Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 146 гласа)

Епилог

Просто следвах инструкциите.

Седях под сянката на тъмнозелената тента на кафенето, прозявах се и обхождах с поглед Рю де Франк Буржоа. Мекото слънце на парижката есен топлеше лицето ми. Сервитьорът с галска експедитивност бе поставил пред мен чиния кроасани и голяма чаша шварц кафе. Стотина метра по-надолу двама велосипедисти спряха на светофара и подеха разговор. Единият носеше синя раница, от която стърчаха две големи франзели. Във въздуха, топъл и задушен, се усещаше ароматът на кафе и острата миризма на нечия току-що запалена цигара.

Свърших писмото от Трина (казваше, че искала да се обади, но не можела да си позволи международен разговор заради цената). Била на първо място в курса по „Счетоводство — второ ниво“ и имала нов приятел — Съндийп, който още не бил решил дали да работи във фирмата на баща си (импорт експорт в района на Хийтроу) и бил „по-бос“ в музиката и от нея. Томас страшно се радвал, че ще е в по-горен клас в училище. Татко се справял все така страхотно като шеф на поддръжката и ми изпращал поздрави. Тя беше почти сигурна, че мама скоро ще ми прости. Определено е получила писмото ти. Знам, че го прочете. Дай й време.

Отпих от кафето си, пренасяйки се за миг на Ренфру Роуд — в дома, който ми се струваше отдалечен на хиляди километри. Седях, присвила леко очи на слънцето, и гледах как една жена със слънчеви очила се оглежда в стъклена витрина. Сви устни при вида на отражението си, поизправи гръб и продължи по пътя си.

Оставих чашата и въздъхнах. После взех другото писмо, писмото, което носех у себе си шест седмици.

Отпред на плика, под името ми, с главни букви беше напечатано:

„ДА СЕ ПРОЧЕТЕ САМО В КАФЕНЕ «МАРКИЗ», РЮ ДЕ ФРАНК БУРЖОА, С КРОАСАНИ И ГОЛЯМО КАФЕ СЪС СМЕТАНА НА МАСАТА.“

Бях се засмяла, макар и през сълзи, когато прочетох надписа за първи път — типично за Уил, да раздава заповеди до последно.

Сервитьорът — висок чевръст мъж с дузина листчета, подаващи се изпод престилката му — се обърна и улови погледа ми. Наред ли е всичко? — питаха вдигнатите му вежди.

— Да — отвърнах аз. После добавих малко срамежливо: — Oui.

Писмото беше напечатано. Разпознах шрифта от картичката, която ми беше изпратил Уил преди време. Облегнах се на стола си и зачетох:

„Кларк,

Когато четеш това писмо, вече ще са минали няколко седмици. Съмнявам се, че дори предвид новопридобитите ти организационни умения би успяла да отидеш в Париж преди началото на септември. Надявам се, че кафето е добро и силно, а кроасаните — пресни, и че времето все още е достатъчно слънчево, за да седнеш отвън на тротоара в някой от ония метални столове, които винаги лекичко се клатят. Бива си го «Маркиз». И пържолите са добри, ако решиш да се върнеш за обяд. А ако погледнеш от лявата си страна, ще видиш парфюмерията «Л’Артизан», където, след като прочетеш писмото, трябва да идеш да пробваш парфюма, чието име беше нещо от рода на «Папийон Екстрем» (не си спомням точно). Винаги съм си мислел, че на теб ще ухае страхотно.

Окей, инструкциите свършиха. Има няколко неща, които исках да кажа и трябваше да ти ги кажа лично, но ти щеше много да се разстроиш и нямаше да ме изслушаш докрай. Винаги говориш много.

Та ето какво: чекът, който получи в първия плик от Майкъл Лолър, не беше пълната сума, а само малък подарък, за да си помогнеш през първите седмици и да отидеш в Париж.

Когато се върнеш в Англия, занеси това писмо на Майкъл в лондонския му офис и той ще ти даде съответните документи, за да имаш достъп до сметката, която той е открил на твое име. В тази сметка има достатъчно да си купиш сносно жилище и да платиш таксата за университета и останалите неща по време на редовното ти обучение.

Родителите ми знаят всичко. Надявам се, че това, както и правните документи, изготвени от Майкъл Лолър, няма да позволят да имаш проблеми.

Кларк, почти те чувам как започваш да дишаш тежко. Не изпадай в паника и не се опитвай да раздадеш парите: не са достатъчно да се излежаваш до края на живота си. Но ще ти купят свободата както от това клаустрофобично градче, което двамата наричаме дом, така и от бъдещето, което досега си мислела, че трябва да имаш.

Не ти давам парите, защото искам да се чувстваш тъжна или да си ми задължена, или да си мислиш, че е някакъв вид напомняне за мен.

Давам ти ги, защото не е останало почти нищо, което да ме прави щастлив, но ти въпреки това успяваш.

Съзнавам, че нашето познанство ти е причинило болка и страдания, и се надявам един ден — когато няма да си толкова сърдита и разстроена — не само да осъзнаеш, че постъпих правилно, но и това да ти помогне да имаш наистина добър живот, по-хубав, отколкото ако не ме беше срещнала.

За известно време ще се чувстваш неудобно в новия си свят. Винаги е странно, когато те изтръгват от навиците ти. Но се надявам да се чувстваш и малко въодушевена. Лицето ти, когато се върна от гмуркането онзи път, ми каза всичко; в теб има глад, Кларк. Неустрашимост. Просто си я заровила дълбоко, както правят повечето хора.

Не ти казвам да скачаш от високи сгради или да плуваш с китове, или нещо подобно (макар че тайничко бих се радвал, ако го направиш), а да живееш смело. Приемай предизвикателствата. Носи гордо чорапогащника на райета. Ако все пак решиш да се събереш с някой смешник, първо се увери, че някъде си скътала нещо от това. Да знаеш, че пред теб все още има възможности, е вид лукс. Да знам, че съм ти ги предоставил, за мен е вид облекчение.

Е, това е. Ти спечели сърцето ми, Кларк. Направи го от първия ден, когато влезе вкъщи, с твоите абсурдни дрехи, недодяланите ти шеги и пълната ти неспособност да криеш мислите си. Ти промени живота ми много повече, отколкото тези пари ще променят твоя.

Не мисли за мен твърде често. Не искам да тъжиш. Просто живей добре.

Просто живей.

С обич — Уил“

Една сълза капна върху масата пред мен. Обърсах бузата си с длан и оставих писмото. Минаха няколко минути, преди да започна да виждам ясно.

— Още кафе? — попита сервитьорът, който отново се беше появил пред мен.

Примигнах. Беше по-млад, отколкото си мислех, и бе изоставил леката си надменност. Може би парижките сервитьори бяха обучени да се държат мило с разплакани жени.

— Може би… коняк? — Хвърли поглед към писмото и се усмихна с нещо като разбиране.

— Не — отвърнах и се усмихнах в отговор. — Благодаря ви. Аз… имам да свърша някои неща.

Платих сметката и прибрах внимателно писмото в джоба си.

А после станах от стола, метнах чантата си на рамо и поех по улицата към парфюмерията и целия Париж отвъд нея.

Край