Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (20)

20.

124-ти час. Проклетото решение е стояло през цялото време пред моя три пъти чупен нос — аз просто не го бях забелязал. „То“ представляваше един куфар с размери шестдесет и пет сантиметра ширина, петдесет сантиметра дебелина и седемнадесет сантиметра височина. Тежеше двадесет и един килограма. Това беше приемо-предавателят за сателитна комуникация, който бяхме донесли със себе си от „ПП-22“.

Питате какво, по дяволите, говоря, нали? Е, приятели, става дума за следното: помните ли, като ви казах, че новите телефони се влияят от токови удари? Помните? Добре. В такъв случай е редно да знаете също, че един от най-динамичните видове токов удар, който може да произведе човек, е пулсиращият, високочестотен, колебаещ се и осцилиращ сигнал, придружаващ кодиран материал по телефона.

Изпращали ли сте някога по факса или опитвали ли сте да получавате факс от сигурен — т.е. способен да кодира — факс с апарат, който не е направен за изпращане на кодирани сигнали? Ако сте го правили и сте гледали как реагира машината ви, то знаете за какво говоря.

Ако не сте, достатъчно е да кажа, че факсът просто откача — всичките му проклети светлинки и индикатори и съобщения за грешка започват да мигат едновременно като някакви проклети коледни лампи. И това става, когато изпратеният материал не е кодиран. Ако изпратите кодиран материал на машина, която не може да разкодира, то получавате незабавно претоварване.

Е, това можехме да го направим тук. Трябваше само (!) да присъединим предавателя към телефонните линии на хасиендата и да изпратим дълъг залп от кодирани високоскоростни съобщения в имението. Резултатът ли? Както би казал Гроус: „Кукуригу!“

Когато модемите, телефаксите и телефоните гръмнат, хората на Л. К. ще повикат специалист да ги поправи. Ние ще пресрещнем фургона и ще го вземем на заем. Пачия крак щеше да заеме униформата на шофьора и неговата идентификационна карта, да се представи за синьор специалист и да вкара фургона в комплекса, където ще „поправи“ телефоните — добавяйки няколко хубави нещица, за да позволи достъп на Уондър.

Ние с Док щяхме да се скрием във фургона (не напомня ли това за онзи вид развлечения, от които според свещениците ще ми поникнат косми по дланите?) и ще се промъкнем през охранителната мрежа на хасиендата. Щяхме да се измъкнем по време на проверката на телефоните и да намерим прикритие.

Веднага след като линиите бъдат оправени, Уондър и неговият верен лаптоп „Големия байт“ щяха да проведат собствена операция по прокрадване и надничане. Те щяха да проникнат в системата на хасиендата по електронен път и да присвоят записите й. След това Уондър ще остави един приятен и смъртоносен компютърен вирус. След като източи всичката уместна информация, той ще ми даде сигнал по радиото и двамата с Док ще отидем на лов. Ще намерим Л. К., ще го очистим и след това ще се измъкнем, без да оставяме никакви следи. Шансовете ни с Док бяха, о, двадесет и пет до тридесет срещу едно, но в края на краищата ние сме тюлени и подобни шансове просто изравняват нещата на игрището.

Освен това планът беше толкова прост, че трябваше да успее.

 

 

Изпратих Уондър да намери местния магазин на „Рейдио шак“, където той пристигнал бездиханен шест минути преди да затворят за вечерта. Купил три транзисторни телефона (опитни свинчета, които да гръмнем), всяка книга на склад със схеми на телефонни разпределителни кутии, дузина назъбени щипки, две макари телефонен кабел, две ролки екраниран кабел, две дузини тънки като карфици щифтове, както и чифт разделители на един до дванадесет телефонни сигнала. Най-хубавото беше, че от дъното на найлоновата торбичка извади телефон и куп клеми. От тях направи слушалка и микрофон за моето радио с помощта на поялник за пет долара, чифт островърхи пинцети и менгеме, което се завива към масата с винт. Бог да го благослови това момче.

Докато Уондър събираше компонентите, Пачия крак зареди батериите за предавателя и компютъра, направи проверка на оръжията и разгледа книгите със схемите на телефоните. Трябваше да „говори“ на телефонски език, защото щеше да играе ролята на специалиста по телефоните.

А аз? Аз отидох с колата до Палм Дезерт, намерих монетен телефон, набрах номера на Свещеника и въведох кодовете.

Той се обади бързо, с напрегнат и разтревожен глас:

— Дик…

Аз бях много невъзмутим.

— Генерале…

— Можеш ли да ми кажеш какво става?

Да, можех — донякъде. Но най-напред трябваше да обсъдим други неща, обясних. Например фалшивото обвинение в убийство. Исках то да изчезне.

— Казах ти, че не мога да направя нищо за това, докато не намериш солидни доказателства за кражбата на оръжие — каза той.

— Глупости.

— Какво? — Това го накара да подскочи.

— Казах глупости. Ти вече имаш всичките шибани доказателства за кражбата на оръжие, от които се нуждаеш. Знаеш го, аз също го знам и затова нека спрем с лайнарщините и да се договорим.

Опита се да се развика, както правят генералите — пълни с гняв и възмущение. Не приемах такива неща.

— Виж какво, кучи сине, аз загубих един от хората си, вършейки мръсната ти работа. А сега имам пълен склад с оръжие и тълпа танга и ако искаш да ги получиш, с удоволствие ще направим сделка. Ако не, то има половин дузина местни полицейски управления, които с удоволствие биха искали да ги приберат.

Той никак не хареса думите ми.

— Без местни полицаи, Дик… Трябва да провеждаме операцията тайно, а местните не могат да гарантират сигурността.

Голям майтап. Шибаната федерална система течеше като някакво проклето сито, а той се оплакваше от изтичанията на информация от местната полиция.

— Какво става с обвинението в убийство?

Той въздъхна.

— Мога да го касирам.

Трябваше ми по-добър отговор.

— Касирам, масирам. Или ще направиш така, че цялото това нещо да изчезне, или ще го разглася.

Тишина. След това:

— Добре, договорихме се.

— Кога?

— Два дни.

— Да ти го начукам.

По дяволите, Дик…

— Не се таковай с мен, генерале. Точно сега не съм в настроение за НАСХИО. Искам резултати.

Нова пауза на линията.

— Добре, добре, ще мога да уредя нещата за два часа.

Много лесно се съгласи. Генералите не се поддават така на полковници. Значи ме разиграваше. Дали проследяваше обаждането? Навярно. Но не ми пукаше. Всъщност исках да знае къде се намирах — исках да знае колко сериозно се отнасях към разправата с онзи шибан предател.

Затворих му слушалката.

 

 

Сега, малко по-рано бях взел едно командно решение: щурмоваците щяха да бъдат двама — Док и аз. Уондър имаше своя работа. Най-напред щеше да отговаря за нокаутирането на телефонните линии. Веднага след като Пачия крак ги поправи, той трябваше да влезе във файловете на Л. К. Пачия крак щеше да кара фургона на телефонната компания, който Док и аз щяхме да използваме като троянски кон. Той щеше да си поиграе с телефоните, а след това да измисли някакво извинение, че няма всички необходими части, и да се разкара. Излезеше ли на чисто, трябваше да прибере Уондър, да се върне в хасиендата, да вземе Док и мен и да се измъкнем, като не оставим никакви признаци, че сме били там и сме си отишли.

Л. К. щеше да бъде, ъ, неутрализиран. А Мъгс да получи последния къс необходима информация, за да пусне местните полицаи от цялата страна по петите на всевъзможните танга, които все още предстоеше да бъдат спрени. С други думи, по времето, когато ще сме приключили мисията си, Бог щеше да се намира в Своя рай, всичко в света ще бъде наред — и една голяма дъга в рекламните цветове на „Кодак“ ще се простира от едното до другото море. Точно така. Съвсем сигурно. Absolument.

За да съм напълно откровен с вас, трябва да кажа, че не бях възхитен от предстоящия набег независимо от простотата на сценария му. Но смъртната присъда на Л. К. беше подписана. Първо, кучият син замисляше измяна, противодържавна дейност или както ви се ще да го наречете, мамицата му. Второ, той причини смъртта на един от най-добрите воини, дишали някога на тази земя. Затова щяхме да рискуваме. Ще победим или ще умра.

За да увеличи шансовете ни, докато си играех с гъделичкащия глас на Свещеника, Док Трембли посети местната аптека. Там убедил със сладки приказки аптекарката да му даде специализираното медицинско оборудване, което щяхме да вземем със себе си в ранчо „Голяма работа“.

Специализирано медицинско оборудване ли, питате? Да, приятели. Възнамерявах да използвам едно нещо, направено от моите приятели в „Християните в действие“ в края на седемдесетте години. Вижте, след разследването на комисията на Чърч през 1975 г. — всички помните починалия и неоплакван сенатор Франк Чърч, демократ от Айдахо, либерал на либералите, който толкова улесни живота на работещите против нас шпиони, като направи за ЦРУ невъзможно да си върши работата ефективно — всички груби и неджентълменски действия (например убийствата по поръчка) бяха verboten. Няма вече снайперска стрелба по Кастро, няма вече цианиди в закуската на Маркус Волф, няма вече змийска отрова във вените на двойни агенти — дори ако те са убили някого от нашите. Направи ли човек нещо такова, отива в затвора.

Но все още имаше голям брой кофти копелета, които трябваше да бъдат обработени. Затова няколко от вътрешните хора в ОО на ЦРУ, или Оперативния отдел, си изградиха една организация. Използваха фирми и посредници — истински лабиринт в лабиринт в лабиринт. Разработиха и серия смъртоносни играчки, които убиваха, но не оставяха следи, ако се използват правилно. След това накисваха в лайната няколко отбрани момчета като мен, които, раз-два, да изпълнят операцията. Вмъкваш се, пъхаш едно нещо на целта и се измъкваш. Няма отпечатъци. Няма следи. Нищо. Говорим за операции, които са толкова тайни, мамицата им, че за тях не се говори дори в Ленгли или другаде. Но аз знам за тях, защото бях един от лайнопотопевшите. Между 1979 и 1985 г. изпълних три операции за поръчкови убийства. Първата беше в Аржентина, втората — в Ливан, а третата — в Ел Салвадор. Всяка от тези операции водеше до неутрализиране на някой, убил американци и сметнал себе си за човек извън нашия обхват.

Сега позволете ми да ви разкажа как го правехме. Използвахме химически вещества. А най-ефективното от тях беше табунът — същият нервнопаралитичен газ, който открихме в комплектите за офицери химици. Дозировката в тях не беше толкова силна, колкото аз бих искал, но със сигурност щеше да свърши каквото исках.

 

 

Док навлече чифт плътно прилягащи гумени хирургически ръкавици. След това много внимателно с помощта на закупена от него стерилна инжекция с инсулин извади четвърт кубически сантиметър табун и го инжектира в мека желатинова капсула. После затвори желатиновата капсула в състояща се от две части капсула от неразтворима пластмаса, която можех безопасно да нося в устата си.

Устата ми? Точно така, попова лъжичко. Когато те претърсват, хората може да имат голямо желание да заврат пръстите си в задника ти. Но рядко имат желание да ги пъхат в устата ти. Уста — ох, колко гадно.

Въпреки възраженията ми Док направи втора капсула за себе си.

— Да ви го начукам, сър, но след като и аз идвам, аз също трябва да убия някого — каза той.

С какво право можех да му откажа такова развлечение? Свих рамене:

— Заповядай.

Сега знам, че се питате какво би станало, ако случайно сдъвчем капсулите — например, ако се окажем в стресова ситуация или пък ако капсулите се отворят сами? Тогава ще дойде времето Дики и Док да вървят на майната си. Само че, както знаех от опит, преди навлизане в територията на врага щяхме да се инжектираме с атропин. Това би ни направило неуязвими за табуна за четири часа — достатъчно време да влезем вътре и да чакаме известие от Уондър. И за да предвидим и мистър Мърфи, Док щеше да донесе две допълнителни дози противоотрова за табуна, просто в случай, че Уондър се натъкне на проблеми и се наложи да забавим греховните си дела вътре. Така имахме на разположение осем часа — стабилен срок, достатъчен да държи дори вездесъщия сеньор Мърфи настрани от гъсто окосмения ми словашки задник.

 

 

113-ти час. Време е за сън, както пише старият Сам Пийпс^[1]. Обадих се на Мъгс по клетъчния телефон, казах му, че сме готови и че той трябва да започне окошарванията незабавно. Отговори, че разбира — две дузини местни полицейски служби бяха готови да действат. Останалото щеше да последва, след като получи информация от Уондър.

— Трябва да знаеш едно нещо, скапан Ричард — каза той. — Каза ми снощи, че обвинението в убийство е вдигнато.

— Да?

— Глупости — отговори. — Проверих в полицията в Детройт. Все още си в компютъра им.

От това ми стана ясно на чия страна е Свещеника — на своя страна.

— Благодаря, старшина.

— Няма проблем. Пази се.

— Дадено.

Прекъснах връзката. Разясних ситуацията на Док, Уондър и Пачия крак.

Уондър сбърчи лице.

— Дай ми два часа — каза той и отвори портативния си компютър.

Погледнах часовника си. Бях предвидил в графика три часа буферно време за мистър Мърфи. Отговорих му с вдигнат палец.

Докато Уондър работеше, ние проверихме екипировката си още веднъж и натоварихме камионетката. След 135 минути Уондър вдигна очи с широка усмивка на лицето си.

— Какво има?

— Ами шибаният Л. К. Строхаус. — Показа ми какво е направил, след което обясни как действа то.

Нека представя всичко това на обикновен английски за вас. Уондър току-що беше предприел най-новото във войната със специални методи — кибервойната. Написал беше една гадничка програма, наречена еднократен капан. Капаните работят потайно в други програми и ги карат да блокират заедно с компютрите, на които се намират. Да се разпаднат. Да се разчленят. Да изгорят. Еднократните капани са битовата версия на убийствената капсула с табун, която щях да нося. Те действат, а след това изчезват в киберпространството, без да оставят абсолютно никакви следи.

Уондър беше се вмъкнал в компютъра на Л. К. с помощта на програмния си троянски кон. Чрез него беше успял да се добере до групата от новинарската сесия на „Интернет“ с име alt.politics.parker.lc и да намери кореспондента, назовал себе си [email protected] — Л. К. Строхаус. След това се вмъкна в компютъра му. Открадна толкова файлове от значение, колкото смяташе за благоразумно — нямаше смисъл да предизвиква съмнения, — а след това нагласи капана. Той щеше да се задейства, когато Л. К. опита да се свърже с „Интернет“.

Сега вероятно сте скептично настроени. Питате как Уондър може да извърши всичко това така лесно. Отговорът е двустранен. Първо, Уондър знае как да прави подобни лайна. Правил го е в Ирак, когато ходи там под маската на инспектор по ядрените оръжия от ООН. Но има втори, по-основен момент, който трябва да се обсъди тук. Той е, че повечето хора не инсталират никакви защити на персоналните си компютри. Помните ли как влязохме в кабинета на Грант Грифит в „Свирепия 2, Червената клетка“? Помните ли какво намерихме? Точно така — всичките му инкриминиращи файлове. Без никаква защита или код.

Има и още. Ако оставите компютъра си включен и ако към него е свързан модем, компютърът ви може да бъде разбит като яйце — с една ръка.

След като приключихме за момента с партизанската си кибервойна, понесохме онези си работи към хълмовете. Уондър носеше импровизираните си комуникационни средства в чанта. Оставихме камиона под билото на платото и изминахме около миля и половина пеша в тъмното, като се движехме в единична колона по банкета на пътя.

Лампите в имението още светеха, когато наближихме оградата. Пачия крак и Док изостанаха. Двамата с Уондър пропълзяхме напред, като се придвижвахме възможно най-бавно и усърдно от един телефонен стълб до другия, мъкнейки куфара за спътникова комуникация, преносимия компютър и торбата с играчки на Уондър. Достатъчно е да кажа, че пътуването не беше приятно. Куфарът беше обемист — и ставаше все по-тежък, докато се движехме напред, като използвахме редките храсти и камъни отстрани на пътя, за да крием силуетите си. Накрая, след половинчасово мъкнене, теглене и натъртване, стигнахме стълба, от който телефонните линии изчезваха в земята.

Изпълзяхме до него и легнахме на земята задъхани. Позволете да ви кажа, че това е много по-лесно да се опише, отколкото да се извърши. Както и да е, съвсем до земята се намираше сива пластмасова съединителна кутия. Телефонните кабели, обшити в тръба, преминаваха от върха на стълба към тази кутия. Работейки бързо, Уондър извади една кръстата отвертка и сне капака на кутията.

Изпсува тихо.

— Светни малко.

Изтърколих се настрани, внимавайки да не строша компютъра в чантата, включих минипрожектора с червено стъкло и го надвесих над рамото му. Уондър го стисна в зъби като фас и се захвана за работа. Виждах, че капакът на кутията, който Уондър свали, разкриваше втора кутия в първата. Запечатана беше с онзи вид болтове, които не могат да бъдат снети, без да останат издайнически сигнали.

Той поклати глава.

— По дяволите.

— Какво предлагаш?

Сви рамене, измъкна черното лостче от отвертката и се ухили.

— Майната му, Дик, хуй такъв. Аз викам да действаме.

Това беше логично. Ако поставим капака както трябва, може би никой няма да забележи. Показах му вдигнат палец и той се захвана за работа.

Отвори капака вътре в кутията. Вътре лъчът от фенерчето разкри десет двойки кабели. Уондър извади апарата за разделяне на сигнали. Към него беше нагласил дванадесет пробни контактни щифта, прикачени към еднометрови екранирани кабели. Задната страна на апарата беше нагласена така, че да приема телефонен съединителен проводник, който от своя страна да се свързва към предавателния извод на куфарчето за сателитна комуникация.

— Добре, ще наглася щифтовете.

Уондър стисна прожектора в зъби и се протегна. Взе контактните щифтове и двойка след двойка ги закачи един след друг за линиите. След това изпълзя до мястото, където се бях свил аз.

— Компютъра.

Отворих ципа на чантата и му подадох лаптоп-компютъра. Той свърза един сериен кабел към извода му, съедини го към серийния извод на уреда за сателитна комуникация и го закрепи надеждно и включи компютъра. След това се оправи с комуникационната програма.

Данните от компютъра щяха да преминат през уреда за сателитна комуникация, където щяха да се кодират. След това, като съберат достатъчно енергия, ще преминат по линията през щифтовете в телефонните линии на хасиендата и щяхме да стигнем до незабавно претоварване, водещо до изгърмели телефони. Достатъчно рано беше, за да успеем да се измъкнем и никой да не забележи нищо нередно до по-късно, когато разберат, че телефоните им са изтелетаковани.

Уондър си поигра с клавишите.

— Добре, пускай кодиращото устройство.

Отворих куфарчето, завъртях главния прекъсвач и поставих селектора в позиция „излъчване“.

— Разбрано, разбрано.

— Добре, а сега включи разделителя на сигналите към телефонния извод на уреда за сателитна комуникация.

— С какво?

— С шибания двужилен удължителен кабел в куфара.

Не бях забелязал двужилен кабел в куфара. Проверих отново. Нямаше шибан удължителен кабел. Отново проверих. Пак не намерих кабел. Прерових всяко джобче и гънка на чантата на компютъра, куфарчето на уреда за сателитна комуникация и джобовете си. Nada.

В продължение на няколко секунди двамата с Уондър гледахме празнината между кутията на разделителя на сигнали и предавателя за сателитна комуникация с онази пълна с жлъч и безмълвна агония, която единствено мистър Мърфи може да предизвика.

Изключих уреда за сателитна комуникация. Нямаше защо да пилеем батериите си.

— Добре, да минем към план „Б“.

Това развълнува Уондър, който до момента не беше знаел, че имаме план „Б“. Затова зададе единствения уместен технически въпрос:

— Какъв план бе, мамицата му?

Отговорих:

— Има ли начин да свържем уреда за сателитна комуникация директно към разделителя на сигнали?

Уондър свали кабела от серийния порт на компютъра и го разгледа.

— Може би.

— Действай.

Взех прожекторчето и осветих схемите от вътрешната страна на капака на куфара. След това извадих плоската антена от фиксатора й, включих отново захранването и насочих антената към югоизточния хоризонт, където според диаграмата кръжеше на орбита спътникът „Уестком“ на двадесет и две хиляди мили височина. Включих слушалката към таблото и си поиграх със селекторите на честотата.

Внезапно главата ми се изпълни със сигнали. Разбира се — та нали подслушвах всичко, което преминаваше през спътника. Сега префокусирах антената към север. Там бих намерил сигналите от комуникационния спътник на Агенция Несъществуваща с кодово име RSQ-121. RSQ-121 препредава част от най-секретните съобщения на тази агенция от един подслушвателен пост на единадесет и половина мили югозападно от Алис Спрингс в дивата пустиня на Южна Австралия, известна като Пайн Гап. Тя се използва в сътрудничество с Отдела по разузнавателните сигнали на Австралийското министерство на отбраната и кодираните сигнали се излъчват до щаба на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, на тридесет мили от Вашингтон.

Виждам ви всичките. Вие сте изпълнени със съмнение. Питате се откъде знам всичките тези лайна. Мислите, че си ги измислям. Е, приятели, просто направете справка със своите източници на информация. Ще откриете точно, макар и до известна степен неизчерпателно описание на съоръжението в Пайн Гап в труда на Джеймс Бамфорд за Агенцията за национална сигурност, озаглавена „Палатът-пъзел“. А ще откриете, че спътникът RSQ-121 се споменава някъде дълбоко в бюджета на Министерството на отбраната от 1989 финансова година, ако все още можете да намерите копието му. Трябва доста внимателно да търсите, но го има, гарантирам ви го. Бил съм в Пайн Гап и съм изпращал съобщения по RSQ-121. Та това е.

Е, моят приемник за спътникова комуникация не можеше да дешифрира сигналите от Пайн Гап. Но можеше да ги приема — а това беше достатъчно, за да претоваря телефонната система на хасиендата.

Уондър се захвана с кабела. Трябваше му към половин час потене и изобретателност, но най-после всичко тръгна. Включи кабела в уреда за спътникова комуникация. Аз държах антената неподвижна. Слушах. Слушалките ми се изпълниха с очакваните звуци на бъркотията на електронните сигнали. Вдигнах двата си палеца към Уондър и завъртях превключвателя, за да изпратя сигналите в кабела.

Уондър измери постигнатия успех с уред, който носеше със себе си. Не трябваше много време — сметнахме, че след петнадесет секунди масивен трафик на съобщения линиите ще бъдат напълно изтаковани. Уондър сне щифтовете и направи проверка на линиите.

— Issi-doombu — каза на развален зулуски той, че линията е повредена.

— Awuyelelemama, смрадливоуст минетчия такъв — отговорих игриво на същия псевдоезик — вие там сами можете да измислите как се превежда това.

 

 

109-ти час. Сигурно са се обадили по някой от клетъчните си телефони. По дяволите, изглежда, не бяхме обърнали внимание на факта, че навярно имат клетъчни телефони. Мистър Мърфи, който е един шибан съсипвач на ефекти, винаги намира начин да излезе на сцената преди вас — защото към 08:50 забелязахме един фургон на фирмата „Саутуестърн Бел“ да отбива от Варнър роуд и да се катери по пътя към портала на хасиендата. Бяхме блокирали със собствената си камионетка средата на шосето. Предният капак беше вдигнат и наведен над калника, Док работеше по двигателя.

Фургонът спря на десетина метра от камионетката. Наблюдавах как шофьорът се наведе през прозореца и запита:

— Какво има? Мога ли да ви помогна?

Аз съм добре образован човек. Имам магистърска степен. И виждах, че Пачия крак щеше да има проблеми с ролята си на служител на тази телефонна компания. Шофьорът, виждате ли, беше жена. Очевидно назначена по линията на равните възможности при постъпване на работа.

Е, имам си собствена теория за равните възможности при постъпване на работа: отнасям се еднакво с всички — като с лайна. Затова протегнах ръка и издърпах гореупоменатото лице от превозното средство, притиснах я към фургона и обясних ситуацията с думи от по една или по-малко срички.

— Това е отвличане — заяви тя.

Е, ну?

Завързахме с тиксо китките и глезените й, нагласихме удобна смълчаваща превръзка и я скътахме в камионетката, след като я освободихме от каската, колана на телефонен техник, идентификационната значка и служебната риза от големите номера. Бродираното върху нея име беше Шон. Е, Пачия крак можеше да мине за Шон^[2] при нужда.

— Знаеш ли, че косата ти е по-дълга от нейната? — попитах.

— Също и мустаците ми — показа ми среден пръст той. Изобщо не зачита по-възрастните.

Погледнах заявката за ремонт, която се намираше на предната седалка на фургона. Оплакваха се, че пет телефона са спрели да работят, а и два телефакс апарата и една модемна линия са отказали. Помислих си, че сме свършили добра работа.

Док ме напълни с атропин, след това направи същото на себе си. Проверих часовника си. 10:12. Щяхме да имаме нужда от втора доза атропин след 14:00. Надявах се, че няма да се наложи да я ползваме. Той постави две резервни дози — с други етикети — в чифт спринцовки.

— Камуфлаж — обясни той.

Спринцовките, опаковани надеждно, се намираха в комплекта за първа помощ, който Док винаги носи на колана си. След това ми подаде капсулата с табун. Взех я бързо и я поставих в лявата си буза така, както се слага тютюн за дъвчене.

Само че тази хапка беше смъртоносна, дяволите да я вземат.

Двамата с Док се качихме във фургона на телефонната компания и разместихме насам-натам купища части и неща, докато направихме чифт хралупи, в които можехме да се пъхнем заедно с екипировката си. Пачия крак и Уондър ни покриха с разнообразни неща, макари за кабели и други боклуци.

— Внимавайте с тези неща… — Не исках да ме отрупват с разни неща, за да не се сринат с шум, когато излезем.

107,5-ти час. Нагоре по баира. Пачия крак спря при стълба, където бяхме преди, излезе и огледа кутията.

— Всичко е наред — каза той, като включи на скорост. Съпровождаше пътуването с коментар, който завърши с предупреждение да не кихнем или закашляме, когато стигне на тридесет метра от портала. Не бях мислил да правя никое от тези неща, докато той не ги спомена.

Колата спря.

— Здрасти. — Това беше гласът на Пачия крак. — Вие ли сте се обадили за телефоните?

— Да.

— Е, казвайте къде да ида… Проверих съединителната кутия на път насам и значи проблемът трябва да е някъде между нея и къщата.

— Добре — отговори един глас. — Влизай… но трябва да проверим фургона.

— Нямате проблеми.

Фургонът измина около три метра. След това отново чух гласа на Пачия крак:

— За какво е това огледало?

— Много по-лесно е с него да гледаш отдолу.

— Хитро. — В гласа на Пачия крак се долавяше възхищение. Задните врати се отвориха.

— Искате ли да видите какво има вътре? — Замълча. — Извинете ме за бъркотията. Един ден ще го почистя този автомобил.

Тишина. Слабо подраскване. Шум от затръшващи се врати. Фургонът се олюля леко, когато Пачия крак се качи на борда.

— Благодаря, момчета.

— Няма проблеми, за това ни плащат.

— Добре. Накъде е къщата?

— Следвай пътя направо около половин миля. На разклона свий наляво. Ще изминеш още около четвърт миля. След това завий наляво около пътя пред къщата и ще стигнеш до сервизния вход. Ще се обадим по телефона и ще ви посрещнат.

— Добре.

Нова пауза. Двигателят се завъртя и фургонът започна бавно да ускорява. Пачия крак прошепна:

— Вътре сме.

Прав беше — бяхме вътре, много вътре в лайната.