, когато вратата на фургона се отвори. Главата и трупът ми бяха покрити. Краката ми — полупокрити. Но голямата ми черна маратонка четиридесет и пети номер беше изложена на показ.

За мой късмет Пачия крак я видя първи. Изобщо не прекъсна монолога си, докато шумно започна да тършува и да захвърля разни таковата, онаковата и не знам какво още натам-насам — насам хвърли десеткилограмовата макара с четирижилен екраниран кабел, която падна точно върху глезена и палеца ми, за да ги скрие по-добре.

Мама му стара, болеше. Малкото минути, след като затвори вратата и си отиде, прекарах в проекти за начина, по който ще го довърша. Повярвайте ми, това момче щеше да страда.

Изтекоха още шест минути. Дочух автомобили в далечината — изглежда, два се приближаваха насам. Неясни далечни гласове. Отброих още 180 секунди. Време беше да тръгваме. Този път обаче оставих Док да бъде първи.

106,5-ти час — 10:48 по моя голям часовник „Таймекс“ за малки пишки на лявата ми китка. Пъхнах нос между седалките и погледнах през предното стъкло. Пачия крак беше паркирал фургона до нещо, което трябва да беше сервизният вход. Имаше малка товарна рампа, водеща до двойна стоманена врата. До двойната врата имаше единична врата. Самата къща беше от камъни. От двете страни на рампата имаше изпипани храсти, а в далечния й край започваше пищна зелена поляна, която се простираше на изток.

Погледнах нагоре. Една самотна телевизионна камера беше монтирана под ъгъл от четиридесет и пет градуса в свивката на стената, за да може да хваща едновременно товарната рампа и единичната врата. Пачия крак — Бог да го благослови — беше паркирал фургона така, че ако излезехме през задната врата, щяхме да сме извън обхвата й.

Двамата с Док се приготвихме и бързо се отдалечихме от фургона, пълзейки на колене и лакти в посока надясно и криейки се зад ниските храсталаци. Сигнализирах на Док да чака да поведа. Внимателно заобиколих къщата откъм далечния ъгъл и надникнах през един миниоазис от миниатюрни фурмови палми. Оттам виждах главния вход и кръгообразния път към него. Имаше една празна кола „Линкълн“. Под каменния навес на входа две камери лениво се движеха наляво-надясно и обхващаха ъгъл от сто и осемдесет градуса.

Дотук добре. Не ме бяха забелязали. Но всичкото това надничане и промъкване не ми помагаше да вляза в къщата, където исках да бъдем двамата. Дадох заден и се върнах през дърветата. Отстрани на къщата имаше три прозореца. Наведох се под тях и изпълзях до мястото, откъдето бях дошъл. Док мълчаливо попита дали има възможен път за нас. Поклатих глава и раздвижих устни в безмълвно „не“.

Затова тръгнахме от задната страна, изпълзяхме под задницата на фургона на телефонната компания и се прокраднахме край разтоварната рампа. От другата страна зад един нисък храст имаше тесен прозорец с панти в горния край. Той беше частично отворен. Погледнах вътре. Беше тоалетна. И познайте какво стана: лампите светеха, но нямаше никой.

Извадих сгъваемия си нож, отворих го и открехнах мрежата. Хванах я, докато падаше, и я подадох на Док. След това пъхнах ръка през прозореца, натиснах го и Сезам се отвори. Изтеглих се нагоре и през него, спуснах се с лице надолу към мивката и до настлания с плочки под. Изправих се, взех мрежата от Док и след това му помогнах да се изкатери вътре. После сложихме мрежата на мястото й и затворихме прозореца.

Док направи бърза инвентаризация, докато аз стоях на пост. След това си разменихме ролите. Аз нагласих телефонната слушалка на главата си, докато застана точно върху лявото ми ухо. След това нагласих микрофончето, включих самоделната апаратура в гнездото за изпращане и приемане на сигнали на радиото и го включих. Цъкнах два пъти и прошепнах:

— Хей…

В ухото си чух гласа на Уондър:

— Чувам те добре.

Кимнах към Док и му отправих енергичен поздрав със среден пръст — бяхме установили връзка. Той отговори с вдигнат палец, след което зае поза на готовност и нагласи екипировката си.

Три минути по-късно бяхме готови за тръгване. Въпросът, разбира се, беше накъде да тръгнем.

Открехнах вратата на тоалетната. Намирахме се в дълъг коридор — част от задната страна на къщата, където работеха слугите и други дребни служители. Кимнах веднъж и излязохме. Промъкнахме се наляво. Прокраднахме се край кухнята. Преминахме на пръсти край стаята на иконома и се плъзнахме през едни люлеещи се врати.

Вмъкнахме се в тъмната вечерна зала. Тя беше впечатляваща дори на слабата светлина. Масата представляваше троен пиедестал, поставен върху огромен древен ирански копринен килим. Върху полираната й повърхност стърчаха като мълчалива стража три сребърни свещника, които изглеждаха почти метър високи. Около масата стояха в идеален ред двадесет и три антични тапицирани стола в стил Чипъндейл. От дясната ни страна висеше огромна позлатена рамка с огледало. Трябва да беше два на три метра. На срещуположната стена имаше огромна маслена картина на Гоген, изобразяваща две таитянки, облечени в сложно украсени саронги. Носеха плодове на хлебно дърво и се намираха между един идеален плаж и половин дузина колиби от южната част на Тихия океан. Над огромния бюфет висеше широка картина на Каналето от лондонския му период, изобразяваща Уайтхол.

Една извисяваща се арка отдясно се отваряше към настлан с мрамор коридор. Зад него виждах част от това, което трябва да беше хол. Движейки се тихо, преминахме през залата така предпазливо, сякаш е минирана, като пресякохме напреко между бюфета и ляво на борд от масата.

Гласове отдясно. Огледах се за място за криене. Док вече беше намерил едно — под масата. Последвах го и се проснах по корем, навил се около краката на масата.

Познавах един от тези гласове — носовия тембър на Л. К. Строхаус. Другият беше женски. От тона на разговора съдех, че това вероятно е мисис Лаймън Клайд, тръгнала на пазар с частния самолет на фирма „Паджар“.

Излязоха пред погледите ни. Той носеше добре изтъркани дънки, избеляла дънкова риза и каубойски ботуши. Тя беше тиха, идеално фризирана блондинка на около шестдесет и пет години. Използваше „Шанел“. Надушвах го от мястото си. Двамата ходеха хванати ръка за ръка, а ръцете им се люлееха като на влюбени или младоженци от комедиен сериал.

Спряха почти срещу нас и разиграха голямо шоу.

— Не се безпокой, котенце — провлече Л. К., като взе ръцете й в своите дълги, костеливи длани и деликатно ги допря една в друга. — Имам работа за цял ден — цял един ден. Дори няма да ми се удаде възможност да почувствам отсъствието ти, освен ако не си тук за вечеря. Тогава ще бъда съвсем сам и тъжен.

Сам и тъжен? Стига, Л. К., не ни будалкай. Пусна ръцете й и я целуна по челото. Тя се захили и двамата тръгнаха отдясно на борд наляво на борд. Докато гласовете им заглъхваха, още веднъж чух смеха на съпругата на Строхаус.

Е, от този разговор разбрах, че той ще бъде точно там, където ми трябваше. Освен това от посоката, в която тръгнаха, разбрах, че предната врата се намира вляво от мен, а стаите, в които живееха — вдясно. Погледнах Док. Той си правеше същите изводи.

Останахме неподвижни в продължение на още няколко минути, докато Л. К. отново мина край нас в посока към стаята си. Чувахме как тракането от токовете на ботушите му затихва по мраморния под.

Обърнах се към Док и му сигнализирах, че навярно може да тръгваме. Отговори с ръце, че би искал да изчакаме още две минути, за всеки случай. Вдигнах палец. Разбира се, трябваше да бъдем благоразумни.

Сега, докато си лежим тук, навярно се чудите защо семейство Строхаус не ни бяха забелязали. Отговорът е, че не ни търсеха. Обикновено хората не са нащрек в собствените си къщи, особено ако те са заобиколени с камери, огради под напрежение и огромни охранителни отреди. Проблемът е, че всичките тези неща са насочени да гледат навън и успееш ли да влезеш, всичко е широко отворено.

— Хей… — Гласът на Уондър в ухото ми ме стресна. Мръднах и ударих главата си в плота на масата. Док ме изгледа мръснишки.

Легнах отново на килима и започнах да чакам врага. Когато стана ясно, че не ме е чул никой освен Док, отговорих — тихо — на Уондър, за да знае, че го чувам.

— Докладвам — каза той. — Мъгс действа — много танга са неутрализирани. — Пауза. — Хей… Фургонът на телефонната компания си е тръгнал — съобщи той. — Виждам го да излиза през портала.

— Разбирам.

Поне някои неща се развиваха както трябва. Претърколих се, за да кажа с жестове на Док, че Мъгс действа и че Пачия крак е чист. Докато го правех, омотах кабела около лакътя си и разкъсах спойката. О, щифтът се намираше на мястото си, но бях скъсал шибаната жица. Ако си бях донесъл изолационна лента, щях да успея да поправя шибаното устройство. Но нямах лента — нямах нищо подобно. Гледах скъсаните медни жици с невярващ поглед.

Док също. „Szeb“ — направи знак с устни той, наричайки ме Дик (но да не се разбира Ричард) на арабски език. „Enta mak foul mok.“ Вместо мозък имаш лайна.

Хвърлих му един гаден поглед за това, че заявява вулгарно очевидни неща, и се опитах да коригирам ситуацията. О, можех да комуникирам с Уондър — трябваше само да изтегля щифтчето, което да включи вътрешният микрофон и говорител на радиото, превръщайки го в обикновен радиотелефон. Но ако направех това, цялото проклето имение щеше да може да слуша разговора ни.

Добре, значи мистър Мърфи играеше играта „Майната му на Дики“. Но какво толкова, мамицата му, аз съм оптимист, затова реших да смятам случката като принудително радиомълчание.

Снех слушалката и микрофона и ги натъпках в един джоб, изключих радиото и натъпках и него в джоба си. Е, поне едно нещо беше станало както трябва — Пачия крак беше на чисто. Сега нещата опираха до Док и мен. Аз раздвижих в кръг показалец, описвайки стария сигнал за кавалерийско нападение. Време беше да тръгваме.

Къщата беше много по-впечатляваща отвътре, отколкото отвън. Л. К. заслужаваше поздравления за нея. По стените си трябва да имаше импресионистични картини най-малко за половин милион. Надникнах във всекидневната, когато минахме покрай нея. Над каменната камина висеше картина на Реноар с размери метър на метър, на която деца играеха в една градина. От двете й страни имаше картини на Моне и Мане. Продължихме по коридора. Вдясно от нас се намираше серия пастелни картини на Дега, които показваха живота в балетно студио от деветнадесети век. Отляво две маслени картини на Ван Гог изобразяваха бране на маслини някъде в Прованса.

Погледнах назад към Док, като се чудех дали е доловил същото, което и аз — а то беше, че въпреки огромното пространство в къщата нямаше много стаи. Кухненското крило беше голямо — със склад, килери и места за подготовка на храната, пред които ресторантът на стареца Гъси в Ню Брунзуик изглеждаше малък. А от това, което видях от всекидневната, можех да съдя, че само в тази част на къщата имаше повече квадратни метри, отколкото в цялата вила „Свирепия“. Но съдейки по разположението, се намирахме в къща с две, най-много три спални.

Продължихме внимателно през хола и тръгнахме по къс коридор. Имаше врата. Долепих ухо до нея и не чух нищо. Погледнах под нея и видях само тъмнина. Отворих я леко и открих гримьорна.

Отстъпихме и тръгнахме към главния коридор. В края му имаше две врати една срещу друга. Вратата отдясно, в античен стил, беше от тежко и пищно гравирано дърво и надхвърляше два метра и половина на височина. Беше тежка и достатъчно стара, за да ми напомни за катедралата Нотр Дам в Париж. Вляво имаше тапицирана с кожа врата.

Насочих брадичка дясно на борд. Док кимна в знак на съгласие. Извадил беше пистолета и го държеше готов за стрелба в дясната си ръка. Лявата си постави на рамото ми. Хванах украсената дръжка на вратата. Дланта на Док стисна рамото ми, за да ми каже, че е готов.

Бавно и равномерно завъртях дръжката докрай. След това открехнах вратата. Отвътре никой не реагира. Извадих пистолета и бутнах вратата още двадесетина сантиметра. Нищо. Вече можех да виждам вътре. Бяхме влезли в голямата спалня на хасиендата.

Вмъкнах се вътре, а Док ме следваше, стиснал рамото ми. Следвахме процедурата от учебника за прочистване на стая от двама души. Аз се отместих наляво с гръб на тридесетина сантиметра от стената и с пистолет, описващ дъга от стотина градуса от отсрещната стена. Док отиде надясно, като отразяваше моите движения като огледало. Огневото му поле се пресичаше с моето над огромното легло.

Тръгнах покрай стената, покрай шкафа и килерчето, като се оглеждах за някаква заплаха. Той отиде към дивана. Срещнахме се при леглото. Погледнах под него. Нищо. Стаята беше идеална — нямаше нищо не на място. В две сребърни кутии за бижута се намираха ботунели, корсети за яки и други разнообразни неща. Док отвори чекмеджетата на двете нощни масички в имперски стил. Повика ме с пръст и отидох откъм страната на леглото, която принадлежеше на госпожа Строхаус. Док ми посочи пистолета „Глок 19“ с нощен прицел в чекмеджето. Не беше лош. Вдигнах го, пуснах пълнителя и дръпнах затвора. От цевта изпадна един патрон „Уинчестър блек тейлън“. С левия си показалец направих движение, сякаш подострям десния, което беше старият знак от училище, че това е много лошо, а после изпразних пълнителя и прибрах патроните в джоба си.

Проверих страната на Строхаус. Неговото чекмедже беше празно — нямаше нищо, дори салфетки. Преровихме големия добре изработен гардероб за двама, в който можеше да се влиза. Огледахме двете тоалетни. В мъжката имаше вана в японски стил, двойна душ-кабина, огледала с нагреватели, електрически закачалки за хавлии, сауна и парилня. В другата имаше вана тип „Джакузи“. Погледнах Док. Той сви рамене и насочи палец към вратата.

11:49. Тихо се върнахме, откъдето бяхме дошли. Затворих голямата врата и насочихме вниманието си към отсрещната.

Ако вратата на спалнята беше от някоя катедрала, то тази изглеждаше, сякаш е от някой лондонски клуб. Облицована беше в плюш, износена кафява кожа, обсипана с вдлъбнати месингови кабарчета, образуващи снопа слама на Строхаус. Имаше голяма, полирана до огледален блясък месингова дръжка.

Заехме позиция купчина. Док стисна рамото ми. С готов за стрелба пистолет натиснах дългата дръжка. Вратата се отвори с лекота — направена беше с толкова малък допуск, че не се виждаше никаква светлина между нея и касата — опасно, защото не можете да видите сянката на някой, който се крие отзад.

Е, какво е животът без предизвикателство? Докато тя се отваряше, аз пристъпих, за да мога да „срежа тортата…“ или да вляза и да отстъпя наляво, точно както бях направил в спалнята.

— Хей, влизайте, момчета — провлече Л. К. Строхаус. — Цяла вечност ви чакаме. Пък и тъкмо сварих ново кафе. Затова си вземете столове и нека си разтегнем няколко локума.