Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (16)

16.

Излязохме от канала точно по разписание, намерихме „Хелън Г. Кели“, тръгнала почти точно на запад от Тампа, и малко изостанахме, когато тя зави леко на север, като струята след нея прорязваше един мързелив откос през просторната, дълбока шир на Мексиканския залив. Бяхме хвърлили лодката зад борда веднага, след като излязохме извън вълнолома, и сега я влачехме след себе си, за да си освободим повече място на палубата. Това беше идея на Гроус.

— Траулерите винаги теглят лодките си — изръмжа той. — Така никой няма и да се заинтересува от нас.

Затова завързахме едно петнадесетметрово въже за носа на надуваемата лодка, метнахме я и я оставихме да се вози след нас.

Яхтата със своя голям, плосък трюм като на траулер и високо разположена кабина пореше вълните с лекота и грация. Направена беше не за скорости, а за комфорт и издръжливост — истинска старомодна яхта. Кушетката в главната кабина беше тапицирана, а не с дунапрен. Стъклото беше дебело и затъмнено. Мебелите, чак до вградените вази от шишета будвайзер, в които Гроус събираше колекцията си от пръчици за разбъркване на коктейли, бяха изработени по поръчка. Ламперията, палубата и орнаментите бяха от истинско тисово дърво.

Камбузът бе малък, но функционален, въпреки че двамата с Док щяхме да се стесним доста, за да сготвим за единадесет души. Гроус беше натъпкал яхтата с човешки удобства. Имаше микровълнова печка, телевизор, а дори и компактдиск и дискове с най-големите шлагери на Монтовани. Най-хубавото от всичко бяха двата допълнителни хладилника, които той беше вградил в главната каюта и в които се събираха шест каси бира при постоянна температура от пет градуса.

Гроус, с вездесъщата кутия бира „Куърс“ в голямата си лапа, седеше като истински aristocratio в капитанския си стол и поддържаше разстояние от десет до петнадесет хиляди метра до снабдителния кораб пред нас, като напредваше или изоставаше с леки и бавни тласъци. Бяхме твърде малки, за да ни забележат, освен ако нямаха оборудване, каквото използват Военноморските сили или Бреговата охрана. Но пък те бяха достатъчно големи, за да можем ние да ги виждаме на модерния радар на Гроус.

Навигацията не представляваше проблем. Можехме да ги следим по картите си, като нанасяме курса им спрямо нашия и като използваме спътниковия целеуказател на Гроус заедно с радара. Гроус ни определи вахти — четири часа пост, осем часа почивка — точно както на боен кораб.

На какъвто всъщност се намирахме. По време на първата вахта работехме върху оборудването си, зареждахме пълнителите, нагласявахме заряди и импровизирани експлозивни устройства, почиствахме оръжието си и го предпазвахме от соления въздух. В края на краищата това бяха пистолети „Берета“ на американската армия, а не обичайните за нас „Хеклер и Кох“ и се нуждаеха от нежни и любещи грижи, за да не заядат в критичен момент. Ако бяха „Хеклер и Кох“, можехме да ги влачим цяла седмица зад кърмата, и пак да ги съсипем от стрелба, ако прокараме парцал през цевта им и използваме сухи патрони.

Докато Док беше на руля, а аз изпълнявах ролята на навигадател, Гроус и Пачия крак използваха част от алпинисткото въже и мрежата за риба тон, за да направят стълба. Всъщност тя приличаше по-скоро на онези мрежи, по които морските пехотинци се спускат в корабите, отколкото на стълба за потайно нападение. Но както вероятно вече сте чули от своите британски приятели, просякът няма право на избор.

Когато вахтата отново се смени, аз се опънах на възглавниците на задната палуба за дрямка в късния следобед. През полузатворените си клепачи гледах как Малката бира се набира по въжето към лодката, за да може да се просне соло в нея. Усмихнах се на неговата изобретателност. Човек трябва да си намери свое място на кораба — някъде, където да може да се скрие и да остави света назад. За някои това е арестът, за други — коридорите в носа или кърмата. В подводниците съм виждал как матросите се пъхат в ракетните тръби, за да търсят усамотение. Това не е игра. Службата на кораба е изпълнена със стресови, а понякога и трудни за психиката ситуации. Около теб винаги има хора. Никаква самостоятелност. Нито в тоалетната, нито в банята, нито дори в койката. Затова си намираш местенце, което си е само твое — лично, тихо местенце, където можеш да останеш сам с мислите си.

Излегнах се и напълних дробовете си с чудния солен морски въздух. Времето беше идеално — спокойно, вълните се движеха в наша посока, имаше лек източен вятър, доста слънце и високи облаци. Веднага след като загубихме от очи брега, свалих бинтовете от лицето си и метнах във водата шибания черен дроб. Изпитах страхотно усещане от слънцето върху кожата си. Затворих очи и сънувах тюленски сънища за студена бира и горещи жени.

Казвал ли съм ви колко вредна е кофа студена морска вода за един класически възбуден хуй по време на боен сън? Ако не съм, нека ви кажа — увяхващо е. Избърсах водата от очите си, изправих се и погледнах към Уондър и Алигатора — хилещите се престъпници, които се бяха промъкнали към мен и ме бяха измокрили добре.

Усмихнах се. В края на краищата и аз разбирам от шеги. Надявах се, че Алигатора също разбира. Защото го хванах за яката и колана, избутах го до парапета и го метнах зад борда. След това се обърнах към Уондър с поглед, в който се четеше мисълта за доброжелателно убийство.

Уондър не ме чака — освободи се от портфейла, часовника и очилата си за стрелба и скочи без увещаване. Падна във водата като топка. Талантлив човек е той. Изведнъж на кораба ДТГНМ беше дошло време за игра. Гадния, Чери и Док излетяха от главната кабина. Док крещеше:

— Хвърляне и изваждане!

И тримата ме награбиха. Затъркаляхме се по палубата. Гризача и Пик протегнаха ръце да ме хванат. Трима лежаха на краката и двама на ръцете ми и известно време ритах, крещях и се въртях достатъчно, че да ги държа настрана от себе си. Но когато Пачия крак се присъедини, не можех да направя нищо, освен да приема съдбата си с грация — и да помъкна със себе си колкото се може повече кучи синове.

— Мамка виии… — Стиснах Док яко за врата с дясната си ръка и прегърнах с лявата Гадния. Голите ми крака се хлъзгаха по мократа палуба от тисово дърво, но ги размахвах, докато успея да стигна до перилата, след което се вдигнах, прехвърлих — и цопнах във водата с двамата си неволни заложници.

Пуснах ги и се изтласках на повърхността, като изплюх вода и наблюдавах как ДТГНМ отмина. От мостика Гроус ми показа среден пръст, след което завъртя кормилото и приближи.

Промяната в курса обезпокои Малката бира, който седна в лодката, разтърси се, за да се събуди, проумя ситуацията и размаха показалец като някой овцифер от второкласен филм, сигнализиращ кавалерийска атака. Яхтата се оживи, въжето се изопна и Малката бира се наведе над борда — човешка примка, която да ни изтегли в лодката, като минава край нас.

Док беше най-близо. Когато яхтата го отмина, той се изхвърли нависоко, но Малката бира не хвана протегнатата му ръка, а го прасна по гърлото с една ръка, от което той се разкрещя и размаха крака и ръце, и го захвърли на борда. Док падна напред с носа. Отскочи от пода, излетя с мустаците напред към тежката шперплатова дъска на кърмата и изчезна. Ако кучият син е припаднал, така му се пада.

Но Док е жилав като всеки един герой от рисуван филм. Затова достатъчно бързо се съвзе, когато Малката бира изля една манерка с вода върху него. Стиснал глава като човек с лош махмурлук, той пропълзя до носа на колене, хвана се за въжето, прехвърли се през борда, скръсти крака надеждно около въжето и като се теглеше с ръце, увиснал надолу, се добра до яхтата и се прехвърли през кърмата, като си помагаше с крака да не попадне под винтовете.

Това беше първото минаване. Гроус направи една осмица и се върна за останалите. Малката бира улови Уондър и Алигатора с лекота. Алигатора успя да измине опасния път до яхтата, като се фрасна само два пъти. Уондър нямаше чак такъв късмет. Въжето увисна и тъповатият на вид бивш морски пехотинец потъна под водата в продължение на цели двеста метра, преди най-после да прехвърли тялото си над перилото, да падне на кърмата и да започне да плюе вода.

Беше мой ред. Гроус направи нов кръг, като изпрати лодката в широк кръг, след което я дръпна обратно на линия. За да направи нещата по-интересни, даде малко повече газ. Видях лапата на Малката бира, неговите малки силни пръсти, готови да ме стиснат за гърлото и насочени към мен на двадесет сантиметра над водата.

Не става. Аз си харесвам адамовата ябълка и искам да ми остане ненатрошена. Рязко дръпнах глава назад, вдигнах лявата си ръка, хванах дланта му със своята и го метнах назад. Той не очакваше това. Беше готов за вдигане и хвърляне, но вдигнатият и хвърленият се оказа той.

Малката бира може да е имал необходимата опора, но аз имах тежестта. Тялото ми действаше като шибана морска котва и повлече бедния задник по лодката, като го фрасна в транеца, прехвърли го над извънбордовия двигател (чийто кормилен лост, разбира се, го улучи право в топките) и го изтегли във водата.

Гроус отпусна газта и яхтата най-после забави ход, след което спря на около двеста метра от нас, където започна да се люлее върху леките вълни. Започнах да плувам към нея странично. Малката бира, като плюеше и си мърмореше неразбираеми сладки неща — несъмнено вулгарни пожелания относно моите предци, — ме последва.

След като най-после времето за упражнения и игри за деня приключи, се изсушихме, хапнахме и започнахме да мислим сериозно. Сега, ако сте внимателен и паметлив читател, ще си спомните, че преди няколко страници споменах определени условия от тип ЯЛИЛПЛ, при които действаха нашите стари приятели Л. К. Строхаус и Дъг Докинс. Искам да си припомните ЯЛИЛПЛ едно.

Ако искате, потърсете ЯЛИЛПЛ напред. Добре, добре — мързеливи сте. Както старшината казва на мичманите с жълто около топките:

— О, позволете да ви изпълня с тези знания, сър.

(В случай че не сте разбрали — и мичманите никога не разбират, — старшината хич не го е еня за този сър.)

ЯЛИЛПЛ едно е, че докато лошите искат да ме очистят, те трябва да го сторят тихо и/или насаме.

И сега, нежни читатели, след като сме подготвили сцената, позволете да ви водя със себе си и с хода на мисълта си, докато се наливахме с бира и преговаряхме нещата.

Първо, беше ни съвсем лесно да следим жертвата си по целия път от Мотаун до Тампа, нали? Искам да кажа, че мистър Мърфи го нямаше никакъв. Но мистър Мърфи, както знаем, е винаги наоколо. Хм-м-м-м.

Съвпадение? Случайност? Вие какво мислите?

Второ. Корабът „Хелън Г. Кели“, който бумтеше на петнадесет хиляди метра пред нас, беше странно тих. Гроус каза, че няма никакви разговори по радиото, а той следеше късите, дългите и средните вълни и целия спектър на УКВ и свръхвисоките честоти на своя дигитален и бръмбъзален радиоскенер, който хващаше полицейските честоти, военноморските, честотите на метеорологичните станции, та дори и тези на шибания духов оркестър, стига да духа с достатъчна честота.

Това беше много странно. В края на краищата от опит зная, че моряците са приказливи, особено ако радиоефирът до морския бряг е свободен, те обичат да размахват устни. Но не и тук. Хмм.

Съвпадение? Случайност? Вие какво мислите?

Трето. Помислете си кое е идеалното място да отстраните веднъж и завинаги този неприятен, засилващ се проблем, наименуван Марчинко. Имам предвид да го махнете. Да се отървете. Да го пратите на дъното. Да го елиминирате. Да го деасемблирате.

Ето три варианта за размисъл: Първи — натоварено междущатско шосе. Второ — центъра на претъпкан град. Трети — двеста мили навътре от морския бряг, на борда на нефтена кула, която познавате добре, а аз не познавам изобщо. Хм-м-м-м.

Съвпадение? Случайност? Вие какво мислите?

Да. Правилно. И аз мисля така.