Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 146 гласа)

Пета глава

Чувството, че са те изстреляли с катапулт в един съвсем нов живот — или си се оказал свързан с живота на друг човек толкова плътно, сякаш са притиснали лицето ти към прозорците му, — не може да не те накара да преосмислиш представите си за самия себе си. Или как изглеждаш в очите на околните.

За моите родители само след четири седмици бях станала с няколко степени по-интересна. Сега бях връзката им с един различен свят. Майка ми ме разпитваше всеки ден за Гранта Хаус и навиците на собствениците й — като зоолог, който изследва някое странно ново създание и неговото местообитание. Например: „Госпожа Трейнър използва ли ленени салфетки при всяко хранене?“ или „Всеки ден ли обират с прахосмукачка като нас?“, или „Как си готвят картофите?“.

Сутрин ме изпращаше на работа с точни инструкции да проуча каква тоалетна хартия използват или от какъв памук са чаршафите им. Изпитваше огромно разочарование от факта, че през повечето време не можех да си спомня. Майка ми бе убедена, че богатите живеят като прасета, откакто на шест години й бях разказала за приятелка от заможно семейство, чиято родителка не ни разрешаваше да играем в хола им, „понеже вдигаме прах“.

Когато се прибирах у дома и докладвах, че — да, на кучето определено му разрешават да яде в кухнята, или че — не, Трейнърови не мият прага на входната врата всеки ден като нея, тя свиваше устни, хвърляше поглед към баща ми и кимаше доволно, сякаш току-що бях затвърдила всичките й подозрения относно мърлявите богаташи.

Зависимостта им от моя доход, а може би и това, че не харесвах особено работата си, означаваше, че сега получавах малко повече уважение. Което всъщност не беше кой знае какво: в случая на баща ми означаваше, че престана да ме нарича „дебелана“, а при майка ми — че когато се прибирах у дома, обикновено ме чакаше чаша чай.

За Патрик и сестра ми си бях същата — все така обект на шеги, прегръдки, целувки или цупене. Не се чувствах различна. Все още си изглеждах същата, все още се обличах с екстравагантни вехтории от благотворителните магазини.

Нямах представа какво мислят за мен обитателите на Гранта Хаус. Уил беше неразгадаем. Подозирах, че за Нейтън просто съм последната от дългата върволица домашни асистентки. Държеше се добре с мен, но малко резервирано. Изглежда, се съмняваше, че ще се задържа дълго. Господин Трейнър ми кимаше любезно, когато се разминавахме в коридора, понякога ме питаше как е трафикът и дали вече съм свикнала с работата. Ала едва ли щеше да ме познае, ако ме срещнеше някъде навън.

За госпожа Трейнър обаче — о, господи! — за госпожа Трейнър без съмнение бях най-глупавият и безотговорен човек на света.

Започна се с рамките за снимки. Нищо в къщата не убягваше от вниманието на Камила Трейнър и трябваше да знам, че избухването на сина й ще се определи като сеизмичен трус. Разпита ме подробно колко време съм оставила Уил сам, какво е предизвикало действията му, колко бързо съм оправила бъркотията. Не ме упрекваше открито — беше твърде възпитана дори да повиши глас, — но начинът, по който примигваше леко на отговорите ми, кратките „хм-хм“, докато й обяснявах, ми казваха всичко, което трябваше да знам. Не се изненадах, когато разбрах от Нейтън, че била съдия.

„Може би е добра идея следващия път да не оставяш Уил толкова дълго сам, независимо от ситуацията, хм?“ „Може би следващия път, когато обираш праха, би могла да провериш дали нещата не са твърде близо до ръба, хм?“ (Изглежда, госпожа Трейнър предпочиташе да вярва, че случилото се е било инцидент.) Караше ме да се чувствам като пълен идиот и постепенно започнах да се държа като идиот. Винаги се появяваше в момент, когато тъкмо бях изпуснала нещо на пода или се борех с ключа на печката. Или стоеше в коридора, леко раздразнена, когато се прибирах вътре с дървата за камината, сякаш съм се забавила повече от необходимото.

Странно, но нейното отношение ме засягаше повече от грубостта на Уил. Няколко пъти едва не се подадох на изкушението да я попитам направо какво не е наред: Нали казахте, че ме наемате заради характера, а не заради професионалните ми умения? Е, не съм ли ухилена до ушите всеки божи ден? С бодър дух, точно както искахте? Какъв ви е проблемът тогава?

Ала Камила Трейнър не беше от жените, на които можеш да кажеш подобно нещо. Пък и имах чувството, че в тази къща никой не говори директно.

„Лили, момичето преди теб, имаше добрия навик да използва този тиган за два вида зеленчуци.“ Което означаваше: Много разхвърляш.

„Пие ли ти се чай, Уил?“ всъщност означаваше: Нямам представа какво да ти кажа.

„Имам да прегледам едни документи“ означаваше: Държиш се грубо и ще изляза от стаята.

Всичко се произнасяше с леко обидено изражение, а тънките пръсти се движеха нагоре-надолу по верижката с кръстчето. Беше изключително сдържана, изключително възпитана. Усмихвах се любезно, преструвах се, че не съм забелязала, и си вършех работата, за която ми плащаха.

Или поне се стараех.

— Защо се опитваш да ми пробуташ тия моркови?

Погледнах към чинията. Бях се зазяпала във водещата по телевизията и се чудех как ще изглеждам, ако боядисам косата си в същия цвят като нейната.

— Какво? Не е вярно.

— Напротив. Направи ги на пюре и се опита да ги скриеш в соса. Видях те.

Изчервих се. Прав беше. Седях и го хранех, докато гледахме обедните новини. Ястието беше печено говеждо с картофено пюре. Майка му ми беше заръчала да сложа в чинията три вида зеленчук, макар че той съвсем ясно бе заявил, че днес не му се ядат зеленчуци. Май нямаше ястие, чиито хранителни стойности да не са изчислени до милиграм.

— Защо се опитваш да ми пробуташ тия моркови?

— Не е вярно.

— Значи в това няма моркови?

Втренчих се в миниатюрните оранжеви парченца.

— Ами…

Той чакаше с вдигнати вежди.

— Ъъъ… сигурно съм решила, че е добре да хапнеш малко зеленчуци.

Направила го бях отчасти заради инструкциите на госпожа Трейнър, отчасти по силата на навика. Свикнала бях да храня Томас, чиито зеленчуци трябваше да се смачкат на пюре и да се скрият под планина от картофи или да се смесят със соса за макароните. Всяка частица, която успявахме да вкараме в устата му, беше истинско постижение.

— Нека да се разберем. Въобразяваш си, че шепа моркови ще подобрят качеството ми на живот?

Казано по този начин, наистина изглеждаше глупаво. Но вече се бях научила да не изглеждам изплашена от онова, което Уил изрича или прави.

— Добре, разбрах — произнесох равно. — Няма да се повтори.

И в този момент Уил се засмя. Смехът му изригна спонтанно и напълно неочаквано.

— За бога — поклати глава той.

Аз го зяпнах.

— Какво още си се опитвала да пъхнеш в храната ми? Нареждаш ми да отворя тунела, та господин Влак да достави малко брюкселско зеле на червената гара?

Реших да вляза в тона му.

— Не — отвърнах със сериозно лице. — Работя само с госпожа Вилица. Тя не прилича на влак.

Това ми беше обяснил Томас с категоричен тон няколко месеца по-рано.

— Майка ми ли те кара да го правиш?

— Не. Виж, Уил, съжалявам. Просто… направих го, без да мисля.

— Защо ли не се учудвам.

— Добре де, добре. Ще махна тия проклети моркови, щом толкова те дразнят.

— Не ме дразнят проклетите моркови. А това, че ми ги пробутва една луда, която нарича приборите „госпожа Вилица“.

— Пошегувах се. Добре, ще извадя морковите и…

Той извърна глава.

— Не ми се яде повече. Само ми направи чай — викна подире ми, докато излизах от стаята. — И не се опитвай да пъхнеш вътре някоя тиквичка.

Нейтън влезе, когато свършвах с миенето на чиниите. Навън бе кучешки студ и напоследък къщата сякаш не изглеждаше толкова неуютна.

— Оплака се, че си опитала да го отровиш. Но го каза… без яд.

Почувствах се странно поласкана от тази информация.

— Ами… — промърморих, опитвайки се да го скрия. — Дай му време.

— Освен това е станал по-приказлив. Понякога седмици наред не обелва дума, но през последните няколко дни определено е по-разговорлив.

Спомних си как Уил ми беше казал, че ако не спра да си свирукам, ще бъде принуден да ме сгази с количката.

— С него имаме различни представи за разговорливост.

— Поприказвахме си малко за крикет. И трябва да ти призная… — Нейтън сниши глас. — … преди седмица госпожа Т. ме попита дали според мен се справяш добре. Отвърнах, че си гледаш работата както трябва, но знаех, че тя няма това предвид. А вчера влезе и ми каза, че ви е чула да се смеете.

Припомних си предната вечер.

— Той се смееше на мен — обясних. Уил се беше развеселил, понеже не знаех какво е песто. Бях му казала, че вечерята е „спагети със зелен сос“.

— Важното за нея е, че се е смял. Отдавна не го е правил.

Така беше. Изглежда, с Уил бяхме намерили начин да се търпим взаимно. Състоеше се предимно в това той да е груб с мен, а аз да му го връщам от време на време. Казваше ми например, че съм свършила нещо зле, а аз заявявах, че щом го намира за толкова важно, трябва да ме помоли учтиво. Той ме ругаеше и ме наричаше „досадница“, а аз му предлагах да опита без тази „досадница“, пък да видим как ще се справя. Беше малко пресилено, но имаше ефект. Понякога Уил дори изглеждаше доволен, че се осмелявам да съм груба с него, да му противореча или да му казвам, че се държи ужасно. Имах чувството, че след злополуката всички стъпват на пръсти край него — освен може би Нейтън, към когото Уил изпитваше обяснимо уважение и който и бездруго не обръщаше внимание на острите му забележки. Нейтън беше като бронирана кола в човешка форма.

— Просто му позволявай да се шегува с теб.

Оставих чашата си в мивката.

— Едва ли е проблем.

Другата голяма промяна, като се изключат атмосферните условия, бе, че Уил не ме молеше толкова често да го оставям сам, а един-два следобеда дори ме попита дали не искам да гледаме заедно някой филм. Нямах нищо против, ако ставаше дума за „Терминатор“, макар да бях гледала всички части, но когато ми показа френски филм със субтитри и видях обложката, заявих, че не ме блазни особено.

— Защо?

Свих рамене.

— Не харесвам филми със субтитри.

— Това е все едно да кажеш, че не харесваш филми с актьори. Не ставай смешна. Какво точно не ти харесва? Това, че трябва и да четеш, освен да гледаш?

— Просто не обичам чужди филми.

— Че кои филми не са чужди? Да не мислиш, че Холивуд е предградие на Бирмингам?

— Много смешно.

Не можеше да повярва, когато му признах, че никога не съм гледала филми със субтитри. Вечер родителите ми имаха обичая да узурпират дистанционното, а пък Патрик беше толкова склонен да гледа чуждестранен филм, колкото да се запише във вечерен курс по бродерия. В мултиплекса в близкия град показваха само екшъни и романтични комедии и беше пълно с дюдюкащи пубери, поради което повечето хора се бяха отказали да го посещават.

— Трябва да гледаш този филм, Луиза. Всъщност нареждам ти да го гледаш. — Уил премести количката по-назад и кимна към креслото. — Там. Седни там. И не мърдай, докато не свърши. Никога не била гледала чуждестранен филм! За бога… — промърмори той.

Беше стар филм за един гърбушко, който наследява къща в провинцията, и Уил каза, че е по прочута книга, но аз не я бях чувала. Първите двайсет минути не ме свърташе, дразнеха ме субтитрите и се чудех дали Уил ще се ядоса, ако му кажа, че ми се ходи до тоалетната.

После нещо се случи. Престанах да мисля, че ми е трудно едновременно да слушам и да чета, забравих за графика на Уил и дали госпожа Трейнър няма да реши, че съм мърла, и започнах да се вълнувам за горкия човек и семейството му, жертва на безскрупулни съседи. Когато гърбушкото умря, очите ми се напълниха със сълзи и взех да подсмърчам.

— Така… — произнесе Уил и приближи количката до мен. Погледна ме лукаво. — Виждам, че изобщо не ти хареса.

Вдигнах очи и за своя изненада установих, че навън е тъмно.

— Сега ще злорадстваш, нали? — промърморих и посегнах към кутията с кърпички.

— Малко. Просто съм смаян, че човек може да е достигнал зряла възраст… на колко години си?

— Двайсет и шест.

— Двайсет и шест… и никога да не е гледал филм със субтитри. — Наблюдаваше ме как попивам очите си.

Хвърлих поглед към кърпичката и осъзнах, че съм си размазала грима.

— Не знаех, че е задължително — изсумтях аз.

— Ясно. И тъй, какво правиш, Луиза Кларк, когато не гледаш филми?

Смачках кърпичката в юмрука си.

— Искаш да знаеш какво правя, когато не съм тук?

— Ти беше тази, която настояваше да се опознаем. Хайде, разкажи ми за себе си.

Маниерът му беше такъв, че никога не бях сигурна дали не ми се подиграва. Очаквах и сега да е така.

— Защо? — попитах. — Защо поиска да знаеш така изведнъж?

— О, за бога! Едва ли заниманията ти са държавна тайна — отвърна той раздразнено.

— Ами, не знам… — подех. — От време на време ходя в кръчмата. Гледам телевизия. Отивам да гледам приятеля си, когато бяга. Нищо особено.

— Гледаш приятеля си, когато бяга.

— Да.

— Но ти не бягаш.

— Не. Аз… нямам подходяща фигура — отвърнах и хвърлих поглед към гърдите си.

Това го накара да се усмихне.

— И какво още?

— Какво „какво още“?

— Хобита? Пътешествия? Места, на които ти се ходи?

Започваше да звучи като психоложката в училище.

Опитах се да измисля нещо.

— Май нямам хоби. Понякога чета. Харесвам дрехи.

— Удобно — отбеляза той сухо.

— Ти ме попита. Не си падам много по хобитата. — Гласът ми беше станал странно отбранителен. — Не правя кой знае какво, ясно? Работя и се прибирам вкъщи.

— Къде живееш?

— От другата страна на замъка. Ренфру Роуд.

Името не му говореше нищо. Естествено. Нямаше движение между двете страни на замъка.

— Край главния път. Близо до „Макдоналдс“.

Той кимна, но не бях сигурна, че знае за какво говоря.

— Почивки?

— Била съм в Испания с Патрик. Приятеля ми — додадох. — Като дете съм ходила само до Дорсет. И Тенби. Леля ми живее в Тенби.

— А ти какво искаш?

— В какъв смисъл?

— От живота си?

Примигнах.

— Много задълба.

— Питам те най-общо. Не се занимавам с психоанализа. Просто питам какво искаш. Да се омъжиш? Да родиш деца? Мечтаеш ли за кариера? Да видиш свят?

Последва дълга пауза.

Знаех, че отговорът ми ще го разочарова, преди още да бях изрекла думите.

— Не знам. Никога не съм се замисляла особено над това.

 

 

В петък отидохме в болницата. Добре че ми съобщиха за прегледа на Уил едва сутринта, защото цяла нощ нямаше да мигна от притеснение как ще го закарам. Да, мога да шофирам. Но го казвам по същия начин, както казвам, че мога да говоря френски. Вярно, явих се на съответния изпит и го издържах. Ала откакто го взех, не бях шофирала повече от веднъж годишно. Мисълта да натоваря Уил и количката му в приспособения миниван, да го откарам до близкия град и да го върна обратно, ме изпълваше с истински ужас.

Седмици наред бях копняла работният ми ден да включва някакво излизане от къщата. Сега бих направила всичко, само и само да си остана в нея. Открих болничния му картон сред папките с документи — дебели папки, разделени на „транспорт“, „застраховка“, „как да живееш с увреждане“, „медицински прегледи“. Взех я и проверих датата. Една мъничка част от мен се надяваше Уил да е сгрешил.

— Майка ти ще дойде ли?

— Не. Тя не идва на прегледите.

Не успях да скрия изненадата си. Бях си мислела, че тя следи всеки аспект от лечението му.

— Преди идваше — обясни Уил. — Сега имаме споразумение.

— Нейтън ще дойде ли?

Седях на колене пред него. От притеснение бях изсипала малко от обеда върху коленете му и сега се опитвах да го почистя, в резултат на което на панталоните му се появи голямо мокро петно. Уил не беше казал нищо, освен да спра да се извинявам, но това не премахна нервността ми.

— Защо?

— Просто питам. — Не исках да разбере колко се страхувам. Бях прекарала по-голямата част от утрото — време, което обикновено посвещавах на чистене — в четене и препрочитане на наръчника за платформата, но продължавах да се боя от мига, в който щях да съм единствено отговорна за издигането на Уил на шейсет сантиметра от земята.

— Хайде, Кларк. Какъв е проблемът?

— Ами… Просто си мислех, че ще ми е по-лесно, ако първия път има някой, който знае как се прави.

— За разлика от мен — отбеляза той.

— Не исках да кажа това.

— Понеже от мен не се очаква да знам нищо за тия неща?

— Можеш ли да задействаш рампата? — попитах направо. — Можеш ли да ми кажеш какво точно да направя?

Той ме изгледа, очите му бяха безизразни. Ако търсеше да се заяде, моята реакция, изглежда, промени решението му.

— Ясно. Да, Нейтън ще дойде. Има нужда от още един чифт ръце. А и ти ще се притесняваш по-малко.

— Не се притеснявам — възразих аз.

— Очевидно. — Той хвърли поглед към скута си, който продължавах да попивам с кърпата. Бях почистила соса от пастата, но панталоните му бяха влажни. — Така ли ще изляза — подмокрен?

— Не съм свършила. — Включих сешоара в мрежата и го насочих към чатала му.

Когато горещият въздух задуха върху панталоните му, той вдигна вежди.

— Е, и аз не съм си представяла, че ще правя точно това в петък следобед.

— Наистина си нервна, а?

Усещах как ме изучава.

— О, я стига, Кларк! Аз съм този, чиито гениталии се пържат на горещия въздух.

Не отговорих. Чувах гласа му през шума на сешоара.

— Хайде, какво толкова може да се случи — да свърша в инвалидна количка?

Може да прозвучи глупаво, но думите му ме разсмяха. Това беше най-добрият начин на Уил да се опита да ме успокои.

 

 

Колата отвън изглеждаше съвсем нормално, но когато задната врата се отвори, от нея се спусна една рампа и опря в земята. Под зоркото око на Нейтън нагласих инвалидната количка (имаше специална количка за пътуване) по средата на рампата, проверих устройството и го програмирах да вкара Уил бавно в колата. Нейтън седна на съседното пасажерско място, закопча го с колана и обезопаси колелата. Освободих ръчната спирачка, като се опитвах да овладея треперенето на ръцете си, и подкарах бавно по алеята към болницата.

Извън дома си Уил изглеждаше още по-уязвим. Навън бе студено и с Нейтън го бяхме увили в шала и дебелото му палто, но той пак се умълча — седеше със стисната челюст, някак смален от голямото пространство наоколо. Всеки път, щом погледнех в огледалото за обратно виждане (което правех често, независимо от присъствието на Нейтън, понеже изпитвах ужас, че спирачките на количката може да откажат), той гледаше през прозореца с непроницаемо изражение. Дори когато спирах ненадейно или натисках рязко спирачките няколко пъти, той само примигваше леко и чакаше да се успокоя.

Докато стигнем до болницата, по челото ми изби ситна пот. Три пъти обиколих паркинга, понеже се боях да вляза на заден ход в тесните свободни пространства, и накрая усетих, че двамата мъже започват да губят търпение. Най-сетне рампата беше спусната и Нейтън помогна на Уил да слезе с количката на асфалта.

— Справи се чудесно — рече Нейтън и ме потупа по гърба, докато излизаше от колата, но ми беше трудно да повярвам.

Има неща, които едва ли би забелязал, ако не придружаваш човек в инвалидна количка. Едното е какъв боклук са повечето тротоари — или са осеяни със зле закърпени дупки, или са просто неравни. Докато вървях бавно до Уил, който сам караше количката си, забелязвах как всяка неравна плоча го кара да подскача и му причинява болка и колко често му се налага да заобикаля внимателно някое потенциално препятствие. Нейтън се преструваше, че не забелязва, но виждах, че и той е нащрек. Уил просто изглеждаше мрачен и решителен.

Другото, което открих, е, че повечето от шофьорите са адски несъобразителни. Паркират до местата за слизане от тротоара или толкова близко един до друг, че е невъзможно инвалидна количка да мине между тях. Бях шокирана и на няколко пъти дори се изкуших да пъхна бележка с грубо предупреждение под чистачките на предното стъкло, но Нейтън и Уил, изглежда, бяха свикнали. Нейтън посочи подходящо място за пресичане и като застанахме от двете страни на Уил, най-после пресякохме.

Уил не беше казал и дума, откакто бяхме напуснали къщата.

Самата болница бе лъскава сграда с много крила. Безупречната приемна приличаше повече на фоайето на модерен хотел — явен знак, че тук се обслужваха богати пациенти. Стоях отстрани, докато Уил съобщаваше на рецепционистката името си, после заедно с Нейтън го последвахме по един дълъг коридор. Нейтън носеше огромна раница, съдържаща всичко, от което Уил би могъл да се нуждае по време на краткия си преглед — от високите чаши до резервни дрехи. Напълнил я беше пред мен сутринта, вземайки предвид всички възможни инциденти. „Добре че не се налага да го правим по-често“ — каза, след като забеляза ужасеното ми изражение.

Не влязох с Уил при лекаря. Двамата с Нейтън седнахме на удобните столове пред лекарския кабинет. Липсваше характерната болнична миризма, във вазата на прозореца имаше свежи цветя. И не някакви обикновени цветя. Огромни екзотични цветове, чието име не знаех, подредени с небрежна артистичност.

— Какво правят вътре? — попитах, след като бяхме чакали половин час.

Нейтън вдигна очи от книгата си.

— Просто го преглеждат, правят го на всеки шест месеца.

— Защо, да видят дали не се подобрява?

Нейтън остави книгата си.

— Той не се подобрява. Говорим за увреждане на гръбначния мозък.

— Но нали му правиш физиотерапия и разни други неща.

— За да поддържам физическата му форма, доколкото е възможно — да не атрофират мускулите му и да не се деминерализират костите.

Когато заговори отново, гласът му беше по-мек, сякаш мислеше, че ме е разочаровал:

— Той няма да проходи отново, Луиза. Това се случва само в холивудските филми. Просто се опитваме да намалим болките му и да съхраним двигателните му възможности.

— Той съгласява ли се да му правиш физиотерапия? Защото на мен вечно ми противоречи.

Нейтън сбърчи нос.

— Съгласява се, но с нежелание. В началото, когато дойдох, беше доста обнадежден. Стараеше се и залагаше много на рехабилитацията, но когато измина година без подобрение, реши, че не бива да вярва в чудеса.

— А ти как мислиш, трябва ли да вярва?

Нейтън се загледа в пода.

— Честно? Уил е квадриплегик С 5/6. Това означава, че оттук надолу нищо не работи… — Той постави ръка в горната част на гърдите си. — Още не са измислили как да оправят прекъснат гръбначен стълб.

Аз също се вторачих в пода. Представях си лицето на Уил, докато го карах към болницата в зимния ден, и грейналото лице на мъжа в скиорския екип.

— Но медицината напредва, нали? Искам да кажа… сигурно на места като това не спират да работят по въпроса.

— Болницата е доста добра — изрече той равно.

— Докато човек е жив, и надеждата е жива… нали?

Нейтън ме изгледа и се върна към книгата си.

— Аха.

 

 

В три без петнайсет отидох за кафе по молба на Нейтън. Обясни ми, че тези прегледи са доста дълги и той ще удържа фронта, докато се върна. Помаях се в приемната, прелистих списанията в дрогерията, разгледах шоколадите.

По пътя обратно се загубих — което беше донякъде предсказуемо — и се наложи да питам няколко сестри за посоката, две от тях даже не я знаеха. Когато най-сетне се върнах с поизстиналото кафе в ръка, коридорът беше празен. Щом приближих, видях, че вратата на лекарския кабинет е открехната. Поколебах се, но упрекът на госпожа Трейнър, че съм го оставила сам, прозвуча в ушите ми. Отново го бях направила.

— Значи, ще се видим след три месеца, господин Трейнър — казваше един глас. — Смених лекарствата против спазми и щом резултатите излязат, ще ви се обадим. Вероятно в понеделник.

Чух гласа на Уил:

— Мога ли да ги купя от аптеката долу?

— Да. Трябва да имат и от другите.

Женски глас.

— Да взема ли тази папка?

Разбрах, че се канят да тръгват. Почуках и някой извика да вляза. Към мен се насочиха два чифта очи.

— Съжалявам — каза лекарят и стана от стола си. — Мислех, че сте физиотерапевтът.

— Аз съм… личната асистентка на Уил — отвърнах, застанала под рамката на вратата. Уил беше наведен напред в количката и Нейтън смъкваше ризата му надолу. — Съжалявам… помислих, че сте свършили.

— Би ли изчакала минута, Луиза? — Гласът на Уил прозвуча рязко.

Отстъпих назад, като мърморех извинения с пламнало лице.

Не гледката на голото тяло на Уил ме беше шокирала, колкото и да бе слабо и покрито с белези. Нито леко раздразненият поглед на лекаря, същият поглед, който госпожа Трейнър ми отправяше ден след ден. Поглед, който ме караше да осъзная, че съм все същата глупачка, нищо че сега изкарвах повече пари.

Не, бяха ясните червени линии върху китките на Уил, дългите назъбени белези, които не можеха да се скрият, колкото и бързо Нейтън да смъкна ръкавите на ризата му.