Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (4)

4.

Два часа по-късно разглеждах повече от сто страници напечатан текст. Бяхме извлекли файловете на контраразузнавателната служба на ФБР за АДАМ, а също бяхме извадили вътрешните им доклади за групата — съкровищница с информация, от която разбирах, че Мучача — помните любимата ми торба от Маями — бе излъгала през скъпите коронки на зъбите си, като каза, че ФБР няма данни за тези танга. Скрили си бяха цяло тесте и просто не бяха пожелали да го споделят с мен.

Разбрах, че вероятно тя не ме лъжеше. Вероятно тя също не е знаела нищо за тези файлове.

Защо? Отговорът лежеше на масата пред мен. Вижте, в дните след атентата в град Оклахома ФБР беше поискало свободни ръководни принципи, за да може да се бори с вътрешния тероризъм. Исканията им не бяха удовлетворени от Конгреса, който помни провали на ФБР като най-нелегалната контраразузнавателна програма, започната от Дж. Едгар Хувър срещу вътрешните, леви течения през петдесетте години, а също и други лудории, с които ФБР е нарушавало дузини закони.

Независимо от ограниченията на Конгреса ФБР все още се нуждаеше от разузнавателни данни, за да може да действа срещу тероризма. Затова то, или част от него, бе започнало да действа под прикритие.

А като съдех от съдържанието на протоколите пред себе си, разбирах, че АДАМ са били обект на няколко тайни операции през изминалата година. Както всички знаем, тези операции са изключително незаконни. Моят извод беше, че божествените ръководители на ФБР във Вашингтон бяха решили да се правят на тъпи, когато Мучача поиска информация за АДАМ, защото, ако кажеха какво знаят, някой можеше да попита откъде го знаят.

Продължих да чета. Нямаше никакво съмнение — протоколите показваха, че ФБР има сведения, че АДАМ е един малък елемент на по-голяма, неформална мрежа от ненормални — недоволници, екстремисти психари, както и терористи, проповядващи свирепа непоносимост към нашето правителство.

Позволете ми сега да се отклоня малко. Както всички вече знаете много добре, съществуваха множество така наречени граждански милиции. Тези групи, чиято членска маса може би надвишава четвърт милион американци, са свързани в повече от тридесет и пет щата чрез факс, компютърни мрежи, късовълнови радиоприемници, настолни издателски системи, видеокасети и клетъчни телефони. За разлика от десните и левите психари, етнотерористите от всякакво естество, както и застъпниците за превъзходството на бялата раса от Ку Клукс Клан, повечето от тези милиции имат широка членска маса, а да не говорим и че се ползват с подкрепата на много местни полицаи.

Повечето от групите споделят общи ценности. Те вярват например, че правителството вече не е правителство на, от и за народа, а се е превърнало в огромна, скъпа, национална бюрокрация, излязла извън контрол. Вярват, че повечето закони и наредби за контрола върху оръжието, абортите, образованието и благосъстоянието са заблудени, безотговорни или направо погрешни. Като се замисли човек, те до голяма степен звучат като много от републиканците, избрани в Конгреса през 1994 г.

Сред много от членовете на милициите съществува усещането, че американците не само не могат да контролират живота си, че правителството им е измъкнало контрола и че ако човек се оплаче от този факт прекалено силно, ще го настъпят и смачкат. Цитираните от тях факти включват конфискуването на имущество от страна на Централната данъчна служба, бойната тактика на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, както и възбраните, налагани върху голям брой семейни ферми и домове в Средния запад и Северозапада от банки, които се оказват паравани на огромни корпорации, желаещи земята.

Някои от хората в тези милиции са убедени, че Новият ред е най-опасната заплаха пред Америка. Според тях съществува огромен, таен заговор между правителството на Съединените щати, Световната банка, Международния валутен фонд и Обединените нации, като всички те по някакъв начин ще съчетаят усилията си, за да банкрутират Съединените щати, след което ще ги превземат и окупират с войници от ООН.

Аз не съм съгласен с версията за такъв заговор. Освен това съм прекарал твърде голяма част от живота си в служба на правителството, за да вярвам, че то може да действа като едно цяло. Но уважавам и бих защитавал правата на членовете на тези милиции да се образоват, да изказват мислите си, да се отбраняват и защитават и да се обучават така, както смятат за редно.

Като казвам това, трябва да ви кажа и другото. След като сме правова държава, вярвам, че всеки, който активно участва в заговор за сваляне на правителството със сила, не е нищо друго освен терорист и трябва да бъде третиран като такъв, по същия начин, както ние действахме спрямо атентаторите от град Оклахома. Тези кучи синове трябва да се изпържат на електрическия стол. Конституцията, която съм се заклел да защитавам, пазя и браня, гарантира на всички нас правото да протестираме. Е, защитаването е едно, а подбудителството — друго.

Групите, цитирани в докладите на ФБР, не бяха законните, спазващи закона милиции, които току-що бях описал. АДАМ бе една от крайните групи с гадни копелета. Според файловете тя имаше връзки със застъпниците за превъзходството на бялата раса от Арийския орден, организацията „Вафен щурм“ и Бялата божия ръка. Дори по-изненадващи бяха връзките й с други, също толкова опасни групи с противоположни политически убеждения.

Един разузнавателен доклад, който цитираше поверителна информация от лице с кодово име Лансър, показваше, че починалият ни приятел Т. Д. Кейпъл е виждан от приятел на разузнавача в компанията на убиец от хората на имам Фуад ел-Ясин от Диърборн^[1], щата Мичиган. Аз знаех кой е този имам, защото беше свързан с мрежата танга, бомбардирали шестте места в страната през миналата година, което даде ход на веригата събития, пресъздадени в „Свирепия 3, Зелената група“.

Ежеседмичните проповеди на имам ел-Ясин, записани на аудиокасети, се слушат в стотици джамии по цялата страна от нарастваща публика ислямски фундаменталисти. Слушал съм ги. Кучият син най-безочливо защитава терористичната тактика — „Трябва да се лее американска кръв — крещи той. — Крайниците на американците трябва да бъдат отрязвани. Майките трябва да оплакват синовете си, съпругите трябва да станат вдовици…“ Но не можем да му направим нищо, защото според онези от Американския съюз за граждански свободи^[2], успешно водили съдебни дела от негово име, той просто е скромен мирянин, използващ правата си, дадени му от Първата поправка на конституцията.

Не ме карайте да започвам да обсъждам тази тема.

Друг доклад представяше подробности за контакти между един задник от АДАМ на име Макнаб — знаех и това име: той беше едно от гадните копелета, които очистихме в Кий Уест — и Рокни Уошингтън, познат още като Шакил Шабаз, познат още като Генерал Хаос, върховен водач на Зулуските гангстерски принцове, най-голямата улична банда в Америка, чиито 25 000 членове контролират големи части от Чикаго и Детройт и продават наркотиците си по междущатските шосета чак до Лос Анджелис на запад и Тампа на Източния бряг. Четох, че ФБР „предполагат“, че АДАМ продава оръжие на Зулуските гангстери, а също и че замисля терористични действия.

Може да запитате защо толкова много от тази разузнавателна информация на ФБР се изразява по такъв пикльовски начин с думи като „вероятност“, „навярно“ и „предположение“.

Отговорът е двойствен. Първо, поверителните информатори, или ПИ, както са известни, са хронично ненадеждни източници на информация. Тъй като често пъти продават информацията си или за пари в брой, или за намаляване на присъда, по традиция казват почти всичко, което според тях федералните искат да чуят, независимо дали е истина или не.

Всъщност неотдавна имаше дузина случаи, в които федералното правителство е трябвало да изплаща милиони долари на невинните жертви на измислиците на ПИ. Следователно напоследък съдиите не желаят да издават заповеди за обиск и други разузнавателни документи въз основа само на информация от ПИ. Това означаваше, че разузнавателната дейност на ФБР трябва да бъде просмукана с лойта на клаузите за непоемане на отговорност в случай на съдебно дело. Лигавият им език ми даде да разбера също, че не са намерили нито един съдия, който да им даде заповед за обиск, подслушване на телефон или пък разрешение за поставяне на пасивни монитори и затова се е наложило да прибегнат към тайни методи.

Да се върнем към онова, което исках да кажа: в други съдебни дела на ФБР, като например онова, при което хванаха служители на ПСАЩ, или правителството на САЩ, включително сенатори и конгресмени, че приемат подкупи, ФБР трябва да се съобразява с всички правни норми на вежливостта. Завоите не могат да се секат. В противен случай лошото момченце просто ще си иде свободно.

Такъв беше и този случай. Всъщност ФБР се намираше в порочен кръг. Нуждаеше се от вътрешна информация, която най-лесно може да бъде получена чрез подслушване на телефони, с монитори и други методи на електронното наблюдение. Но съдията беше настоял, че след като към групата не е отправено конкретно обвинение, такива устройства и методи са verbotten^[3].

По тази причина ФБР просто бе отишло и свършило работата без позволение. Но в този случай не можеха да използват нито едно от събраните сведения. Шантава работа, нали? Аз мисля, че е така. Но това се случва, когато лошите имат повече права от добрите. Добрите трябва да играят по правилата. Лошите — не. Познайте кой побеждава най-често.

Продължавах да чета. Видях, че усилията на ФБР са допълнително осуетени, защото АДАМ бяха малка, тясно свързана група. Вероятно се е сформирала подобно на клетка от ислямския джихад — ядро от хора, които се познават от години и които увеличават кръга си много бавно. Трудно е да се проникне в подобни групи, защото всички непознати се посрещат с подозрение. АДАМ — малка клетка от танга — беше изтребена. Но оръжията, продадени от тях в района на Детройт — още бяха в обращение.

Като продължавах да чета, разбирах, че ФБР не само бяха осрали разследването, но бяха прикрили и следите си. Най-компрометиращите документи, които Уондър бе открил, се намираха в нещо, което може да се опише като електронно кошче за боклук. Единствената причина, поради която успя да ги събере, беше, че претърси файловете на ФБР с помощта на рационална програма, която търсеше в „Интелинк“ всякакви файлове или късчета от файлове, в които се споменава думата АДАМ, или Алфа Департамент/Американска Милиция.

Файловете за АДАМ бяха унищожени по електронен път по същия начин, както Оли Норт^[4] и колегите му бяха унищожили компютърните записи в Съвета за национална сигурност, след като действията им станаха център на внимание през 1986 г. Но също както в този случай, унищожен не означаваше непременно невъзвратимо унищожен. Затова Уондър можа да възстанови над 80% от тях — достатъчно, за да получа доста добра идея за това, което федералните знаеха.

Разбира се, че бяха унищожили всичко, което са можели — техните файлове за АДАМ нямаше да издържат никаква критика. Очевидно данните бяха събирани незаконно, а това означаваше, че съдът ще изхвърли през прозореца всяко дело срещу АДАМ. Е, след като Алфа Департамент/Американска Милиция вече не бяха в бизнеса поради прекратяването им от искрено вашия автор, съдебният процес вече не беше част от уравнението.

Имаше и още нещо. Когато гледах протоколите, разбрах, че ФБР е удряло на камък, когато се е стигало до действия срещу тези подстрекателски вътрешни групи, и на практика е било заставено да действа чрез подмолни методи. Това не можеше да се разбере, ако докладите се прочетяха поотделно — трябваше човек да ги подреди един до друг и да разгледа структурата им. А структурата показваше, че всеки път, когато ФБР постигнеше някакъв напредък, получаваше удар и се връщаше назад. Сякаш лошите получаваха информация за работите на ФБР.

Имаше ли къртица^[5] във ФБР? Невероятно беше, но не и невъзможно. Както в ЦРУ и НАСА, във ФБР също имаше някои фурнаджийски лопати през последните години. Е, вътрешната сигурност си беше проблем на ФБР, а не мой. Аз мислех за други неща.

Едно от тях беше тексаският милиардер. Пуснахме името на Л. К. Строхаус. Уондър успя да извлече и възстанови унищожения ПРОРАЗ (протокол от разговор), според който самият Строхаус беше казал на заместник-директора на ФБР по операциите, че „няма никакъв проклет интерес да говори с проклетата (следва нецензурна дума, изтрита) тълпа отцепнически мичигански ненормалници, които действат самостоятелно“.

Не беше ли казала торбата от ФБР в Маями, че не е на разположение? Това не беше просто неразположение, а чист отказ.

Уондър откри друга група файлове, в които се споменаваше името Строхаус, заровени в базата данни на „Интелинк“ в Министерството на отбраната. Но всеки път, когато се опиташе да влезе с взлом, получаваше съобщения за „достъп отказан“. Отказа се след четири опита, за да не предизвика подозрения.

— Тези неща наистина са с ограничен достъп — вероятно имат произволна парола, за която ще ми трябват месеци — каза той.

— Можем ли да направим нещо?

По лицето му с ябълковочервени бузи се разтегна порочна усмивка.

— Да. Имам една-две идеи.

Излезе от „Интелинк“, за да се върне в системата на Военноморската следствена служба. Там използва статута си на свръхпотребител, за да напише кратка програма, която успя да въведе под кожата на „Интелинк“. Нарече я „Троянски кон“. Това представляваше фалшиво искане към всеки, който желаеше информация за Строхаус или група АДАМ, да въведе името и паролата си.

Програмата беше от типа Целувка^[6]. От потребителите щеше да се иска да „въведат име“, а после да „въведат парола“. След това системата щеше да иска да повторят информацията, само че този път тя щеше да бъде отклонена към призрачен файл, който само Стиви Уондър можеше да достигне.

Огледа критично редовете компютърен патагонски, след което пренаписа последните няколко реда, като добави и моето име към списъка на запитванията.

Запитах го за какво е тази програма.

— Виж — обясни той, — когато напишеш паролата си в секретна система, тази парола се кодира в безсмислен код. Когато например написах цилиндър на клавишите, системата не използва тези осем букви, за да ми позволи достъп. Тя ги закодира в нещо, което може да изглежда така — и той написа gqri@vcr на екрана. — След това е сравнила тези букви и символи с главен списък на имена и пароли, регистрирала е данните и ги е одобрила. Тогава получих зелената светлина за влизане в „Интелинк“.

— Е?

— Е, влязох в системата като Джим, системния инспектор.

А, сега разбрах накъде бие. Джим, задникът от Военноморската следствена служба, нямаше достъп до файловете на Л. К. Строхаус. За да ги отворим, щяха да ни трябват други имена и пароли от по-висока категория.

Програмата, която Уондър току-що беше написал, вършеше две неща. Първо, тя щеше да ни поднесе един работен лист от имена и пароли на незакодиран английски. Това щеше да ни позволи да използваме „Интелинк“, както всеки друг потребител, което затрудняваше проследяването ни. Второ, можехме да видим още кой търси същата информация за нещата, които интересуваха и нас. Това беше, като да влезеш и да хвърлиш поглед през рамо — да провериш как си откъм шест, както казват пилотите.