Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (11)

11.

Валеше сняг, когато се преобух в дънки, маратонки и тениска с надпис „Футболист от Отбора на Щат Мичиган“, освободих стаята си в хотела, натоварих багажа си в колата и изхвърчах към Ипсиланти. Пътувах бавно заради гадното време — хлъзгаво шосе с ледени участъци и големи, тлъсти, мокри снежинки от онези, дето се натрупват по предното стъкло, независимо колко силно си пуснал парното. Натрупват се по чистачките и изгарят моторчето им. Имах много време да мисля за ситуацията и никак не харесах резултата от мислите си.

Ако Свещеника и Л. К. Строхаус бяха свързани, то цялата ми работа беше компрометирана още от самото начало и аз бях мъртъв. Но за мен е много важно това, че бях харесал Свещеника. Впечатлил ме беше като един от добрите, а аз рядко греша в тези работи.

Затова може би имаше основание да бъде в Детройт и да не ми казва, че е тук — в края на краищата той беше човекът, на чиято врата пишеше „ГРНБВМ“. Може би е дошъл да види конвенцията, а не Л. К. Строхаус. Може би. А може би не. Въздъхнах и се загледах в чистачките, които се бореха с мокрите снежинки. Мама му стара — бяха ми го наврели.

 

 

Нямаше много работа в оръжейния склад. Уондър и останалите бяха отишли в „Таратайки под наем“, наели две коли за един месец (и платили с една от най-добрите кредитни карти на Фреди Фалшификатора — стандартна оперативна процедура при работа под прикритие), а след това тръгнали направо от метрото в Детройт преди около два часа. Мъгс не беше губил време при разпределянето им. След като разбрал от Гризача и Алигатора, че лошите още не са дошли, той накарал двете животни да заведат всички на разходка, за да не може някой да се загуби в района и да се осере. След това раздал оръжия и фенерчета. После разделил групата на два караула от по двама души — осем часа дежурство, осем почивка.

Купил беше допълнителни батерии за фенерчетата, карти и два петлитрови термоса с горещо кафе. На таблото на колата му имаше преносим полицейски скенер, а в жабката — радиотелефон. Бог да благослови всички старшини. (Да, приятели, този материал сте го виждали и преди и ще го видите пак. И пак.)

Уондър също беше донесъл някои неща. Носеше чифт „Найт инфорсър“ — далекомерен бинокъл с тройно увеличение за нощно виждане, който беше успял да освободи от Обединените нации по време на едно от четирите си пътувания до Ирак под прикритие като инспектор по ядрените оръжия. Сетил се беше и за любимата ми — да не казвам добре износена — кожена палка, както и шепа найлонови ленти за белезници, две ролки залепваща лента и портфейла ми с фалшиви идентификационни карти, който пазя в тайно място под пода на кухнята във вила „Свирепия“ до папката на Пинки от Следствената служба на Военноморските сили. Вечно готов да задоволи нуждите ми да се обличам добре, той беше донесъл и чифт черни бойни дрехи. (Щеше ми се да се беше досетил и за обувките ми. Пръстите на краката ми започваха да замръзват в найлоновите маратонки и вълнените чорапи.) Но все пак в куфара си носеше осем кодиращи радиоапарата с четири комплекта резервни батерии и зареждащи устройства, както и захранван с батерия търсещ маяк/приемник, който бяхме откраднали от Отдела за техническа охрана на Следствената служба на Военноморските сили, разположен в Сграда 22 в щаба на Военноморските сили, когато „Червената клетка“ им направи клизма — което ще рече, учение по проверка на охраната — преди около две години.

А за Дики Коледа беше подранила. Забравих за измръзналите си крака, когато Уондър ми подаде деветмилиметров пистолет „Хеклер и Кох“ с мерник за нощно прицелване „Триджикон“, два пълнителя и КС — сещам се какво си мислите, но това не значи кучи син, а кобур, стандартен за кръста, който беше донесъл специално за мен. Не исках да знам откъде е взел пистолета, но Уондър сам ми поднесе факта, че при получаването му не е извършено престъпление. (Понеже го познавах, проверих дали не се е заключил с пръсти зад гърба си.)

Всъщност не се тревожех за огнестрелните оръжия и мунициите — пред мен имаше цяла една постройка, пълна със смъртоносни играчки, готова за обиране от някой долен обирач като мен. Обърнах се към Уондър:

— Добре, донесъл си ми пистолет. Но ако наистина ме обичаше, щеше да ми донесеш шперцове.

Той завъртя врат наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно, усмихна се зад жълтите си очила за стрелба, бръкна в якето си и извади малък кожен калъф. Разтвори го и с гордост ми показа своята карта от „Американ експрес“ — както и скъпоценните си взломаджийски инструменти.

— Дори не помисляй да ми казваш без какво не би излязъл от дома си — казах. — Вземай две от братчетата си и се хващай на работа.

Девет минути по-късно той, Док, Гадния и Пачия крак се върнаха с достатъчно огнева мощ, че да нарушим повечето, ако не всичките американски закони за оръжията. Изнесоха шест пистолета „Берета“ M-92 — стари пищови, произведени в Италия в края на осемдесетте години и пробутани на частите на Националната гвардия преди пет години, — както и 1000 патрона с калибър 9 мм. Изнесоха също и чифт щурмови пушки M-16 — истински: от напълно автоматичните, а не от онези нещастни полуавтоматични боклуци, за които спорят в Конгреса; тридесет пълнителя с по 20 патрона, две кутии с по 850 патрона 5,56 мм, както и една кутия с трасиращи патрони 5,56 мм.

Пачия крак и Уондър бяха напълнили обемистите си джобове с гранати — десет гранати за контролиране на бунтове, които пръскаха сълзлив газ, а също и дузина зашеметяващи — това, приятели, са гранати, а не зашеметяващи залъгалки. Те са смъртоносни. Носеха и осем бели димки.

Док Трембли изнесе две сачмени пушки „Ремингтън“ 870 за овладяване на масови безредици, сто патрона със сачми две нули за елени, както и четири патрондаша — мама му стара, ако ги прекръстеше на гърдите си, щеше да прилича на шибания Панчо Виля. А поради някакво неразбираемо съображение беше присвоил и двеста халосни патрона 5,56 мм за обучение, каквито използват частите на Националната гвардия за демонстрации. Когато го запитах защо, по дяволите, си е правил труда, ми каза, че ще извади тапите, ще изсипе барута и ще използва чистите, готови за стрелба гилзи за ръчно направените си снайперистки куршуми. Обясни ми с акцента си от Роуд Айлънд, че в наше време месингът става все по-скъп.

А Гадния? Намерил беше малък противотанков юмрук и бе успял по някакъв начин да открие еднокилограмов блок пластичен експлозив C4, половин дузина детонатори с формата на молив, три пружинни ударника, както и петдесет метра препъваща жица в камуфлажни цветове. Откъде, по дяволите, измисля тези работи? Казвам ви, ако някога се пенсионира, може да работи като куче, търсач на бомби.

Имахме четири коли под наем и затова разделихме оборудването между тях и върнахме играчките на Мъгс — под акомпанимента на протестите му.

Снегът продължаваше да вали. Имахме проблем в стил параграф 22. Вижте, ако седите в топла кола с двигател, пуснат на малки обороти, ще изглеждате като хора, които чакат в засада. Но ако изключите двигателя, предното ви стъкло се заледява, страничните стъкла се покриват със сняг и не можете да видите нищо, мамицата му.

Освен това следите от автомобилни гуми се забелязват много по-лесно и ако складът щеше да бъде следен, исках всичко да изглежда така, сякаш наоколо няма никой, а това изключваше наличието на коли наблизо.

Затова взех решение. Наех две стаи в един мотел на четвърт миля от склада. Едната смяна щеше да се настани там. Щяха да бъдат на повикване, но ще могат да поспят, да вземат топли душове и храна. Другата смяна щеше да стои на позиция около склада и да си отваря очите.

 

 

През първата вечер ни измръзнаха задниците без никакви осезаеми резултати освен вкочанените задници. Валя до сутринта — на зазоряване натрупа петнадесет сантиметра, което се отрази чудесно на маратонките ми. Е, поне не носех сандали. Снегът спря към обед, а пътищата бяха почистени преди пиковия час. (В Средния запад това наистина се случва.) Тъй като бяхме почивали осем часа, Уондър, Гадния, Пачия крак, Чери, Мъгс и аз поехме нощното дежурство — 18:00 до 02:00. Разположихме Гадния на един наблюдателен пункт зад удобна боклукчийска кофа. Той възропта, но това нямаше значение. Най-млад беше, а и не усещаше миризми, защото преди няколко години носът му бе смачкан наравно с лицето при едно лошо — да се чете от двадесет метра височина — падане към края на учение по скокове от големи височини с ниско отваряне на парашута.

Гадния беше позициониран на зелено осем отляво на склада.

Зелено осем? Да, това означава, че се намираше отляво на склада, в предната му част.

Нека обясня. При КТ (контратерористичните) операции по принцип групите щурмуват от всички страни. В разгара на битката, когато нещата се объркват — стратегът Карл фон Клаузевиц^[1] от деветнадесети век я е нарекъл la friction — мъглата на битката, — онова, което е отдясно, може да бъде отляво на някой друг. Казвам „Очисти онзи отдясно“, но с другия говорим за противоположни посоки и коефициентът на повсеместна осираемост расте в геометрична прогресия чак до ситуация, в която всичко е осрано без надежда за почистване.

За да предотвратявам такива ситуации, съм измислил едно нещо, което британските специални сили наричат цветови часовников код. (Да — в този случай дори произнасям думите с британски акцент, като на моя британски приятел полковник Мик Оуен, който ръководи поделението за специални мисии и лов на танга.)

Ако разглеждаме всяка една мишена отпред, цветовият код е следният: предната страна е бяла, лявата — зелена, задната — черна и дясната — червена. Средата на бялата зона е шест часа, средата на черната — дванадесет. Боклукчийската кофа на Гадния се намираше в осем часа зелено. Виждате, че така всеки знае точно къде се намира той.

Пачия крак се покачи по една водосточна тръба и седна на покрива с бинокъла за нощно виждане — там нямаше вятър, бих добавил — и обикаляше между бяло пет и седем. Аз и Чери се скрихме в две ремаркета на съседния паркинг, за да сме сигурни, че при нужда ще можем да затворим задната врата, а Уондър играеше на ШНШ — това е шофьор на шефа — и обикаляше района с буика на Мъгс. Как успява този Уондър винаги да се уреди на най-сладката работа?

В 20:10 — това е малко след 8 вечерта по цивилните часовници — по радиото се чу гласът на Пачия крак:

— Един голям „Форд Краун Виктория“ с четирима задници в него спря на бяло шест.

Показах нос от ремаркето.

— Прието.

Настъпи пауза.

— Отминават, карат покрай зелено осем.

Намеси се и гласът на Мъгс:

— Все още нямам приятели нависоко и за първи път използвам клетъчен телефон.

Бог да благослови всички старшини. Виждате — казвах ви, че отново ще срещнете този материал.

Пачия крак отново се обади:

— Завиха и се върнаха. Седят от другата страна на улицата срещу бяло шест.

Уондър каза:

— Видях ги. Я да ги огледам.

Дяволите да го вземат…

— Мама му стара, Уондър, чакай.

Твърде късно беше. Видях как колата мина покрай нас. Това означаваше, че буикът вече не може да се използва. Ако минеше отново, значи ще се издаде. Гласът на Уондър се чу високо и ясно:

— Да, четирима задници. Двама черни и двама бели.

— Благодаря, но няма за какво. — Не разполагахме със средства, за да си играем така. — По дяволите, Уондър, чакай, докато ти кажа да действаш, мама му стара!

В гласа му дори долових вина:

— Извинявай, капитане.

Пет минути по-късно дочух гласа на Мъгс:

— Няма да повярваш какво ще ти кажа.

Честно казано, беше ми достатъчно студено, за да повярвам почти всичко.

— Казвай.

— Колата е регистрирана на шибаната полева служба на ФБР в Детройт.

Федерали? Това ме сепна. Кой ли знаеше, че съм тук? Е, Л. К. Строхаус знаеше, че съм в Детройт. Но само Свещеника — който се беше промъкнал в града — знаеше, че душа из Ипсиланти. Може би това е случайност — ФБР само проверяваха оръжейните складове, защото напоследък имаше много кражби.

Приятели, вие знаете не по-зле от мен, че в моята работа няма случайности. Дори ми мина през ума, че изобщо не се интересуват от крадени оръжия, а от бивши престъпници като мен, които може да се крият наоколо.

Но аз имах предимство тук.

— Мъгс…

— Казвай.

— Можеш ли да ги провериш със скенера — виж какво правят тук, дяволите да ги вземат.

— Дадено.

Вятърът се усили. Свих се в ремаркето и започнах да чакам.

Дванадесет минути по-късно Мъгс се обади:

— Начукаха ни го. Трябва да са на някаква кодирана тактическа честота, защото не мога нищо да хвана, а изтърках шибаните копчета на скенера.

Дотук с технологиите.

— Капитане… — отново чух Пачия крак.

— Да.

— Втора кола — комби — току-що паркира в горния край на червената алея под мен и е с лице към един часа. Мисля, че и вътре има четирима.

Понечих да кажа нещо, когато Пачия крак ме прекъсна с пресипнал шепот:

— Трети автомобил. Фургон. Виждам двама. Карат към черно единадесет, покрай теб.

Това си беше шибана засада. Не можеше да е друго.

— Дръж ме в течение.

Отново се прибрах дълбоко навътре в ремаркето, просто за в случай, че задниците носеха бинокли за нощно виждане.

По дяволите — предстоеше дълга, студена нощ. Нека поясня случая. Предстоеше дълга, студена нощ за нас. За ФБР предстоеше дълга топла нощ.

Защо казвам това ли? Защото те седяха в проклетите си коли с включени двигатели и парно и със затворени прозорци, от което, разбира се, се виждаха като щръкнали измръзнали пишки, каквито са.

Е, честно казано, приятели, засадите не се правят така. Не, ако всъщност искаш да заловиш лошите. Защо? Защото, ако мистър престъпник има коефициент на интелигентност над 10, ще обиколи района. А когато го направи, ще види тълпа задници, седнали в автомобилите с включени на празен ход двигатели и с множество антени по необичайни места — превозни средства, които, както вече обясних, се виждат много лесно през зимата, — и ще си вдигне така добре познатите гълъби.

Погледнах часовника си. 20:35. Все още беше рано — по четрилентовия булевард пред склада се движеше стабилен поток от автомобили. Магазинът „7-11“^[2] надолу по улицата въртеше пъргав бизнес. Ако аз бях от лошите, нямаше да атакувам това място до след полунощ, когато нещата утихнат. Това ми даваше малко място за движение.

Досетих се за още нещо.

— Мъгс?

Гласът му веднага отговори:

— Да, Ричард, прогнил заднико.

Ех, още ме обичаше.

— Има ли нещо друго на скенера, старшина?

— Не. Обичайния радиотрафик. Един полицай от щатската полиция намерил открадната кола при Милано. Имаше сбиване в една пицария в района Ан Арбър.

— А има ли нещо за нашите приятели тук, в Ипсиланти?

— Доста активна дейност с код 6 в „Кентъки фрайд чикън“ на шосе 23 — Мъгс използваше полицейски жаргон, за да ми каже, че тълпа сини ризи си купуваха вечеря на щанд на KFC — и някакъв идиот се хлъзнал върху заледен участък и спрял в двора на някой си — докарали са кола на пътна помощ. Но освен това няма нищо. Тихо е.

— Това как ти се струва? — попитах Мъгс.

Замълча и помисли, преди да отговори.

— Сега като ми казваш, мисля, че е странно, Ричард. Много странно.

И аз бях помислил точно същото. Нека обясня защо. Вижте, обикновено ФБР координира всичките си ходове с местните сили на реда. Това е така, защото в миналото е имало някои доста неприятни тестикулни сътресения между местните полицаи и специалните агенти, когато лявата топка не се люлее в посоката на дясната.

В наше време ФБР трябваше да уведомява местните сили на реда за всяко мероприятие и да иска подкрепа — освен в онези малко случаи, когато се смята, че местните са част от проблема.

Освен това съществува и втори факт — повечето полицаи са известни с бъбривостта си кучи синове. По време на засади винаги са на радиото — майтапят се един с друг, пускат клюки, разказват си мръсни полицейски вицове и си бъбрят. Сякаш подслушваш някаква проклета дуплексна линия. Дори ако колите на ФБР поддържат радиотишина на тайните си засекретени тактически честоти, местните си говорят.

Но тази вечер нямаше приказливи полицаи. Смених честотите и събудих Док Трембли в мотела. От тона му съдех, че сигурно беше сънувал двумесечния си еротичен сън.

Мърмореше. Сърдеше се. Оплакваше се. Нарече ме beahyiem — жаргон от улиците на Кайро за човек, който е такъв шибан идиот, че дори не може да ходи сам, — но стана от леглото и събуди останалите мои весели мародери.

Не исках да поемам никакви рискове. Уондър и Мъгс бяха преминали покрай форда. Едно второ преминаване можеше да ги издаде. Но ние имахме четири коли под наем. Исках момчетата ми да опаковат багажа си бързо — нямаше смисъл да рискуваме управителят на мотела да си помисли, че сме подозрителни задници и да потърси местните полицаи. Ако имаше подкрепящи полицейски екипи, щях да знам нещо. Ако нямаше, то значи агентите действаха самостоятелно.

Това тайна операция ли беше? Несъгласувана маневра? Или тези момчета просто се опасяват за сигурността и изолират местните, защото те биха ги издали?

 

 

Получих отговора след седемнадесет минути. На сцената нямаше местни полицаи. Ако някой можеше да забележи полицай, то това беше Шепард Алигатора, защото той е един от тях, и Алигатора обяви квадратната миля около склада за оръжие сто процента свободна от полицаи.

Това означаваше, че беше време да получа доклад за ситуацията — или на технически тюленски език: да разбера какво ставаше, мамицата му?

— Пачи крак…

— Капитане…

— Ще разузная тези задници. Провери фургона на черно единадесет.

— Разбрано.

Чаках.

— Още седи там, на петнадесетина метра от задната врата.

Отминали са ме доста.

— Накъде гледат?

— Към задната врата, капитане. Точно към нея. Перпендикулярно.

— Ами комбито? — И проклетото комби не се виждаше.

Настъпи моментна пауза.

— Червено четири — прошепна Пачия крак. — Успоредно на червената стена, с лице към задната ограда.

Това не беше хубаво. Ако визуалните им линии бяха добре съобразени, щяха да забележат как се движа.

Само че бях истински внимателен. Изпълзях до вратата на ремаркето, която гледаше към задната ограда. Въпреки че не виждах фургона, аз знаех, че се намира на около двадесет и пет метра назад и наляво от мен. Комбито беше на тридесет и пет, може би четиридесет метра от другата страна на паркинга.

Проверих как е ляво на борд на ремаркето. Едно второ полуремарке беше паркирано на пет-шест метра успоредно на моето. Показах нос около страничната стена и не видях нищо нередно.

— Тръгвам. Вие, момчета, наблюдавайте шестицата ми.

Благодарих на Бога за малките му добрини, защото едно трето полуремарке — този път стоманено и плоско — блокираше пряката видимост на комбито. Е, поне първите няколко метра от това малко приключение щяха да са лесни.

Погледнах часовника си. 21:15. Опипах се, за да проверя дали ножът ми „Емерсън CQC-6“ за близък бой е надеждно закрепен за колана ми и дали по мен не дрънкат разни боклуци и няма да вдигат шум, когато се движа. След това пъхнах радиотелефона в джоба върху бедрото на панталона си и съвсем внимателно се изтърколих, спуснах се на земята и се притаих в сянката до дясната двойка колела, за да видя дали от комбито няма някакви реакции. Не забелязах такива.

Добре. Внимателно започнах да лазя през гореупоменатите шест метра замразена киша до съседното ремарке, удряйки коляното си в голямо колкото пъпеш парче лед. Разбрах колко лесно ще ми бъде. Претърколих се под калобрана отдясно на борд, превит от болка, изпълзях на колене и лакти между двете оси, като през цялото това време псувах и ругаех безмълвно, и като използвах полуремаркето за прикритие, напреднах още десет метра. Лежах под пода, пред опорната стойка в носовата част на ремаркето и назад от предната му стена, заслушан в болезненото пулсиране на коляното си и ускореното си сърцебиене, и си мислех, че животът е страхотен.

Имаше разстояние от два метра между носа на плоското ремарке и следващото полуремарке — стоманена платформа, по диагонал оттук, обърнато точно срещу комбито, но на тридесет метра от него. Ако се придържах към далечната страна и се движех мнооого бавно, може би щях да успея да мина незабелязано.

Пропълзях шестте метра разстояние на лакти, пъхнах се под опашната част на ремаркето и се свих между огромните две оси. Точно в този момент вътрешните светлини на комбито светнаха — защото някой отвори вратата от другата страна на шофьора.

О, мама му стара. Свършено е с Дики.

Огледах се за изход. Нямаше такъв. Погледнах нагоре. Видях три прекръстени щанги около осите и се вдигнах на тях, като ги обвих с ръце и крака и увиснах надолу като някакъв шибан ленивец.

Вратата се затвори и светлината угасна. Дочух скърцане на крака върху добре стегнатия сняг, които приближаваха към мен. Опитах се да стана невидим.

Движението спря. След това дочух друг звук — познат ми беше, но не можех да го определя. До момента, в който кучият син се изпика на шибаната задна гума на по-малко от метър от мястото, където се криех.

Задържах се, докато той се върна до комбито и се качи обратно в него. Когато вратата се затвори и вътрешната лампа угасна, тръгнах — бързо. Щяха да минат десет секунди, през които нямаше да виждат в тъмното заради лампичката в купето. Когато лампичката светна, аз се пуснах от щангите и като змия се промъкнах край задната страна на ремаркето, докато се скрих от комбито. Ако аз не можех да ги виждам, то те също не можеха да виждат мен.

Оставаха ми още десет метра през открито пространство. Преминах ги бавно, внимателно, сантиметър по сантиметър, докато намерих убежище зад един двутонен транспортен камион на около петнадесет метра зад вратата на шофьора на фургона.

Добрата новина беше, че заемах позиция в зоната, от която не можеха да ме видят в огледалата на комбито. Лошата новина беше, че ако исках да се приближа повече, трябваше да мина през зона, в която шофьорът можеше да ме види.

Откъде знаех това ли? Просто е. Вече почти различавах силуета на лицето му в огледалото за обратно виждане. А ако виждате някого в огледалото, то и той може да ви види.

Приклекнах до една огромна гума, извадих радиото, включих го — внимателно, за да не ме издаде щракването — и прошепнах:

— Гаден.

— Да.

— Можеш ли да се заемеш с онзи до шофьора на фургона?

Настъпи кратка пауза.

— Да.

— Когато дам сигнал.

— Ясно.

Вижте, бях разбрал нещо по време на дългото пълзене. А то беше, че всичките коли, участващи в засадата, не се виждаха помежду си. Фургонът не виждаше комбито, а фордът отпред не виждаше нито фургона, нито комбито. Това беше огромна тактическа грешка, която ми позволяваше да ги елиминирам една по една — ако това исках да правя.

В този случай обаче аз просто исках да видя какво, по дяволите, имаше във фургона — и кои бяха тези задници.

Приближих се директно иззад фургона, като се движех бавно, предпазливо, тихо на лакти и колене. Всички допълнителни шумове, които може да съм направил, бяха предвидливо елиминирани от двамата задници на предните седалки, защото двигателят мъркаше с приятен звук и парното беше пуснато докрай.

От мястото, където пълзях, виждах Гадния. Той беше излязъл от позицията си зад боклукчийската кофа и се приближил до предната част на фургона — в мястото, където не могат да го видят. Отпуснах се на земята. Гадния направи същото. Показах му кожената си палка. Той ми показа десния си среден пръст.

Аз му отговорих със свити в кръг палец и показалец, което означаваше, че всичко е наред в Лондон и че той е един задник в Рио. След това вдигнах глава и сложих ухо на вратата. Говореха си, макар да не разбирах нищо конкретно, защото радиото на фургона също свиреше и музиката заглушаваше думите. Какви бяха тези, аматьори ли?

Отново легнах, показах радиото си и след като Гадния го притисна до ухото си, натиснах бутона и казах:

— На три…

Той вдигна палец, заобиколи носа на фургона и отиде точно зад вратата на пътника.

— Едно.

Плъзнах гръб по страничния панел и посегнах към дръжката на вратата с дясната си ръка, а в лявата стисках радиото и палката, която бях извадил от джоба на униформата си.

— Две.

Оставих радиото и се нагласих, за да мога веднага като отворя вратата, да бръкна вътре, да хвана шофьора и да го смълча.

Прошепнах като суфльор „три“ достатъчно силно, за да може Гадния да ме чуе, след това протегнах ръка, хванах дръжката и отворих вратата. Виж ти пълна изненада. Стиснах онзи боклук за шибаното гърло, преди да успее да реагира, праснах го с палката два пъти, преди да успее да види лицето ми, той припадна и аз го свалих на земята. Мисията изпълнена.

Само че не беше изпълнена, защото Гадния все още не беше праснал горната част на главата на пътника. Всъщност никакъв го нямаше.

Как знаех това ли? Знаех го, защото гореупоменатият пътник ме връхлиташе като шибания бърз влак, размахал ръце и крака като буталата на парен двигател, докато се прехвърляше през седалката към мен.

Погледнах край него и видях Гадния с изписано на лицето абсолютно лайнарско разочарование, който се опитваше да отвори вратата. Тя, разбира се, беше надеждно заключена отвътре.

След това видях лицето на пътника, който се хвърли към гърлото ми с протегнати ръце. Беше Дъг Докинс. И не изглеждаше никак радостен, че ме вижда.