Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 157 гласа)

Осемнадесета глава

— Дисниленд е добър вариант.

— Казах ви, никакви тематични паркове.

— Знам, че го казахте, но Дисниленд не е само скоростни влакчета и въртящи се чаши. Във Флорида има филмови студия и научен център. Може да се посети с образователна цел.

— Не мисля, че 35-годишен бивш шеф на компания се нуждае от образоване.

— На всеки ъгъл има тоалетни за хора с увреждания. И персоналът е невероятно любезен. Няма да имате никакви проблеми.

— Сега остава да кажете, че има атракции специално за хора с увреждания.

— Има по нещо за всеки. Защо не пробвате във Флорида, госпожице Кларк? Ако Дисниленд не ви хареса, може да продължите и да посетите „Морски свят“. Времето в този щат е чудесно.

— Ясно е кой ще победи, ако Уил влезе в схватка с кит убиец.

Той сякаш не ме чуваше.

— Дисниленд оглавява списъка на компаниите, които предлагат удобства за инвалиди. Освен това работят заедно с фондацията „Пожелай си нещо“, изпълняват мечтите на умиращи хора.

— Само че той не умира. — Сложих край на разговора с туристическия агент в момента, в който Уил влезе. Върнах телефона на стойката му и бързо затворих бележника си.

— Наред ли е всичко, Кларк?

— Разбира се — усмихнах се бодро.

— Добре. Имаш ли хубава рокля?

— Моля?

— Какво ще правиш в събота?

Той очакваше отговора ми. Аз още бях на вълна „кит убиец срещу туристически агент“.

— Ъъъ… нищо. Патрик ще тренира цял ден. Защо?

Уил помълча няколко секунди, преди да го каже, предвкусвайки удоволствието от изненадата ми.

— Отиваме на сватба.

 

 

Така и не разбрах защо Уил бе променил решението си. Подозирах, че заслуга за това имаше вродената му склонност да противоречи — никой не очакваше от него да отиде на сватбата, най-малко Алиша и Рупърт. Може би просто искаше да затвори тази страница окончателно. А и според мен в последните два месеца мисълта за Алиша бе престанала да го наранява.

Решихме, че ще се справим без помощта на Нейтън. Обадих се да се уверя, че шатрата е подходяща за количката на Уил — когато разбра, че приемаме поканата, Алиша звучеше доста объркано и аз изведнъж осъзнах: изпратила бе луксозната картичка само от приличие.

— Ъъъ… ами… има малко стъпало към шатрата, но хората, които ще я монтират, казаха, че биха могли да осигурят рампа… — Гласът й заглъхна.

— Това е чудесно. Благодаря ви — отвърнах. — Ще се видим на сватбата.

Влязохме в интернет и избрахме сватбен подарък. Уил похарчи 120 лири за сребърна рамка за снимки и още 60 лири за ваза, която определи като „абсолютен кич“. Бях шокирана, че харчи толкова пари за човек, когото дори не харесва особено, но след седмиците работа у Трейнър вече знаех, че имат различно отношение към парите. Пишеха четирицифрени чекове, без да се замислят. Веднъж бях видяла банковото извлечение на Уил, оставено на кухненската маса да го прегледа. С парите можеха да се купят две, че и повече къщи като нашата — и това бе само текущата му сметка.

Реших да облека за случая червената си рокля — отчасти защото знаех, че Уил я харесва (и си помислих, че в ден като този ще се нуждае от всички възможни стимули), — отчасти защото нямах друга дреха, която бих се осмелила да нося на подобно тържество. Уил нямаше представа за страха, който изпитах при мисълта, че ще отида на такова светско събитие, при това в ролята на „асистент“. Всеки път, щом си представех гласовете, които щяха да ни одумват, и оценяващите погледи, предпочитах вместо това да прекарам деня в гледане как Патрик обикаля в кръг. Може би беше снобско, че ми пукаше, но не можех да се отърся. При мисълта как всички тези гости ще ни гледат, стомахът ми се свиваше на топка.

Не казах нищо на Уил, но се боях за него. Да отиде на чиято и да е сватба при тези обстоятелства изглеждаше в най-добрия случай мазохистично, но да отиде на светско събиране, където щеше да е пълно със старите му приятели и колеги от работата, и да гледа как бившата му приятелка се омъжва за бившия му приятел, ми се струваше сигурен път към депресия. Опитах се да намекна за това в деня, преди да тръгнем, но той не ми обърна внимание.

— Щом аз не се тревожа, Кларк, и ти няма за какво да се тревожиш.

Позвъних на Трина и й казах.

— Провери количката му за антракс и муниции. — Това беше всичко, което ме посъветва.

— За първи път го отвеждам на по-голямо разстояние и ще е катастрофално.

— Може просто да иска да си припомни, че има и по-лоши неща от смъртта.

— Много смешно.

Умът й беше само наполовина на телефона. Готвеше се за едноседмичен курс за „бъдещи бизнес ръководители“ и трябваше мама и аз да гледаме Томас. Каза, че щяло да бъде фантастично. Щели да присъстват едни от най-известните имена в бизнеса. Нейният наставник я беше предложил и тя бе единственият човек в целия курс, който нямаше да плаща такса. Знаех, че докато говори с мен, прави и нещо на компютъра. Чувах пръстите й на клавиатурата.

— Браво на теб — похвалих я.

— Ще е в някакъв колеж в Оксфорд. Представяш ли си, в Оксфорд!

— Страхотно.

Тя замълча за миг.

— Вече не мисли за самоубийство, нали?

— Уил? Не повече от обикновено.

— Е, и това е нещо. — Чух как изпиука някакъв имейл.

— По-добре да свършвам, Трина.

— Окей. Приятно изкарване. О, и не обличай червената рокля. Деколтето й е много голямо.

 

 

Утрото в деня на сватбата бе слънчево и приятно, както и предполагах. Момичета като Алиша винаги получават каквото искат. Вероятно някой се беше застъпил за нея пред боговете на времето.

— Много си хаплива, Кларк — отбеляза Уил, когато му казах.

— Е, уча се от най-добрите.

Нейтън бе дошъл рано да приготви Уил, за да можем да потеглим от къщи в девет. Пътуването беше около два часа и бях включила почивки, планирайки внимателно маршрута ни, за да съм сигурна, че ще разполагаме с най-добрите удобства. Приготвих се в банята — опънах чорапогащника върху прясно избръснатите си крака, сложих си грим и после го изтрих, да не би изисканите гости да решат, че приличам на момиче на повикване. Не посмях да вържа шалче на врата си, но бях купила наметка, която можех да използвам като шал, ако се почувствам прекалено разголена.

— Не е зле, а? — Нейтън отстъпи назад и видях Уил, в тъмен костюм и синя като метличина риза с вратовръзка. Беше гладко избръснат и имаше лек тен. От ризата очите му изглеждаха странно живи. Сякаш внезапно в тях се бе отразило слънцето.

— Не е зле — съгласих се. Странно, не пожелах да кажа колко красив изглежда всъщност. — Тя със сигурност ще съжалява, че се омъжва за онова парче сланина.

Уил вдигна вежди към тавана.

— Нейтън, всичко ли е в чантата?

— Всичко. Готови сте за тръгване. — Той се обърна към Уил: — И не се нахвърляй да целуваш шаферките.

— Хич и не се надявай — отвърнах. — Всички ще носят твърди яки и ще миришат на коне.

Родителите на Уил излязоха да го изпратят. Подозирах, че току-що се бяха спречкали: госпожа Трейнър едва ли би могла да стои по-далеч от съпруга си. Остана със скръстени ръце дори когато дадох на заден, за да може Уил да се качи в колата. Нито веднъж не ме погледна.

— Не му позволявай да пие много, Луиза — предупреди ме тя и махна въображаема прашинка от рамото на Уил.

— Защо? — попита Уил. — Няма да шофирам.

— Прав си, Уил — поощри го баща му. — Винаги съм имал нужда от чашка-две твърд алкохол, за да изкарам сватбата докрай.

— Дори собствената си — промърмори госпожа Трейнър и добави по-високо. — Много си елегантен, скъпи. — Коленичи и оправи подгъва на панталоните му. — Много, много елегантен.

— И ти, Луиза. — Очите на господин Трейнър ме огледаха одобрително, докато излизах от колата. — Хайде, завърти се, да те видим.

Уил подкара количката.

— Няма време, татко. Хайде, Кларк, да тръгваме. Ще е проява на лош вкус да се появя след булката, и то в количка.

Влязох отново в колата с чувство на облекчение. Най-сетне, след като столът на Уил бе закрепен отзад, а скъпото му сако бе окачено внимателно на мястото до шофьора, за да не се измачка, ние потеглихме.

 

 

Можех да опиша къщата на родителите на Алиша още преди да съм я видяла. Всъщност въображението ми я бе обрисувало толкова точно, че Уил ме попита защо се смея, докато спирах колата. Голям енорийски дом в джорджиански стил, чиито високи прозорци бяха отчасти скрити от водопад от светла глициния, а алеята към гаража бе застлана със съвсем дребен чакъл в карамелен цвят — идеалната къща за полковник. Представих си Алиша, с две спретнати руси плитки, яхнала първото си пони на моравата.

Двама мъже в светлоотражателни жилетки насочваха движението към пространство между къщата и църквата до нея. Свалих прозореца.

— Има ли паркинг до църквата?

— Гостите минават оттук, мадам.

— Само че ние сме с инвалидна количка, ще затъне в тревата — обясних аз. — Трябва да спрем точно до църквата. Вижте, ще закарам колата право там.

Те се спогледаха и размениха няколко реплики помежду си. Преди да успеят да кажат нещо, подкарах и паркирах в уединеното място до църквата. Започва се, помислих си, улавяйки погледа на Уил в огледалото, докато изключвах мотора.

— Успокой топката, Кларк. Всичко ще е наред — увери ме той.

— Напълно спокойна съм. Защо реши, че не съм?

— Защото не съм сляп. Освен това си изгриза четири нокътя, докато шофираше.

Паркирах, слязох от колата, нагласих наметката си и натиснах копчетата за сваляне на платформата.

— Окей — обърнах се към Уил, когато колелата стъпиха на земята. В полето оттатък пътя от огромни немски коли излизаха хора — жени в морави рокли разговаряха тихичко със съпрузите си, докато токчетата им затъваха в тревата. Всички бяха дългокраки и изтупани в бледи приглушени тонове. Заиграх се с косата си, чудейки се дали не съм сложила прекалено много червило. Подозирах, че изглеждам като някой от онези пластмасови домати, от които изстискват кетчуп. — И тъй… как ще играем днес?

Уил продължи в същия дух:

— Честно?

— Да. Трябва да знам. Да не планираш нещо ужасно?

Очите му срещнаха моите. Сини, бездънни. В стомаха ми запърха ято пеперуди.

— Ще се държим много възпитано, Кларк.

Крилцата на пеперудите запърхаха неудържимо. Понечих да кажа нещо, но Уил ме прекъсна.

— Виж, просто ще се забавляваме, нищо повече — успокои ме той.

Ще се забавляваме. Сякаш да отидеш на сватбата на бившата приятелка не бе почти толкова приятно, колкото и ваденето на зъб. Но Уил си го беше избрал. Това бе неговият ден. Поех си дъх и направих опит да се успокоя.

Присъствието ни на церемонията мина без инциденти. Алиша изглеждаше точно толкова абсурдно красива, колкото очаквах. Гладката й кожа с цвят на светъл карамел излъчваше сияние, кремавата коприна се плъзгаше по стройната й фигура, сякаш не смееше да остане там без разрешение. Гледах я как се носи по пътеката в църквата и се чудех какво ли е да си висока и дългокрака и да изглеждаш като нещо, което повечето от нас виждат само на плакати по улиците. Чудех се дали върху косата и грима й беше работил екип професионалисти. Чудех се дали носи еластичен колан. Разбира се, че не. Сигурно носеше нещо съвсем тънко, от дантела в бледи тонове — бельо за жени, които няма какво да стягат, и което струва повече от седмичната ми заплата.

Докато свещеникът нареждаше монотонно, а малките шаферки в балетни пантофки се въртяха нетърпеливо на пейките си, аз огледах останалите гости. Почти нямаше жена, която да не изглежда така, сякаш е излязла от страниците на лъскаво списание. Обувките подхождаха до най-финия нюанс на цвета на тоалетите им и изглеждаха чисто нови. По-младите жени бяха на елегантни осемсантиметрови токчета, със съвършен педикюр. По-възрастните — на по-стабилни токчета — носеха костюми по поръчка с подплънки на раменете и копринен хастар в контрастиращи цветове, както и шапки, отказващи да се подчинят на гравитацията.

Мъжете не бяха толкова интересни за гледане, но почти всички имаха излъчването, което понякога долавях у Уил — на богатство и самочувствие, на увереност, че животът ти ще се нареди както подобава. Чудех се какви компании управляват, какъв свят обитават. Чудех се дали забелязват хора като мен, които гледат децата им или им сервират в ресторанта. Или танцуват за бизнес партньорите им, спомних си моето интервю в Бюрото по труда.

На сватбите, на които бях присъствала досега, семействата на булката и младоженеца бяха разделени — от страх да не би някой да се отметне от думата си.

С Уил се бяхме настанили в задната част на църквата, количката му беше точно до мен, в десния край на редицата от седалки. Той вдигна за миг очи, когато Алиша мина по пътеката, но в останалото време гледаше право напред с неразгадаемо изражение. Четирийсет и осем хористи (преброих ги) изпяха нещо на латински. Рупърт се потеше в смокинга си и беше вдигнал вежди, което му придаваше едновременно доволен и малко глуповат вид. Никой не изръкопляска, нито извика одобрително, когато ги обявиха за съпруг и съпруга. Рупърт се чувстваше малко неловко — наведе се да целуне жена си, сякаш се опитваше да захапе подскачаща ябълка, и не успя съвсем да уцели устата й. Почудих се дали според по-висшите класи не е проява на лош вкус да се целуват истински пред олтара.

После всичко приключи. Уил вече си проправяше път към изхода на църквата. Гледах тила му, изправен и излъчващ странно достойнство, и ми се искаше да го попитам дали не сгрешихме, че дойдохме. Искаше ми се да го попитам още ли има чувства към нея. Искаше ми се да му кажа, че е твърде добър за тази глупава карамелена жена, без значение как изглежда, и че… не знаех какво още исках да му кажа.

Просто исках да се почувства по-добре.

— Как си? — попитах, щом го настигнах.

Подтекстът беше, че пред олтара би трябвало да е той.

Уил притвори очи за миг.

— Чудесно — отвърна и въздъхна леко, сякаш с облекчение. После вдигна поглед към мен. — Хайде, да идем да пийнем нещо.

Шатрата беше опъната в оградена градина, чиято порта от ковано желязо бе окичена с гирлянди от бледорозови цветя. На бара, разположен в далечния край, вече се бе събрала тълпа, затова предложих на Уил да ме изчака, докато отида да му взема питие. Проправих си път между масите с бели ленени покривки, отрупани с повече прибори и кристал, отколкото бях виждала някога. Столовете бяха с позлатени облегалки — като онези, които може да видите в предаванията за мода и стил; бели фенери висяха над аранжировките с фрезии и лилии в средата на масите. Въздухът бе изпълнен с аромата на цветя до такава степен, че почти се задушавах.

— „Пимс“? — попита барманът, щом стигнах отпред.

— Ъъъ… — Огледах се и видях, че всъщност това е единствената напитка, която се предлага. — О, добре. Две, ако обичате.

Той ми се усмихна.

— Разбира се, ще има и други напитки. Но госпожица Дюър искаше всички да започнат с „Пимс“. — Погледът, който ми отправи, беше леко заговорнически. Едва забележимото повдигане на веждата ми подсказа какво мисли по въпроса.

Загледах се в розовеещата лимонада. Татко ни беше казвал, че богатите са най-стиснати, но бях смаяна, че дори на сватба не предлагат алкохол.

— Е, ще трябва да се задоволим с това — промърморих и поех чашите от него.

Заварих Уил да разговаря с някакъв мъж. Млад, с очила, привел се беше ниско, едната му ръка лежеше върху облегалката на количката. Слънцето вече бе високо на небосклона и трябваше да примижа, за да ги видя както трябва. Изведнъж прозрях смисъла на всички тия широкополи шапки.

— Страхотно е да те видя пак, Уил — казваше мъжът. — Фирмата не е същата без теб. Не биваше да го казвам… но си е така. Просто не е.

Приличаше на млад счетоводител — от типа мъже, които се чувстват удобно само в костюм.

— Много мило от твоя страна.

— Всичко стана толкова неочаквано. Сякаш падна от скала. Единия ден беше в офиса, ръководеше ни, а на другия от нас се очакваше да продължим без…

Той погледна нагоре, когато забеляза, че стоя до тях.

— О! — възкликна и видях как погледът му се залепи на бюста ми. — Здравейте.

— Запознайте се — Луиза Кларк, Фреди Дъруент.

Пъхнах чашата на Уил в поставката му и се ръкувах с по-младия мъж.

Той ме огледа още веднъж.

— О! — произнесе отново. — Вие сте…

— Приятелка на Уил — казах, след което, без да съм сигурна защо, докоснах леко Уил по рамото.

— Е, значи животът не е толкова лош — отбеляза Фреди със смях, който малко приличаше на кашлица. Изчерви се леко, докато говореше. — Извинявай, но трябва да те оставя. Нали знаеш — на такива събирания се очаква да създаваме бизнес контакти. Беше ми приятно да те видя, Уил. Наистина. И… вас, госпожице Кларк.

— Изглежда мил — заключих аз, докато се отдалечавахме. Свалих ръката си от рамото на Уил и отпих голяма глътка „Пимс“. Беше по-вкусно, отколкото изглеждаше. Само малко се притесних от плаващия резен краставица.

— Да. Добро хлапе е.

— Значи… не ти е неприятно.

— Не. — Очите на Уил за миг се спряха на моите. — Не, Кларк, изобщо не ми е неприятно.

Сякаш събрали кураж от Фреди Дъруент, през следващия час още няколко души дойдоха при Уил да го поздравят. Някои заставаха на известно разстояние от него, сякаш да решат дилемата с ръкуването, а други повдигаха леко панталоните си и почти коленичеха в краката му. Стоях до него и говорех малко. Забелязах как се стегна леко при приближаването на двама от тях.

Единият — едър, грубоват мъж с пура — като че не знаеше какво да каже, когато се озова пред Уил, и се спря на: „Биваше си я церемонията, нали? Булката изглеждаше страхотно“. Вероятно не знаеше, че Алиша е бившето гадже на Уил.

Другият, който, изглежда, бе някакъв бизнес съперник на Уил, избра по-дипломатичен тон, но в прекалено директния му поглед, в безцеремонните му въпроси имаше нещо, което напрегна Уил. Бяха като две кучета, които се обикалят, готови всеки момент да оголят зъби.

— Новият шеф на старата ми компания — обясни Уил, когато мъжът най-сетне се сбогува с махване на ръката. — Искаше да се увери, че не подготвям преврат.

Напече силно и градината се превърна в ароматна пещ. Хората се криеха под рехавата сянка на дърветата. Вкарах Уил в шатрата, безпокоейки се за температурата му. Сега в шатрата бяха включили огромни вентилатори, които лениво въртяха перки над главите ни. Недалеч, под навеса на лятната къща, свиреше струнен квартет. Беше като сцена от филм.

Алиша, понесла се из градината — феерично създание, възклицаващо и раздаващо въздушни целувки, — не дойде при нас.

Гледах как Уил пресушава две чаши „Пимс“ и тайничко се радвах.

 

 

Сервираха обяда в четири часа. Стори ми се малко странно време за обяд, но както изтъкна Уил, бяхме на сватба. Времето се бе разтеглило и изгубило смисъл, размито от безкрайните питиета и безцелните разговори. Не знам дали беше от жегата или от атмосферата, но когато седнахме на нашата маса, бях като пияна. А когато започнах да говоря завалено на възрастния мъж от лявата ми страна, осъзнах, че може и да е така.

— В тоя „Пимс“ има ли алкохол? — попитах Уил, след като бях успяла да изсипя съдържанието на солницата в скута си.

— Колкото и във виното.

Загледах се ужасено… в двойния му образ.

— Шегуваш се. В него имаше плодове! Реших, че е безалкохолно. Как ще те откарам вкъщи сега?

— Ама и ти си една асистентка — усмихна се той и вдигна вежди. — Какво ще ми дадеш да не кажа на майка ми?

Бях изумена от реакцията на Уил през целия ден. Мислех си, че ще е Киселия Уил, Саркастичния Уил. Или най-малкото Мълчаливия Уил. Но той се държеше мило с всички. Дори сервирането на супа по време на обеда не го обезпокои. Просто попита любезно дали някой би искал супа в замяна на хляб и две момичета в другия край на масата — които признаха, че имат непоносимост към пшеница — тутакси му отстъпиха хлебчетата си.

Колкото повече се притеснявах как ще изтрезнея, толкова по-спокоен и безгрижен ставаше Уил. Възрастната жена от дясната му страна се оказа бивш член на парламента — беше организирала кампания за правата на хората с увреждания — и бе сред малцината, с които съм виждала Уил да разговаря без никакво притеснение. По някое време забелязах как му подава парче торта. Когато напусна за малко масата, той набързо ми обясни, че веднъж е изкачила Килиманджаро.

— Харесвам такива корави жени — призна той. — Представям си я яхнала муле с раница на гърба. Никакви глезотии.

Аз обаче нямах същия късмет с мъжа от лявата ми страна. Четирите минути, в които ме разпита набързо коя съм, къде живея, кого познавам там, се оказаха достатъчни, за да реши, че не мога да му кажа нищо, което да представлява интерес за него. Извърна се към жената отляво и ме остави да ровя безцелно в остатъците от обеда си. В един момент, когато бях започнала да се чувствам съвсем неловко, почувствах как ръката на Уил се плъзна от количката до мен и дланта му докосна моята. Вдигнах очи и той ми намигна. Улових ръката му и я стиснах лекичко, благодарна, че вижда притеснението ми. След което той измести количката си около десетина сантиметра, за да ми даде възможност да се включа в разговора с Мери Ролинсън.

— Уил ми каза, че вие се грижите за него — усмихна се тя. Имаше проницателни сини очи и бръчки, които говореха за пренебрежение към козметиката.

— Опитвам се — отвърнах аз и му хвърлих бърз поглед.

— Преди работили ли сте в тази сфера?

— Не. Работех… в едно кафене. — Не знам дали щях да споделя този факт с някого другиго от гостите на сватбата, но Мери Ролинсън кимна одобрително.

— Винаги съм смятала, че тази работа е доста интересна. Особено ако обичаш да си сред хора и си любопитна сврака като мен. — Усмихна ми се широко.

Уил върна ръката си на количката.

— Опитвам се да накарам Луиза да прави и друго, да разшири малко кръгозора си.

— Имате ли нещо предвид? — попита ме тя.

— Не — отвърна Уил вместо мен. — Луиза е сред най-умните хора, които познавам, но не мога да я накарам да го осъзнае.

Мери Ролинсън го изгледа с проницателните си очи.

— Не се дръжте покровителствено с нея, скъпи. Тя е напълно способна да отговаря сама.

Примигнах.

— Вие би трябвало да го знаете най-добре — додаде тя.

Уил сякаш се канеше да отвърне нещо, но се отказа.

Загледа се в масата и поклати леко глава, но се усмихваше.

— Е, Луиза, сигурно работата ви в момента доста ви натоварва психически. Едва ли този млад човек е лесен за гледане.

— Никак даже.

— Но Уил е съвършено прав за възможностите. Ето визитната ми картичка. Аз съм в ръководството на една благотворителна организация, която насърчава преквалификацията. В случай че решите да правите нещо различно в бъдеще.

— Благодаря ви, но работата при Уил ми е напълно достатъчна.

Взех картичката, която тя въпреки това ми подаде, леко учудена, че тази жена се интересува от бъдещето ми. Но дори фактът, че я взех, ме накара да се почувствам неловко. Нямаше начин да се откажа от работата си — дори ако реша, че искам да уча. Не бях убедена, че съм от хората, подходящи за преквалификация. Освен това за мен най-важно беше да запазя Уил жив. Толкова бях погълната от мислите си, че изпуснах част от разговора на двамата до мен.

— … много е добре, че си се взел в ръце, както се казва. Сигурно е драматично да пренастройваш живота си според новите обстоятелства.

Вторачих се в остатъците от панираната си сьомга. Никога не бях чувала някой да говори така на Уил.

Той гледаше намръщено към масата, после отново се извърна към нея.

— Не съм сигурен, че съм се взел в ръце — произнесе тихо.

Мери го изгледа за миг и премести очи към мен.

Попитах се дали лицето ми ме е издало.

— Нужно е време, Уил. — Тя постави за миг дланта си върху ръката му. — А това е нещо, което вашето поколение трудно приема. Всички очаквате нещата да се случват веднага и както ги искате. Очаквате да живеете живота, който сте си избрали. Особено успял млад мъж като теб. Но е нужно време.

— Госпожо Ролинсън… Мери… не очаквам да се възстановя.

— Не говоря за физическо възстановяване — уточни тя. — Говоря за приемането на новия живот.

После, докато чаках да чуя какво ще отговори Уил, прозвуча силно почукване на лъжица върху стъклена чаша и помещението притихна за речите.

Почти не чувах какво говорят. Просто един надут мъж в смокинг се сменяше с друг, приказваха за хора и места, които не познавах, предизвикваха лек смях. Седях и хапвах от бонбоните с натурален шоколад, сервирани в сребърни кошнички на масата, и изпих една след друга три чаши кафе. В резултат не само се чувствах пияна, но вече бях нервна и леко напрегната. Уил, от друга страна, бе самото спокойствие. Седеше и гледаше как гостите приветстват бившето му гадже, слушаше как Рупърт мънка колко прекрасна е жена му. Никой не спомена за него. Не знам дали защото искаха да пощадят чувствата му, или защото присъствието му малко ги смущаваше. От време на време Мери Ролинсън се навеждаше и измърморваше нещо в ухото му, а той кимаше леко в знак на съгласие.

Когато речите най-сетне свършиха, хората от персонала се заеха да разчистват средата на пространството за танци. Уил се наведе към мен.

— Мери ми каза, че наблизо имало хубав хотел. Позвъни им и виж дали не можем да отседнем там.

— Какво?

Мери ми подаде име и телефонен номер, надраскани на една салфетка.

— Всичко е наред, Кларк — увери ме Уил тихо, за да не чуе тя. — Аз ще платя. Хайде, така ще спреш да се тревожиш, че си пияна. Вземи кредитната ми карта от раницата. Сигурно ще искат да запишат номера й.

Взех я, бръкнах за мобилния телефон и се отдалечих на достатъчно разстояние в градината. От хотела ми казаха, че имат две свободни стаи — една единична и една двойна на приземния етаж. Да, имало достъп за хора с увреждания.

— Чудесно — отвърнах, но щом чух цената, едва сподавих вик на изненада. Дадох им номера на кредитната карта на Уил, усещайки леко замайване, докато произнасях числата.

— Е? — попита той, когато се върнах при него.

— Направих го, но… — Казах му колко ще струват двете стаи.

— Няма проблем — успокои ме Уил. — Сега позвъни на този твой приятел и му кажи, че ще останеш през нощта, а после си налей още едно питие. Всъщност нека бъдат шест. Ще ми достави голямо удоволствие да гледам как източваш сметката на бащата на Алиша.

 

 

И аз го направих.

Тази вечер се случи нещо. Светлините бяха приглушени, малката ни маса не се набиваше на очи, силният аромат на цветя бе смекчен от вечерния бриз, а музиката, виното и танците накараха гостите да се отпуснат и на най-малко вероятното от всички места започнахме да се забавляваме от сърце. Досега не бях виждала Уил толкова спокоен. Притиснат между мен и Мери, той разговаряше и се усмихваше, и в доволния му вид имаше нещо, което не позволяваше на хората да го гледат накриво или да му се усмихват съчувствено. Накара ме да си оставя наметката и да седна изправено. Свалих сакото му и му разхлабих вратовръзката, като и двамата се опитвахме да не се кикотим при вида на танцуващите. Не мога да ви опиша колко по-добре се почувствах, когато видях как танцуват богатите. Мъжете изглеждаха така, сякаш бяха ударени от ток, а жените сочеха с кутрета звездите и бяха ужасно сковани дори когато се въртяха.

Мери Ролинсън на няколко пъти промърмори: „О, боже“. Погледна към мен. С всяко изпито питие езикът й ставаше по-цветист.

— Не искаш ли и ти да завъртиш дупе, Луиза?

— Господи, не!

— И правилно. Толкова лоши танцьори не съм виждала дори в Клуба на младите фермери.

В девет получих есемес от Нейтън.

Наред ли е всичко?

Да. Ако щеш вярвай, но Уил се забавлява страхотно.

Така беше. Гледах го как се смее с глас на нещо, което Мери бе казала, и се почувствах странно напрегната. Това ми показваше, че има надежда. Той би могъл да хареса живота си, ако е заобиколен от подходящите хора, ако му се позволи да бъде себе си, а не Човекът в Инвалидна Количка, списък от симптоми и обект на съжаление.

А после, в десет вечерта, започнаха бавните танци. Гледахме как Рупърт върти Алиша на дансинга, аплодиран любезно от околните. Косата й бе започнала да увисва и беше увила ръце около врата му, сякаш се нуждаеше от опора. Ръцете на Рупърт бяха сключени около нея, по-точно върху дупето й. Въпреки цялото й богатство и красота, малко ми дожаля за нея. Помислих си, че вероятно няма да осъзнае какво е изгубила, докато не стане твърде късно.

По средата на танца към тях се присъедини друга двойка и вече не се виждаха толкова добре, а и аз се бях заслушала в обясненията на Мери за надбавките за домашни асистенти, но в един момент вдигнах глава и я видях да стои точно пред нас — супермодела Алиша, в бялата си копринена рокля. Сърцето ми се качи в гърлото.

Тя кимна към Мери и леко се приведе, та Уил да я чуе през звука на музиката. Лицето й беше малко напрегнато, сякаш специално се бе настройвала да дойде при нас.

— Благодаря ти, че дойде, Уил. Наистина. — Тя ми хвърли кос поглед, но не каза нищо.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна любезно Уил. — Изглеждаш чудесно, Алиша. Сватбата е страхотна.

По лицето й пробяга лека изненада. А после едва забележима тъга.

— Наистина ли? Наистина ли мислиш така? Аз пък си мислех… имам предвид, че искам да ти кажа толкова много…

— Наистина ли. — Думите не прозвучаха като въпрос. — Няма нужда. Познаваш Луиза, нали?

— Да.

Последва кратко мълчание.

Виждах как Рупърт се помайва отзад и ни наблюдава предпазливо. Тя му хвърли бърз поглед, вдигна леко ръка и му помаха.

— Все пак ти благодаря, Уил. Страхотно е, че дойде. И ти благодаря за…

— Огледалото.

— Разбира се. Влюбих се в него. — Тя се изправи и се запъти към съпруга си, който обърна глава, след като я улови за ръката.

Гледахме ги, докато прекосяваха дансинга.

— Не си й купил огледало.

— Знам.

Те все още разговаряха, очите на Рупърт се стрелкаха към нас. Сякаш не можеше да повярва, че Уил просто е бил любезен. Да си призная, и аз не можех.

— Това… притесни ли те? — попитах го.

Той отмести поглед от тях.

— Не — отвърна и ми се усмихна. Усмивката му бе по-изкривена от питиетата, очите му бяха едновременно тъжни и замислени.

А после, когато дансингът се изпразни за следващия танц, аз изведнъж изтърсих:

— Какво ще кажеш, Уил? Искаш ли да танцуваме?

— Моля?

— Хайде, нека дадем на тия копелета повод за приказки.

— Страхотна идея! — възкликна Мери и вдигна чаша. — Дайте им да разберат!

— Хайде, докато музиката е бавна. Защото се съмнявам, че ще можеш да подскачаш с това нещо.

Не му оставих избор. Седнах внимателно в скута му, увих ръце около врата му, за да не падна. Той ме погледна в очите за миг, сякаш се чудеше дали да ми откаже. После, невероятно, но Уил ме откара с количката до дансинга и започна да се върти в малки кръгчета под проблясващите светлини на огледалните топки.

Почувствах се едновременно много притеснена и леко истерична. Седях под ъгъл, което означаваше, че роклята ми се е вдигнала до средата на бедрата.

— Остави я — промърмори Уил в ухото ми.

— Но това е…

— Хайде, Кларк. Не ме разочаровай.

Затворих очи и увих ръце около врата му, притиснах буза към неговата и вдишах цитрусовия аромат на афтършейва му. Чувах как си тананика в такт с музиката.

— Успяхме ли да ги скандализираме? — попита. Отворих едното си око и погледнах в дрезгавата светлина.

Няколко души се усмихваха окуражително, но повечето сякаш не знаеха как да реагират. Мери вдигна чашата си към мен в знак на поздрав. А после видях, че Алиша е вперила очи в нас, с леко помръкнало лице. Щом видя, че съм я забелязала, извърна глава и промърмори нещо на Рупърт. Той поклати глава на свой ред, сякаш правехме нещо срамно.

Почувствах как върху лицето ми се плъзва палава усмивка.

— О, да! — възкликнах.

— Хм. Я ела по-близо. Ухаеш фантастично.

— И ти. Макар че, ако продължаваш да въртиш количката само наляво, може да повърна.

Уил смени посоката. Ръцете ми бяха обвили врата му, отдръпнах се малко, за да го погледна, вече не се притеснявах. Очите му се плъзнаха по бюста ми. Честно казано, както бях седнала, не би могъл да гледа другаде. Вдигна очи от деколтето ми и сви вежди.

— Знаеш ли, никога не би приближила гърдите си толкова, ако не бях в инвалидна количка — промърмори той.

Изгледах го, без да мигна.

— И ти никога не би погледнал гърдите ми, ако не беше в инвалидна количка.

— Какво? Разбира се, че щях.

— Нямаше. Щеше да си твърде зает да гледаш стройните блондинки с дълги коси и крака до сливиците, от тези, дето подушват тлъстата сметка от километри. Пък и аз нямаше да съм тук. Щях да сервирам напитките отсреща. Една от невидимите.

Той примигна.

— Е? Права съм, нали?

Уил погледна към бара, после към мен.

— Да. Но в своя защита ще кажа, че преди бях задник.

Избухнах в смях, който накара още повече хора да се загледат в нас.

Опитах да се овладея.

— Извинявай — избъбрих аз. — Лека истерия.

— Знаеш ли какво?

Бих могла да гледам лицето му цяла нощ. Начинът, по който очите му се присвиваха в ъгълчетата. Ямката в основата на шията.

— Какво?

— Понякога, Кларк, ти си единственото, което ме кара да ставам сутрин.

— Тогава да идем някъде. — Думите излязоха от мен, преди да осъзная какво казвам.

— Какво?

— Да идем някъде. Да изкараме една седмица само в забавления. Ти и аз. Далеч от тия…

Той изчака.

— Задници?

— … задници. Кажи „да“, Уил. Моля те.

Очите му се бяха впили в моите.

Не знам какво му говорех. Не знам откъде дойде всичко. Просто знаех, че ако не го накарам да се съгласи тази вечер, със звездите и фрезиите, и смеха, и Мери, изобщо нямаше да имам друг шанс.

— Моля те!

Мигът, преди да ми отговори, сякаш продължи вечно.

— Добре — произнесе накрая.