Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 147 гласа)

Петнадесета глава

— Хайде, Кларк, кажи ми. Какви вълнуващи неща си планирала за тази вечер?

Бяхме в градината. Нейтън беше зает с физиотерапевтичните процедури на Уил — повдигаше внимателно коленете му към гърдите, после ги спускаше. Уил лежеше на едно одеяло с лице към слънцето и разперени ръце, сякаш правеше слънчеви бани. Седях на тревата до тях и хапвах от моите сандвичи. Вече рядко излизах на обед.

— Защо ти е да знаеш?

— От любопитство. Интересува ме как си прекарваш времето, когато не си тук.

— Ами… първо ще участвам набързо в състезание по бойни изкуства за напреднали, след това един хеликоптер ще ме откара до Монте Карло на вечеря. После, на път към къщи, може да изпия един коктейл в Кан. Ако погледнеш нагоре в… да речем, два часа през нощта, ще ти помахам на връщане — шегувах се аз. Разтворих сандвича си и проверих какво има вътре. — Най-вероятно ще довърша книгата си.

Уил хвърли поглед към Нейтън.

— Десетачка — каза той и се ухили.

Нейтън бръкна в джоба си.

— Всеки път — промърмори.

Изгледах ги въпросително.

— Всеки път какво? — попитах, докато Нейтън слагаше парите в ръката на Уил.

— Каза, че ще четеш книга. А аз — че ще гледаш телевизия. Винаги печели.

Сандвичът замръзна пред устните ми.

— Винаги? Обзалагали сте се колко скучно живея?

— Не бих използвал тази дума — възрази Уил. Леко виновният израз в очите му обаче говореше друго.

Седнах изправено.

— Така значи. Двамата залагате истински пари, че в петък вечер си седя вкъщи и само чета или гледам телевизия?

— Не — поправи ме Уил. — Залагам също, че ще се видиш с Бегача на пистата.

Нейтън пусна крака на Уил. Повдигна ръката му и започна да я масажира от китката нагоре.

— Ами ако ви кажа, че съм правила нещо съвсем различно?

— Никога не го правиш — отбеляза Нейтън.

— Всъщност аз ще я взема. — Издърпах десетачката от ръката на Уил. — Защото тази вечер грешите.

— Нали каза, че ще си четеш книгата! — протестира той.

— Сега обаче имам това — казах и размахах банкнотата от десет лири. — Ще отида на кино. Точка по въпроса. Законът за непредвидимите последствия, или както там се нарича.

Изправих се, прибрах парите и пъхнах остатъка от обеда си в кафявата хартиена кесия. Усмихвах се, докато се отдалечавах от тях, но по причина, която не успях веднага да си изясня, очите ми се бяха насълзили.

Същата сутрин, преди да отида в Гранта Хаус, бях прекарала един час в работа по календара. В някои дни просто седях и го гледах от леглото, с маркер в ръка, чудейки се къде бих могла да заведа Уил. Още не бях сигурна, че ще успея да го заведа някъде по-далеч, а и мисълта за преспиване на друго място ме плашеше, независимо от помощта на Нейтън.

Прелистих местния вестник, хвърлих поглед на футболните мачове и градските празненства, но след провала с конните надбягвания се боях, че количката на Уил може да заседне в тревата. Опасявах се, че тълпите ще го накарат да се чувства изложен на показ. Трябваше да изключа всички свързани с коне възможности, което в район като нашия означаваше изненадващо количество дейности на открито. Знаех, че той няма да пожелае да гледа как Патрик бяга, а крикетът и ръгбито не го вълнуваха. В някои дни аз самата се чувствах саката заради неспособността си да измислям нови идеи.

Може би Уил и Нейтън бяха прави. Може би бях скучна. Може би бях последният човек на света, способен да открива неща, които да възродят желанието за живот на Уил.

Книга или телевизия.

Казано така, това само засили неувереността в способностите ми.

 

 

След като Нейтън си тръгна, Уил ме откри в кухнята. Седях на масата, белех картофи за вечерята му и не вдигнах очи, когато спря с количката на вратата. Гледа ме толкова дълго, че усетих как ушите ми порозовяват.

— Знаеш ли — проговорих накрая, — бих могла да се държа ужасно. Бих могла да кажа, че и ти не вършиш нищо.

— Едва ли Нейтън би заложил голяма сума на вероятността да ходя на танци — оправда се Уил.

— Знам, че се шегувате — продължих, докато изхвърлях голяма обелка от картоф. — Но ме накарахте да се почувствам като истински боклук. Окей, решили сте да залагате на скучния ми живот, но защо трябваше да ми го казвате? Не можеше ли шегата да си остане между вас двамата?

Известно време Уил не отвърна нищо. Когато най-сетне вдигнах очи, той ме наблюдаваше.

— Съжалявам — каза.

— Нямаш вид на човек, който съжалява.

— Е… добре… може би исках да го чуеш. Исках да се замислиш какво правиш.

— Какво, как си похабявам живота ли?…

— Всъщност — да.

— За бога, Уил! Защо не спреш да ми казваш какво да правя? Ами ако обичам да гледам телевизия? Ако не искам да правя друго, освен да чета книги? — Гласът ми беше станал остър. — Ако съм уморена, когато се прибера вкъщи? Ако не изпитвам нужда да запълвам дните си с трескава дейност?

— Но един ден ще съжаляваш — каза той тихо. — Знаеш ли какво бих направил, ако бях на твое място?

Оставих белачката.

— Подозирам, че ще ми кажеш.

— Да. И изобщо не се притеснявам, че ще го направя. Ще се запиша във вечерно училище. Ще уча за шивачка или модна дизайнерка, или каквото там наистина обичаш да правиш. — Той посочи минироклята ми в стил Пучи, вдъхновена от шейсетте години и ушита от старите пердета на дядо.

Първия път, когато татко я видя, ахна и извика: „Хей, Лу, я се вземи в ръце!“ — и цели пет минути не спря да се киска.

— Ще си намеря някакво занимание, което не струва скъпо: фитнес, плуване, благотворителна работа, каквото и да е. Ще разширявам музикалните си познания, ще ходя на дълги разходки с нечие чуждо куче, ще…

— Добре, добре, разбрах — прекъснах го раздразнено. — Но аз не съм ти, Уил.

— И слава богу!

Останахме така известно време. Уил влезе в кухнята и повдигна количката си, за да можем да се гледаме над масата.

— Добре — казах. — А ти какво правеше след работа? Нещо ценно?

— Е, не ми оставаше много време след работа, но се опитвах да правя по нещо всеки ден. Ходех в зала със стена за скално катерене, тренирах скуош, ходех на концерти и пробвах нови ресторанти…

— Лесно е да правиш тези неща, когато имаш пари — промърморих.

— И ходех да тичам. Да, наистина — увери ме той, когато вдигнах вежди. — Учех нови езици за местата, които възнамерявах да посетя някой ден. И се виждах с приятелите си… или с хора, които смятах за приятели… — Поколеба се за миг. — И планирах пътешествия. Търсех места, където не съм бил никога, неща, които ще ме предизвикат максимално. Веднъж преплувах Ламанша. Занимавах се с парапланеризъм. Изкачвах планини и се спусках по ски писти. Да — каза, когато понечих да го прекъсна, — знам, че за много от тези неща са нужни средства, но за други — не. Освен това, как мислиш, че съм изкарвал пари?

— Въртял си далавери в Ситито?

— Разбрах какво може да ме направи щастлив, разбрах с какво искам да се занимавам и учих за работа, която съчетава и двете.

— От твоята уста звучи лесно.

— Лесно е — увери ме той. — Проблемът е, че трябва да се трудиш здраво. А хората не обичат да се трудят много-много.

Бях свършила с картофите. Хвърлих обелките в кофата и сложих тигана на печката, да е готов за по-късно. Седнах на масата с лице към Уил и се подпрях на лакти, с полюшващи се във въздуха крака.

— Имал си страхотен живот, нали?

— Да, имах. — Той се приближи още и повдигна количката си, за да е на нивото на очите ми. — Затова ме вбесяваш, Кларк. Защото виждам целия този талант, цялата ти… — Сви рамене. — … невероятна енергия и ум и…

— Само не казвай „потенциал“…

— … потенциал. Да. Потенциал. И умът ми не побира как можеш да се задоволяваш с такъв невзрачен живот. Живот, който протича на територия, не по-голяма от десет километра в радиус, живот без каквито и да било изненади и предизвикателства, без смайващи открития, които да те държат будна нощем.

— Разбрах. Това е твоят начин да ми кажеш, че трябва да правя нещо по-значимо от беленето на картофи за вечерята ти.

— Казвам ти, че светът е необятен. Но ще съм ти много благодарен, ако първо ми изпържиш малко картофи. — Той ми се усмихна и аз не се сдържах и му се усмихнах в отговор.

— Не мислиш ли… — започнах и спрях.

— Продължавай.

— Не мислиш ли, че сега ти е по-трудно… да се приспособиш, искам да кажа. След като си бил толкова активен преди?

— Питаш ме дали съжалявам, че съм бил такъв?

— Просто се чудех дали сега нямаше да ти е по-лесно, ако бе водил скучен живот.

— Никога не съм съжалявал за нещата, които правя. Ако си прикован в това тук — кимна към количката той, — имаш само спомените за местата, където си бил. — Усмихна ми се. Едва-едва, сякаш с усилие. — Тъй че ако ме питаш дали бих предпочел да си спомням как изглежда замъкът от супера или онази прекрасна редичка от магазини до кръговото кръстовище, отговорът ми е „не“. Имах чудесен живот, благодаря.

Спуснах крака и стъпих на пода. Не разбрах точно как, но за пореден път се почувствах притисната в ъгъла. Посегнах към сушилнята за съдове и взех дъската за рязане.

— И, Лу, съжалявам. За залагането.

— Добре де, добре. — Заех се да плакна дъската в мивката. — Но да знаеш, че няма да си получиш обратно десетачката.

 

 

Два дни по-късно Уил беше откаран в болницата с инфекция. Предпазна мярка, така го нарекоха, но се виждаше, че изпитва силни болки. Някои квадриплегици нямат никакви усещания, но макар да бе загубил усета си за температурата, под гърдите Уил усещаше и болка, и допир. Отидох да го видя два пъти, занесох му музика и някои неща за хапване и предложих да му правя компания, но се чувствах като натрапница — бързо осъзнах, че всъщност Уил не иска допълнително внимание. Каза ми да си вървя вкъщи и да отделя малко време за себе си.

Допреди година щях да пропилея тези няколко дни. Щях да се мотая по магазините, може би щях да си уредя среща с Патрик и да обядваме заедно. Вероятно щях да погледам телевизия и да направя опит да си подредя дрехите. Вероятно щях да спя много.

Сега обаче се чувствах странно неспокойна и объркана. Нямах причина да ставам рано, денят ми беше безсмислен.

Отне ми половин сутрин да разбера, че това време може да е полезно. Отидох в библиотеката и се заех да правя проучване. Прегледах всички възможни уебсайтове за квадриплегици и избрах неща, които бихме могли да правим, когато Уил се почувства по-добре. Съставих списъци и към всяка точка добавих оборудването или нещата, на които трябва да обърна внимание.

Открих чатрумове за хора с гръбначни увреждания и установих, че има хиляди мъже и жени като Уил, които живееха невидим за другите живот в Лондон, Сидни, Ванкувър или съвсем наблизо — подпомагани от приятели или от семейството си, а понякога трагично сами.

Не бях единственият домашен асистент на човек с увреждане, който посещаваше тези сайтове. Имаше жени, които питаха как да помогнат на партньорите си да добият самочувствие да излизат сред хора; съпрузи, интересуващи се кое е най-новото медицинско оборудване. Имаше реклами за инвалидни колички, които могат да се движат по пясък или неравен терен, усъвършенствани подемни устройства или надуваеми пособия за къпане.

В дискусиите се използваха съкращения. Открих, че ГМТ означава гръбначномозъчни травми, че гръбначното увреждане, означено с С4/5, е много по-тежко от С11/12 — квадриплегици, които можеха да използват ръцете или торса си. Имаше истории за любов и раздели, за хора, които полагаха усилия да облекчат живота на своите партньори или на децата си. Имаше дори съпруги, които се чувстваха виновни, че са молили съпрузите си да спрат да ги бият — защото никога повече нямаше да могат да го правят. Имаше съпрузи, които искаха да изоставят обездвижените си жени, но се страхуваха от реакцията на обществото. Имаше преумора и отчаяние, и много черен хумор — шеги за експлодиращи уринаторни торбички, за идиотизма на иначе добронамерени хора или за неблагополучия след пиянски запой. Падането от количките, изглежда, беше обичайна тема. Обсъждаше се и самоубийството като изход — от тези, които искаха да го направят, и от тези, които ги убеждаваха да си дадат още време, да се научат да гледат на живота позитивно. Прочетох всичко написано и се почувствах така, сякаш бях проникнала тайно в съкровените мисли на Уил.

На обед излязох от библиотеката и се разходих малко из града, да си проясня главата. Реших да се поглезя със сандвич със скариди и седнах на крепостната стена, за да гледам лебедите в езерото край замъка. Свалих си якето, понеже ми беше топло, и обърнах леко лице към слънцето. Имаше нещо странно успокоително в това да наблюдаваш как останалият свят е зает със задачите си. След като бях прекарала цяла сутрин в света на хора, приковани в колички, самият факт, че можех да ходя и да обядвам на слънце, ме изпълваше с чувство за свобода.

Когато свърших, се върнах обратно в библиотеката и отново седнах на компютъра. Поех дълбоко дъх и написах съобщение:

„Здравейте. Аз съм приятелка/домашна асистентка на 35-годишен С5/6. Преди е имал много успешен и динамичен живот и трудно се адаптира към сегашния. Всъщност знам, че не иска да живее, и се опитвам да намеря начин да променя решението му. Моля ви, бихте ли ми казали как мога да го направя? Някакви идеи за неща, които би харесал, или как да го накарам да мисли по друг начин? С благодарност ще приема всякакви съвети.“

Нарекох се Пчеличката. Седях в стола си, известно време си гризах палеца и накрая натиснах „Изпрати“.

 

 

Когато седнах пред компютъра на другата сутрин, имах четиринайсет отговора. Влязох в чатрума и примигнах от изненада при вида на дългия списък от имена и отговорите на хора от цял свят, изпратени през деня и нощта.

В първия се казваше:

„Скъпа Пчеличке,

Добре дошла на борда. Сигурен съм, че твоят приятел ще се почувства по-добре, ако знае, че някой е загрижен за него.“

„Не съм много сигурна“, помислих си.

„Повечето от нас в даден момент решават, че им стига толкова. Може би и твоят приятел се чувства така. Не му позволявай да те отблъсне. Зареждай го с положителна енергия. И му обясни, че не той решава кога да дойдем на този свят и да го напуснем, а Господ. Той е решил да промени живота на приятеля ти, а Бог е мъдър и може би това е урок, който Той…“

Минах към следващия имейл.

„Скъпа Пчеличке,

Ще ти го кажа направо: отвратително е да си квадриплегик. А щом приятелят ти е бил и спортна натура, значи му е още по-трудно. Ето нещата, които помогнаха на мен. Да бъда винаги в нечия компания, дори когато не искам. Добри лекарства и антидепресанти, когато е необходимо. Не пишеш къде живеете, но ако го заведеш да си поговори с други квадриплегици, това също помага. Отначало никак не ми се ходеше на тия събирания (сигурно част от мен не е искала да признае, че съм квадриплегик), но се чувстваш по-добре, като знаеш, че не си единственият.

О, и НЕ го оставяй да гледа филми като «Скафандърът и пеперудата». Ще го разстроят! Осведомявай ме как вървят нещата.

Всичко добро, Ричи“

Потърсих в интернет информация за „Скафандърът и пеперудата“: историята на човек, който се парализира след инсулт, и опитите му да общува с външния свят. Записах си заглавието в бележника, без да съм съвсем сигурна защо — да го избегне Уил или аз да не забравя да го гледам.

Следващите два отговора бяха от адвентист и от мъж, чиито съвети за ободряване на Уил определено не влизаха в работния ми договор. Изчервих се и бързо продължих надолу, да не би някой зад мен да погледне към екрана. А на следващия отговор се поколебах — не бях сигурна дали да го прочета.

„Здравей, Пчеличке,

Защо мислиш, че твоят приятел изобщо трябва да променя решението си? Ако можех да измисля начин да умра с достойнство и ако не знаех, че това ще съкруши семейството ми, отдавна да съм го направил. От осем години съм прикован в тая количка и животът ми е постоянна върволица от унижения и безсилие. Можеш ли изобщо да си представиш какво му е? Знаеш ли какво е да не можеш дори да се изходиш без чужда помощ? Да си наясно, че завинаги ще си прикован към леглото, че ще си неспособен да се храниш и обличаш, както и да общуваш със света навън без нечия помощ? Никога вече да не правиш секс? Да очакваш от бъдещето единствено рани от залежаване, още по-влошено здраве и дори инхалатори? От писмото ти личи, че си мил човек, и съм сигурен, че имаш добри намерения. Но може следващата седмица друг да се грижи за него. Може да е някой, който го депресира или дори не го харесва особено. Това, както и всичко останало, не зависи от него. Ние, квадриплегиците, знаем, че трудно можем да избираме кой да ни храни, мие и облича, кой да определя лечението ни. Много е трудно да живееш с подобна нагласа.

Затова мисля, че задаваш неправилния въпрос. Кои сте вие, здравите, че да решавате какъв да бъде животът ни? Ако приятелят ти не харесва живота си, не трябва ли въпросът да е: Как да му помогна да сложи край на всичко това?

С най-добри пожелания,

Земното притегляне, Мисури, САЩ“

Не откъсвах поглед от съобщението, пръстите ми бяха застинали върху клавиатурата. След това продължих нататък. Следващите няколко бяха от други квадриплегици, които критикуваха Земното притегляне за мрачните му думи, възразяваха, че са намерили сили да продължат, че си струва да живеят. Имаше и кратък спор, който изобщо не изглеждаше свързан с Уил.

После обсъждането отново се върна към моята молба. Имаше предложения за антидепресанти, масаж, чудодейни възстановявания, истории за това как животът на някои от пишещите е добил нов смисъл. Имаше и няколко практични предложения: дегустация на вино, музика, изкуство, специално приспособени клавиатури.

Ако партньорът — казваше Грейс 31 от Бирмингам — знае, че е обичан, ще събере сили да продължи. Без любов отдавна да съм се предала.

Тази фраза продължи да ехти в главата ми дълго след като бях напуснала библиотеката.

 

 

Уил излезе от болницата в четвъртък. Взех го в приспособения миниван и го откарах вкъщи. Беше блед и отпаднал и гледаше безжизнено през прозореца по време на цялото пътуване.

— Човек не може да спи на такива места — обясни той, когато го попитах дали е добре. — Вечно някой стене на съседното легло.

Казах му, че през уикенда ще го оставя да се възстанови, но след това съм планирала няколко излизания. Казах му, че съм последвала съвета му и опитвам нови неща и че той трябва да дойде с мен. Сменила бях леко подхода, но знаех, че това е единственият начин да го накарам да ме придружи.

Всъщност бях съставила подробна програма за следващите две седмици. Всяко излизане бе внимателно отбелязано върху моя календар с черно, с червена химикалка записвах необходимите предпазни мерки, а със зелена — принадлежностите, от които щях да се нуждая. Всеки път, когато погледнех календара, изпитвах лека възбуда — не само от мисълта, че съм толкова организирана, но и защото някое от тези излизания можеше да се окаже нещото, което би променило отношението на Уил към света.

Ала както обича да казва татко, мозъкът в нашето семейство е сестра ми.

Посещението на художествената галерия не продължи и двайсет минути — като това включваше обикалянето около мястото три пъти, докато намеря подходящо пространство за паркиране. Влязохме и едва бях затворила вратата след Уил, когато той заяви, че всички неща са ужасни. Попитах го защо и той отвърна, че след като не мога да го видя, той надали би могъл да ми го обясни. Киното трябваше да отпадне, след като персоналът ни каза с извинителен тон, че асансьорът им не работел. Други, като проваления опит да идем на плуване, изискваха повече време и организация — предварително позвъняване в спортния център, извънредни часове за Нейтън, — но когато отидохме, всичко, което се случи, бе, че изпихме топлия шоколад от термоса на паркинга пред спортния център, понеже Уил категорично отказа да влезе вътре.

Следващата сряда отидохме на концерта на един певец, когото Уил бе слушал преди на живо в Ню Йорк. Това беше добро излизане. Когато той слушаше музика, изражението на лицето му говореше за пълна концентрация. През повечето време Уил не бе изцяло с хората около себе си, сякаш част от него се бореше с болката, спомените или черните мисли. Ала с музиката беше различно.

А на другия ден го заведох да дегустира вино — рекламна инициатива, организирана от една винарна в специализиран магазин. Трябваше да обещая на Нейтън, че няма да го напия. Държах всяка чаша, за да може Уил да я помирише — и той познаваше какво е, преди да го е опитал. Напушваше ме смях всеки път, когато го плюеше във високата чаша (наистина изглеждаше смешно), и той ме поглеждаше изпод вежди и казваше, че се държа като дете. Собственикът на магазина, отначало кой знае защо притеснен, че има посетител в инвалидна количка, накрая се впечатли. Следобедът бе преполовил, но той седна и започна да отваря нови бутилки, да обсъжда регионите и сортовете с Уил, а аз се разхождах нагоре-надолу, разглеждах табелите и честно казано, накрая взех да се отегчавам.

— Хайде, Кларк. Образовай се малко — подкани ме Уил и кимна да седна до него.

— Не мога. Мама ме е учила, че е невъзпитано да плюя.

Двамата мъже се спогледаха, сякаш не бях в ред. Той обаче не плюеше всеки път. Наблюдавах го. И беше подозрително разговорлив през останалата част от следобеда — бързо прихваше и дори бе по-склонен към битки от обичайното.

А след това, на път към къщи, влязохме в град, откъдето не минавахме обикновено, и попаднахме в задръстване. Докато седяхме и чакахме трафикът да се отприщи, погледнах през прозореца и видях ателие за татуировки и пиърсинг.

— Винаги съм искала да си направя татуировка — признах.

Трябваше да съобразя, че не бива да изтърсвам разни необмислени неща в присъствието на Уил. Той не обичаше говоренето на вятъра. Веднага поиска да знае защо още нямам.

— О… не знам. Сигурно защото мисля какво ще кажат всички.

— Защо? Какво ще кажат?

— Татко ги мрази.

— Я пак — на колко години си?

— И Патрик ги мрази.

— Понеже той никога не е правил нещо, което ти не харесваш?

— Може да ме хване шубето. Може да съжаля, след като ми я направят.

— Нали ги отстраняват с лазер?

Погледнах го в огледалото за обратно виждане. Очите му се смееха.

— Хайде, направи го — настоя. — Какво искаш да бъде?

Осъзнах, че се усмихвам.

— Не знам. Не змия. Или нечие име.

— И едва ли ще е сърце със знаменце, на което пише „майка“.

— Обещаваш ли, че няма да се смееш?

— Знаеш, че не съм такъв. Само да не е някоя поговорка на санскрит. Това, което не ме убива, ме прави по-силен.

— Не. Ще поискам да ми татуират пчела. Малка пчеличка в жълто и черно. Обожавам ги.

Той кимна, сякаш това бе съвсем разумно желание.

— А къде я искаш? Или не бива да питам?

Свих рамене.

— Не знам. На рамото? На бедрото?

— Отбий — нареди ми той.

— Защо, да не ти е зле?

— Просто отбий. Ей там има място. От лявата ти страна.

Спрях колата до бордюра, извърнах се и го погледнах.

— Да вървим — подкани ме Уил. — Днес нямаме какво друго да правим.

— Къде да вървим?

— В студиото за татуировки.

Засмях се неуверено.

— Да бе, как не.

— Защо не?

— Ти сигурно си гълтал, вместо да плюеш.

— Не ми отговори на въпроса.

Извърнах се в седалката си. Той беше сериозен.

— Не мога просто да ида и да си направя татуировка. Така изведнъж.

— Защо не?

— Защото…

— Защото приятелят ти е против. Защото все още трябва да си добро момиче, нищо че си на двайсет и седем. Защото те е страх от манипулацията. Хайде, Кларк. Достави си това удоволствие. Какво те спира?

Вторачих се във витрината на студиото за татуировки. Върху леко зацапания прозорец имаше голямо неоново сърце и няколко рамкирани фотографии на Анджелина Джоли и Мики Рурк.

Гласът на Уил прекъсна размишленията ми:

— Добре. Ако ти си направиш, и аз ще си направя.

Извърнах се към него.

— Ще се татуираш?

— Ако това ще те убеди да излезеш от черупката си поне веднъж.

Изключих двигателя. Седяхме и слушахме последните му въздишки, глухото ръмжене на колите, наредени на опашка край нас.

— Трудно се маха.

— И какво от това?

— На Патрик никак няма да му хареса.

— Стига си го повтаряла.

— И може да пипнем хепатит от мръсни игли. И ще умрем от бавна, ужасна, мъчителна смърт. — Обърнах се към Уил. — Сигурно няма да може да ги направят сега. Веднага, искам да кажа.

— Сигурно. Но защо просто не влезем да проверим?

 

 

Два часа по-късно излязохме от студиото за татуировки — аз, олекнала с осемдесет лири и с превръзка на хълбока, където мастилото още съхнеше. Относително малките размери на рисунката — както ми обясни татуировчикът — позволявали да бъде направена и оцветена само с едно посещение, тъй че ето ме сега. Довършена. Татуирана. Или както без съмнение би казал Патрик, белязана за цял живот. Под бялата превръзка имаше тлъста малка пчела. Бях я избрала от ламинираната папка с рисунки, която татуировчикът ми подаде, когато влязохме в ателието. Почти бях изпаднала в истерия от възбуда. Постоянно надничах под превръзката и накрая Уил ми каза да престана, за да не объркам нещо.

Странно, но Уил се чувстваше много добре в ателието. Изобщо не се бяха впечатлили от появата му. Обясниха ни, че са имали няколко клиенти квадриплегици, оттук и лекотата, с която се отнесоха към него. Изненадаха се, когато Уил им каза, че усеща иглата. Шест седмици по-рано бяха довършили татуировката на параплегик, който поискал trompe I’oeil[1] по цялата дължина на крака си.

Татуировчикът с обицата на ухото бе отвел Уил в съседната стая и с помощта на моя татуировчик го беше настанил на специална маса, тъй че всичко, което виждах през отворената врата, бяха краката му от коленете надолу. Чувах как двамата мъже си приказват тихичко и се смеят през бръмченето на иглата, и усещах острата миризма на антисептик в ноздрите си.

Когато почувствах първото убождане на иглата, прехапах устни — за нищо на света не исках Уил да ме чуе как охкам. Мислех си какво прави той в съседната стая, опитвах се да подслушвам разговора и се чудех каква татуировка е поискал. Когато най-сетне излезе — моята пчеличка вече бе готова, — отказа да ми покаже какво е. Подозирах, че сигурно е нещо, свързано с Алиша.

— Ти ми влияеш зле, Уил Трейнър — заявих, докато отварях вратата на колата и спусках рампата. Не можех да спра да се усмихвам.

— Покажи ми я.

Огледах улицата и отлепих малко от превръзката на хълбока си.

— Страхотна пчеличка, харесва ми. Наистина.

— Сега до края на живота си трябва да нося панталони с висока талия, когато съм с нашите. — Помогнах му да качи количката върху рампата и я издигнах. — Ако майка ти случайно разбере, че и ти имаш татуировка…

— Ще й кажа, че ти си ме подмамила.

— Хайде, Уил Трейнър, покажи ми я!

Той ме изгледа, без да мига, леко усмихнат.

— Ще трябва да й сложиш нова превръзка, като се приберем.

— Няма да ми е за първи път. Хайде, покажи ми я, иначе няма да потегля.

— Повдигни ризата ми. Отдясно. Твое дясно.

Наведох се през предните седалки, дръпнах нагоре ризата му и отлепих парчето марля. Върху бледата му кожа се открояваше черно-бял правоъгълник, толкова малък, че трябваше да погледна два пъти, за да видя какво пише.

„Най-добър до: 19 март 2007 г.“

Отначало не разбрах. Позасмях се, но после очите ми се напълниха със сълзи.

— Да не би да е…

— Датата на злополуката. Да. — Той вдигна очи към небето. — О, за бога, Кларк, недей да цивриш. Исках да е смешно.

— Смешно е. По малко шантав начин.

— На Нейтън ще му хареса. Хайде, не ме гледай така, сякаш съм съсипал перфектното си тяло.

Смъкнах надолу ризата на Уил, извърнах се и запалих двигателя. Не знаех какво да кажа. Не знаех какво означава това. Дали той започваше да се примирява с положението си? Или тъкмо обратното — показваше презрение към обездвиженото си тяло?

— Хей, Кларк, направи ми услуга — обади се той. Тъкмо се канех да потегля. — Бръкни в раницата ми. Джоба с ципа.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и отново включих ръчната. Наведох се през предните седалки, пъхнах ръка в раницата и зарових пръсти в джоба, където ми беше казал.

— Обезболяващите ли искаш? — Бях на сантиметри от лицето му. Сега кожата му имаше повече цвят, отколкото когато и да било след прибирането му от болницата. — Имам и в моята…

— Не. Продължавай да търсиш.

Извадих къс хартия и се облегнах на седалката. Беше сгъната банкнота от десет лири.

— Най-после. Десетачката за спешни случаи.

— Е, и?

— Твоя е.

— За какво?

— Заради татуировката. — Той ми се усмихна широко. — Докато не седна на оня стол, изобщо не вярвах, че ще я направиш.

Бележки

[1] Букв. зрителна измама (фр.); арт техника, създаваща илюзия за триизмерно изображение. — Б.р.