Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 157 гласа)

Десета глава

Те изглеждаха малко изненадани. Всъщност това е меко казано. Госпожа Трейнър изглеждаше смаяна, а после и малко объркана, а след това лицето й се затвори. Дъщеря й, сгушена до нея на дивана, гледаше сърдито. Надявала се бях на по-ентусиазирана реакция.

— Какво точно искаш да направиш?

— Не знам още. Но сестра ми я бива да открива разни неща. Ще се опита да разучи какви възможности има за квадриплегици. Но първо исках да разбера дали вие ще ме подкрепите.

Бяхме в техния хол. Същата стая, в която бях интервюирана, само дето този път госпожа Трейнър и дъщеря й се бяха настанили на дивана, със старото им олигавено куче между тях. Господин Трейнър стоеше до камината. Бях облечена в минирокля, джинсово сако и чифт армейски ботуши. Сега си мисля, че съм могла да избера по-делово облекло за представянето на плана си.

— Да видим дали съм те разбрала правилно — наведе се напред госпожа Трейнър. — Искаш да извеждаш Уил от тази къща.

— Да.

— И ще му организираш серия от „приключения“. — Каза го, сякаш предлагах да му направя лапароскопска операция.

— Да. Както обясних, не съм сигурна какви са възможностите. Но целта е просто да го изведа навън, да не стои постоянно вкъщи. В началото може да видим какво предлагат в района, а след това се надявам да стигнем и по-далеч.

— За чужбина ли говорите?

— Чужбина?… — примигнах аз. — Всъщност си мислех, че бих могла да го заведа в кръчмата. Или на някое шоу.

— От две години Уил почти не е напускал тази къща, като изключим прегледите в болницата.

— Ами… мислех си, че ще мога да променя това.

— И разбира се, ти ще бъдеш с него на всички тези приключения — отбеляза Камила Трейнър.

— Вижте, не е кой знае какво. Просто казвам, че мога да го извеждам от къщата като за начало. Разходка из замъка или посещение в кръчмата. Ако финалът е плуване с делфини във Флорида, чудесно. Просто искам да го изведа от къщата, за да мисли за друго. — Не добавих, че само при мисълта да го закарам до болницата и да поема цялата отговорност все още ме избиваше студена пот. А вероятността да го заведа в чужбина ми изглеждаше толкова реална, колкото да участвам в маратон.

— Според мен идеята е чудесна — одобри господин Трейнър. — Ще е прекрасно, ако успееш да изведеш Уил оттук. Знаем, че за него не е добре да стои затворен между четири стени всеки божи ден.

— Опитвахме се да го изведем, Стивън — оправда се госпожа Трейнър. — Не сме искали да го оставим да гние тук. Постоянно се опитвах.

— Знам, скъпа, но не постигнахме особен успех, нали? Ако Луиза измисли нещо, което Уил би пожелал да опита, можем само да се радваме.

— Е, да, ако „би пожелал да опита“.

— Това е само идея — отбелязах аз. Изведнъж се ядосах. Разбрах какво си мисли тя. — Но ако не искате да го направя…

— … ще напуснеш? — Тя ме погледна в очите.

Аз не ги отместих. Камила вече не ме плашеше. Защото сега знаех, че не е по-добра от мен. Беше жена, която седи безучастно и гледа как синът й умира.

— Да, вероятно.

— Значи, е изнудване.

— Джорджина!

— Защо да не си го кажем направо, татко?

Изправих гръб.

— Не. Не е изнудване, а нещо, в което не искам да участвам. Не мога просто да седя и да чакам момента, когато… Уил… когато той… — Гласът ми заглъхна.

Всички се вторачихме в чашите си с чай.

— Както вече казах — произнесе твърдо господин Трейнър, — мисля, че това е много добра идея. Ако можеш да накараш Уил да я приеме, не виждам нищо лошо в нея. Харесва ми идеята да отидете на почивка. Само… само ни уведомявай от какво се нуждаеш.

— Имам идея. — Госпожа Трейнър постави ръка на рамото на дъщеря си. — Ти също би могла да отидеш с тях на почивка, Джорджина.

— Нямам нищо против — съгласих се аз. И беше вярно. Шансовете ми да заведа Уил на почивка бяха почти толкова големи, колкото да се състезавам в телевизионна викторина.

Джорджина Трейнър се размърда смутено.

— Не мога. Знаете, че започвам нова работа след две седмици. Няма да мога да си дойда, след като започна.

— Връщаш се в Австралия?

— Не се прави на изненадана. Казах ти, че идвам само да ви видя.

— Просто си помислих, че… предвид… предвид някои събития напоследък, може би ще искаш да останеш тук малко по-дълго. — Камила Трейнър изгледа дъщеря си така, както никога не би изгледала Уил, колкото и грубо да се държеше с нея.

— Работата наистина е добра, мамо. От две години се боря да я получа. — Тя хвърли бърз поглед към баща си. — Не мога да отлагам плановете си заради душевното състояние на Уил.

Последва дълга пауза.

— Не е честно. Ако аз бях в тази количка, щеше ли да молиш Уил да отложи плановете си за известно време?

Госпожа Трейнър не погледна към дъщеря си. Аз сведох очи към моя списък и се заех да чета и препрочитам първото изречение.

— И аз имам личен живот. — Прозвуча като молба.

— Ще го обсъдим по-късно. — Ръката на господин Трейнър се озова върху рамото на дъщеря му и го стисна лекичко.

— Да, по-късно. — Госпожа Трейнър се зае да прелиства документите пред себе си. — Добре тогава. Ето какво предлагам. Искам да знам всичко, което планираш — каза и ме погледна. — Искам да контролирам разходите и ако е възможно, искам график, за да мога да идвам с вас понякога. Имам малко неизползван отпуск, който бих могла да…

— Не.

Всички се обърнахме към господин Трейнър. Той галеше кучето по главата с благо изражение, но гласът му беше твърд.

— Не. Не мисля, че е нужно да ги придружаваш, Камила. Трябва да позволим на Уил да го направи сам.

— Уил не може да го направи сам, Стивън. Има хиляди неща, които трябва да се вземат предвид, когато той отива някъде. Сложно е. Не мисля, че можем да ги оставим изцяло на…

— Не, скъпа — настоя той. — Нейтън може да помогне, а и Луиза се справя чудесно.

— Но…

— Уил има нужда да се почувства мъж. Което няма да е възможно, ако майка му — или сестра му — е винаги до него.

В този миг изпитах леко съжаление към госпожа Трейнър. Все още се държеше надменно, но виждах, че изглежда малко объркана, сякаш не можеше да разбере напълно какво казва съпругът й. Ръката й посегна към синджирчето.

— Ще внимавам много — уверих я аз. — И ще ви уведомявам предварително за всичко, което планираме да направим.

Бе стиснала челюсти толкова силно, че точно под скулата й се очертаваше малко мускулче. В този миг се почудих дали не ме мрази.

— Аз също искам Уил да живее — казах.

— Разбираме го — рече господин Трейнър. — Оценяваме желанието ти. И твоята дискретност. — Почудих се дали говори за Уил или за нещо съвсем различно. Изведнъж се изправи и аз осъзнах, че това е покана да си тръгна. Джорджина и майка й все така седяха на дивана и мълчаха. Нещо ми подсказваше, че след моето излизане от стаята разговорът ще продължи още дълго.

— Добре тогава — казах аз. — Ще записвам всичко още в момента, в който ми хрумне. И ще действам бързо. Нямаме много…

Господин Трейнър ме потупа по рамото.

— Знам. Само ни уведоми какво си успяла да откриеш — прекъсна ме той.

 

 

Трина си духаше на ръцете и машинално движеше крака, сякаш маршируваше на място. Носеше тъмнозелената ми барета, която, за мое неудоволствие, изглеждаше по-добре на нея, отколкото на мен. Бръкна в джоба си, извади един лист и ми го подаде.

— Сигурно ще задраскаш номер три или поне ще го отложиш, докато се стопли времето.

Прегледах списъка.

— Баскетбол за квадриплегици? Дори не знам дали харесва баскетбол.

— Това не е важно. Ама че студ! — Тя придърпа баретата по-ниско над ушите си. — Важното е, че така ще види какво е възможно. Ще види, че има хора в неговото положение, които се занимават със спорт и други неща.

— Не съм сигурна. Той не може да повдигне дори чаша. Тези хора навярно са параплегици. Не виждам как ще хвърляш топка, щом не можеш да използваш ръцете си.

— Ти не разбираш. Няма нужда той да прави нещо, просто ще си разшири хоризонтите. Ще му покажем какво могат да правят другите хора с увреждания.

— Щом казваш.

Тълпата се оживи. Някой бе забелязал бегачите в далечината. Ако се изправех на пръсти, щях да ги различа — бяха на около три километра от нас, в долината, малко петно от подскачащи бели точки, които тичаха в студа по мокрия сив път. Погледнах часовника. Стояхме на билото на Уинди Хил[1] — много уместно име — почти четирийсет минути и вече не си усещах краката.

— Проверих какво има в района. Ако не ти се отива по-далеч, след две седмици има мач в спортния център. Той може дори да залага на резултата.

— Да залага?

— Така ще усети част от играта. О, вече ги виждам! Как мислиш, след колко време ще стигнат до нас?

Стояхме край финиша. Над главите ни отмаляло плющеше плакат с надпис „Пролетен триатлон — ФИНАЛ“.

— Не знам. Двайсет минути? Повече? Имам резервно десертче „Марс“ — искаш ли да си го поделим? — Бръкнах в джоба си. Невъзможно беше да опазя листа със списъка от вятъра само с една ръка. — И какво още измисли?

— Нали каза, че искаш да разшириш обхвата? — Тя посочи ръката ми. — Твоето парче е по-голямо.

— Вземи го ти тогава. Семейството му май си мисли, че съм използвачка.

— Какво? Само защото искаш да го извеждаш? Господи! Би трябвало да са благодарни, че някой си прави труда. Което не може да се каже за тях. — Трина взе другото парче от десертчето. — Както и да е. Виж номер пет. Би могъл да се запише в компютърен курс. Слагат на главите им някакво приспособление и могат да задвижват клавиатурата с кимане. В интернет е пълно с квадриплегици. Би могъл да се сприятели с много хора. Което значи, че няма да е нужно винаги да излиза от къщи. Дори говорих с една двойка в чатрума. Приятни хора. Съвсем… — Направи пауза и сви рамене. — … нормални.

Изядохме си половинките от десертчето в мълчание, докато гледахме как приближават групите изтощени бегачи. Не успях да различа Патрик. Никога не успявах. Лицето му се сливаше с тълпата.

Сестра ми посочи към листа.

— Погледни и културната секция. Има концерт специално за инвалиди. Нали каза, че е по културата. Е, може просто да си седи и да остави музиката да го пренесе в друг свят. Така е измислено, че да те накара да забравиш за състоянието си. Каза ми го Дерек, оня с мустаците от работата.

Смръщих нос.

— Не знам, Трина…

— Изплаши се, защото казах „култура“. Ти само ще седиш с него. И гледай да не шумолиш с пакетчето чипс. А ако предпочиташ нещо по-така… — Тя ми се ухили. — Има и стриптийз клуб. Но за това ще трябва да го заведеш в Лондон.

— Да заведа работодателя си да гледа стриптийзьорки?

— Е, нали каза, че вършиш всичко: миене и хранене, и други такива. Не виждам защо да не седиш до него, докато се надървя.

— Трина!

— Е, сигурно му липсва. Може даже някоя от стриптийзьорките да му седне в скута.

Няколко души до нас извърнаха глави. Сестра ми се смееше. Винаги говореше така за секса. Сякаш е някакъв вид развлечение. Сякаш е без значение.

— От другата страна на листа са по-дългите пътувания. Не знам ти какво харесваш, но може да направите дегустация на вино в долината на Лоара… което не е чак толкова далеч.

— Квадриплегиците могат ли да се напиват?

— Не знам. Попитай го.

Загледах се намръщено в списъка.

— Значи така… ще отида и ще кажа на Трейнърови, че възнамерявам да напия техния склонен към самоубийство син инвалид, да изхарча парите им за стриптийзьорки, а после да го завлека на параолимпиадата.

Трина грабна списъка от ръката ми.

— Е, не виждам ти да имаш по-оригинални идеи.

— Просто си мислех… Не знам. — Потърках носа си. — Чувствам се малко обезкуражена, честно казано. Трудно ми е дори да го накарам да излезе в градината.

— Е, това трябва да се промени. О, ето ги, идват! По-добре да се усмихнем!

Пробихме си път през тълпата отпред и започнахме да викаме. Никак не беше лесно да произведа нужното количество окуражителен шум, при положение че едва успявах да си движа устните от студ.

Най-после видях Патрик, главата му се мяркаше сред море от напрегнати тела, лицето му лъщеше от пот, сухожилията на врата му бяха опънати, а изражението му беше като на човек, който е подложен на изтезание. Същото това лице щеше да засияе веднага щом прекосеше финиша — сякаш изпитваше прословутата еуфория от бягането само след достигането на някакви лични дълбини. Не ме видя.

— Давай, Патрик! — провикнах се отпаднало.

И той профуча към финалната линия.

 

 

Трина не ми говори два дни, понеже не бях показала нужния ентусиазъм по отношение на „списъка с предложения“. Родителите ми не забелязаха; бяха доволни, че съм решила да остана на работа. Управата на мебелния завод бе насрочила няколко срещи с работници за края на седмицата и татко бе убеден, че ще е сред съкратените. Всички над четирийсетте задължително „минаваха под ножа“.

— Много сме ти благодарни за помощта, скъпа — казваше мама толкова често, че ме караше да се чувствам неудобно.

Беше странна седмица. Трина започна да си приготвя багажа за университета, а аз всеки ден трябваше да се промъквам в стаята й и да ровя в чантите, които вече бе напълнила, за да видя кои от нещата ми е избрала да вземе. Повечето ми дрехи бяха непокътнати, но вече бях открила един сешоар, слънчевите ми очила, имитация на „Прада“, и любимата ми тоалетна чанта с изрисувани лимони. Ако кажех нещо на сестра си, тя само щеше да вдигне рамене и да отвърне: „Ти не ги използваш“, сякаш това решаваше проблема.

Но Трина си беше такава. Мислеше се за специална. Дори след появата на Томас не загуби чувството, че е бебето в семейството — дълбоко вкорененото чувство, че целият свят се върти около нея. Като малка правеше такива сцени, когато искаше нещо мое, че мама ме молеше да й го дам, само и само да има мир. Почти двайсет години по-късно нищо не се беше променило. Трябваше да гледаме Томас, та Трина да може да излиза, да го храним, та Трина да не се тревожи, да й купуваме скъпи подаръци за рождените дни и Коледа, защото „тя се лишава от много неща заради Томас“. Е, можеше да мине и без проклетата ми чанта с лимоните. Залепих бележка на вратата си със следния текст: „Моите неща са си МОИ. РАЗКАРАЙ СЕ“. Трина я откъсна и се оплака на мама, че се държа като дете и не мога да се опра на малкия пръст на Томас по зрелост.

Но това ме накара да се замисля. Една вечер, след като сестра ми бе отишла на вечерния си курс, седнах в кухнята, докато мама подбираше кои дрехи на татко да изглади.

— Мамо…

— Да, скъпа.

— Какво ще кажеш да се преместя в стаята на Трина, когато тя се върне в университета?

Мама замълча, притиснала наполовина сгънатата риза до гърдите си.

— Не знам. Не съм мислила за това.

— Щом с Томас няма да са тук, не виждам защо да не живея в стая с нормални размери. Глупаво е да стои празна, ако те отидат в университета.

Мама кимна и остави внимателно ризата в кошницата с прането.

— Май си права.

— И без това стаята се полага на мен — като по-голяма и тъй нататък. Трина е там само заради Томас.

Мама се съгласи с мен.

— Така е. Ще говоря с Трина — обеща тя.

Но като се замисля, май е било по-добре да го кажа първо на сестра ми.

Три часа по-късно тя влетя в дневната с гръм и трясък.

— Нямаш търпение да ни отпишеш, така ли?

Дядо трепна в стола си и опря ръка на гърдите.

Вдигнах очи от телевизора.

— За какво говориш?

— Къде ще спим с Томас през уикендите? Не може и двамата да се поберем в стаичката. Там няма място за две легла.

— Именно. А аз живея в нея вече пет години.

Мисълта, че съществува дори минимална вероятност да не съм права, направи тона ми още по-рязък.

— Не можеш да ми вземеш стаята! Не е честно!

— Ти дори няма да си в нея!

— Трябва ми, не разбираш ли! Двамата с Томас не можем да се поберем в малката. Татко, кажи й!

Брадичката на татко хлътна дълбоко в яката, ръцете му бяха скръстени на гърдите. Ненавиждаше разправиите ни и обикновено оставяше на мама да ни усмирява.

— Не викайте толкова, момичета — каза той.

Дядо поклати глава, сякаш изобщо не можеше да ни разбере. Напоследък дядо клатеше глава на ужасно много неща.

— Сега разбирам защо толкова искаше да ми помогнеш да замина.

— Моля? Значи, молбите ти да си запазя работата, за да ти помагам, сега станаха част от моя зловещ план?

— Толкова си двулична!

— Катрина, успокой се. — Мама се появи на вратата. От гумените й ръкавици капеше сапунена пяна. — Нека поговорим спокойно. Не искам да изнервяте дядо си.

Лицето на сестра ми бе станало на петна, както когато беше малка и не получаваше каквото желае.

— Тя не ме иска тук. Точно това е. Няма търпение да се махна, защото завижда, че ще постигна нещо в живота си. Затова се чуди какво да измисли, та да не се прибирам у дома.

— Няма гаранция, че изобщо ще се прибираш през уикендите — креснах аз. От думите й ме заболя. — Имам нужда от спалня, не от шкаф, а ти си в най-хубавата стая през цялото време само защото беше достатъчно глупава да надуеш корема.

— Луиза! — смъмри ме мама.

— Да бе! А ако ти не беше толкова глупава и можеше да си намериш свястна работа, сега щеше да имаш свой дом. Достатъчно голяма си. Но май проблемът е друг, а? Най-после си разбрала, че Патрик никога няма да ти предложи, нали?

— Достатъчно! — Гласът на татко прогърмя в тишината. — Чух достатъчно! Трина, иди в кухнята. Лу, седни и млъкни. Не ми стигат другите притеснения, ами трябва да ви слушам как се дърлите.

— Ако си мислиш, че сега ще ти помагам с глупавия списък, много се лъжеш — изсъска Трина, докато мама я извеждаше от стаята.

— Притрябвала ми е помощта ти, използвачка такава! — извиках и се сниших, защото татко хвърли по мен програмата на радиото.

 

 

В събота сутринта отидох в библиотеката. Май не бях стъпвала там от училище — най-вероятно от страх, че ще си спомнят за книгата на Джуди Блум, която бях изгубила в пети клас, и някоя служителка ще протегне студената си и влажна ръка, докато минавам през портала с викториански колони, и ще поиска да платя глоба от 3853 лири.

Библиотеката не беше каквато си я спомнях. Половината от томовете бяха заменени от сидита и дивидита, големите лавици бяха пълни с аудиокниги, имаше дори стойки с поздравителни картички. И не беше тихо. От детския ъгъл на вълни се носеше пеене и ръкопляскане — заниманията на група майки с деца бяха в разгара си. Хората четяха списания и си приказваха тихичко. Мястото, където преди старците дремеха над безплатните вестници, беше изчезнало, заменено от голяма овална маса с наредени на нея компютри. Седнах предпазливо пред един от тях, надявайки се, че никой не ме гледа. За щастие тук май бяха подготвени за неподправения ужас, който изпитват хора като мен. Една библиотекарка спря до моята маса и ми подаде ламиниран лист с инструкции. Не остана да ми виси на главата, само промърмори, че ще е на бюрото си, ако имам нужда от допълнителна помощ, и после останахме само аз, един разклатен стол с изкуствена тапицерия и празният екран.

Единственият компютър, до който се бях докосвала някога, беше този на Патрик. Всъщност той го използваше само за да сваля фитнес планове или да поръчва книги със спортни техники от „Амазон“. Може би правеше и друго, но не исках да знам какво е. Все пак се заех да следвам инструкциите на библиотекарката, като повтарях внимателно всяка стъпка в тях. И колкото и да е невероятно, се получи. И не само се получи, ами беше лесно.

Четири часа по-късно вече имах начален вариант на списък.

И никой не спомена за Джуди Блум. Е, вероятно се дължеше на факта, че бях използвала картата на сестра ми.

На път към къщи се отбих в книжарницата и си купих календар. Не беше от ония с изгледите, които отмяташ всеки месец и се показва поредната снимка на Джъстин Тимбърлейк или на планински понита. Беше стенен календар — от вида, който използват в офисите, за да отбелязват полагаемите се отпуски на персонала с неизтриваемо мастило. Купих го с деловитостта на човек, който умира да върши канцеларска работа.

Прибрах се в миниатюрната си стая у дома и го окачих от вътрешната страна на вратата. Отброих дните назад и отбелязах датата в началото на февруари, когато бях започнала у семейство Трейнър. После продължих напред и отбелязах 12 август — оставащите непълни четири месеца. Отстъпих назад и се загледах в календара, като се опитвах да съзра в малкия черен кръг нещо от важността на събитията, които възвестяваше. И докато гледах, започнах да осъзнавам с какво съм се захванала.

Трябваше да изпълня тези оставащи дни със събития, които носят щастие, радост, удовлетворение или удоволствие. Трябваше да ги изпълня с разнообразни красиви преживявания за един мъж, чиито ръце и крака вече не можеха да му служат, за да ги осъществи сам. Разполагах с непълни четири месеца от правоъгълничета върху календара, които да запълня с излизания, пътувания, гостувания, обеди й концерти. Трябваше да открия най-практичните начини да се осъществят и да направя достатъчно проучвания, за да съм сигурна, че няма да се проваля.

А след това трябваше да убедя Уил да приеме предложенията ми.

Загледах се в календара си, все още с химикалка в ръка. Този малък къс ламинирана хартия щеше да е огледало на огромната отговорност, която бях поела.

Разполагах само със сто и седемнайсет дни, за да убедя Уил Трейнър, че има смисъл да живее.

Бележки

[1] Ветровит хълм (англ.). — Б.р.