Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 146 гласа)

Седемнадесета глава

Най-лошото в работата на домашния асистент не е каквото вероятно си мислите. Не е повдигането и миенето, лекарствата и кърпите, и смътната, но неизменно присъстваща миризма на дезинфектант. Дори не е това, че според повечето хора го вършиш, защото толкова са ти възможностите. Най-лошото е, че когато по цял ден си заедно с някого другиго, не можеш да избягаш от настроенията му. Или от своите собствени.

Уил мълча през цялата сутрин, след като бях споделила плановете си. Не беше нещо, което външен човек би могъл да усети, но шегите бяха по-малко, обичайният разговор — по-вял. Изобщо не ме попита за съдържанието на ежедневниците.

— Това ли… това ли искаш да направиш? — Присвил бе едва забележимо очи, но лицето му не издаваше нищо.

Вдигнах рамене. После кимнах решително. Усещах, че отговорът ми е някак по детски неуверен.

— Време ми е — отвърнах. — Вече съм на двайсет и седем.

Уил изучаваше лицето ми. Челюстта му бе леко напрегната.

Внезапно се почувствах непоносимо уморена. Почувствах онзи странен импулс да кажа, че съжалявам, без да съм сигурна за какво точно.

Той кимна едва-едва, поусмихна се.

— Радвам се, че нещата при теб се нареждат — каза и подкара количката към кухнята.

Усетих как започва да ме ядосва. Досега никой не ме беше съдил, както ме съдеше Уил. Сякаш решението да заживея с приятеля си ме бе направило безинтересна. Сякаш вече не бях любимият му проект. Разбира се, не можех да му кажа нищо от това, просто се държах с него толкова хладно, колкото и той с мен.

Честно казано, беше изтощително.

Следобед на задната врата се почука. Забързах по коридора, с още мокри от чиниите ръце, и когато отворих, видях пред себе си мъж с тъмен костюм и дипломатическо куфарче.

— О, не! Ние сме будисти — казах твърдо и затворих вратата, щом мъжът понечи да възрази.

Преди две седмици двама от „Свидетели на Йехова“ бяха държали Уил на задната врата почти петнайсет минути, докато той напразно се мъчеше да обърне количката върху изместената изтривалка. Когато най-сетне затворих вратата, вдигнаха капака на отвора за пощата и през него се провикнаха, че той по-добре от всеки друг би трябвало да знае колко е важно да си подготвен за задгробния живот.

— Ъъъ, тук съм по покана на господин Трейнър — обясни мъжът и аз отворих предпазливо вратата. Откакто бях на работа в Гранта Хаус, никой не беше идвал на задната врата да търси Уил.

— Пусни го — нареди Уил, беше се появил зад мен. — Аз го помолих да дойде. — Когато продължих да стоя, добави: — Всичко е наред, Кларк… той е приятел.

Мъжът прекрачи прага, протегна ръка и се здрависа с мен.

— Майкъл Лолър — представи се той.

Канеше се да каже още нещо, но Уил се пъхна с количката между нас, предотвратявайки всякакъв по-нататъшен разговор.

— Ще бъдем в дневната. Би ли ни направила кафе, а после да ни оставиш за малко?

— Ъъъ… добре.

Господин Лолър ми се усмихна малко неловко и последва Уил в дневната. Когато няколко минути по-късно влязох вътре с таблата с кафето, двамата си говореха за крикет. Разговорите за спорт продължиха до момента, в който вече нямах причина да остана в стаята.

Накрая изтупах няколко невидими прашинки от полата си, изправих се и казах:

— Ами, аз ще ви оставя.

— Благодаря, Луиза.

— Сигурен ли си, че не искаш нещо друго? Бисквити?

— Благодаря ти, Луиза.

Уил никога не ме наричаше Луиза. И досега не ме беше държал настрани от нищо.

Господин Лолър остана почти час. Аз си вършех моята работа, после се помотах из кухнята, чудейки се дали ще събера смелост да подслушвам. Не събрах. Седях, изядох две шоколадови бисквити, гризах си ноктите, слушах тихото бръмчене на гласовете им и за сетен път се питах защо Уил бе помолил този мъж да използва задния вход.

Човекът не приличаше на лекар или консултант. Възможно бе да е финансов съветник, но нямаше подобаващо излъчване. Със сигурност не приличаше на физиотерапевт, ерготерапевт[1] или диетолог — или на друг от многобройните специалисти, наети от местните власти да се отбиват и да оценяват постоянно променящите се нужди на Уил. Тях можеш да ги разпознаеш от километри. Винаги изглеждаха уморени, но преливаха от фалшив оптимизъм. Носеха вълнени дрехи в убити тонове, подходящи обувки и караха прашни комбита, пълни с папки и кутии с оборудване. Господин Лолър имаше тъмносиньо БМВ. Големият му лъскав автомобил не приличаше на общинска кола.

Най-сетне господин Лолър се появи. Затвори дипломатическото си куфарче, сакото му бе провесено на ръката. Вече не се чувстваше неловко.

Озовах се в коридора за секунди.

— А… Бихте ли ми казали къде е тоалетната?

Посочих я мълчаливо и останах да се суетя в коридора, очаквайки да се появи отново.

— Добре. Значи, това е засега.

— Благодаря ти, Майкъл. — Уил не погледна към мен. — Ще чакам да ми се обадиш.

— Ще се чуем в края на седмицата — каза господин Лолър.

— Предпочитам имейл пред писмо — поне засега.

— Да. Разбира се.

Отворих задната врата, за да го изпратя. И докато Уил изчезваше обратно в дневната, попитах нехайно:

— Сигурно ви чака дълъг път?

Дрехите му имаха красива кройка, бяха едновременно елегантни и делови и внушаваха усещане за солидни пари.

— Лондон, за жалост. Но се надявам по това време да няма големи задръствания.

Последвах го навън. Слънцето беше високо в небето и трябваше да примижа, за да виждам госта.

— И къде… ъъъ… в Лондон се намирате?

— Риджънт Стрийт.

— О! Риджънт Стрийт? Страхотно.

— Да. Не е лошо място. Добре. Благодаря ви за кафето, госпожице…

— Кларк. Луиза Кларк.

Той спря и ме изгледа. Запитах се дали не бе прозрял недодяланите ми опити да разбера кой е.

— А! Госпожица Кларк — възкликна той и възвърна професионалната си усмивка. — Благодаря ви още веднъж.

Остави внимателно куфарчето на задната седалка, качи се в колата и замина.

Тази вечер се отбих в библиотеката на път към апартамента на Патрик. Можех да ползвам и неговия компютър, но все още се чувствах като гостенка и така ми беше по-лесно. Седнах на компютъра и написах в търсачката „Майкъл Лолър“ и „Риджънт Стрийт, Лондон“. Знанието е сила, Уил, произнесох мислено.

Имаше 3290 резултата. Първите три бяха: „Майкъл Лолър, адвокат, специалист по легализиране на завещания и пълномощни“, всички на въпросната улица. Няколко минути се взирах в екрана, после отново написах името му, но този път потърсих в „Изображения“ — и той се появи: на някаква кръгла маса, в тъмен костюм — Майкъл Лолър, специалистът по легализиране на завещания, същият, който бе прекарал един час с Уил.

Същата вечер се преместих при Патрик, направих го в интервала от час и половина между края на работния ми ден и неговата тренировка на пистата. Взех всичко, освен леглото и новите щори. Той пристигна с колата си и натоварихме багажа ми в чували за боклук. На два етапа пренесохме в апартамента му всичко — е, освен учебниците ми на тавана.

Мама се разплака: мислеше, че тя ме е принудила да се изнеса.

— За бога, скъпа! Време й е да продължи напред. На двайсет и седем е — успокояваше я баща ми.

— За мен си е дете — отвърна тя, докато пъхаше две кутии с плодов кейк и чанта с почистващи препарати в ръцете ми.

Не знаех какво да й кажа. Дори не обичам плодов кейк.

Беше изненадващо лесно да сместя багажа си в апартамента на Патрик. Той и бездруго нямаше почти нищо, а и аз нямах кой знае какво след годините, прекарани в стаичката. Единственото, за което се сдърпахме, беше моята колекция от дискове — позволи ми да я обединя с неговата едва след като залепих стикери на гръбчетата на моите и ги подредих по азбучен ред.

— Чувствай се като у дома си — не спираше да повтаря, сякаш бях някаква гостенка. Бяхме нервни и се чувствахме странно неловко, като двама души на първа среща. Докато разопаковах багажа си, Патрик ми донесе чай и каза: „Предлагам това да е твоята чаша“. Показа ми всичко в кухнята, после няколко пъти повтори: „Сложи си нещата, където искаш. Нямам нищо против“.

Беше изпразнил две чекмеджета и гардероба в стаята за гости. Другите две чекмеджета бяха пълни с дрехите му за фитнес. Не знаех, че съществуват толкова видове ликра и полар. Собствените ми колоритни дрехи оставиха почти метър празно пространство, телените закачалки потракваха скръбно в гардероба.

— Трябва да си купя още неща, за да не остава толкова място — опитах да се пошегувам.

Той се засмя нервно.

— Какво е това?

Гледаше моя календар, окачен на стената на стаята за гости, с идеите в зелено и предстоящите събития в черно. Когато нещо се беше получило (музика, дегустация на вино), слагах до него усмихнато личице. Когато се беше провалило (конни надбягвания, художествени галерии), си оставаше черно. За следващите две седмици нямаше много неща: Уил се беше отегчил от местата наблизо, а все още не можех да го склоня да се отдалечи от дома. Погледнах към Патрик. Видях, че се е вторачил в датата 12 август, до която имаше удивителни в черно.

— Ъъъ… просто неща, които трябва да помня за работата.

— Мислиш ли, че ще подновят договора ти?

— Не знам, Патрик.

Той взе химикалката от щипката й на календара, погледна следващия месец и надраска под 28-ата седмица: „Време за търсене на нова работа“.

— Така ще си по-спокойна, ако нещо се случи — обясни той. Целуна ме и ме остави да се взирам в написаното.

Внимателно разположих кремовете си в банята, прибрах самобръсначките си, овлажнителя за лице и тампоните в шкафа с огледална вратичка. На пода под прозореца в стаята за гости подредих в спретната редичка книгите си, сред тях и новите заглавия, които Уил бе поръчал от „Амазон“ за мен. Патрик обеща да монтира няколко лавици, щом намери време.

После, когато излезе да тича, седнах и се загледах през промишлената зона към замъка, като се упражнявах да произнасям тихичко думата дом.

 

 

Не умея да пазя тайни, и това си е. Трина казва, че започвам да се пипам по носа още щом си помисля да излъжа. Което е много издайническо. Родителите ми и до днес се шегуват с извинителните бележки за училище, които съчинявах навремето: „Скъпа госпожице Троубридж — пишеше в една от тях, — моля да извините Луиза Кларк, тя няма да може да присъства на днешните часове, тъй като имам женски проблеми и съм много зле“. Татко едва се бе сдържал да не прихне в момент, когато от него се очакваше да ме напердаши.

Да крия намерението на Уил от семейството ми беше едно — умеех да пазя тайни от родителите си (все пак това е едно от нещата, които научаваме, докато растем), — но да се справям сама с тревогите си бе нещо съвсем различно.

Прекарах следващите две нощи в опит да разбера какво е намислил Уил и какво бих могла да направя, за да го спра — мислите ми препускаха дори когато двамата с Патрик готвехме в кухнята и си бъбрехме. (Вече бях открила нови неща за него — например, че наистина знае стотици начини за приготвяне на пуешки гърди.) Нощем правехме любов — в момента изглеждаше почти задължително, сякаш трябваше да се възползваме докрай от свободата си. Сякаш по някакъв начин Патрик усещаше, че му дължа нещо, предвид постоянната ми физическа близост с Уил. Но веднага щом се отпуснеше и заспеше, аз отново потъвах в мислите си.

Оставаха малко повече от седем седмици.

И за разлика от мен, Уил правеше планове.

През следващата седмица, дори и да бе забелязал, че съм разсеяна, той не казваше нищо. Продължихме да следваме обичайния дневен режим: правехме къси разходки сред природата, приготвях му храната, грижех се за него в къщата. Той вече не се шегуваше с Бегача.

Говорехме си за последните книги, които ми бе препоръчал: бяхме обсъдили „Английският пациент“ (много ми хареса) и един шведски трилър (не толкова). Бяхме внимателни един с друг, дори прекалено. Липсваха ми обидите и раздразнителността му — отсъствието им само увеличаваше изпълващото ме усещане за заплаха.

Нейтън наблюдаваше и двама ни, сякаш бяхме някакъв нов биологичен вид.

— Да не сте се скарали? — попита ме един ден в кухнята, докато разопаковах продуктите.

— По-добре питай него — отвърнах аз.

— Така каза и той.

Хвърли ми бърз поглед и изчезна в банята да отключи шкафа с лекарствата на Уил.

Междувременно издържах три дни след посещението на Майкъл Лолър, преди да позвъня на госпожа Трейнър. Попитах я дали можем да се видим някъде навън и се разбрахме да се срещнем в малкото кафене, което бяха отворили в района на замъка. По ирония на съдбата, беше същото онова кафене, заради което си бях изгубила работата.

Беше много по-луксозно от „Кифличката“ — цялото в дъбова ламперия, с маси и столове от избелено дърво. Предлагаше домашно приготвена супа с много зеленчуци и скъпи торти. И човек не можеше да си купи нормално кафе, само лате, капучино и макиато. Нямаше строителни работници или стажант-фризьорки. Седях с чашата чай в ръка и се чудех какво прави Глухарчето и дали би се чувствала удобно да седи тук и да чете вестник цяла сутрин.

— Съжалявам, че закъснях, Луиза. — Камила Трейнър влезе делово в кафето, с чанта под мишница, облечена в сива копринена блуза и тъмносини панталони.

Едва се сдържах да не се изправя. Все още нямаше момент, в който да не се чувствам като на интервю, когато разговарях с нея.

— Задържаха ме в съда.

— Съжалявам. Че ви измъкнах от работа, искам да кажа. Просто… не бях сигурна дали това може да почака.

Тя вдигна ръка, каза нещо на сервитьорката и седна на стола срещу мен. Погледът й минаваше през мен, сякаш бях прозрачна.

— Уил извика адвокат вкъщи — обясних аз. — Разбрах, че е специалист по легализиране на завещания. — Не можах да измисля по-мек начин да започна разговора.

Изглеждаше така, сякаш й бях ударила плесница. Осъзнах — твърде късно, — че може би бе очаквала да й съобщя нещо хубаво.

— Адвокат? Сигурна ли си?

— Проверих го в интернет. Офисът му е на Риджънт Стрийт. В Лондон — добавих излишно. — Казва се Майкъл Лолър.

Тя стисна клепачи, сякаш се опитваше да осмисли думите ми.

— Уил ли ти каза?

— Не. Не мисля, че би искал да знам. Аз… узнах името му и го проверих.

Кафето й пристигна. Сервитьорката го остави на масата пред нея, но госпожа Трейнър сякаш не го забеляза.

— Ще желаете ли още нещо? — попита момичето.

— Не, благодаря.

— Днес специалитетът ни е морковена торта. Приготвяме я на място. С много вкусен пълнеж от сметана…

Не. — Гласът на госпожа Трейнър беше рязък. — Благодаря.

Момичето остана достатъчно дълго, за да покаже, че ни е обидено, след което се отдалечи, полюшвайки демонстративно тефтера си в ръка.

— Съжалявам — промърморих. — Казахте ми, че трябва да ви уведомявам, ако е важно. Цяла нощ мислих дали да ви го кажа.

Лицето й беше бяло като платно.

Знаех как се чувства.

— А той как се държи? Ти… ти измисли ли нещо ново? Други излизания?

— Не проявява желание. — Казах й за Париж и списъка, който бях направила.

Докато говорех, виждах как умът й работи на бързи обороти, пресмяташе, преценяваше.

— Където и да е — произнесе накрая. — Аз ще го финансирам. Където поискаш. Ще ти платя. И на Нейтън. Само… само го накарай да се съгласи.

Кимнах.

— Ако ти хрумне нещо, каквото и да е… дори само за да спечелим време, естествено, ще ти платя за повече от шест месеца.

— Това… това не е проблем.

Изпихме си кафето в мълчание, потънали в мисли. Докато я наблюдавах скришом, забелязах, че косата й — с безупречна прическа — е осеяна със сиви нишки, а очите й са помръкнали като моите. Осъзнах, че не ми беше олекнало, след като бях прехвърлила собственото си безпокойство върху нея — но какъв избор имах? С всеки изминал ден залозите ставаха все по-високи. Звукът на часовника, който удари два, сякаш я извади от унеса й.

— Трябва да се връщам на работа. Моля те, кажи ми, когато… когато измислиш нещо, Луиза. И действително е по-добре да водим тези разговори извън пристройката.

Изправих се.

— О — сетих се изведнъж, — ще ви дам новия си номер. Току-що се преместих. — Докато тя търсеше химикалка в чантата си, добавих: — Преместих се при Патрик… моя приятел.

Не знам защо тази новина я изненада толкова. Изглеждаше стресната, когато ми подаде химикалката си.

— Не знаех, че имаш приятел.

— Не знаех, че трябва да ви кажа.

Тя се поизправи и подпря ръка на масата.

— Онзи ден Уил спомена, че ти… Уил мислеше, че може да се преместиш в пристройката. През уикендите.

Написах домашния телефон на Патрик.

— Е, реших, че за всички ще е най-добре да се преместя при Патрик. — Подадох й листчето. — Но не съм далеч. Точно до промишлената зона. Няма да се отрази на точността ми.

Останахме така. Госпожа Трейнър изглеждаше напрегната. Прокара ръка по косата си, после улови верижката на врата. Накрая — изглежда, не можа да се сдържи — попита:

— Толкова ли не можа да изчакаш? Само няколко седмици?

— Моля?

— Уил… мисля, че Уил много те харесва. — Тя прехапа устни. — Не виждам как… не виждам как това може да помогне.

— Чакайте малко. Да не би да ми казвате, че не е трябвало да се преместя при приятеля си?

— Казвам само, че моментът не е подходящ. Уил е много уязвим. Всички се стараем да поддържаме оптимизма му… а ти…

— Какво аз? — Виждах, че сервитьорката ни наблюдава, бележникът в ръката й не помръдваше. — Какво аз? Осмелявам се да имам живот извън работата?

Тя сниши глас.

— Правя каквото мога, Луиза, за да го спра. Знаеш каква задача сме си поставили. Просто казвам, че ми се щеше — при положение че той много те харесва — да бе изчакала още малко, преди да размахаш твоето… твоето щастие пред него.

Не можех да повярвам на ушите си. Почувствах как лицето ми пламва и си поех дълбоко дъх, преди да заговоря отново:

— Как се осмелявате да твърдите, че бих сторила нещо, което може да нарани чувствата на Уил? Направих всичко. Всичко, за което се сетих. Измислях всякакви идеи, извеждах го навън, разговаряхме, четях му, грижех се за него. — Последните думи направо изригнаха от гърдите ми. — Чистех след него. Сменях проклетия катетър. Карах го да се смее. Направих повече, отколкото проклетото ви семейство е вършило някога.

Госпожа Трейнър застина. Изправи се, изпъна гръб и пъхна дамската си чанта под мишница.

— Мисля, че разговорът ни приключи, госпожице Кларк.

— Да. Да, госпожо Трейнър. И аз мисля, че приключи.

Тя се обърна и бързо излезе от кафенето.

Когато вратата се затвори зад гърба й, осъзнах, че треперя.

 

 

Разговорът с госпожа Трейнър не ми даваше мира през следващите два дни. Постоянно чувах думите й за това как съм размахвала щастието си пред него. Не предполагах, че Уил може да се разстрои от нещо, което правя аз. Мислех, че не одобрява решението да се преместя при Патрик поради това, че не харесва Патрик, а не защото изпитва нещо към мен. И освен това не смятах, че изглеждам особено щастлива.

Вкъщи не можех да се отърся от това тревожно чувство. Беше като подводно течение, което минаваше през мен и се отразяваше на всичко, което вършех. Попитах Патрик:

— Щяхме ли да се съберем, ако сестра ми не се нуждаеше от по-голяма стая?

Той ме погледна така, сякаш съм превъртяла. Наведе се, притегли ме към себе си и ме целуна по косата. После каза:

— Трябва ли да носиш тая пижама? Мразя, когато носиш пижама.

— Удобна е.

— Повече би подхождала на майка ми.

— Нямам намерение всяка нощ да нося къса нощничка и жартиери. И не отговори на въпроса ми.

— Не знам. Вероятно. Да.

— Но не бяхме говорили за това, нали?

— Лу, повечето хора заживяват заедно, защото така е по-удобно. Може да обичаш някого и в същото време да виждаш финансовите и практическите предимства.

— Аз просто… не искам да мислиш, че съм те принудила. Не искам да се чувствам като натрапница.

Той въздъхна и се изтърколи по гръб.

— Защо жените вечно усложняват нещата, докато се превърнат в проблем? Обичам те, ти ме обичаш, двамата сме заедно от седем години, а при родителите ти вече няма място. Много е просто.

Но аз нямах чувството, че е просто.

Имах чувството, че нещо в живота ми не е както трябва.

 

 

Този петък валя цял ден — топли тежки струи се изливаха от небето, сякаш бяхме на тропиците. Дъждът бълбукаше в канавките и извиваше стъблата на цъфналите храсти в умолителни поклони. Уил гледаше през прозорците като куче, на което са отказали разходка. Нейтън дойде и си отиде, вдигнал найлонова торба над главата си. Уил изгледа един документален филм за пингвините, а след това, докато включваше компютъра, аз си намерих работа, за да не се налага да си говорим. Усещах съвсем ясно настанилата се помежду ни неловкост и това, че бях в една стая с него през цялото време, влошаваше още повече положението.

Най-сетне бях започнала да осъзнавам успокояващата сила на чистенето. Обирах пода, миех прозорци и сменях юргански торби. Постоянно вършех нещо. От очите ми не убягваше и най-миниатюрната прашинка прах, светкавично забелязвах всяко кръгло петно, оставено от чаша чай. Тъкмо се бях заловила да свалям варовиковия налеп от кранчетата в банята с хартия от кухненското руло, натопена в оцет (рецепта на майка ми), когато чух количката на Уил зад себе си.

— Какво правиш?

Навела се бях над ваната. Не се обърнах.

— Свалям варовиковия налеп от кранчетата.

Усещах как ме наблюдава.

— Я повтори — чух го след миг.

— Моля?

— Повтори какво каза.

Изправих се.

— Защо, да нямаш проблеми със слуха? Чистя кранчетата.

— Чуй се само! Няма нужда да ми чистиш кранчетата, Кларк. Майка ми няма да забележи, на мен не ми пука, а банята вони на риба. Освен това ми се излиза.

Махнах кичур коса от лицето си. Истина беше. Във въздуха определено се носеше силна миризма на треска.

— Хайде. Вече не вали. Току-що говорих с татко. Каза, че ще ни даде ключовете от замъка, след като затворят в пет часа.

Не бях очарована от идеята да водим любезен разговор, докато се разхождаме. Но мисълта да изляза от пристройката беше примамлива.

— Добре. Дай ми пет минути. Трябва да махна миризмата на оцет от ръцете си.

Разликата в начина, по който бяхме израсли аз и Уил, се проявяваше в естественото му чувство за превъзходство. Ако си израснал при богати родители в хубава къща, ако си посещавал добри училища и скъпи ресторанти, приемайки това за даденост, вероятно просто чувстваш, че си галеник на съдбата и че привилегированото ти положение е нещо естествено.

Уил сподели, че като малък прекарвал много време в опразнения от туристи замък. Баща му го оставял да скита навсякъде, само го предупреждавал да не пипа нищо. След 5:30 следобед, когато си тръгвали и последните туристи, когато градинарите започвали да подрязват и подравняват, а чистачите изпразвали кофите с боклук и събирали празните кутии от безалкохолни и хартийките от карамелени бонбони, замъкът се превръщал в личната му площадка за игра. Докато ми го казваше, си помислих, че ако някой бе предоставил замъка само на нас двете с Трина, сигурно щяхме да нададем ликуващи викове и да го обикаляме, докато ни се завие свят.

— За първи път целунах момиче пред моста над рова — каза той и посочи към него, докато вървяхме по чакълената пътека.

— Обясни ли й, че това е твоето владение?

— Не. А може би трябваше. Заряза ме една седмица по-късно заради момчето, което работеше в минимаркета.

Извърнах се и го изгледах невярващо.

— Да не би да говориш за Тери Роуланд? Тъмна зализана коса, татуировки до лактите?

Той вдигна вежди.

— Да.

— Знаеш ли, той още работи там. В минимаркета. Ако от това ще се почувстваш по-добре.

— Едва ли ще се изпълни със завист, като ме види в тази количка — отбеляза саркастично Уил и аз отново млъкнах.

Чувствах се странно сред притихналия замък. Двамата с Уил бяхме единствените хора в него, като изключим мяркащия се в далечината градинар. Вместо да зяпам туристите и да се захласвам по чуждестранната реч и екзотичния им живот, улових се, че за първи път се вглеждам в замъка и попивам историята му. Каменните му стени се издигаха тук повече от 800 години. В него се бяха раждали и умирали хора с ликуващи или разбити сърца. В тишината човек сякаш долавяше гласовете им, стъпките им по пътеката.

— Хайде, признай си — наруших мълчанието. — Ходил ли си из замъка, представяйки си, че си принц или воин?

Уил ми хвърли кос поглед.

— Честно?

— Разбира се.

— Да. Веднъж дори бях взел една сабя от стената в Голямата зала. Тежеше цял тон. Помня как изтръпнах от ужас, че няма да мога да я вдигна и да я върна на стойката й.

Бяхме се изкачили на хълма и оттук виждахме дългата ивица трева отвъд рова, която опасваше порутената стена и бележеше границите на замъка. Зад тях се простираше градът, неоновите табели и опашките на трафика, суетнята, бележеща пиковия час в малкия град. Но тук горе беше тихо, чуваха се само птиците и приглушеното бръмчене от количката на Уил.

Той спря и извъртя количката така, че да вижда замъка.

— Странно, че никога не сме се срещали — промърмори той. — Като деца, искам да кажа. Все пак сме живели в едно и също градче.

— А как да се срещнем? Не сме се движели в едни и същи кръгове. Пък и аз може да съм била бебето в количката, което си подминавал, докато си размахвал сабята си.

— А, забравих — в сравнение с теб аз съм изкопаемо.

— Осем години разлика със сигурност щяха да те поставят в графата „възрастен мъж“ — признах аз. — Татко никога не би ми позволил да излизам с теб.

— Дори ако притежавам собствен замък?

— Е, тогава несъмнено щеше да е по-различно.

Докато се разхождахме, край нас се носеше сладкото ухание на трева, колелата на Уил просъскваха в прозрачните локви на пътеката. Чувствах облекчение. Не разговаряхме съвсем както преди, но това вероятно трябваше да се очаква. Госпожа Трейнър бе права: за Уил винаги щеше да е трудно да наблюдава как другите устройват живота си. Отбелязах си наум да внимавам как моите действия може да му повлияят. Повече не исках да се сърдя.

— Хайде да се пробваме с лабиринта. Не съм бил там от сто години.

Това ме изтръгна от мислите ми.

— О, не. Благодаря. — Хвърлих поглед наоколо и изведнъж осъзнах къде сме.

— Защо, да не те е страх, че ще се изгубиш? Хайде, Кларк. Това ще е предизвикателство за теб. Да видиш дали ще запомниш пътя, по който минаваш. Ще ти засека времето. Като малък много се забавлявах.

Хвърлих поглед назад към къщата.

— Не, по-добре не. — От самата мисъл стомахът ми се сви на топка.

— Ясно. Отново залагаш на сигурно.

— Не е това.

— Няма проблем. Просто ще продължим със скучната си разходчица и ще се върнем в скучната си пристройчица.

Знаех, че се шегува. Но нещо в тона му ме предизвика. Помислих си за Диърдри в автобуса и коментара й за това колко било хубаво, че едната от нас остава у дома. Аз щях да съм тази с баналния живот, с дребнавите амбиции.

Погледнах към лабиринта, към тъмнеещия гъст плет. Държах се глупаво. Може би се бях държала глупаво от години. Та нали всичко отдавна беше свършило. И аз продължавах напред.

— Само помни завоите, после мини по обратния път и ще излезеш. Не е толкова трудно, колкото изглежда. Наистина.

Оставих го на пътеката, преди да помисля достатъчно. Поех си дълбоко дъх, минах край знака предупреждение „Не се допускат деца без придружител“ и закрачих бързо по алеята, оградена от тъмния влажен плет, по който още проблясваха дъждовни капки.

Няма нищо страшно, няма нищо страшно, улових се да си мърморя под носа. Това са само куп подкастрени храсти. Завих надясно, после наляво през една пролука в плета. Още един завой надясно, наляво; и докато вървях, запаметявах в главата си обратния път. Надясно. Наляво. Пролука. Надясно. Наляво.

Пулсът ми се ускори леко и чувах как кръвта тупти в ушите ми. Насилих се да мисля за Уил на изхода на лабиринта, който си гледа часовника. Това беше просто един глупав тест. Вече не бях наивно младо момиче. Бях на двайсет и седем. Живеех с приятеля си. Имах отговорна работа. Бях различен човек.

Завих, продължих право напред, завих отново.

И тогава изневиделица у мен се надигна паника и в устата ми загорча. Стори ми се, че виждам човек в края на алеята. Казах си, че е само плод на въображението, но докато си давах кураж, забравих запаметените посоки. Надясно. Наляво. Пролука. Надясно. Надясно? Дали не обърках нещо? Дъхът ми секна. Насилих се да продължа, но осъзнах, че напълно съм изгубила ориентация. Спрях и се загледах в сенките, опитвайки се да разбера къде е запад.

И докато стоях така, изведнъж почувствах, че не мога да го направя. Не мога да остана вътре. Завъртях се рязко и поех, както си мислех, в южна посока. Щях да изляза. Бях на двайсет и седем. Всичко беше наред. Но тогава чух гласовете им, грубите подвиквания, присмехулния смях. Видях ги как се мяркат през пролуките в плета, усетих как собствените ми крака се люшкат върху високите токчета, безпощадните бодли на плета, докато се облягах на него, опитвайки се да се задържа права.

— Искам вече да изляза оттук — бях им казала със завалящ, несигурен глас. — Стига ми толкова, момчета.

И тогава те изчезнаха. В лабиринта беше тихо, чуваше се само далечен шепот — може би бяха момчетата, скрити от другата страна на плета, може би бе вятърът, който шумолеше в листата.

— Искам вече да изляза — казах с глас, който звучеше колебливо дори в собствените ми уши. Вдигнах очи към небето, губейки за миг равновесие при вида на безбрежната, осеяна със звезди чернота. Подскочих, когато някой ме прегърна през кръста — тъмнокосият. Онзи, който бе ходил в Африка.

— Не още — отвърна. — Ще развалиш играта.

И тогава разбрах — само от начина, по който бе поставил ръце на кръста ми. Осъзнах, че някакви пластове са се разместили, че задръжките са започнали да падат. И се засмях, докато избутвах ръцете му, сякаш се беше пошегувал, не исках да разбере, че съм разбрала. Чух го да вика приятелите си. Изтръгнах се от прегръдката му и хукнах напосоки, мъчех се да намеря изхода, а краката ми затъваха във влажната трева. Чувах ги навсякъде около мен, гласовете им бяха възбудени, телата им — невидими — и усетих как гърлото ми се свива от страх. Бях твърде дезориентирана, за да разбера къде съм. Високите живи стени постоянно се люлееха, накланяха се към мен. Не спирах да вървя, завивах, препъвах се, пъхах се в отвори, исках да се отдалеча от гласовете им. Но изходът не се виждаше никакъв. Накъдето и да се обърнех, попадах на поредния безкраен плет, на поредния присмехулен глас.

Минах с олюляване през един отвор, за миг изпълнена с облекчение, че съм близо до свободата. Но после видях, че отново съм се върнала в центъра, че отново съм на мястото, откъдето бях тръгнала. Залитнах, когато видях всички да стоят там, сякаш просто ме бяха чакали.

— Ето я, върна се — ухили се един и ме улови за ръката. — Казах ви, че си го търси. Хайде, Лулу, дай ми целувка и ще ти покажа изхода. — Гласът му беше нежен и провлечен.

— Дай ни целувка и ще ти покажем изхода.

Лицата им бяха размазано петно.

— Просто… просто искам да…

— Хайде, Лу. Признай, че ме харесваш. Цяла вечер седя на коленете ми. Една целувка. Не е кой знае какво.

Чух кикот.

— И ще ми покажеш как да изляза? — Гласът ми прозвуча патетично дори в собствените ми уши.

— Само една. — Той приближи.

Усетих устата му върху моята, една ръка стисна бедрото ми. Отдели се от мен и чух как дишането му се промени.

— Сега е ред на Джейк.

Не знам какво казах тогава. Някой ме хвана за ръката. Чух смеха, почувствах ръка в косата си, друга уста върху моята, настоятелна, проникваща, а после…

Уил…

Бях се разридала, свита о две.

Уил — виках името му отново и отново с дрезгав глас, излизащ дълбоко от гърдите ми. Чух го някъде далеч, отвъд плета.

— Луиза? Луиза, къде си? Какво има?

Бях в ъгъла, сгушена колкото е възможно по-навътре в плета. Сълзи замъгляваха очите ми, ръцете ми плътно обгръщаха тялото ми. Не можех да изляза. Щях да остана затворена тук завинаги. Никой нямаше да ме намери.

— Уил…

— Къде си?

И изведнъж се появи точно пред мен.

— Съжалявам — прошепнах и погледнах нагоре с разкривено лице. — Съжалявам. Не мога… да го направя.

Уил повдигна ръце няколко сантиметра — максимума, на който беше способен.

— Исусе, какво… Ела тук, Кларк. — Той приближи и погледна отчаяно ръката си. — Проклето безполезно нещо… — Всичко е наред. Дишай дълбоко. Ела тук. Само дишай дълбоко.

Избърсах очи. При вида му паниката ми бе започнала да отминава. Изправих се неуверено и опитах да се успокоя.

— Съжалявам. Не знам… какво се случи.

— Да нямаш клаустрофобия? — Лицето му, на сантиметри от моето, беше сгърчено от тревога. — Видях, че не искаш да влезеш. Просто… просто помислих, че си…

Затворих очи.

— Просто искам да се махна оттук.

— Хвани ме за ръката. Ще те изведа.

Изведе ме оттам за минути. Докато вървяхме, ми каза, че познавал лабиринта наизуст, гласът му беше спокоен, уверен. Като малък си поставил за цел да научи пътя. Преплетох пръсти в неговите и топлината на ръката му ми подейства успокоително. Почувствах се глупаво, когато видях колко близо съм била до изхода през цялото време.

Спряхме до една пейка отвън и аз измъкнах кърпичка от джоба на гърба на количката. Седяхме мълчаливо, аз — в края на пейката до него, и чакахме хълцането ми да спре.

Той седеше и ме поглеждаше крадешком.

— Е… — изрече накрая, когато вероятно съм изглеждала достатъчно добре, за да говоря, без да рухна отново. — Искаш ли да ми кажеш какво става?

Замачках кърпичката в ръцете си.

— Не мога.

Той стисна устни.

Преглътнах.

— Не е заради теб — обясних бързо. — Не съм говорила на никого за… Беше… беше глупаво. И много отдавна. Не мислех, че ще…

Усещах погледа му върху себе си. Не исках да ме гледа. Ръцете ми все още трепереха, стомахът ми беше свит на топка.

Поклатих глава, опитвайки се да му кажа, че има неща, които не мога да споделя. Искаше ми се отново да държа ръката му, но не събрах сили. Знаех, че ме гледа, почти чувах неизречените му въпроси.

Под нас две коли бяха спрели близо до портите. Две фигури излязоха — от мястото ни бе невъзможно да се различат — и се прегърнаха. Останаха така няколко минути, може би разговаряха, а след това се върнаха в колите си и потеглиха в противоположни посоки. Наблюдавах ги, но не можех да мисля. Мозъкът ми беше скован. Не бях способна да кажа нищо за каквото и да било.

— Окей — изрече Уил накрая. Извърнах се, но той не ме гледаше. — Ще ти разкажа нещо, което не съм споделял с никого. Искаш ли?

— Да. — Смачках кърпичката на топка и зачаках.

Той въздъхна дълбоко.

— Много ме е страх как ще се развият нещата, Кларк. — Остави казаното да проникне в съзнанието ми и продължи с нисък, спокоен глас: — Знам, че според повечето хора парализата е най-лошото, което може да ти се случи. Но може да стане и по-лошо. Има вероятност след време да не мога да дишам сам, да не мога да говоря. Възможно е да имам проблеми с кръвообращението, което означава, че ще ампутират крайниците ми. Може да лежа по болниците безкрайно. И сега моето не е живот. Но като си помисля колко по-зле може да стане, понякога нощем лежа в леглото и направо се задушавам. — Преглътна. — И знаеш ли какво? Никой не иска да слуша за това. Никой не иска да казваш, че се страхуваш, че те боли, че се боиш да не умреш от някоя глупава, случайна инфекция. Хората не искат да знаят как се чувства човек, който никога вече няма да може да прави секс, да яде храна, приготвена от собствените му ръце, да прегръща собственото си дете. Никой не ще да знае, че от седенето в тази количка понякога изпитвам такава клаустрофобия, та ми иде да закрещя при мисълта, че ще прекарам още един ден в нея. Майка ми едва се държи и не може да ми прости, че все още обичам баща си. Сестра ми ме мрази, защото отново съм я засенчил и защото състоянието ми означава, че не може да ме мрази като хората — нещо, което прави от времето, когато бяхме деца. Баща ми просто иска всичко да изчезне. И тримата искат да гледат оптимистично на нещата. Искат и аз да гледам оптимистично на нещата.

Той замълча.

— Ще им се да вярват, че в това има нещо оптимистично.

Примигнах в тъмното.

— И аз ли? — попитах тихо.

— Ти, Кларк — погледна ръцете си той, — си единственият човек, с когото мога да говоря, откакто съм в това проклето нещо.

И тогава аз му разказах.

Улових го за ръката, същата, която ме бе извела от лабиринта, забих поглед в краката си, поех си дъх и му разказах за цялата нощ, и как ми се бяха присмивали и подигравали колко съм пияна, и как бях припаднала, и как по-късно сестра ми беше казала, че може би така е по-добре, да не си спомням всичко, което са сторили, но че оттогава мисълта за тази трийсетминутна неизвестност не ме е напускала. Запълвах я с разни неща. Запълвах я със смеха им, с телата им, с думите им. Запълвах я със собственото си унижение. Разказах му, че виждам лицата им всеки път, когато отивам някъде извън града, и че Патрик, мама и татко, и невзрачният ми животец са ми били достатъчни — с всичките им проблеми и ограничения. Защото ме караха да се чувствам в безопасност.

Когато спрях да говоря, небето беше потъмняло и на мобилния ми телефон имаше четиринайсет съобщения с въпроси къде сме.

— Излишно е да ти казвам, че не е било по твоя вина — произнесе той тихо.

Над нас небето беше станало безкрайно и необятно.

Стиснах кърпичката в ръката си.

— Да. Е, все още се чувствам… отговорна. Пих много, за да се изфукам. Флиртувах ужасно. Бях…

— Не. Те са били отговорни.

Никой не ми беше казвал тези думи на глас. Дори в съчувствения поглед на Трина бе прозирало някакво нямо обвинение. Е, ако се напиеш и се държиш глупаво с мъжете, не знаеш…

Пръстите му стиснаха моите. Движението бе едва доловимо, но го усетих с цялото си същество.

— Луиза. Вината не е била твоя.

Тогава заплаках. Този път не се разридах. Сълзите се стичаха тихо и ми казваха, че си отива и нещо друго. Вината. Страхът. Както и нещата, за които още не бях намерила думи. Зарових нежно чело в рамото му, той наклони глава и я опря в моята.

— Добре. Слушаш ли ме?

Прошепнах едно „да“.

— Тогава ще ти кажа нещо хубаво — продължи той и изчака, сякаш искаше да е сигурен, че е привлякъл вниманието ми. — Някои грешки… просто имат по-големи последствия от други. Но не бива да позволяваш тази нощ да е нещото, което те определя. От теб зависи това да не се случи, Кларк.

Въздишката, която се изтръгна от мен, беше дълга и треперлива. Замълчахме, осмислях думите му. Можех да остана така цяла нощ, над околния свят, с топлата ръка на Уил в моята и чувството, че най-лошото бавно започва да се оттича от мен.

— По-добре да се връщаме — подкани ме той накрая. — Преди да са ни обявили за изчезнали.

Пуснах ръката му и се изправих малко неохотно, усещайки хладния ветрец върху кожата си. А после, почти с наслада, протегнах ръце високо над главата си. Оставих пръстите ми да се изпънат във вечерния въздух, напрежението от седмици, месеци и може би години да се разсее — и поех дъх дълбоко.

Под мен премигваха светлините на града, кръг от светлина сред черното пространство под нас. Обърнах се отново към него:

— Уил?

— Да?

Едва го виждах в тъмнината, но знаех, че ме наблюдава.

— Благодаря ти. Благодаря ти, че дойде да ме вземеш.

Той поклати глава и обърна количката към пътеката.

Бележки

[1] Медицински рехабилитатор, който работи по назначение на лекар — специалист по физикална медицина, и участва в разработването на рехабилитационната програма, като я изпълнява творчески, с цел пациентът да придобие необходимите му умения, за да се справя сам в ежедневието. — Б.р.