Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 146 гласа)

Шеста глава

Снегът заваля внезапно. Тръгнах от къщи под яркосиньо небе, а половин час по-късно замъкът приличаше на украса за торта върху дебел слой бяла глазура.

Вървях с усилие по алеята към къщата. Обувките ми затъваха в снега и почти не чувствах пръстите на краката си. Треперех от студ под тъничкото си палто от китайска коприна. Едри бели снежинки извираха от металносивата безкрайност и скриваха Гранта Хаус, притъпяваха звуците и създаваха усещането, че времето е забавило неестествено хода си. Колите преминаваха отвъд добре поддържания плет с новопоявила се предпазливост, минувачите се подхлъзваха и възклицаваха уплашено по тротоарите. Придърпах шала върху носа си, щеше ми се да бях облякла нещо по-подходящо от балетни пантофки и къса кадифена рокличка.

За моя изненада, вратата отвори не Нейтън, а бащата на Уил.

— Той е в леглото — обясни и надникна през верандата. — Не се чувства добре. Чудех се дали да не се обадя на доктора.

— Къде е Нейтън?

— Има свободна сутрин. Разбира се, трябваше да е точно днес. Проклетата сестра от агенцията дойде и си тръгна за отрицателно време. Ако тоя сняг продължи, не знам какво ще правим. — Сви рамене, за да покаже, че е безсилен пред обстоятелствата, и изчезна по коридора, явно облекчен, че може да прехвърли отговорността на друг. — Знаеш от какво има нужда Уил, нали? — извика през рамо.

Свалих си палтото и обувките и тъй като знаех, че госпожа Трейнър е в съда (тя отбелязваше датите в дневник в кухнята на Уил), сложих мокрите си чорапи да съхнат на радиатора. В кошницата с изпраните дрехи имаше чифт чорапи на Уил и ги обух. Изглеждаха смешно големи, но беше истинска благодат да си с топли, сухи крака. Уил не отговори, когато извиках, затова след известно време му приготвих питие, почуках тихичко и пъхнах глава през открехнатата врата. В дрезгавата светлина успях да различа само очертанията му под юргана. Спеше дълбоко.

Отстъпих крачка назад, затворих вратата и се заех със сутрешните си задължения.

Майка ми изпитваше почти физическо удоволствие, когато вкъщи всичко светеше. Вече цял месец обирах с прахосмукачката и чистех всеки ден и пак не виждах какво му е толкова хубавото. Подозирах, че в живота ми едва ли ще има момент, в който не бих предпочела някой друг да чисти вместо мен.

Ала в ден като днешния, когато Уил бе прикован към леглото, а светът навън сякаш бе замрял, виждах, че движението от единия край на пристройката до другия ми носи особено успокоение. Докато обирах праха и лъсках с полиращия препарат, носех радиото си от стая в стая и го пусках тихо, за да не безпокоя Уил. От време на време надзъртах през вратата, колкото да се уверя, че диша, и чак когато стана един часът, а той още не се бе събудил, започнах малко да се тревожа.

Излязох да напълня кошницата с цепеници и видях, че има поне една педя сняг. Приготвих прясна напитка за Уил и почуках. Втория път почуках силно.

— Да? — Гласът му беше дрезгав, сякаш го бях събудила.

— Аз съм. — Когато не отговори, казах: — Луиза. Може ли да вляза?

— Спокойно, няма опасност да ти се нахвърля.

В стаята беше сумрачно, завесите още не бяха дръпнати. Влязох и изчаках очите ми да свикнат със здрачевината. Уил лежеше на една страна, ръката му бе свита под него, сякаш да се подпре, както беше и предния път, когато погледнах. Понякога бе лесно да забравиш, че той не може да се обърне сам. Косата му стърчеше от едната страна, завит беше добре с юргана. Миризмата на топъл немит мъжкар изпълваше стаята — не неприятна, но малко стряскаща, като началото на работен ден.

— Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли си напитката?

— Искам да си сменя позата.

Оставих чашата на един скрин и приближих до леглото.

— Какво… какво искаш да направя?

Той преглътна внимателно, сякаш го болеше.

— Повдигни ме и ме обърни, после вдигни горната част на леглото. Тук… — Кимна ми да приближа. — Пъхни ръце под моите, сключи ги на гърба ми и се опитай да ме повдигнеш. Подпри се на леглото, така няма да си напрягаш гърба.

Не можех да се преструвам, че не ми е неловко. Посегнах към него, миризмата му изпълни ноздрите ми, топлата му кожа докосна моята. Не бих могла да бъда по-близо, освен ако не започнех да му гриза ухото. Тази мисъл ме смути и ми беше трудно да се овладея.

— Какво?

— Нищо. — Поех си дъх, сключих ръце и се наместих така, че да го хвана удобно. Беше по-широкоплещест, отколкото очаквах, и сякаш по-тежък. После, след като преброих до три, го повдигнах.

— Исусе! — простена той в рамото ми.

— Какво? — Насмалко да го изпусна.

— Ръцете ти са ледени.

— Е, ако си беше направил труда да станеш от леглото, щеше да знаеш, че навън вали сняг.

Казах го с шеговит тон, но изведнъж осъзнах, че кожата му под тениската е гореща — осезаема топлина и сякаш идваше някъде дълбоко отвътре. Той простена леко, докато го нагласях върху възглавницата, затова се опитах да действам по-бавно и внимателно. Посочи ми дистанционното, което щеше да изправи главата и раменете му.

— Но не прекалено — промърмори той. — Завива ми се свят.

Включих нощната лампа въпреки протеста му, за да видя лицето му.

— Уил… как си? — Трябваше да го повторя, преди да ми отговори:

— Не е най-добрият ми ден.

— Искаш ли болкоуспокоителни?

— Да… от силните.

— Може би няколко парацетамола?

Той се облегна на хладната възглавница с въздишка.

Дадох му високата чаша и го гледах как преглъща.

— Благодаря — каза и изведнъж се почувствах неловко.

Затвори очи и известно време просто стоях на вратата и го наблюдавах, гърдите му под тениската се издигаха и спускаха, устата му беше леко отворена. Дишането му бе плитко и може би малко по-затруднено от обикновено. Но никога не го бях виждала извън количката и не знаех дали не се дължи на това, че е легнал.

— Върви — промърмори той.

Оставих го сам.

 

 

Четях си списанието и вдигах глава само колкото да видя как снегът се трупа все повече около къщата и пълзи в пухкава маса към перваза на прозореца. Мама ми изпрати съобщение на мобилния в 12:30 ч., за да ми каже, че татко не можел да изкара колата на пътя. „Не си тръгвай, без първо да ни позвъниш“ — нареди ми тя. Зачудих се какво възнамерява да прави — да изпрати татко с шейна и някой санбернар?

Изслушах новините по местното радио: задръстванията по магистралата, спирането на влаковете и временното затваряне на училищата, предизвикани от неочакваната снежна буря. Отидох пак в стаята на Уил и отново го погледнах. Цветът му не ми хареса. Беше блед, върху бузите му бяха избили червени петна.

— Уил? — прошепнах.

Той не помръдна.

— Уил?

Усетих лек пристъп на паника. Произнесох името му два пъти на висок глас. Нямаше отговор. Накрая се наведох над него. Лицето му бе застинало, гърдите му не помръдваха. Дъхът му. Трябваше да проверя дъха му. Приближих лице до неговото и когато не улових дъх, протегнах ръка и го докоснах нежно по челото.

Уил трепна и отвори рязко очи, само на сантиметри от моите.

— Извинявай. — Отскочих назад.

Той примигна и огледа стаята, сякаш е бил някъде много далеч.

— Лу е — обясних, не бях сигурна дали ме е познал.

На лицето му се изписа леко раздразнение.

— Знам.

— Искаш ли супа?

— Не. Благодаря ти. — Той затвори очи.

— Още обезболяващи?

Върху скулите му бе избила фина пот. Протегнах ръка, юрганът му беше доста топъл и влажнееше. Притесних се.

— Трябва ли да направя нещо? В случай че Нейтън не успее да дойде?

— Не… Добре съм — промърмори той и отново затвори очи.

Прегледах папката, опитвайки се да разбера дали не пропускам нещо. Отворих шкафа с лекарствата, кутиите с гумени ръкавици и марлите и осъзнах, че нямам и най-малка представа как да ги използвам. Позвъних по интеркома, за да говоря с бащата на Уил, но звънът отекна в празна къща. Чувах ехото в другото крило.

Канех се да позвъня на госпожа Трейнър, когато задната врата се отвори и се появи Нейтън, увит в няколко ката дебели дрехи, с вълнен шал и шапка — лицето му едва се виждаше. С него нахлу вълна от студен въздух и лека снежна вихрушка.

— Здрасти.

Отърси снега от ботушите си и хлопна вратата след себе си.

Сякаш къщата изведнъж се пробуди от дълбок сън.

— Слава богу, че си тук! — възкликнах. — Той не е добре. Спа цялата сутрин и не е пил почти нищо. Не знаех какво да правя.

Нейтън се изхлузи от палтото си.

— Трябваше да вървя пеш дотук. Автобусите не се движат.

Заех се да му правя чай, а той отиде да види Уил.

Върна се още преди водата да заври.

— Той гори — промърмори. — Откога е така?

— Цяла сутрин. И аз мислех, че е топъл, но ми каза, че искал само да спи.

— Исусе! Цяла сутрин? Не знаеш ли, че той не може да си регулира температурата? — Нейтън ме избута и зарови в шкафа с лекарствата. — Антибиотици. От силните. — Взе едно бурканче, извади таблетка и започна да я троши яростно в хаванчето.

Стоях край него.

— Дадох му парацетамол.

— Все едно си му дала ментов бонбон.

— Не знаех. Никой не ми каза.

— В проклетата папка е. Виж, Уил не се поти като нас. Всъщност изобщо не се поти от гърдите надолу. Това означава, че и при най-леката настинка температурата му се качва до небесата. Иди да намериш вентилатор. Ще го сложим в стаята, за да го охладим. И влажна кърпа, да я увием около врата му. Не можем да го откараме в болницата, докато не спре снегът. Тая проклета сестра от агенцията! Гледат си работата през пръсти!

Не бях виждала Нейтън толкова ядосан. В един момент дори престана да ми говори.

Хукнах за вентилатора.

Изминаха близо четирийсет минути, преди температурата на Уил да спадне до приемливо ниво. Докато чакахме силното лекарство против треска да подейства, аз поставих кърпа на челото му и друга около врата му, както ме бе инструктирал Нейтън. Съблякохме го, покрихме гърдите му с фин памучен чаршаф и нагласихме вентилатора да духа отгоре. Белезите по голите му ръце се очертаваха ясно. И тримата се преструвахме, че не мога да ги видя.

Уил понесе цялото това внимание мълчаливо, отговаряше на въпросите на Нейтън с „да“ и „не“, понякога толкова неясно, че не бях сигурна дали знае какво казва. Сега, докато го гледах на светлината, осъзнах, че той наистина изглежда болен, и се почувствах ужасно, че не го бях разбрала. Не спирах да се извинявам и накрая Нейтън каза, че започвам да го дразня.

— По-добре гледай какво правя — подкани ме той. — Може да ти се наложи да го вършиш сама.

Нямах желание да протестирам. Но малко се погнусих, когато Нейтън смъкна долнището на пижамата на Уил. Откри бледа ивица гол корем, махна внимателно марлената превръзка около тръбичката, закрепена там, сръчно я почисти и смени превръзката. Показа ми как да сменям торбичката в леглото, обясни ми защо трябва да е разположена по-ниско от тялото на Уил и аз се изненадах колко делово излязох от стаята, понесла топлата течност. Радвах се, че Уил не ме гледа — не защото щеше да направи някоя остра забележка, а защото чувствах, че моето присъствие може да го смути.

— Това е всичко — успокои ме Нейтън.

Най-сетне, един час по-късно, легнал върху чист памучен чаршаф, Уил задряма — не изглеждаше точно добре, но не беше и плашещо зле.

— Нека спи. Но го събуди след два часа и му дай да изпие поне една чаша с нещо. И още от лекарството за треска в пет. Сигурно дотогава температурата му пак ще скочи, но не му давай нищо преди пет.

Записах си набързо всичко в един бележник. Боях се да не объркам нещо.

— Тази вечер ще трябва да повториш всичко, което направихме току-що. Ще можеш ли? — Нейтън се уви като ескимос и излезе в снега. — Само чети какво пише в папката. И не изпадай в паника. Позвъни ми, ако има проблем. Ще ти обясня какво да правиш. И ако се наложи, пак ще дойда.

Щом Нейтън си тръгна, аз се върнах в стаята на Уил. Боях се да го оставя сам. В ъгъла имаше старо кожено кресло с лампа за четене — навярно от предишния живот на Уил — и се настаних в него с книга с разкази, която извадих от библиотеката.

В стаята цареше странно спокойствие. През процеп в завесите виждах външния свят, покрит с бяло, притихнал и красив. Вътре беше топло и тихо, само понякога лекото гъргорене и свистене в тръбите на парното прекъсваше мислите ми. Четях и от време на време вдигах поглед и проверявах дали Уил спи спокойно; изведнъж осъзнах, че досега в живота ми не бе имало случай, в който да седя в тишина и да не правя нищо. Човек не е свикнал на тишина, ако е израснал в къща като моята — с вечното бръмчене на прахосмукачката, гърмящия телевизор и провикванията. В редките мигове, когато телевизорът беше изключен, татко си пускаше старите плочи на Елвис и надуваше звука до дупка. В кафенето също имаше постоянна глъчка и всевъзможни други шумове.

Тук можех да си чуя мислите. Струваше ми се, че чувам дори туптенето на сърцето си. За моя изненада осъзнах, че това доста ми харесва.

В пет на мобилния ми се получи съобщение. Уил се размърда и аз скочих обезпокоено от креслото, боейки се да не го събудя.

Няма влакове. Би ли могла да останеш през нощта? Нейтън не може да дойде. Камила Трейнър

Отговорих й, преди още да съм помислила.

Няма проблем.

Позвъних на родителите си и им казах, че ще остана през нощта.

Майка ми звучеше облекчено. Щом разбра, че ще ми платят, се зарадва още повече.

— Чу ли, Бърнард? — извика, закрила отчасти телефона с ръка. — Вече й плащат да преспива.

Чух коментара на баща ми:

— Кой като нея. Най-после си намери работа мечта.

Изпратих съобщение на Патрик, за да му кажа, че са ме помолили да остана през нощта и че ще му позвъня по-късно. Отговорът дойде след секунди.

Довечера ще бягам през пресечен заснежен терен. Чудесно упражнение за Норвегия! Целувки. Патрик

Не проумявах как може някой да се вълнува толкова от мисълта, че ще бяга по потник и гащета при минусови температури.

Уил спеше. Приготвих си нещо за ядене и размразих малко супа, ако поиска да хапне по-късно. Запалих камината печка, в случай че се почувства достатъчно добре да дойде в дневната. Прочетох още един разказ и се замислих откога не съм си купувала книга. Като дете обичах да чета, но не си спомнях оттогава да съм чела друго, освен списания. Трина беше читателката. Все ми се струваше, че ако взема някоя книга, ще навляза в нейната територия. Помислих си, че тя се връща в университета и двамата с Томас скоро ще изчезнат, и осъзнах, че не съм сигурна дали това ме прави щастлива, или ме натъжава — или беше нещо по средата.

Нейтън позвъни в седем. Изглеждаше облекчен, че ще остана през нощта.

— Не успях да открия господин Трейнър. Позвъних и на стационарния телефон, но се включи секретарят.

— Ами, него май го няма.

— Няма го?

Изведнъж ме изпълни паника при мисълта, че цяла нощ ще съм сама с Уил. Боях се да не объркам пак нещо и да застраша сериозно здравето му.

— Да се обадя ли на госпожа Трейнър? — попитах.

От другата страна на линията последва кратко мълчание.

— Не. По-добре не.

— Но…

— Виж, Лу, той често… често отива на едно друго място, когато госпожа Т. Остане в града.

Нужна ми беше минута да осъзная какво ми казва.

— О!

— Добре че ти си там. Ако си сигурна, че Уил изглежда по-добре, утре сутринта съм на линия.

 

 

Има нормални часове, но има и недействителни часове, когато времето спира своя ход, когато животът — истинският живот — сякаш е на стъпка от теб. Гледах малко телевизия, хапнах и почистих кухнята, движех се като призрак из пристройката. Накрая се върнах обратно в стаята на Уил.

Той се размърда, когато затворих вратата, и повдигна леко глава.

— Колко е часът, Кларк? — Гласът му беше леко приглушен от възглавницата.

— Осем и петнайсет.

Уил отпусна глава и замълча.

— Може ли да пийна нещо?

Сега в тона му нямаше нито острота, нито раздразнителност. Сякаш това, че е болен, най-сетне го бе направило уязвим. Дадох му сок и запалих нощната лампа. Седнах отстрани в леглото и попипах челото му, както навярно бе правила мама в детството ми. Той беше все още топъл, но от предишната температура нямаше и помен.

— Ръцете ти са хладни.

— Вече се оплака веднъж.

— Така ли? — Изглеждаше искрено изненадан.

— Искаш ли супа?

— Не.

— Така удобно ли ти е?

Никога не знаех какъв дискомфорт изпитва в обездвиженото си тяло, но подозирах, че е по-зле, отколкото показва.

— Би ли ме обърнала на другата страна? Просто ме претърколи. Няма нужда да сядам.

Покатерих се на леглото и го обърнах колкото е възможно по-внимателно. От него вече не се излъчваше топлина като от тлееща жарава, само топлият лъх на тяло, което е било известно време под дебела завивка.

— Искаш ли нещо друго?

— Не трябва ли да се прибираш?

— Няма проблем — отвърнах. — Ще остана и през нощта.

Навън вече се бе стъмнило. Снегът продължаваше да вали. Там, където прозорецът осветяваше верандата, снежинките се къпеха в меланхолична златиста светлина. Седяхме смълчани и се взирахме в снега навън като хипнотизирани.

— Може ли да те попитам нещо? — наруших тишината накрая. Виждах ръцете му върху чаршафа. Струваше ми се много странно, че изглеждат толкова обикновени и силни — и в същото време са толкова безполезни.

— И бездруго ще го направиш.

— Какво се случи? — Не спирах да се питам как са се появили белезите на китките му. Това беше единственият въпрос, който не можех да задам директно.

Той отвори едното си око.

— Как се озовах в инвалидна количка?

Когато кимнах, отново притвори очи.

— Пътно произшествие с мотор. Не с моя. Аз бях невинен пешеходец.

— Мислех, че е от ски или от скачане с бънджи, или нещо подобно.

— Всички мислят така. Една от божиите шегички. Пресичах шосето пред къщи. Не тук — поясни. — Лондонския ми дом.

Загледах се в книгите на лавиците му. Сред романите на „Пенгуин“ с износени от четене меки корици имаше и солидни томове: „Корпоративно право“, „Сливане и поглъщане на фирми“, справочни издания, чиито имена не ми говореха нищо.

— И нямаше никакъв начин да запазиш работата си?

— Не. Нито апартамента, почивките, живота… ти видя бившата ми приятелка… — Последва пауза, която не успя да скрие горчивината му. — Но май трябва да съм благодарен, защото известно време мислеха, че няма да оживея.

— Говориш така, сякаш го мразиш. Сегашния си живот, искам да кажа.

— Да.

— Има ли някаква възможност отново да заживееш в Лондон?

— Не и в това състояние.

— Но състоянието ти може да се подобри. Доколкото разбрах от Нейтън, в лечението на тоя вид увреждания има голям напредък.

Уил отново притвори очи.

Изчаках, след което нагласих възглавницата под главата му и юргана около кръста му.

— Съжалявам, ако прекалявам с въпросите — промърморих и седнах изправено. — Искаш ли да изляза?

— Не. Остани още малко. Говори ми. — Той преглътна. Очите му се отвориха и погледът му срещна моя. Изглеждаше ужасно уморен. — Кажи ми нещо хубаво.

Поколебах се за миг, после се облегнах на възглавниците до него. Седяхме в слабо осветената стая и гледахме как огрените за кратко снежинки изчезват в тъмната нощ.

— Знаеш ли… и аз често исках това от татко — признах. — Но ако ти кажа как го правеше, ще решиш, че съм ненормална.

— Повече, отколкото си мисля сега?

— Когато имах кошмар или бях тъжна, или изплашена от нещо, той ми пееше песента за банджото.

— Песента за…

— Песента за банджото. Мислех, че всички я знаят.

— Повярвай ми, Кларк — промърмори той, — представа си нямам.

Поех си дълбоко въздух, притворих очи и запях:

Искам да се върна, ооо, в моята страна, ооо,

страната, ооо, в която съм родена, ооо,

за да свиря, ооо, на старото си банджо, ооо,

на любимото си, ооо, старо банджо, ооо…

Краят на песента беше посрещнат с мълчание.

— Ти си ненормална. Цялото ти семейство е ненормално.

— Но имаше ефект.

— Освен това си скарана с пеенето. Дано баща ти е по-добър.

— Разбирам. Онова, което всъщност искаше да ми кажеш, е: „Благодаря ви, госпожице Кларк, че се опитахте да ме развеселите“.

— Хм, като се замисля, не е по-зле от триковете на психотерапевта. Окей, Кларк — усмихна се той, — разкажи ми още нещо. Нещо, което не включва пеене.

Позамислих се.

— Окей… ами… нали оня ден се беше загледал в обувките ми?

— Трудно е да не ги гледа човек.

— Е, мама казва, че това със странните обувки го правя от тригодишна. Тогава ми купила чифт яркосини гумени ботушки — навремето били рядкост, децата носели от ония, тъмнозелените, или най-много червени, ако имат късмет. Казва, че от деня, в който ги донесла вкъщи, не съм ги свалила от краката си. Носела съм ги в леглото, в банята, в детската градина през цялото лято. Любимото ми облекло били тия лъскави яркосини ботушки и чорапогащникът „пчеличка“.

— Чорапогащникът „пчеличка“?

— На черни и жълти ивици.

— Каква прелест.

— Това не беше много учтиво.

— Но е вярно. Звучи отблъскващо.

— Може и да ти звучи отблъскващо, Уил Трейнър, но колкото и да ти е чудно, не всички момичета се обличат с единствената мисъл да се харесат на мъжете.

— Говориш глупости.

— Не са глупости.

— Всичко, което прави жената, е, за да се хареса на мъжете. Всичко, което правят всички, е свързано с мисълта за секс. Не си ли чела „Червената кралица“?

— Не знам за какво говориш. Но те уверявам, че не седя в леглото ти и не ти разказвам истории за жълто-черни чорапогащници, за да те свалям.

Осъзнах, че тревогата, която ме беше стискала за гърлото през целия ден, ме напуска постепенно след всяка забележка на Уил. Вече не бях единственият човек, натоварен с отговорността за паралитик с висока температура. Бях си аз, седнала до един саркастичен тип, и си бъбрех с него.

— Хайде, Кларк, какво стана с онези великолепни лъскави ботушки?

— Наложи се майка ми да ги изхвърли. Получих ужасен сърбеж.

— Очарователно.

— Изхвърли и чорапогащника.

— Защо?

— Така и не разбрах. Но това ми разби сърцето. Повече не намерих чорапогащник, който да ми хареса толкова. Вече не ги произвеждат. А и да ги произвеждат, не ги правят за пораснали момичета.

— Странна работа.

— Престани да ми се подиграваш. Никога ли не си харесвал подобни неща?

Едва го различавах в полутъмната стая. Можех да запаля лампата, но нещо ме спираше. И съжалих веднага щом осъзнах какво съм казала.

— Да — отвърна той тихо. — Харесвал съм.

Поговорихме си още известно време, а после Уил задряма.

Лежах до него и го гледах как диша, като от време на време се чудех какво би казал, ако се събуди и види как го разглеждам — дългата коса, уморените очи, наболата брада. Но не можех да помръдна. Часовете бяха станали сюрреалистични, остров във времето. Бях единственият човек, освен него в къщата и се боях да го оставя сам.

Малко след единайсет видях, че отново започва да се поти, дишането му стана повърхностно, затова го събудих и му дадох още от лекарството против треска. Уил не говореше, само измърмори някакви благодарности. Смених горния чаршаф и калъфката на възглавницата, а после, когато най-сетне заспа, останах да лежа на сантиметри от него. След малко заспах и аз.

 

 

Събудих се, защото някой викаше името ми. Бях в класната стая, задрямала на чина. Учителката почукваше по черната дъска и не спираше да повтаря името ми. Знаех, че трябва да се събудя, знаех, че учителката ще сметне поведението ми за непочтително, но не можех да вдигна глава от чина.

— Луиза.

— Ммм.

— Луиза.

Чинът беше ужасно мек. Отворих очи. Думите се произнасяха над главата ми със съскащ глас, но много отчетливо. Луиза.

Лежах в леглото. Примигнах, докато погледът ми се фокусира, вдигнах очи и видях, че над мен стои Камила Трейнър. Носеше тежко вълнено палто, дамската й чанта бе преметната през рамо.

— Луиза.

Надигнах се рязко. До мен Уил спеше под завивките, с леко отворена уста, лакътят му бе свит под прав ъгъл пред него. През прозореца проникваше светлината на студената слънчева утрин.

— Ъммм.

— Какво правиш?

Почувствах се така, сякаш ме бяха хванали да върша нещо много лошо. Потърках лице и опитах да си събера мислите. Защо бях тук? Как бих могла да й обясня?

— Какво правиш в леглото на Уил?

— Уил… — промълвих. — Уил не беше добре… Просто си помислих, че трябва да го държа под око…

— Какво искаш да кажеш? Как така не е бил добре? Би ли дошла в коридора? — Тя излезе бързо от стаята, явно очаквайки да я настигна.

Последвах я, като се опитвах да оправя измачканите си дрехи. Имах ужасното чувство, че гримът ми се е размазал по цялото лице.

Тя затвори вратата на стаята след себе си.

Стоях пред нея и се мъчех да пригладя косата си, докато си събирах мислите.

— Уил имаше температура. Нейтън я свали, когато дойде, но не знаех как мога да я регулирам и исках да го държа под око… — Гласът ми беше дрезгав от съня и думите ми едва се разбираха. Не бях сигурна, че звучат достатъчно смислено.

— Защо не ми се обади? Щом е бил болен, трябваше да ми позвъниш веднага. Или на господин Трейнър.

Изведнъж дойдох на себе си. Господин Трейнър. Божичко! Погледнах часовника. Беше осем без петнайсет.

— Аз не… Нейтън каза, че…

— Виж, Луиза. Не е висша математика. Щом Уил е бил толкова зле, че да спиш в неговата стая, значи е трябвало да ми се обадиш.

— Да.

Примигнах и сведох очи.

— Не разбирам защо не си позвънила. Не опита ли да се обадиш на господин Трейнър?

Нейтън ме предупреди да не казвам нищо.

— Аз…

В този момент вратата към пристройката се отвори и на прага застана господин Трейнър, с вестник под мишница.

— Значи, успя да дойдеш! — обърна се към жена си, докато чистеше снежинките от раменете си. — Аз излязох да купя вестник и мляко. Навън е много хлъзгаво. Трябваше да ида до „Хансфорд Корнър“ по обиколния път, за да избегна заледените участъци.

Тя го погледна и за миг се почудих дали регистрираше факта, че той носи ризата и пуловера от предния ден.

— Знаеше ли, че Уил не е бил добре през нощта?

Той погледна право към мен. Сведох очи към краката си. Не се бях чувствала толкова неудобно в живота си.

— Ти опита ли да ми се обадиш, Луиза? Съжалявам — не съм чул нищо. Сигурно интеркомът се е изтощил. Вече няколко пъти го пропускам. И аз не се чувствах много добре снощи. Затова излязох — да глътна малко въздух.

Все още бях с чорапите на Уил. Вторачих се в тях, чудейки се дали госпожа Трейнър няма да ме порицае и за това.

Но тя изглеждаше разсеяна.

— Пътуването беше дълго. Мисля… По-добре ти се погрижи за нещата. Но ако отново се случи нещо подобно, веднага да ми се обадиш. Разбра ли?

Боях се да погледна към господин Трейнър.

— Да — отвърнах и изчезнах в кухнята.