Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 146 гласа)

Трета глава

— Това е пристройката. Преди беше конюшня, но преценихме, че ще е по-удобна за Уил от къщата, тъй като е само на едно ниво. Това е стаята за гости, в нея преспива Нейтън, когато се наложи. В началото доста често се нуждаехме от човек.

Госпожа Трейнър вървеше забързано по коридора, показваше ми ту една, ту друга врата, без да се обръща, високите й токчета потропваха по каменните плочи. Явно от мен се очакваше да не изоставам.

— Ключовете за колата са тук. Включих ви в нашата застраховка. Надявам се, че информацията, която ми дадохте, е точна. Нейтън ще ви покаже как да работите с рампата. Само трябва да разположите Уил правилно, тя ще свърши останалото. Макар че… в момента той не гори от желание да ходи никъде.

— Навън е доста хладно — отбелязах.

Госпожа Трейнър сякаш не ме чу.

— Можете да си правите чай и кафе в кухнята. Постоянно зареждам с провизии. Банята е ето тук…

Тя отвори вратата и аз вперих поглед в бялото подемно устройство от метал и пластмаса до ваната. Отстрани на открития душ бе сгъната инвалидна количка. В ъгъла имаше остъклен шкаф със спретнати купчинки от вакуумирани опаковки. От мястото си не можех да различа какво съдържат, но излъчваха лека миризма на дезинфектант.

Госпожа Трейнър затвори вратата и се обърна към мен.

— Подчертавам, че е много важно Уил да не остава и за минутка сам. Една от предишните помощнички веднъж изчезна за няколко часа да си ремонтира колата и Уил… се нарани, докато я нямаше. — Тя преглътна, сякаш споменът все още я травмираше.

— Няма да мърдам оттук.

— Разбира се… вие ще имате нужда от почивки. Но той не бива да остава сам повече от… да речем, десетина-петнайсет минути. Ако изникне нещо непредвидено, може да позвъните на интеркома — Стивън, съпругът ми, понякога си е вкъщи — или пък да ми се обадите на мобилния телефон. Ако ви се наложи да отсъствате, добре е да ме информирате предварително. Не е лесно да се намери заместник.

— Така е.

Госпожа Трейнър отвори шкафа в коридора. Говореше като навита пружина.

За миг се почудих колко ли помощнички е имало преди мен.

— Ако Уил е зает, очаквам да ми помагате с домакинската работа. Да перете спалното бельо, да обирате с прахосмукачката, такива неща. Препаратите са под мивката. Той може да не иска да сте с него през цялото време. Двамата трябва да се разберете за това помежду си.

Госпожа Трейнър хвърли поглед към дрехите ми, сякаш ги виждаше за първи път. Носех шантавата жилетка, в която според татко приличах на ему. Направих неуспешен опит да се усмихна.

— Надявам се двамата… да се разбирате добре. Хубаво би било той да ви приема повече като приятел, отколкото като платена помощничка.

— Ясно. Той какво… ъъъ… обича да прави?

— Гледа филми. Понякога слуша радио или музика. Има от онези, дигиталните стереоуредби. Ако сложите дистанционното до него, обикновено успява да се справи сам. Може малко да си движи пръстите, но му е трудно да задържа нещата.

Усетих как ми олеква. Щом обичаше музика и филми, лесно щяхме да намерим допирни точки. Изведнъж си представих как с тоя мъж се смеем заедно на някоя холивудска комедия или пък аз обирам с прахосмукачката, докато той слуша музика. Може би всичко щеше да е наред. Може би накрая щяхме да станем приятели. Досега не бях имала приятел с увреждания — ако не се брои Дейвид, приятелят на Трина, който беше глух, но бе готов да те навре в кучи задник, ако му кажеш, че е инвалид.

— Имате ли въпроси?

— Не.

— Тогава ще ви заведа да се запознаете. — Тя хвърли поглед към часовника си. — Нейтън сигурно вече го е облякъл.

Спряхме за миг пред вратата и госпожа Трейнър почука.

— Там ли сте? Водя ти госпожица Кларк, Уил.

Никакъв отговор.

— Уил? Нейтън?

Характерен новозеландски акцент:

— Може да влезете, госпожо Т.

Тя отвори внимателно вратата. Дневната в пристройката беше измамно голяма, едната й стена се състоеше изцяло от стъклена врата, която гледаше към откритото пространство навън. В камината в ъгъла кротко горяха дърва, а пред ниското бежово канапе, покрито с пухкаво вълнено одеяло, имаше огромен телевизор с плосък екран. Стаята бе уютна и обзаведена с вкус — ергенска бърлога в скандинавски стил.

В средата на дневната бе разположена черна инвалидна количка. Седалката и облегалката бяха облечени в овча кожа. Едър човек в бяла униформа без яка бе коленичил и нагласяше краката на един мъж върху стъпенките на количката. Щом влязохме в стаята, мъжът в количката вдигна поглед изпод рошавата си неподдържана коса. Очите му срещнаха моите и след пауза чух смразяващо кръвта стенание. Устата му се сгърчи и нададе още един зловещ вик.

Усетих как майка му се стегна.

— Уил, престани!

Той дори не я удостои с поглед. Дълбоко от гърдите му се изтръгна нов праисторически стон. Беше ужасен, агонизиращ вопъл. Положих усилия да не потръпна. Мъжът гримасничеше, главата му бе наклонена на една страна и хлътнала в раменете, зяпаше ме с разкривено лице. Видът му беше гротесков и леко гневен. Забелязах, че кокалчетата на ръката, с която стисках чантата си, са побелели.

— Уил! Моля те. — В гласа на майка му се долавяше лека истерия. — Моля те, не го прави!

О, господи, помислих си. Това не е за мен. Преглътнах с усилие. Мъжът продължаваше да ме зяпа. Сякаш очакваше да направя нещо.

— Аз… аз съм Лу. — Разтрепереният ми глас наруши тишината. За миг се почудих дали да протегна ръка, но се сетих, че той няма да може да я поеме, и махнах едва-едва. — Съкратено от Луиза.

За мое изумление, чертите му се изгладиха и главата му се изправи.

Уил Трейнър ме изгледа внимателно, върху устните му играеше едва забележима усмивка.

— Добро утро, госпожице Кларк — произнесе той. — Разбрах, че вие сте новата ми помощничка.

Нейтън беше свършил с нагласянето на стъпенките. Докато се изправяше, поклати глава.

— Вие сте лош човек, господин Т. Много лош. — Ухили се и ми подаде грамадната си ръка, която поех немощно. Нейтън изглеждаше невъзмутим. — Понякога шегите на Уил са стряскащи. Ще свикнете. Лае, но не хапе.

Госпожа Трейнър стискаше кръстчето на врата си с тънки побелели пръсти. Движеше го несъзнателно нагоре-надолу по тънката златна верижка, явно нервен тик. Лицето й беше напрегнато.

— Е, госпожице Кларк, ще ви оставя да се опознаете. Повикайте ме по интеркома, ако се нуждаете от помощ. Нейтън ще ви обясни какви са рутинните процедури и как работи оборудването на Уил.

— Аз съм тук, мамо. Държиш се така, сякаш ме няма. Мозъкът ми не е парализиран. Все още.

— Ако смяташ да се държиш така, Уил, мисля, че е по-добре госпожица Кларк да говори направо с Нейтън. — Забелязах, че майка му не го гледа. Очите й бяха вперени на около трийсет сантиметра над пода. — Днес ще работя вкъщи, госпожице Кларк. По обед ще се отбия да видя как вървят нещата.

— Добре — произнесох с писклив гласец.

Госпожа Трейнър изчезна. Мълчахме, докато слушахме как отривистите й стъпки заглъхват в коридора, водещ от пристройката към къщата.

Накрая Нейтън наруши мълчанието:

— Нали нямаш нищо против да обясня на госпожица Кларк какви са лекарствата ти, Уил? Телевизия ли ще гледаш? Или искаш да слушаш музика?

— Радио „Четири“, ако обичаш, Нейтън.

— Разбира се.

Влязохме в кухнята.

— Госпожа Т. Каза, че нямате голям опит с квадриплегици?

— Така е.

— Добре. Днес няма много да ви затруднявам. В тази папка пише почти всичко за грижите около Уил, вътре са и номерата за спешни случаи. Съветвам ви да прочетете всичко в папката, когато ви остане свободно време. Сигурно ще имате достатъчно.

Нейтън взе един ключ от колана си и отвори шкаф, пълен догоре с кутийки и малки пластмасови шишенца с лекарства.

— С повечето от тези неща работя аз, но е добре и вие да знаете къде се намират в случай на нужда. На стената има лекарствен график, оттам ще видите какво взема Уил всеки ден. Ако му давате нещо допълнително, трябва да го отбележите тук… — Той посочи къде. — … но по-добре се консултирайте предварително с госпожа Т., поне на този етап.

— Не знаех, че ще му давам лекарствата.

— Не е трудно. В повечето случаи той знае от какво има нужда. Но може да се нуждае от малко помощ, за да ги изпие. Обикновено използваме тази висока чаша. Може също да ги стривате в това хаванче и да ги разтваряте в напитките.

Взех едно от шишенцата. Толкова много лекарства бях виждала само в аптека.

— Така… Уил пие две лекарства за кръвното налягане. Това е за сваляне на кръвното преди лягане, а това — за повишаване, след като се събуди сутрин. Тези пие доста често, те успокояват мускулните спазми — трябва да му давате по едно сутрин и едно следобед. Тях ги преглъща лесно, защото са малки и имат покритие. Тези са за спазмите на пикочния мехур, а тези — за киселините в стомаха. Понякога ги пие след ядене, ако почувства дискомфорт. Това са антихистамини, взема ги сутрин, а тук са спрейовете за нос, но за тях имам грижата аз, преди да си тръгна, тъй че не се безпокойте. Може да пие парацетамол, ако има болки, понякога взема и хапчета за сън, но от тях става раздразнителен, затова гледаме да ги ограничаваме.

Той вдигна друго шишенце.

— Тези са антибиотиците, които пие на всеки две седмици при смяната на катетъра. Тях му ги давам аз, а ако случайно отсъствам, оставям ясни инструкции. Доста са силни. Това са кутии с гумени ръкавици, ако изобщо се наложи да го миете. Има и крем, ако се разрани, но откакто спи на надуваем дюшек, е доста добре.

Стоях и слушах. Междувременно той бръкна в джоба си и ми подаде един ключ.

— Този е резервният — обясни. — Не бива да го давате на никого. Дори на Уил. Пазете го като очите си.

— Има много за помнене — преглътнах аз.

— Всичко е записано. Днес трябва да запомните само антиспазматичните лекарства. Ето тези. Мобилният ми телефон също е записан, ако се наложи да ми се обадите. Когато не съм тук, ходя на лекции и по принцип предпочитам да не ми звънят често, но докато свикнете, може да ми се обаждате по всяко време.

Взрях се в папката пред мен. Чувствах се тъй, сякаш щях да се явявам на изпит неподготвена.

— Ами ако той поиска да… иде до тоалетната? — Сетих се за подемното устройство. — Не съм сигурна, че ще мога да го… повдигна. — Опитах да скрия паниката си.

Нейтън поклати глава.

— Няма да ви се наложи. Той е с катетър. Сменям го, когато дойда на обед. Вие не сте тук за това.

— А за какво тогава?

Нейтън се взира известно време в пода, преди да ме погледне.

— Опитайте се да го разведрите. Той е… малко нестабилен. Разбираемо е — предвид обстоятелствата. Но за целта не бива да му се връзвате, трябва да сте малко непукист, както се казва. Изпълнението му тази сутрин беше неговият начин да ви изкара от равновесие.

— Затова ли плащат толкова добре?

— О, да. Няма безплатен обяд, нали? — Нейтън ме потупа по рамото. Усетих как тялото ми потрепери в отговор. — Не се бойте, не е толкова страшно. Уил Трейнър не е лигльо. — Поколеба се. — Аз го харесвам.

Каза го така, сякаш подозираше, че е единственият човек, който го харесва.

Последвах го в дневната. Количката на Уил Трейнър бе преместена до прозореца, той беше с гръб към нас и гледаше навън, заслушан в радиото.

— Аз ще тръгвам, Уил. Искаш ли нещо преди това?

— Не. Благодаря ти, Нейтън.

— Тогава те оставям в нежните ръце на госпожица Кларк. Ще се видим на обед, приятелю.

Гледах как любезният болногледач си облича якето и в мен се надигна паника.

— И да си изкарате хубаво. — Нейтън ми намигна и в следващия миг вече го нямаше.

Стоях насред стаята, с ръце в джобовете, и не знаех какво да правя. Уил Трейнър продължаваше да гледа през прозореца, сякаш мен ме нямаше.

— Искате ли да ви направя чаша чай? — попитах накрая, когато тишината стана непоносима.

— А, да. Момичето, което си изкарва хляба с приготвяне на чай. Чудех се кога ще поискате да ми демонстрирате уменията си. Не, благодаря.

— Тогава кафе?

— Сега не ми се пие нищо топло, госпожице Кларк.

— Може да ме наричате Лу.

— И какво ще промени това?

Примигнах и неволно отворих уста. Затворих я. Татко винаги казваше, че така изглеждам по-глупава, отколкото съм всъщност.

— Ами… да ви донеса нещо друго тогава?

Той се обърна и ме изгледа. Лицето му беше обрасло в няколкодневна четина, очите му бяха безизразни. Извърна се.

— Ами… аз ще… — Огледах се из стаята. — Ще видя дали има нещо за пране.

Излязох от дневната, сърцето ми биеше до пръсване. На безопасно място в кухнята извадих мобилния си телефон и изпратих съобщение до сестра си.

Ужасно е. Той ме мрази.

Отговорът дойде след секунди.

Там си едва от час, страхливке! Знаеш, че М&Т се нуждаят от пари. Вземи се в ръце и помисли колко ще получаваш на час.

Затворих рязко капачето на мобилния телефон и издух ядно бузи. Прегледах коша за пране в банята, успях да събера мизерно количество и няколко минути разучавах упътването на машината. Не исках да я включа на погрешна програма или да направя нещо друго, заради което Уил или госпожа Трейнър да ме погледнат отново така, сякаш съм пълна глупачка. Включих пералнята и застанах до нея, докато се опитвах да измисля какво още бих могла да свърша. Извадих прахосмукачката от шкафа в коридора, минах го целия, после и двете спални, като през цялото време си мислех, че ако родителите ми можеха да ме видят, със сигурност щяха да поискат да ме снимат за спомен.

Поколебах се пред спалнята на Уил Трейнър, но реших да мина с прахосмукачката и нея. На едната стена имаше вградени лавици, върху които бяха наредени двайсетина фотографии в рамки.

Докато почиствах около леглото, си позволих да ги разгледам набързо. Имаше мъж, който скача с бънджи от една скала, разперил ръце като статуя на Исус Христос. Имаше мъж, който приличаше на Уил, в нещо, подобно на джунгла; същият мъж се виждаше и сред група подпийнали приятели. Мъжете носеха папийонки и смокинги и се бяха прегърнали през раменете.

Имаше го и на планинска ски писта, до момиче с тъмни очила и дълга руса коса. Понаведох се да го огледам по-добре в скиорските му очила. На снимката бе гладко избръснат и дори на ярката светлина лицето му имаше оня скъпарски тен, който се добива, когато ходиш на почивка три пъти годишно. Имаше широки, мускулести рамене, личаха си дори през скиорското му яке. Върнах внимателно фотографията на масата и продължих да обирам праха зад леглото. Накрая изключих прахосмукачката и се заех с кабела. Тъкмо го вадех от контакта, когато с крайчеца на окото долових някакво движение и подскочих с лек писък. На вратата стоеше Уил Трейнър и ме наблюдаваше.

— Куршевел[1]. Преди две години и половина.

Изчервих се.

— Съжалявам. Аз просто…

— Просто разглеждахте снимките ми. Чудехте се какво ли е да си живял така, а после да се превърнеш в инвалид.

— Не. — Изчервих се още по-силно.

— Останалите снимки са в най-долното чекмедже, в случай че отново ви обземе любопитство — обясни подигравателно Уил.

После количката зави вдясно с тихо бръмчене и той изчезна.

 

 

Сутринта се проточи, сякаш възнамеряваше да продължи с години. Не помнех кога за последен път минутите и часовете се бяха влачили така — сякаш нямаха край. Измислях си всевъзможни неща за вършене и влизах в дневната колкото е възможно по-рядко — знаех, че постъпвам като страхливка, но не ми пукаше.

В единайсет занесох на Уил Трейнър чаша вода и антиспазмолитичното му лекарство, както ме бе помолил Нейтън. Поставих хапчето на езика му и допрях до устните му чашата, както ми бе обяснено. Беше от бледа, матова пластмаса, Томас имаше същата, само дето тая нямаше нарисувани патета отстрани. Уил преглътна с известно усилие, а после ми направи знак да го оставя сам.

Обърсах праха от лавиците — макар да нямаше особена нужда — и си помислих да измия някой и друг прозорец. В пристройката беше тихо, като се изключи тихото бръмчене на телевизора в дневната, където седеше той. Не посмях да си включа някоя музикална станция в кухнята. Имах чувството, че Уил непременно ще каже нещо остро за избора ми на музика.

В дванайсет и половина Нейтън пристигна. Внесе облак студен въздух отвън и вдигна вежди.

— Наред ли е всичко? — попита.

Рядко се бях радвала толкова да видя някого.

— Да.

— Чудесно. Сега можеш да си починеш половин час. Двамата с господин Т. Имаме да свършим някои неща.

Почти хукнах към палтото си. Не бях мислила да обядвам навън, но изпитах огромно облекчение, когато излязох от къщата. Вдигнах яка, метнах дамската си чанта през рамо и поех по алеята, сякаш знаех къде отивам. Всъщност само обикалях из близките улици половин час и издишвах облачета пара в плътно увития си шал.

В този край на града нямаше кафенета след затварянето на „Кифличката“. Замъкът беше безлюден. Най-близкото заведение беше гастропъб, едно от местата, където се съмнявах, че мога да си позволя питие, камо ли бърз обед. Всички коли на паркинга бяха огромни и скъпи, със скорошни регистрационни табели.

Застанах до паркинга пред замъка, като внимавах да не се виждам от Гранта Хаус, и набрах номера на сестра си.

— Здрасти.

— Знаеш, че не мога да говоря на работата. Не си напуснала, нали?

— Не. Просто исках да чуя приятелски глас.

— Толкова ли е зле?

— Трин, той ме мрази. Гледа ме, сякаш съм някакъв боклук, който котката е довлякла. Даже чай не пие.

— Не вярвам на ушите си.

— Моля?

— За бога, Лу, поговори с човека. Разбира се, че е нещастен. Прикован е в тая скапана количка. А ти се държиш глупаво. Просто поговори с него. Опознай го. Няма да те изяде.

— Не знам… Не знам дали ще издържа.

— Няма да кажа на мама, че се отказваш от работата след половин ден. Няма да получиш нищо, Лу. Не можеш да го направиш. Знаеш в какво положение сме.

Беше права. В този миг я мразех.

Настъпи кратко мълчание. Тонът на Трина стана необичайно сговорчив. Това не беше добре. Означаваше, че тя е наясно колко кошмарна е работата ми.

— Виж — продължи сестра ми, — само за шест месеца е. Опитай се да издържиш, да имаш нещо в сивито, после ще си намериш по-добра работа. Погледни го от положителната страна — все пак не е като нощните смени във фабриката за пилета.

— Те са направо цвете в сравнение с…

— Трябва да затварям, Лу. До скоро.

 

 

— Какво ще кажете да идем някъде следобед? Мога да ви откарам с колата, ако искате.

Нейтън си беше тръгнал преди половин час. Аз се бях мотала максимално с миенето на чашите отчая и си помислих, че ако прекарам още един час в тази потискащо тиха къща, главата ми направо ще експлодира.

Той извърна глава към мен.

— Имате ли нещо предвид?

— Не знам. Може би разходка извън града. — Понякога се опитвах да бъда като Трина. Тя е от хората, които изглеждат съвършено спокойни и компетентни и никой не смее да се държи грубо с тях. Според мен гласът ми звучеше професионално и бодро.

— Извън града — повтори той, сякаш обмисляше предложението. — И какво ще гледаме? Дървета? Небе?

— Не знам. Какво правите обикновено?

— Не правя нищо, госпожице Кларк. Вече не мога да правя нищо. Просто съществувам, това е.

— Ами… — заекнах аз, — разбрах, че имате кола, която е приспособена за инвалидна количка.

— И се боите, че може да ръждяса, ако не се използва всеки ден?

— Не, но…

— Да не намеквате, че трябва да излизам?

— Просто си помислих…

— Помислихте си, че една разходка с колата ще ми се отрази добре? Глътка свеж въздух?

— Просто се опитвам да…

— Госпожице Кларк, животът ми няма да се промени от една разходка из стортфолдските пътища. — Той ми обърна гръб.

Главата му беше хлътнала в раменете и се почудих дали се чувства добре. Но не посмях да го попитам. Седяхме и мълчахме.

— Искате ли да ви донеса компютъра?

— Защо, да не сте намерили група от инвалиди оптимисти, към която да се присъединя? Клуб на инвалидните колички?

Поех си дълбоко дъх и се постарах гласът ми да прозвучи уверено.

— Вижте… понеже ще сме заедно по цял ден, може би е добре да се опознаем и…

Нещо в изражението му ме разколеба. Гледаше право напред към стената, челюстта му нервно потрепваше.

— Просто… понеже ще сме заедно по цял ден — продължих плахо аз. — Добре е да ми кажете какво искате да правите, какво обичате, за да мога да… да правя нещата така, както ги харесвате.

Този път тишината беше болезнена. Усещах как бавно поглъща гласа ми и не знаех къде да си дяна ръцете. Трина и нейната самоувереност се бяха изпарили.

Най-сетне количката забръмча и той се обърна с лице към мен.

— Ето какво знам за вас, госпожице Кларк. Майка ми казва, че сте приказлива. — Изрече го така, сякаш беше нещо срамно. — Искате ли да сключим сделка? И условието в нея да е да забравите за своята приказливост, когато сте с мен?

Преглътнах и усетих как лицето ми пламва.

— Чудесно — отвърнах, когато успях отново да отворя уста. — Аз ще съм в кухнята. Ако имате нужда от нещо, просто ме извикайте.

 

 

— Не можеш да се откажеш толкова скоро.

Лежах в леглото си с опрени на стената крака, както обичах да правя като тийнейджърка. Бях се качила горе след вечеря, нещо необичайно за мен. След раждането на Томас Трина се бе преместила с него в по-голямата стая, а аз спях в стаята за гости, която е толкова малка, че след половин час вече те обзема клаустрофобия.

Но не исках да седя долу с мама и дядо, защото мама не спираше да ме гледа с безпокойство и да казва неща от рода на: „Ще стане по-добре, миличка, ще видиш“ и „Всяка работа е трудна в началото“, сякаш работата й през последните двайсет години не бе достатъчно скапана. Това ме караше да се чувствам виновна. А дори не бях сторила нищо.

— Не съм казала, че се отказвам.

Трина беше нахлула в стаята, без да чука, както правеше всеки ден, докато аз трябваше да чукам тихичко на нейната, да не би случайно да събудя Томас.

— Ами ако бях гола? Можеше поне да извикаш.

— И какво като си гола — чудо голямо. Мама мисли, че ще напуснеш.

Свалих крака от стената и седнах в леглото.

— Ужасно е, Трин. По-зле е, отколкото мислех. Той е много нещастен.

— Не може да се движи. Разбира се, че ще е нещастен.

— Да, но е язвителен и се държи гадно. Всеки път, щом кажа или предложа нещо, ме гледа така, сякаш съм пълна идиотка, или измърморва нещо, което ме кара да се чувствам като двегодишна.

— Може пък наистина да си казала някоя глупост. Нужно ви е време, за да свикнете един с друг.

— Не съм се държала глупаво. Много внимавах. Не съм казала почти нищо друго, освен „Искате ли да излезем на разходка с колата?“ и „Искате ли да ви приготвя чаша чай?“.

— Е, може би в началото е такъв с всички — докато разбере дали ще останеш. Бас държа, че са имали купища помощнички.

— Дори не иска да съм в една стая с него. Няма да издържа, Катрина. Наистина. Щеше да ме разбереш, ако можеше да постоиш малко при него.

Трина ме гледа безмълвно няколко секунди. Изправи се и надникна през вратата, сякаш проверяваше дали няма някой на площадката.

— Мисля да се върна в университета — каза накрая.

Минаха няколко секунди, преди да асимилирам тази промяна в тактиката.

— Божичко! — възкликнах. — Но…

— Ще взема заем, за да си платя таксата. Освен това ще получавам помощи за Томас, а и университетът ми предлага намаление, понеже… — Сви рамене, леко притеснена. — … според тях се справям отлично. Някой е отпаднал от курса по бизнес администрация и следващия семестър мога да се върна.

— Ами Томас?

— В университетското градче има детска градина. През седмицата ще живеем в общежитието, а уикендите ще се прибираме тук.

— О!

Усещах я как ме наблюдава. Не знаех какво да правя с лицето си.

— Наистина ме сърби да използвам пак мозъка си. Ще се побъркам с тия цветя. Искам да уча. Да се усъвършенствам. И ми писна ръцете ми да са вечно ледени от водата.

Двете се загледахме в ръцете й, които бяха бледи на връхчетата въпреки тропическата жега вкъщи.

— Но…

— Да. Няма да работя, Лу. Няма да мога да давам нищо на мама. Възможно е даже… възможно е да опра до тяхната помощ. — Този път изглеждаше доста смутена. Изражението й, когато вдигна очи към мен, беше почти извинително.

Долу мама се смееше на нещо по телевизията. Чувахме я как обяснява на дядо. Тя често му обясняваше сюжетите, макар постоянно да й повтаряхме, че е излишно да го прави. Не знаех какво да кажа. Думите на сестра ми проникваха в съзнанието ми бавно, но неумолимо. Чувствах се, както сигурно се чувстват жертвите на мафията, докато чакат бетонът да се втвърди около глезените им.

— Трябва да го направя, Лу. Искам повече за Томас, повече и за двама ни. Единственият начин да постигна нещо е, като завърша следването си. Нямам си някого като Патрик. Не съм сигурна дали изобщо ще имам някого като Патрик: откакто родих Томас, никой не е проявявал и капчица интерес. Трябва да направя най-доброто, на което съм способна.

Когато не отвърнах, тя додаде:

— За мен и Томас.

Кимнах.

— Моля те, Лу!

Никога не бях виждала сестра ми да гледа така. Почувствах се неловко. Вдигнах глава и опитах да се усмихна. Гласът ми, когато най-сетне излезе от гърлото, сякаш не беше моят.

— Е, сигурно си права. Въпросът е веднъж да свикна с него. Няма начин да не е трудно през първите няколко дни, нали?

Бележки

[1] Прочут ски курорт във Френските Алпи. — Б.пр.