Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 146 гласа)

Двадесета глава

— Какво?

Бяхме на хълмовете край града, когато му казах. Патрик беше по средата на 25-километровия пробег и искаше да го следвам с велосипед, за да засичам времето му. И тъй като в колоезденето ме бива колкото и в ядрената физика, това ми струваше страшно много пот и залитане, съпроводени от недоволни възгласи от страна на Патрик. Всъщност той поиска да пробяга трийсет и пет километра, но му заявих, че задникът ми няма да издържи, а и някой трябваше да направи седмичното пазаруване, след като се приберем у дома. Пастата за зъби бе свършила, както и кафето. Разбира се, кафе пиех само аз. Патрик беше на билков чай.

Когато изкачихме хълма Шийпкоут, вече пухтях и краката ми тежаха като олово, но въпреки това реших да изплюя камъчето. Помислих си, че до къщи има още петнайсет километра — достатъчно време да си оправи настроението.

— Няма да дойда на „Екстрийм Вайкинг“.

Патрик не спря, но доста намали ход. Извърна се да ме погледне, като краката му продължаваха да се движат под него, и изглеждаше толкова шокиран, че самата аз едва не се блъснах в едно дърво.

— Какво? Защо?

— На работа съм…

Той отново затича и набра скорост. Вече слизахме от билото на хълма и аз трябваше да стегна пръсти около спирачките, за да не го подмина.

— И кога го разбра? — Върху челото му бяха избили фини капчици пот, сухожилията на прасците му изпъкваха. Не можех да ги гледам дълго, защото започвах да криволича.

— През уикенда. Просто исках да съм сигурна.

— Знаеш, че сме направили резервация за самолета и всичко останало.

— Ще ти върна 39-те лири за билета, ако това те притеснява.

— Не става дума за парите. Мислех, че ще дойдеш да ме подкрепяш. Каза, че ще дойдеш.

Патрик наистина го биваше да се цупи. Когато се запознахме, често го вземах на подбив. Наричах го господин Сърдитко. Това ме развеселяваше, а той толкова се ядосваше, че спираше да се цупи, само и само да ме накара да млъкна.

— Стига, Патрик. Какво правя сега според теб? Знаеш, че мразя да карам колело. Но те подкрепям.

Изминахме още километър и половина, преди отново да заговори. Може би си въобразявах, но тупкането на краката му върху пътя сега сякаш звучеше по-мрачно и решително. Намирахме се високо над градчето, аз пухтях по стръмните места и напразно се опитвах да укротя сърцето си всеки път, когато ме подминеше някоя кола. Карах стария велосипед на мама (Патрик не ми даваше да припаря до неговия състезателен звяр) и понеже нямаше скорости, често изоставах.

Той хвърли поглед през рамо и забави леко крачка, за да се изравним.

— И защо не наемат човек от някоя агенция? — попита той.

— Човек от някоя агенция?

— Да ходи у семейство Трейнър. При положение че ще си там шест месеца, навярно имаш право на отпуск.

— Не е толкова просто.

— Не виждам защо да не го направят. Всъщност ти започна работа при тях, без да знаеш нищо.

Задържах дъха си. Не беше лесно, при положение че карането бе учестило дишането ми.

— Защото той има нужда да отиде някъде на почивка.

— Какво?

— Той трябва да отиде на почивка. Затова се нуждаят от нас двамата с Нейтън.

— Нейтън? Кой е Нейтън?

— Болногледачът му. Познаваш го — онзи тип, който доведе Уил у нас.

Виждах как Патрик обмисля думите ми. Обърса потта от очите си.

— И преди да попиташ — добавих аз, — не, нямам връзка с Нейтън.

Той забави ход, впил поглед в настилката, и накрая почти мина в бяг намясто.

— Какво става, Лу? Защото ми се струва, че границата между работата и онова, което е… — сви рамене той — нормално… е доста размита.

— Това не е нормална работа. Знаеш го.

— Но напоследък Уил Трейнър винаги е на първо място.

— О, а това не е, така ли? — Свалих ръка от дръжката на колелото и посочих към бягащите му на място крака.

— Различно е. Щом ти свирне, и тичаш презглава.

— Както тичам и с теб, щом ми свирнеш. — Опитах да се усмихна.

— Много смешно. — Той извърна глава.

— Само шест месеца, Пат. Шест месеца. Ти беше този, който мислеше, че работата е добра, забрави ли? Не бива да ми се нахвърляш, понеже я приемам на сериозно.

— Според мен… според мен не е свързано с работата… Просто мисля… мисля, че има нещо, което не ми казваш.

Поколебах се малко по-дълго, отколкото трябва.

— Не е вярно.

— Но няма да дойдеш на „Вайкинг“.

— Казах ти, аз…

Той поклати леко глава, сякаш не можеше да ме чуе добре. После затича по пътя и се отдалечи от мен. По напрегнатия му гръб усещах колко е ядосан.

— О, я стига, Патрик. Не може ли просто да спрем и да го обсъдим?

Тонът му беше заядлив:

— Не. Ще объркам тренировката си.

— Тогава да спрем часовника. Само за пет минути.

— Не. Не бива да променям нищо.

Започна да бяга по-бързо, сякаш бе набрал инерция.

— Патрик? — извиках и изведнъж усетих, че нямам сили да го следвам. Краката ми се хлъзгаха по педалите, започнах да ругая и ритнах педала в опит да потегля отново. — Патрик? Патрик!

Вперих поглед в тила му и думите излязоха от устата ми, преди да се усетя:

— Окей. Уил иска да умре. Иска да се самоубие. И това пътуване е последният ми шанс да го накарам да промени решението си.

Крачката на Патрик стана по-къса, после по-бавна. Спря на пътя пред мен, с изправен гръб, все още, без да ме поглежда. Извърна се бавно. Най-после бе спрял да тича.

— Я повтори.

— Иска да отиде в „Дигнитас“. През август. Опитвам се да променя решението му. Това е последният ми шанс.

Той ме гледаше така, сякаш се чудеше дали да ми повярва.

— Знам, че звучи смахнато. Но трябва да променя решението му. Затова… затова не мога да дойда на „Вайкинг“.

— Защо не ми каза досега?

— Трябваше да обещая на семейството му, че няма да кажа на никого. Ще е ужасно за тях, ако се разчуе. Ужасно. Виж, дори той не знае, че аз знам. Не ни е лесно. Съжалявам. — Протегнах ръка към него. — Щях да ти кажа, ако можех.

Патрик не отговори. Изглеждаше смазан, сякаш бях сторила нещо ужасно. Лицето му бе леко намръщено, преглътна с мъка.

— Пат…

— Не. Просто… сега трябва да тичам, Лу. Сам. — Той прокара ръка през косата си. — Окей?

Аз преглътнах.

— Окей.

За момент Патрик изглеждаше така, сякаш бе забравил за какво сме тук. После хукна отново и го гледах как изчезва по пътя пред мен. Главата му беше вдигната високо, краката гълтаха пътя под него.

 

 

Бях отправила запитването в деня, в който се върнахме от сватбата.

„Може ли някой да ми препоръча добро място за забавление на квадриплегици? Търся нещо, което би могъл да прави и здрав човек, нещо, което да накара депресирания ми приятел да забрави за известно време, че животът му е ограничен в някои отношения. Не знам точно какво търся, но приемам всякакви предложения. Спешно е.

Пчеличката“

Когато влязох в сайта, зяпнах невярващо в екрана. Имаше осемдесет и девет отговора. Движех се нагоре-надолу по екрана и отначало не бях сигурна дали всички се отнасят до моето питане. После хвърлих поглед към останалите компютри в библиотеката — отчаяно ми се искаше някой от ползвателите им да вдигне очи към мен, за да му кажа. Осемдесет и девет отговора! На един-единствен въпрос!

Имаше разкази за бънджи скокове, за плуване и за плаване с кану, дори за яздене с помощта на специално приспособление. (Когато изгледах прикаченото видео, съжалих, че Уил не понася коне. Беше невероятно.)

Имаше плуване с делфини и подводно гмуркане с придружители. Имаше плаващи колички, с които можеш да ходиш на риба, и специални велосипеди за квадриплегици, с които да се движиш по неравна местност. Някои от хората бяха изпратили снимки или видео, които документираха участието им в тези занимания. Част от тях, сред които бе и Ричи, помнеха предишните ми писма и искаха да знаят как е той.

„Новините май са добри. По-добре ли се чувства?“

Написах бърз отговор:

„Може би. Но много се надявам на тази почивка.“

Ричи отвърна:

„Ако имате достатъчно пари, възможностите са безброй!“

Една от жените в сайта написа:

„Моля те, изпрати няколко снимки как скача с бънджи. Обичам да гледам лицата им, когато са с главата надолу!“

Обичах ги — тези квадриплегици и техните домашни асистенти — заради куража, отзивчивостта и въображението им. Тази вечер прекарах два часа да записвам предложенията им, да проследявам линковете към сходни сайтове, дори говорих с неколцина в чатрумовете. Когато си тръгнах, вече имах дестинация: щяхме да отидем в Калифорния, в ранчото „Четирите завоя“ — според рекламата то предлагаше специализирана помощ „по начин, който те кара да забравиш, че изобщо се нуждаеш от такава“. Самото ранчо — ниска дървена постройка, разположена сред гората близо до Националния парк Йосемити — бе създадено от бивш каскадьор с гръбначно увреждане, а онлайн книгата за посетители беше пълна с благодарни клиенти — всички се кълняха, че мястото е променило начина, по който възприемат както уврежданията си, така и самите себе си. Поне шестима от участниците в чатрума бяха ходили там и всички казваха, че това е преобразило живота им.

Ранчото беше пригодено за инвалидни колички и притежаваше всички удобства на луксозен хотел. Имаше външни бани с дискретни повдигащи устройства и специалисти масажисти. Имаше квалифициран медицински персонал и киносалон с места за инвалидни колички до нормалните седалки. Имаше също топла вана на открито, където можеш да седиш и да се любуваш на звездите. Щяхме да прекараме една седмица там, а после няколко дни на крайбрежието, в хотелски комплекс, където Уил щеше да плува и да се наслаждава на красотата на скалистите брегове. Но най-хубавото бе, че измислих какво да е върховното преживяване по време на почивката, нещо, което Уил нямаше да забрави никога — скок с парашут с помощта на инструктори, обучени да скачат заедно с квадриплегици. Имаха специална екипировка, с която щяха да привържат Уил към себе си (най-важното бе да се обезопасят краката, за да не полетят коленете му нагоре и да го ударят в лицето).

Щях да му покажа брошурата за ранчото, но нямаше да му издам това. Просто щях да го заведа на мястото и щях да гледам как го прави. През тези няколко скъпоценни минути Уил щеше да е безтегловен и свободен. Щеше да избяга от ужасната количка. Щеше да избяга от гравитацията.

Разпечатах цялата информация и оставих листа със скока най-отгоре. Винаги, когато го погледнех, чувствах как се изпълвам с възбуда — както от мисълта за първото ми пътешествие, така и от мисълта, че може би разковничето е в него.

Може би това бе нещото, което щеше да промени решението на Уил.

 

 

На следващата сутрин показах на Нейтън какво съм открила. Двамата се бяхме навели над кафетата си в кухнята, сякаш вършехме нещо тайно, но в рамките на задълженията ни. Той прегледа листовете, които бях разпечатала.

— Говорих с други квадриплегици за скачането с парашут. Няма медицинска причина да не може да го направи. Също и бънджито. Имат специална екипировка, която не притиска наранения гръбнак.

Вгледах се в лицето на Нейтън с безпокойство. Знаех, че ми няма доверие, що се отнася до медицинските грижи за Уил. Беше много важно да получа неговото одобрение за плана.

— В ранчото има всичко, от което се нуждаем. Казват, че ако се обадим предварително и носим рецепта, дори могат да доставят нужните лекарства, така че няма опасност да свършат.

Нейтън смръщи вежди.

— Изглежда добре — призна накрая. — Свършила си страхотна работа.

— Мислиш ли, че ще му хареса?

Той сви рамене.

— Нямам представа. Но… — Подаде ми листовете. — … дотук успяваш да ни изненадаш, Лу. — В леката му усмивка имаше нещо многозначително. — Не виждам защо да не го направиш отново.

Показах ги и на госпожа Трейнър, преди да си тръгна вечерта.

Току-що беше спряла колата на алеята. Поколебах се, преди да я приближа, макар да се намирахме встрани от прозореца на Уил.

— Знам, че е скъпо — признах. — Но… мисля, че изглежда невероятно. Наистина смятам, че Уил може да си изкара страхотно. Ако… ако разбирате какво имам предвид.

Тя прехвърли мълчаливо листовете, след това погледна сумата, която бях изчислила.

— Мога да платя моята сметка. За храната и спането. Не желая някой да мисли, че…

— Всичко е наред — прекъсна ме тя. — Ако си сигурна, че ще можеш да го заведеш там, просто направи резервацията.

Разбрах какво ми казваше. Нямаше време за губене.

— Мислиш ли, че ще успееш да го убедиш? — попита тя.

— Ами… ако аз… ако представя нещата така, сякаш… — преглътнах аз, — сякаш е добре и за мен. Той мисли, че не правя нищо с живота си. Постоянно ми повтаря, че трябва да пътувам. Че трябва… да върша разни неща.

Тя ме погледна много внимателно. После кимна.

— Да. Уил е такъв. — Върна ми листовете.

— Аз съм… — Поех си дъх, а после изненадващо установих, че не мога да говоря. Преглътнах с мъка. — Както казахте преди, аз…

На нея, изглежда, не й се слушаше. Наведе глава и тънките й пръсти посегнаха към верижката около врата й.

— Да. Е, по-добре да влизам вкъщи. Ще се видим утре. Уведоми ме дали се е съгласил.

 

 

Тази вечер не се прибрах при Патрик. Имах такова намерение, но нещо ме отклони от промишлената зона и вместо това пресякох улицата и се качих в автобуса, който водеше към къщи. Извървях 180-те стъпки до нашата къща и влязох. Беше топла вечер и всички прозорци бяха отворени. Мама готвеше и си тананикаше в кухнята. Татко беше на дивана с чаша чай, дядо дремеше в стола си, отпуснал глава на една страна. Томас рисуваше старателно по обувките си с черен флумастер. Поздравих и минах край тях, чудейки се на бързината, с която бях започнала да се чувствам така, сякаш мястото ми не е тук.

Трина учеше в стаята ми. Почуках на вратата, влязох и я видях на бюрото, приведена над купчина учебници, с кацнали върху носа очила — новост за мен. Беше странно да я видя сред нещата, които бях избрала за себе си, с рисунките на Томас, вече покрили стените, толкова старателно боядисани от мен; следата от химикалката му още стоеше в ъгъла на щорите. Трябваше да положа усилие, за да потисна инстинктивното си възмущение.

Тя погледна през рамо към мен.

— Мама ли ме вика? — попита. Вдигна очи към часовника. — Мислех, че приготвя вечерята на Томас.

— Приготвя я. Панирана риба.

Трина ме изгледа, после свали очилата.

— Добре ли си? Изглеждаш ужасно.

— И ти.

— Знам. Започнах една тъпа диета за прочистване на организма. И получих обрив.

— Ти нямаш нужда от диета.

— Да… Е, харесах си един тип от „Счетоводство — второ ниво“. Реших, че мога да опитам. Друго си е да имаш огромни пъпки по цялото лице, нали?

Седнах на леглото. Върху моята юрганска торба. Знаех, че Патрик няма да я хареса заради щурия й геометричен десен. Изненадах се, че Катрина я ползва.

Тя затвори учебника и се облегна назад.

— Е, какво става?

Започнах да хапя устни и тя повтори въпроса си.

— Трина, мислиш ли, че мога да уча?

— Да учиш? Какво?

— Не знам. Нещо, свързано с модата. Дизайн. Или просто шев и кройки.

— Ами… има много такива курсове. И в нашия университет има един. Мога да проверя, ако искаш.

— Но приемат ли хора като мен?

Тя подхвърли химикалката си във въздуха и я улови.

— О, да, падат си по по-възрастни студенти. Особено такива с доказана работна етика. Може да поискат да изкараш подготвителен курс, но не виждам защо не. Защо? Какво става?

— Не знам. Просто е нещо, което Уил каза преди известно време. Какво… какво трябва да направя с живота си.

— И?

— И оттогава си мисля… може би е време да направя като теб. Сега татко отново има работа и си мислех… защо и аз да не покажа, че съм способна на нещо.

— Ще трябва да си платиш.

— Знам. Спестявах.

— Вероятно ще е малко повече, отколкото си успяла да спестиш.

— Мога да кандидатствам за стипендия. Или заем. А и имам достатъчно да изкарам известно време. Запознах се с една жена, член на парламента, каза ми, че имала връзки в някаква агенция, която може да помогне. Даде ми визитката си.

— Чакай малко! — Катрина се извъртя в стола си. — Нещо не разбирам. Мислех, че искаш да останеш с Уил. Нали смисълът на всичко беше да го опазиш жив и да продължиш да работиш за него.

— Така е, но… — Вперих очи в тавана.

— Но какво?

— Сложно е.

Тя стана от стола си и отиде да затвори вратата. Сниши глас, за да не я чуе някой отвън.

— Мислиш, че ще изгубиш битката? Мислиш, че той ще…

— Не — отвърнах бързо. — Е, поне се надявам. Имам планове. Големи планове. Ще ти покажа след малко.

— Но…

Изпънах нагоре ръце и преплетох пръсти.

— Но аз харесвам Уил. Много.

Тя ме изгледа. Лицето й беше замислено.

— По дяволите.

— Недей да…

— Е, това вече… — промърмори тя.

— Знам. — Свалих си ръцете.

— Искаш работа. За да може…

— Така ми казаха другите квадриплегици. Тези, с които си говоря в чатрумовете. Не можеш да си и двете. Не можеш да си домашна асистентка и… — Вдигнах ръце и закрих лицето си.

Усещах погледа й върху себе си.

— Той знае ли?

— Не. Не съм сигурна, че и аз знам. Просто… — Хвърлих се върху леглото по корем. Миришеше на Томас. С лек допълнителен мирис на кетчуп. — Не знам какво да мисля. Знам само, че през повечето време предпочитам да съм с него, вместо с когото и да било другиго.

— Включително Патрик.

И изведнъж я осъзнах с пълна сила. Истината, която не смеех да си призная.

Почувствах как бузите ми пламват.

— Да — казах на юргана. — Понякога.

— По дяволите! — възкликна тя след минута. — Пък си мислех, че аз съм тази, която обича да си усложнява живота.

Легна до мен и се загледахме в тавана. Чувахме как долу дядо си тананика едва чуто на фона на шума от Томас, който си играеше с някаква кола с дистанционно и я блъскаше в перваза на пода. Поради някаква необяснима причина очите ми се насълзиха. След минута почувствах как ръката на сестра ми се увива около мен.

— Ти си луда жена, знаеш ли — рече и двете избухнахме в смях.

— Не се тревожи — казах и си избърсах лицето. — Няма да направя нищо глупаво.

— Добре. Защото колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че е заради напрежението. Не е истинско, идва от драмата.

— Какво?

— Ами все пак става въпрос дали ще живее, или ще умре, а ти споделяш живота му всеки ден, споделяш странната му тайна. Няма начин това да не доведе до някаква измамна близост. Или придобиваш комплекс, ала Флорънс Найтингейл[1].

— Повярвай ми, изобщо не е това.

Продължавахме да лежим и да гледаме в тавана.

— Но е малко откачено — да се влюбиш в човек, който не може… не може да ти отвърне. Може просто да е паническа реакция на това, че с Патрик най-сетне заживяхте заедно.

— Знам. Права си.

— А и двамата сте гаджета от сума време. Няма начин да не се увлечеш по някой друг.

— Особено когато Патрик е вманиачен на тема маратон.

— А и Уил може да престане да ти харесва. Нали помниш, веднъж ми каза, че е задник.

— Още си го мисля понякога.

Сестра ми взе книжна кърпичка и попи сълзите ми. После ме потупа с палец по бузата.

— Идеята за университета обаче е добра. Защото… нека да не си затваряме очите — независимо дали Уил ще вдигне бялото знаме или не, пак ще имаш нужда от добра работа. Едва ли искаш вечно да си домашна асистентка.

— Уил няма да вдигне бялото знаме, както се изразяваш. Всичко ще е… наред.

— Разбира се.

Мама викаше Томас. Чувахме я как си тананика в кухнята: Томас. Томтомтомтом Томас…

Трина въздъхна и потърка очи.

— Ще се прибираш ли при Патрик тази нощ?

— Да.

— Искаш ли да пийнем набързо в „Далматинеца“ и да ми разкажеш за твоите планове за пътуването? Ще помоля мама да гледа Томас. Хайде, можеш да почерпиш, щом имаш достатъчно да си платиш университета.

 

 

Беше десет без четвърт, когато се прибрах у Патрик.

Изненадващо, но плановете ми за почивката получиха пълното одобрение на Катрина. Тя дори не каза обичайното си: „Да, но би било по-добре, ако…“ По някое време дори се запитах дали не се старае да е мила с мен, след като очевидно съм превъртяла. Но тя продължаваше да казва неща от сорта: „Не мога да повярвам, че си открила всичко това! Направи му повечко снимки, докато скача с бънджито“. И „Представяш ли си лицето му, когато му кажеш за скока с парашут? Ще е страхотно!“.

Ако някой ни беше наблюдавал в кръчмата, вероятно щеше да си помисли, че сме две приятелки, които доста се харесват.

Все още размислях върху това, докато влизах на пръсти в апартамента. Отвън беше тъмен и се чудех дали Патрик не си бе легнал рано, като част от интензивните му тренировки. Оставих чантата си на пода в коридора и отворих вратата на дневната, леко ядосана, че не се беше сетил да остави светната лампа.

И тогава го видях. Седеше на масата, подредена за двама, в средата й проблясваше свещ. Щом затворих вратата след себе си, той се изправи. Свещта беше изгоряла наполовина.

— Съжалявам — каза той.

Погледнах го изненадано.

— Държах се като идиот. Ти си права. Работата ти е само за шест месеца, а аз се държах като дете. Би трябвало да се гордея, че вършиш нещо толкова важно и го приемаш толкова сериозно. Просто бях малко… объркан. Така че съжалявам. Наистина.

Протегна ръка. Аз я поех.

— Хубаво е, че се опитваш да му помогнеш. Това заслужава възхищение.

— Благодаря ти. — Стиснах ръката му.

Когато заговори отново, беше след кратка пауза, за да си поеме дъх — сякаш успешно бе изнесъл предварително подготвена реч.

— Приготвих вечеря. Боя се, че пак е салата. — Протегна се край мен, бръкна в хладилника и извади две чинии. — Обещавам да те заведа на ресторант, щом „Екстрийм Вайкинг“ приключи. Или като мина на въглехидратна диета. Просто аз… — Той изду бузи. — Май напоследък не ми остава време да мисля за друго. Сигурно това е част от проблема. И ти си права. Няма причина да идваш с мен. Това е моето хоби. Твое право е да избереш работата си.

— Патрик… — подех аз.

— Не искам да споря с теб, Лу. Прощаваш ли ми?

Очите му бяха напрегнати и миришеше на одеколон.

Осъзнах тези два факта с тежест в сърцето.

— Хайде, седни — подкани ме той. — Да хапнем, а после… не знам. Да се забавляваме. Да говорим за нещо друго. Не за бягане. — Изсмя се малко пресилено.

Седнах и се загледах в масата.

После се усмихнах.

— Много си мил — промълвих.

Патрик наистина знаеше 101 начина за приготвяне на пуешки гърди.

Хапнахме от зелената салата, от салатата с паста, от тази с морски дарове, както и от салатата с екзотични плодове, която той бе приготвил за десерт, и аз пих вино, докато той се придържаше към минерална вода. Отне ни известно време, но накрая все пак се поотпуснахме. Пред себе си имах един Патрик, какъвто не бях виждала напоследък. Беше забавен, грижовен. Ужасно внимаваше да не каже нещо за бягане или маратон и се засмиваше, щом забележеше, че разговорът върви натам. Усетих как стъпалата му докоснаха моите под масата, краката ни се преплетоха и тежестта в гърдите ми започна бавно да изчезва.

Сестра ми беше права. Животът ми бе станал странен и ме отдалечаваше от всички, които познавах: състоянието на Уил и тайните му ме бяха погълнали. Трябваше да се уверя, че не съм си създала измамна представа за нещата.

Започнах да се чувствам виновна заради разговора със сестра ми. Патрик не ми позволи да му помогна да раздигне масата. В единайсет и петнайсет стана, премести чиниите и купите в кухненския бокс и се зае да зарежда миялната машина. Седях и слушах как ми говори през отворената врата. Започнах да разтривам врата си, за да освободя малко напрежението, което сякаш трайно се бе настанило там. Притворих очи и опитах да се отпусна, затова минаха няколко минути, преди да осъзная, че разговорът е спрял.

Отворих очи. Патрик стоеше на вратата и държеше папката ми за пътуването. Размаха няколко листа.

— Какво е това?

— Ами… за пътуването. Нали ти казах.

Гледах как прелиства онова, което бях показала на сестра си, и се опитва да осмисли програмата, снимките, калифорнийския бряг.

— Мислех, че… — Когато заговори, гласът му звучеше странно задавено. — Мислех, че говориш за Лурд.

— Какво?

— Или… Не знам… Стоук Мандевил[2]… там някъде. Мислех — когато ми каза, че не можеш да дойдеш, понеже трябвало да му помогнеш, — че е истинска работа. Физиотерапия или лечение с вяра, или нещо подобно. Това прилича на… — Той поклати невярващо глава. — Прилича на ваканцията на живота ти.

— Ами… донякъде е. Но не на моя. На неговия.

Патрик направи гримаса.

— О, да… — произнесе, поклащайки глава. — Понеже ти изобщо няма да се наслаждаваш на всичко това. Горещи вани под звездите, плуване с делфини… И „петзвезден лукс“, „двайсет и четири часово обслужване по стаите“. — Той ме погледна. — Това не е работно пътуване. Това е шибан меден месец.

— Не е честно!

— Но е това, нали? Наистина ли очакваш просто да си седя кротко тук, докато ти се развличаш с друг мъж на такава ваканция?

— Няма да сме само двамата.

— О! О, да, Нейтън. Е, това оправя нещата.

— Стига, Патрик… сложно е.

— Ами обясни ми тогава. — Той размаха листовете към мен. — Обясни ми, Лу. Ама така, че да мога да го разбера.

— За мен е важно Уил да иска да живее, да вижда хубавите неща в бъдещето си.

— И тези хубави неща включват теб?

— Не е честно. Виж, карала ли съм те да изоставиш работата, която обичаш?

— Моята работа не включва горещи вани с чужди жени.

— Не бих имала нищо против. Ти също можеш да вземаш горещи вани с чужди жени! Колкото си щеш! — Опитах да се усмихна с надеждата, че и той ще го направи.

Но думите ми увиснаха във въздуха.

— Как ще се почувстваш, Лу? Как ще се почувстваш, ако ти кажа, че ще ходя на фитнес семинар с… не знам… Лийн от групата, понеже тя има нужда от ободряване?

— Ободряване? — Помислих си за Лийн, с нейната непокорна руса коса и съвършени крака, и се зачудих бегло защо се беше сетил най-напред за нейното име.

— Как би се почувствала, ако ти кажа, че с нея ще ходим по ресторанти, ще си вземаме заедно гореща вана или ще заминем някъде? На девет хиляди километра оттук, просто защото тя е малко потисната? Наистина ли няма да ти пука?

— Той не е „малко потиснат“, Пат. Иска да се самоубие. Иска да отиде в „Дигнитас“ и да сложи край на шибания си живот. — Чувах как кръвта бучи в ушите ми. — И не извъртай така нещата. Ти беше този, който нарече Уил „инвалид“. Ти беше този, който реши, че няма начин той да те конкурира. „Идеалният шеф“, така каза. Някой, за когото не си струвало да се тревожиш.

Той остави папката на плота.

— Е, Лу… Сега се тревожа.

Зарових лице в ръцете си и останах така около минута. Чух как в коридора отвън се отвори пожарният изход и гласовете на хора, погълнати от врата, която се отключи и затвори подире им.

Патрик движеше бавно ръка напред-назад по ръба на кухненския плот. Върху челюстта му играеше мускулче.

— Знаеш ли как се чувствам, Лу? Чувствам се така, сякаш бягам по трасето, но постоянно изоставам от другите. Чувствам се така, сякаш… — Той си пое дълбоко дъх, като че ли опитваше да се успокои. — … сякаш зад ъгъла ме чака нещо лошо и всички знаят какво е, но не и аз.

Вдигна очи към мен.

— Не мисля, че се държа неразумно. Но не искам да отиваш. Не ми пука дали ще дойдеш на „Вайкинг“, но не искам да заминаваш на… на тази ваканция. С него.

— Но аз…

— Двамата сме заедно от седем години. А ти познаваш този мъж… имаш тази работа от пет месеца. Пет месеца. Заминеш ли сега с него, все едно ми казваш нещо за връзката ни. Какво е отношението ти към нея.

— Не е честно! Защо трябва да казва нещо за връзката ни? — запротестирах аз.

— Казва, ако след всичко, което чу сега, решиш да отидеш.

В малкия апартамент стана много тихо. Патрик ме гледаше с изражение, което не бях виждала досега.

Когато си възвърнах гласа, едва успях да прошепна:

— Но той се нуждае от мен.

Още щом произнесох думите, щом ги чух как се гърчат и увисват в пространството, си дадох сметка какво бих изпитала аз, ако излязат от устата на Патрик.

Той преглътна и поклати глава, сякаш му беше трудно да приеме обяснението ми. Облегна ръка на плота и ме погледна.

— Каквото и да кажа, няма да промениш решението си, нали?

Това ме изненадваше у Патрик. Винаги се оказваше по-умен, отколкото предполагах.

— Патрик, аз…

Той притвори очи за миг, след това се обърна и излезе от дневната, оставяйки последната от празните чинии върху шкафа.

Бележки

[1] Английска медицинска сестра (1820–1910 г.), поставила началото на професионалните сестрински грижи. — Б.пр.

[2] Селище в Бъкингамшър, Англия, където за пръв път се провеждат игри за хора с увреждания, вдъхновили организирането на параолимпийските игри. — Б.р.