Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 147 гласа)

Дванадесета глава

Мога да ви кажа точния ден, в който престанах да бъда безстрашна.

Беше преди седем години, в последните лениви, горещи дни на юли, когато тесните улици около замъка гъмжаха от туристи и въздухът бе изпълнен с ехото от криволичещите им стъпки и мелодиите на неизменните фургони за сладолед, заели позиция на билото на хълма.

Баба ми беше починала предния месец след дълго боледуване и цялото лято бе обвито в тънък слой тъга; тя обгърна всичко, което двете със сестра ми правехме, приглуши склонността ни към драматизъм и отмени обичайната ни лятна програма от кратки почивки и излети. През повечето дни мама стоеше пред мивката, гърбът й бе скован от опитите да потисне сълзите си, а татко изчезваше на работа всяка сутрин с мрачно, решително изражение и се връщаше часове по-късно с лъснало от пот лице, неспособен да каже каквото и да било, преди да е обърнал една бира. Сестра ми си беше у дома след първата година в университета и умът й вече бе далеч от нашето малко градче. Аз бях на двайсет и след по-малко от три месеца щях да срещна Патрик. Наслаждавахме се на едно от ония редки лета на свобода от финансови отговорности, дългове или задължения към други хора. Имах сезонна работа и цялото време на света да се гримирам, да нося високи токчета, които караха баща ми да се мръщи, и като цяло да открия себе си.

В ония дни се обличах нормално. Или по-скоро се обличах като останалите момичета в градчето — дълга коса, стигаща до раменете, джинсови панталони, тениска, достатъчно прилепнала, че да показва тънките ни кръстчета и стегнатите гърди. Гримирахме се с часове в търсене на точния нюанс сенки. Изглеждахме добре във всяко отношение, но постоянно се оплаквахме от несъществуващия целулит и невидимите дефекти на кожата ни.

Аз имах и идеи. Неща, които исках да правя. Едно от момчетата, бивш мой съученик, беше направило околосветско пътешествие и се върна някак отнесено и различно, сякаш не беше същият единайсетгодишен хлапак, който правеше огромни мехури с дъвката си в часовете по френски. Импулсивно бях резервирала евтин полет до Австралия и се опитвах да намеря някого, който да дойде с мен. Харесваше ми екзотичното излъчване на съученика ми след пътешествието му, неизвестността. Той беше дишал въздуха на далечни, непознати страни и това ми изглеждаше изкусително. Защото тук всички знаеха всичко за мен. А и със сестра като моята нямаше как да го забравя.

Беше петък. Прекарала бях деня в работа — с група момичета, които познавах от училище, упътвахме посетителите към панаира на занаятите в района на замъка. Целия ден се заливахме от смях и пресушавахме бутилки с безалкохолни напитки под палещо слънце и синьо небе, в проблясващата от бойниците светлина. Навярно в този ден не бе имало турист, който да не ми се усмихне. Как да не се усмихваш на група жизнерадостни, весели момичета? Бяха ни платили по 30 лири, а организаторите останаха толкова доволни от оборота, че ни дадоха по пет лири отгоре. Отпразнувахме го, като се напихме с някакви момчета, които бяха работили на паркинга в другия край на замъка. Изглеждаха възпитани, носеха спортни ризи и дълги коси. Единият се казваше Ед, двама бяха студенти — така и не си спомням точно къде — и също като нас работеха през летните месеци. След цяла седмица упътване на паркинга джобовете им бяха пълни с кеш и когато нашите пари свършиха, с готовност започнаха да купуват питиета на групичката замаяни местни момичета, които отмятаха кокетно коси, пискаха и се шегуваха, и ги наричаха „богаташчета“. Богаташчетата говореха на различен език; говореха за следване и лета, прекарани в Южна Америка, за планински маршрути в Тайланд и кой ще се опита да получи стипендия за чужбина. Докато слушахме и пиехме, спомням си, че сестра ми спря край двора на бирарията, където се бяхме проснали на тревата. Носеше най-демодирания суитшърт, който може да си представите, никакъв грим, а аз бях забравила, че трябваше да се срещнем. Извиках й да каже на мама и татко, че ще се върна, когато навърша трийсет. По някаква причина това ми се стори адски смешно и се закикотих истерично. Тя вдигна вежди и се отдалечи, сякаш бях най-непоносимият човек на света.

Когато „Червеният лъв“ затвори, всички отидохме в лабиринта на замъка. Успяхме да се прехвърлим през портала и след много кикотене и блъскане един в друг стигнахме до центъра, където пихме силен сайдер[1], докато си предавахме от ръка на ръка цигара с марихуана. Помня, че гледах звездното небе и усещах как потъвам в дълбините му, а край мен земята се полюшваше лекичко и се издигаше и спускаше като палубата на огромен кораб. Някой свиреше на китара, бях изритала розовите си сатенени обувки с високи токчета във високата трева и повече не ги потърсих. Мислех си, че управлявам Вселената.

Трябва да бе минал половин час, когато осъзнах, че другите момичета са си тръгнали.

Сестра ми ме намери в центъра на лабиринта дълго след като звездите бяха скрити от нощните облаци. Както казах, много е умна. По-умна от мен във всеки случай.

От всички, които познавам, единствено тя може да излезе от лабиринта, без да се изгуби.

 

 

— Това ще те разсмее. Записах се в библиотеката.

Уил беше до колекцията си от сидита. Обърна количката към мен и изчака да поставя напитката му във високата чаша.

— Така ли? И какво четеш?

— О, нищо сериозно. Няма да ти хареса. Любовни истории. Но се забавлявам.

— Онази вечер четеше Фланъри О’Конър. — Той отпи от чашата. — Когато бях болен.

— Сборника с разкази? Не мога да повярвам, че си забелязал.

— Как да не забележа! Остави книгата на горната лавица. Не мога да я стигна.

— А…

— Недей да четеш боклуци. Вземи разказите на О’Конър вкъщи. По-добре чети тях.

Тъкмо се канех да кажа „не“, когато осъзнах, че всъщност не знам защо го правя.

— Добре. Ще ти ги върна веднага щом ги свърша.

— Ще ми пуснеш ли музика, Кларк?

— Какво искаш?

Той ми каза, кимна ориентировъчно към мястото и аз затърсих в сидитата.

— Имам приятел, който е първа цигулка в „Албърт Симфония“. Обади се да каже, че другата седмица ще свири наблизо. Тази пиеса. Слушала ли си я?

— Не познавам класическата музика. Понякога баща ми пуска „Класик ФМ“, но…

— Никога не си била на концерт?

— Не.

Той изглеждаше искрено смаян.

— Е, веднъж ходих да гледам „Уестлайф“. Но не съм сигурна дали се брои. Сестра ми го избра. О, и смятах да ида на концерта на Роби Уилямс на двайсет и втория си рожден ден, но получих хранително натравяне.

Уил ми хвърли един от своите погледи — от ония, които казваха, че досега съм живяла като отшелница.

— Трябва да отидеш. Той ми предложи билети. Много е добър. Идете с майка ти.

Засмях се и поклатих глава.

— Няма да стане. Мама рядко излиза. А и аз не си падам по такива неща.

— Както не си падаше по филми със субтитри?

Погледнах го намръщено.

— Аз не съм ти някакъв експеримент, Уил. Това не е „Моята прекрасна лейди“.

— „Пигмалион“.

— Какво?

— Произведението, за което говориш. Казва се „Пигмалион“. „Моята прекрасна лейди“ е незаконороденото й отроче.

Изгледах го яростно. Нямаше ефект. Пуснах сидито. Когато се обърнах към него, той още клатеше глава.

— Голям сноб си, Кларк.

— Какво? Аз?

— Не си позволяваш да опитваш разни неща, защото си казваш: „Това не е за мен“.

— Наистина не е за мен.

— Откъде знаеш? Не си правила нищо, не си била никъде. Откъде знаеш кое е за теб и кое — не?

Как някой като него би могъл да знае какво е да си като мен? Подразних се, че не иска да го проумее.

— Хайде, бъди по-смела.

— Не.

— Защо?

— Защото ще се чувствам неудобно. Ще се чувствам така, сякаш всички знаят.

— Кои всички? И какво ще знаят?

— Всички останали ще знаят, че мястото ми не е там.

— Как мислиш, че се чувствам аз?

Спогледахме се.

— Където и да отида сега, Кларк, хората ме гледат така, сякаш мястото ми не е там.

Седяхме мълчаливо, когато музиката започна. Бащата на Уил беше на телефона в коридора и до нас достигна приглушен смях. Входът за хора с увреждания е ето там — беше казала жената на гишето за билети в хиподрума. Сякаш Уил принадлежеше към друг биологичен вид.

Загледах се в обложката на диска.

— Ще отида на концерта само ако и ти дойдеш.

— И няма да отидеш сама?

— Изключено.

Гледах как осмисля казаното.

— Господи, не познавам по-голяма досадница от теб.

— Постоянно ми го повтаряш.

 

 

Този път не правих планове. Не очаквах нищо. Просто тайно се надявах, че въпреки провала на хиподрума, Уил все още иска да излезе от пристройката. Неговият приятел, цигуларят, ни изпрати обещаните билети и програма за концерта. Беше на четирийсет минути път. Подготвих си домашното: проверих къде е паркингът за хора с увреждания, позвъних в залата предварително, за да разбера как мога да закарам количката на Уил до мястото му. Щяха да ни настанят отпред, а аз щях да седя на сгъваем стол до Уил.

— Това е най-хубавото място — обясни бодро жената от гишето за билети. — Някак си е по-въздействащо, ако човек седи в партера близо до оркестъра. Самата аз често съм се изкушавала да седна там.

Дори ме попита дали искам някой да ни посрещне на паркинга и да ни отведе до местата ни. Но аз се боях, че Уил ще се притесни от прекаленото внимание, затова й благодарих и отказах.

С наближаването на събитието не знам кой беше по-напрегнат — аз или Уил. Таях болезнено чувство от провала с последното ни излизане, а и госпожа Трейнър не ми помагаше особено — сто пъти влезе в пристройката да пита къде и кога ще бъде концертът и какво точно ще правим.

„Рутинните вечерни грижи за Уил отнемат време“, обясняваше тя. Искаше да има още някой, който да ни помогне. Нейтън беше зает. Господин Трейнър определено нямаше да е вкъщи вечерта.

— Това е поне час и половина — каза тя.

— И е ужасно уморително — добави Уил.

Осъзнах, че си търси оправдание да не дойде.

— Аз ще го свърша — предложих. — Ако Уил ми обясни какво да правя. Нямам нищо против да остана и да помогна.

Казах го, без да съм наясно с какво се захващам.

— Е, сега и двамата има на какво да се радваме — каза Уил начумерено, щом майка му излезе. — Ти ще се запознаеш отблизо с гърба ми, а аз ще се наслаждавам на удоволствието да ме мие човек, който припада при вида на гола плът.

— Не припадам при вида на гола плът.

— Кларк, не познавам друг, който да се чувства толкова неудобно, когато гледа голо тяло. Държиш се така, сякаш е нещо радиоактивно.

— Тогава по-добре майка ти да го свърши — не му останах длъжна.

— Да бе, понеже така идеята за излизането ще стане още по-привлекателна.

Освен това имах проблем с гардероба. Не знаех какво да облека.

Бях се облякла неподходящо за надбягванията. Изобщо не бях сигурна дали няма да го направя пак. Попитах Уил за съвет и той ме изгледа така, сякаш бях луда.

— Ще угасят светлините — обясни той. — Никой няма да те гледа. Всички ще слушат музиката.

— Изобщо не познаваш жените — промърморих.

Накрая взех четири различни тоалета — довлякох ги до автобуса в очукания татков куфар на колелца. Само така можех да съм спокойна, че изобщо ще отида.

Нейтън пристигна за следобедната смяна в 17:30 и докато се грижеше за Уил, аз изчезнах в банята да се приготвя. Първо си сложих „артистичния“ тоалет, както го наричах — зелена рокля с висока талия и пришити огромни кехлибарени мъниста. Представях си, че хората, които ходят по концерти, са доста артистични и екстравагантни. Когато влязох в стаята, и Уил, и Нейтън ме зяпнаха.

— Не — каза равно Уил.

— Това ще отива повече на майка ми — додаде Нейтън.

— Не си ми казвал, че майка ти е Нана Мускури — пошегува се Уил.

Чувах ги как се хилят, докато се връщах в банята.

Вторият тоалет беше строга черна рокля с веревна кройка, с бяла яка и маншети, която си бях ушила сама. Според мен бе едновременно изискана и по парижки елегантна.

— Изглеждаш така, сякаш ще сервираш сладолед — промърмори Уил.

— Ама каква сервитьорка само! — възкликна одобрително Нейтън. — Спокойно можеш да носиш тоя тоалет на работа, Лу. Наистина.

— Още малко — и ще я помолиш да обърше праха на перваза.

— Вярно бе, малко е прашничък.

— Утре и на двама ви ще сипя „Мистър Мускул“ в чая.

Отказах се от тоалет номер три — жълти панталони с широки крачоли: вече чувах как Уил ме сравнява с жълтурче, и вместо това си сложих четвъртия вариант — ретро рокля от тъмночервен сатен. Направена беше за едно по-пестеливо поколение и винаги тайничко се молех ципът да се затвори на талията ми, но с нея приличах на начинаеща актриса от 50-те години на миналия век и беше от типа дрехи, с които няма как да не се чувстваш добре. Наметнах сребристо болеро върху раменете си, завързах сив копринен шал около врата — да скрия деколтето, — сложих си подходящ цвят червило и най-сетне се появих в дневната.

— Майчице! — възхити се Нейтън.

Уил ме огледа от горе до долу. Едва сега осъзнах, че е облечен в риза и сако. Гладко избръснат и с подстригана коса, той изглеждаше изненадващо красив. Не се сдържах и се усмихнах при вида му. Не толкова заради начина, по който изглеждаше, а защото си беше направил труда.

— Това става — одобри той. Гласът му беше безизразен и странно премерен. Когато посегнах да оправя деколтето, добави: — Но без болерото.

Прав беше. Знаех, че не е много подходящо. Свалих го, сгънах го внимателно и го оставих на облегалката на количката.

— И без шала.

Ръката ми се стрелна към врата.

— Шала? Защо?

— Не подхожда. И сякаш се опитваш да скриеш нещо.

— Ами аз… Не съм свикнала с толкова голямо деколте.

— Е, и? — Той вдигна рамене. — Виж, Кларк, ако ще носиш такава рокля, трябва да я носиш уверено. И да се чувстваш удобно в нея.

— Уил Трейнър, само ти можеш да кажеш на една жена как да носи проклетата си рокля!

Но свалих шала.

Нейтън отиде да приготви чантата на Уил. Аз мислех какво още да добавя, та да разбере, че не бива да се държи толкова покровителствено, когато се обърнах и видях, че той продължава да ме гледа.

— Изглеждаш страхотно, Кларк — произнесе тихо. — Наистина.

 

 

При обикновените хора — които Камила Трейнър вероятно би нарекла хора от „работническата класа“ — бях забелязала няколко основни типа реакции, що се отнася до Уил. Повечето го зяпаха. Някои се усмихваха съчувствено или ме питаха с драматичен шепот какво се е случило. Често се изкушавах да отвърна: „Претърпял злополука, докато работил за МИ6“, само за да видя реакцията им, но никога не го направих.

Проблемът с хората от средната класа беше друг. Преструваха се, че не гледат, но го правеха. Бяха твърде възпитани, за да го зяпат открито. Вместо това правеха следното: отбелязваха присъствието на Уил с периферното си зрение, а после нарочно не поглеждаха към него. И така, докато ги отмине. От този момент погледът им се стрелкаше към него дори когато бяха заети в разговор. Но не говореха за него. Щеше да е твърде грубо.

Докато прекосявахме фоайето на симфоничната зала, където групички от изискани хора стискаха чанти и програми в едната ръка и джин с тоник в другата, наблюдавах как тази реакция ни съпровожда като лека вълна до партера. Не знаех дали Уил я усеща. Понякога си мислех, че единственият начин да се справи с това е, като се преструва, че изобщо не го забелязва.

Седнахме. Бяхме единствените двама души най-отпред в централния сектор. Вдясно от нас имаше друг мъж в инвалидна количка, зает в непринуден разговор с двете жени, които седяха до него. Наблюдавах ги, надявайки се, че и Уил също ще ги забележи. Но той гледаше право напред, с хлътнала в раменете глава, сякаш се опитваше да стане невидим.

Няма да се получи, обади се едно гласче в мен.

— Искаш ли нещо? — прошепнах.

— Не. — Той поклати глава. Преглътна. — Всъщност… да. Нещо се забива във врата ми.

Наведох се към него и прокарах пръст около яката му; напипах найлонов етикет. Задърпах го, като се надявах да го откъсна, но се оказа много упорит.

— Нова риза. Наистина ли те дразни?

— Не. Казвам го само защото го намирам за забавно.

— Имаме ли ножица в чантата?

— Не знам, Кларк. Ако щеш вярвай, но рядко ми се случва да я приготвям.

Нямаше ножица. Погледнах зад мен, хората още заемаха местата си, говореха тихичко и разгръщаха програмите. Ако Уил не можеше да се отпусне и да се съсредоточи върху музиката, идването ни тук щеше да е напразно. Не можех да си позволя втори провал.

— Не мърдай — казах аз.

— Какво смяташ да…

Преди да успее да довърши, аз се наведох над него, отделих внимателно яката от едната страна на врата му, приближих уста и захапах досадния етикет със зъби. Нужни ми бяха няколко секунди да го откъсна — затворих очи и се опитах да се абстрахирам от чистото мъжко ухание, от допира на кожата му до моята, от непристойните си действия. Най-сетне усетих, че поддава. Дръпнах рязко глава и отворих победоносно очи, стиснала проблемния етикет между зъбите си.

— Откъснах го! — възкликнах доволно и го изплюх на пода.

Уил се беше вторачил в мен.

— Какво?

Завъртях се на стола си и видях как някои от хората са забили поглед в програмите си, сякаш са най-интересното нещо на света. Отново се обърнах към Уил:

— О, я стига! Едва ли виждат за първи път момиче да хапе мъжки врат.

Не намери какво да отвърне. Примигна няколко пъти, сякаш поклащаше глава. Забелязах развеселено, че вратът му бе станал ален.

Оправих си полата.

— Добре все пак — пошегувах се аз, — че етикетът не беше в панталона ти.

Преди да успее да отговори, се появиха оркестрантите в техните смокинги и дълги рокли и публиката притихна. Аз също изпитах лека възбуда. Прибрах ръце в скута и седнах изправено в стола. Започнаха да настройват инструментите си и внезапно залата се изпълни с овладян звук — най-живото и триизмерно нещо, което бях чувала. Косата ми настръхна, дъхът ми замря в гърлото.

Уил ми хвърли кос поглед, още изглеждаше развеселен от последните няколко мига. Добре, казваше изражението му. Да се насладим на музиката.

Диригентът се появи, почука два пъти по пулта и настъпи пълна тишина. Почувствах стаения дъх на публиката, очакването й. Диригентът вдигна палката и изведнъж всичко се превърна в звук. Усещах музиката като нещо материално; не само изпълваше ушите ми — протичаше през мен, край мен, караше сетивата ми да затрептят. Кожата ми настръхна и дланите ми се изпотиха. Уил не ме беше подготвил за това. Мислила си бях, че ще се отегча. През живота си не бях чувала по-красиво нещо.

И тласкаше въображението ми към неочаквани неща; докато седях, в съзнанието ми нахлуха картини и образи, за които не се бях сещала от години; заливаха ме забравени емоции, раждаха се нови мисли и идеи, сякаш сетивата ми разкриваха неподозиран потенциал. Дойде ми малко в повече, но не исках да спира. Исках да остана вечно така. Погледнах крадешком към Уил. Беше унесен, потънал в своя собствен свят. Извърнах се, изведнъж ме достраша да го гледам. Достраша ме от това, което може би чувстваше, от дълбочината на загубата му, от степента на страховете му. Животът на Уил Трейнър бе толкова различен от моя. Коя бях аз да му казвам как да живее?

Приятелят на Уил бе оставил бележка, с която ни канеше да се отбием зад кулисите след концерта, но Уил не пожела. Подканих го веднъж, ала видях стиснатата му челюст и разбрах, че няма да се съгласи. Не го винях. Помнех как го бяха гледали бившите му колеги — със смесица от съжаление, погнуса и долавящо се дълбоко облекчение, че са пощадени от този удар на съдбата. Подозирах, че той можеше да преглътне само определен брой подобни срещи.

Изчакахме залата да се изпразни. Изведох го навън, влязохме в асансьора за паркинга и го качих в колата без произшествия. Не говорех много: музиката още ехтеше в главата ми и не исках да я загубя. Продължих да мисля за нея и как приятелят на Уил изглеждаше напълно потънал в това, което свиреше. Не знаех, че музиката може да отключи разни неща у теб, че може да те пренесе някъде, където и композиторът не си е представял. Оставяше отпечатък във въздуха наоколо, сякаш продължавах да я нося със себе си. За известно време, докато седяхме сред публиката в залата, напълно бях забравила, че Уил е до мен.

Спряхме на алеята, водеща към пристройката. Замъкът се извисяваше над крепостната стена, огрян от пълната луна, загледан спокойно към града от върха на хълма.

— Значи не си от хората, които харесват класическа музика?

Надзърнах в огледалото за обратно виждане. Уил се усмихваше.

— Изобщо не ми достави удоволствие.

— Личеше си.

— И най-вече онази част в края, когато свиреше само цигулката.

— Видях, че не ти хареса. Всъщност мисля, че сълзите в очите ти се появиха от скука.

Ухилих се.

— Много беше хубаво — признах аз. — Не знам дали ще харесвам всякаква класическа музика, но тази беше невероятна. — Потърках носа си. — Благодаря. Благодаря ти за концерта.

Седяхме мълчаливо и съзерцавахме замъка. Обикновено нощем се къпеше в мека оранжева светлина, която идваше от лампите, разположени около крепостната стена. Но тази вечер, огрян от пълната луна, той сякаш плуваше в неземно синя светлина.

— Какъв вид музика са свирили там, как мислиш? — попитах. — Все нещо са слушали.

— В замъка? Средновековна музика. Лютни, струнни инструменти. Не си падам по това, но имам такива записи, ако искаш. Но трябва да ги чуеш в замъка, със слушалки на ушите, ако искаш преживяването да е пълно.

— Не. Аз не ходя в замъка.

— Винаги е така, когато живееш наблизо.

Отговорът ми беше уклончив. Останахме така още миг, заслушани в замиращите звуци от двигателя.

— Добре — казах накрая и разкопчах колана. — Време е да те вкарам вътре. Имаме работа за вършене.

— Почакай една минута, Кларк.

Извърнах се на седалката. Лицето на Уил беше в сянка и едва го различавах.

— Изчакай малко. Минутка само.

— Добре ли си? — Усетих как погледът ми опипва количката му: изплаших се, че съм го защипала или заклещила, че съм объркала нещо.

— Всичко е наред. Просто…

Виждах светлата му яка и контрастиращото на фона й тъмно сако от костюма.

— Не ми се влиза още. Искам да постоя така и да не мисля за… — Той преглътна.

Струваше му усилие да го изрече дори в полумрака.

— Просто… искам да съм мъж, който е бил на концерт с момиче в червена рокля. Само още няколко минути.

Пуснах дръжката на вратата.

— Разбира се.

Притворих очи, облегнах глава назад и постояхме така — двама души, все още в плен на музиката, наполовина скрити в сянката на замъка върху плуващия в лунна светлина хълм.

 

 

Двете със сестра ми повече не отворихме дума за случилото се през онази нощ в лабиринта. Сигурно защото не знаехме какво да кажем. Тогава тя ме прегърна, после ми помогна да си намеря дрехите и напразно търси обувките ми във високата трева, докато й казах, че ми е все едно. И бездруго нямаше да ги нося повече. Тръгнахме бавно към дома — бях с боси крака и тя пъхна ръка под лакътя ми, — не бяхме вървели така, откакто Трина беше в първи клас и мама ми заръчваше никога да не я пускам.

Когато се прибрахме вкъщи, спряхме на верандата и тя почисти косата ми, а след това и очите с мокра кърпичка, после отключихме входната врата и влязохме, сякаш нищо не се е случило.

Татко още не си беше легнал, гледаше някакъв футболен мач.

— Късничко се прибирате, момичета — извика. — Знам, че е петък, но все пак…

— Да, татко — отговорихме в един глас.

По онова време спях в стаята, която сега е на дядо. Качих се бързо по стълбите и преди сестра ми да успее да каже и дума, затворих вратата след себе си.

През следващата седмица се остригах до голо. Върнах самолетния билет. Повече не излязох с момичетата от старото ми училище. Мама беше твърде погълната от собствената си мъка, за да забележи, а татко отдаваше всички промени в настроението в нашата къща, както и новата ми привичка да се заключвам в стаята си, на „женски проблеми“. Вече бях открила коя съм — човек, съвсем различен от лекомисленото момиче, което се бе напило в компанията на непознати. Човек, който внимаваше да не носи нищо предизвикателно. Или поне нищо, което би могло да възбуди интереса на типа мъже, посещаващи „Червения лъв“.

Животът се върна към нормалния си ритъм. Започнах работа във фризьорския салон, после в „Кифличката“ и оставих случилото се зад гърба си.

Оттогава сигурно бях минала край замъка хиляди пъти.

Но нито веднъж не влязох в лабиринта.

Бележки

[1] Ябълково вино. — Б.р.