Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 146 гласа)

Осма глава

Камила

 

Никога не съм си представяла, че един ден синът ми ще иска от мен да му помогна да умре.

Дори произнасянето на тези думи изглежда странно — като нещо, което може да срещнеш в жълт вестник или в някое от онези ужасни списания, които вечно стърчат от чантата на чистачката, пълни с истории за жени, чиито дъщери са избягали с неверните им съпрузи, с измишльотини за чудодейно отслабване и двуглави бебета.

Не съм от хората, на които се случват подобни неща. Или поне си мислех, че не съм. Животът ми беше доста добре уреден — нормален според съвременните стандарти. Омъжена съм от трийсет и седем години, отгледах две деца, бях в училищното настоятелство, а когато децата ми вече не се нуждаеха от мен, започнах работа в съда.

Съдия съм почти единайсет години. Всякакви човешки съдби виждам в моя съд: вонящите скитници, които вечно закъсняват да се явят в съда; дежурните рецидивисти; гневните млади мъже с груби лица и изнурените, задлъжнели майки. Трудно е да останеш спокоен и да проявяваш разбиране, когато виждаш все същите лица и грешки. Понякога долавям нетърпението в гласа си. Откровеното нежелание на хората да постъпват дори в минимална степен отговорно може да е особено обезсърчително.

А нашият малък град — въпреки красивия си замък, многото сгради, включени в списъка на забележителностите, и живописните пътища — изобщо не е защитен от това. На викторианските ни площади тийнейджъри пият вино, кокетните ни къщи със сламени покриви заглушават шума от домашното насилие над съпруги и деца. Напразните ми усилия да овладея вълната от хаос и бавното, но неумолимо опустошение понякога ме довеждат до отчаяние. И все пак аз обичам работата си. Върша я, защото вярвам в реда, в моралния кодекс. Вярвам в съществуването на доброто, колкото и демодиран да изглежда този възглед.

Преживях по-трудните моменти благодарение на градината. Тя се бе превърнала в нещо като мания, докато децата растяха. Можех да кажа латинското название на почти всяко растение. Странното е, че дори не бях учила латински в училище. В моето сравнително малко девическо училище се наблягаше на готвенето и бродерията — неща, които да ни помогнат да станем добри съпруги, но тези латински имена сякаш се врязват в мозъка ти. Достатъчно беше да чуя названието само веднъж и го запомнях завинаги: Helleborus niger, Eremurus stenophyllus, Athyrium niponicum. Можех да ги повторя с лекота, каквато никога не съм чувствала в училище.

Казват, че започваш да цениш градинарството едва след определена възраст, и може би в това има известна истина. Вероятно е свързано с кръговрата на живота. Има някаква магия в това да наблюдаваш неудържимия оптимизъм на новия живот след пустотата на зимата, всяка година да се изпълваш с радост от начина, по който природата ти открива все нови и нови чудеса в различните кътчета от градината. Имаше моменти — моменти, в които бракът ми се бе оказвал много по-различен от очакванията ми, — когато градината беше моето убежище, източник на чиста радост.

Имаше и моменти, когато, колкото и странно да звучи, тя ми причиняваше болка. Няма нищо по-разочароващо от това да засадиш нова леха и да видиш, че не цъфти, или да видиш как всичките ти красиви алиуми са унищожени за една нощ от някакъв лигав плужек. Но дори когато се оплаквах от времето, от усилията, които трябваше да полагам, от умората в ставите след няколкото часа, прекарани в плевене, от това, че ноктите ми никога не изглеждаха съвсем чисти, аз я обожавах. Обожавах удоволствието на сетивата от работата навън, ароматите на градината, усещането за земя под пръстите ми, удовлетворението да гледам как нещата растат и разцъфтяват, запленена от краткотрайната им красота.

След злополуката с Уил една година не погледнах градината. Не само защото нямах време, макар че безкрайните часове в болницата, постоянното пътуване, срещите с лекарите — о, господи, тия срещи! — заемаха голяма част от него. Взех си шестмесечен отпуск по болест, но времето пак не достигаше.

Основната причина бе, че изведнъж престанах да виждам смисъл. Наех човек да идва и да поддържа градината и близо година едва я удостоявах с поглед.

Чак когато прибрахме Уил у дома, в приспособената за него пристройка, реших, че има смисъл да се заема отново с нея. Исках синът ми да гледа нещо красиво. Исках да му внушавам без думи, че нещата могат да се променят, да растат или да боледуват, но животът продължава. Че всички сме част от някакъв кръговрат, чието предназначение единствен Бог знае. Разбира се, не можех да му го кажа — с Уил открай време трудно намирахме общ език, — но исках да му го покажа. Мълчаливо уверение, ако щете, че съществува по-висш смисъл, по-светло бъдеще.

 

 

Стивън се наведе над камината. Разбута ловко с ръжена полуизгорелите цепеници, изпод които се разлетяха червени искри, и добави ново дърво по средата. Отстъпи назад, както правеше винаги, впери доволен поглед в лумналите пламъци и отупа ръце в кадифените си панталони. Обърна се с лице към мен, когато влязох в стаята. Подадох му чаша.

— Благодаря. Джордж ще слезе ли?

— Едва ли.

— Какво прави?

— Гледа телевизия горе. Не иска компания. Попитах я.

— Ще се оправи. Вероятно е уморена от дългия полет.

— Надявам се, Стивън. В момента не ни харесва особено.

Умълчахме се, загледани в огъня. В стаята беше тъмно и тихо, рамките на прозорците потракваха леко под поривите на вятъра и дъжда.

— Гадна вечер.

— Да.

Кучето се промъкна в стаята, отпусна се с въздишка пред огъня и ни загледа с доволство и обожание.

— Е, какво мислиш? — попита той. — Тая работа с подстригването?

— Не знам. Иска ми се да мисля, че е добър знак.

— Тази Луиза е голям образ, нали?

Видях как съпругът ми се подсмихва под мустак. Не и тя, улових се да мисля, но побързах да пропъдя съмненията.

— Да. Да, така изглежда.

— Мислиш ли, че е подходящият човек?

Отпих от питието си, преди да отговоря. Два пръста джин, резен лимон и много тоник.

— Кой знае? — отвърнах. — Вече ми е трудно да кажа кое е подходящо и кое — не.

— Той я харесва. Сигурен съм, че я харесва. Говорихме си, докато гледахме новините оная вечер, и той я спомена два пъти. Не го е правил досега.

— Да. Е, не ми се иска да те обнадеждавам.

— А трябва ли?

Стивън се извърна от огъня. Виждах как ме изучава и може би забелязва новите бръчки около очите ми, устните, стиснати напоследък в тънка тревожна линия. Погледна малкия златен кръст, който сега не свалях от врата си. Неприятно ми беше, че ме гледа така. Не можех да се отърва от чувството, че ме сравнява с някого.

— Просто съм реалистка.

— Звучиш… звучиш така, сякаш вече очакваш да се случи.

— Познавам сина си.

— Нашия син.

— Да. Нашия син. — Повече е мой, улових се да мисля. Ти всъщност никога не си бил до него. Не и емоционално. Просто беше постоянното отсъствие, което той винаги се стараеше да впечатли.

— Ще си промени решението — настоя Стивън. — Има още много време.

Останахме така. Отпих голяма глътка от питието си, ледът ми се стори по-студен край топлината на огъня.

— Все си мисля… — подех, загледана в камината. — Все си мисля, че пропускам нещо.

Съпругът ми продължаваше да ме наблюдава. Усещах, че не отделя поглед от мен, но не можех да вдигна очи към него. Може би търсеше близостта ми… Но май вече бяхме стигнали твърде далеч за това.

Отпи от чашата си.

— Правиш всичко по силите си, скъпа.

— Знам. Но достатъчно ли е?

Той отново се обърна към огъня и взе да побутва ненужно една цепеница с ръжена. Излязох тихо от стаята и го оставих сам.

Както се очакваше да направя.

 

 

Когато Уил ми каза за първи път какво иска, трябваше да го повтори, защото помислих, че не съм го чула добре. Успях да запазя спокойствие, след като осъзнах какво предлага, отвърнах, че е нелепо, и побързах да изляза от стаята. Има нещо жестоко в това да си тръгнеш от човек в инвалидна количка. Между пристройката и къщата има две стъпала, които Уил не би могъл да премине без помощта на Нейтън. Затворих вратата на пристройката и останах в коридора. Спокойно изречените думи на сина ми продължаваха да звучат в ушите ми.

Струва ми се, че не мръднах оттам половин час.

Той отказваше да промени решението си. Типично за Уил — винаги да има последната дума. Повтаряше молбата си всеки път, когато отивах да го видя, докато накрая трябваше да се насилвам да ходя там. Не искам да живея така, майко. Това не е моят живот. Няма изгледи да се възстановя, следователно молбата ми да сложа край, както намеря за добре, е напълно разумна. Слушах го и можех да си представя какъв е бил на бизнес срещите, кариерата, която го бе направила богат и арогантен. Беше човек, свикнал да се налага. Не понасяше мисълта, че по някакъв начин мога да диктувам бъдещето му, че отново бях майка.

 

 

Положи много усилия да ме убеди. И не защото религията ми го забранява — макар че перспективата Уил да живее в ада на собственото си отчаяние беше ужасна. (Предпочитах да вярвам, че Бог в милосърдието си ще разбере страданията ни и ще ни прости прегрешенията.)

Не можеш да разбереш какво е да си майка, докато сама не го преживееш. Няма как да разбереш, че пред себе си не виждаш единствено порасналия мъж — жизнерадостен, небръснат, вмирисан, инатлив потомък с глобите му за паркиране, мръсните му обувки и перипетиите на любовния му живот. Виждаш всички хора, които някога е бил и които носи в себе си.

Гледах Уил и виждах бебето, което бях държала в прегръдките си, замаяна и с насълзени очи, неспособна да повярвам, че съм създала друго човешко същество. Виждах прохождащото дете, което посяга да ме улови за ръката, ученика, разплакан от ярост, защото е бил тормозен от друго дете. Виждах уязвимите му места, любовта си към него, живота ни заедно. Ето какво ме караше да унищожа — малкото дете, момчето, мъжа, цялата ми любов, целия ми живот.

А после, на 22 януари — ден, в който бях затрупана от изслушвания на крадци на дребно, шофьори без застраховка и гневни бивши съпрузи, — Стивън влязъл в пристройката и заварил сина ни почти в безсъзнание, с отпусната върху подлакътника глава и количка, плувнала в море от тъмна лепкава кръв. Уил намерил ръждив гвоздей, който стърчал на около сантиметър от дървенията в задния коридор, притиснал китката си към него, започнал да движи количката напред-назад и нарязал плътта си на ивици. И досега не мога да си представя каква е била тази решимост, която го е карала да продължава въпреки неистовата болка. Докторите казаха, че са му оставали по-малко от двайсет минути живот.

И не е било — както отбеляза — вик за помощ.

Когато в болницата ми съобщиха, че Уил ще живее, излязох в градината да си излея гнева. Изливах гнева си към Господ, към природата, към съдбата, която беше хвърлила семейството ни в тази бездна. Сигурно съм приличала на луда. Онази студена вечер в градината запратих чашата си с бренди на шест метра от мен, в Euonymus compacts, и изкрещях — толкова силно, че викът ми раздра въздуха, удари се в стените на замъка и отекна в далечината. Задушавах се от ярост, че всичко около мен може да се движи, да расте и да се размножава, а моят син — моето жизнено, харизматично, красиво момче — се е превърнал в това. Обездвижен, повехнал, обезкървен, страдащ. Красотата ми се струваше неприлична, отблъскваща. Крещях ли, крещях и кълнях — думи, които не знаех, че знам, — докато накрая Стивън излезе, постави ръка на рамото ми и я свали чак когато се увери, че съм се успокоила.

Съпругът ми не разбираше. Още не беше осмислил случилото се. Че Уил няма да се откаже. Че животът ни ще преминава под знака на постоянната бдителност, в очакване на следващия път, в очакване на следващия кошмар, на следващия опит на сина ни да посегне на себе си. От сега нататък щяхме да гледаме света през неговите очи — потенциалните отрови, острите предмети, изобретателността, с която би могъл да довърши делото, започнато от оня проклет мотоциклетист. Животът ни трябваше да се сведе единствено до избягването на повторен опит. При това Уил имаше предимство — нямаше за какво друго да мисли.

Две седмици по-късно му казах:

— Добре.

Разбира се, че го направих.

Какво друго ми оставаше?