Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 146 гласа)

Тринадесета глава

Патрик стоеше в края на пистата — бягаше на място, а новата му тениска и гащета „Найки“ бяха залепнали върху потните му крайници. Бях се отбила да се видим и да му кажа, че тази вечер няма да отида на срещата на триатлонистите в кръчмата. Нейтън беше в отпуск и аз бях пожелала да го замествам вечер.

— Вече пропусна три срещи.

— Нима? — Преброих ги на пръстите си. — Прав си.

— Следващата седмица трябва да дойдеш. Ще правим планове за „Екстрийм Вайкинг“. И не си ми казала как ще празнуваш рождения си ден. — Той започна да прави упражненията си за разтягане, повдигаше високо крак и притискаше гърди към коляното си. — Какво ще кажеш да идем на кино? Не искам да ходим на ресторант, сега тренирам.

— Мама и татко планират специална вечеря.

Той улови петата си и насочи коляно към земята.

Забелязах, че кракът му е станал прекалено жилест.

— Не е същото като да празнуваме навън.

— Е, и киното не е. Мисля да се съглася, Патрик. Мама нещо не е във форма.

Трина се беше изнесла предния уикенд (без тоалетната чанта с лимоните — прибрах си я вечерта, преди да замине) и мама беше съкрушена; чувстваше се дори по-зле, отколкото първия път, когато Трина бе заминала да учи в университета. Томас й липсваше като ампутиран крайник.

Играчките му, които се бяха търкаляли на пода в дневната, откакто проходи, сега бяха прибрани в кашони. В бюфета не се виждаха опаковки с шоколадов корнфлейкс или кутийки със сок. Мама вече нямаше причина да ходи до училището в 3:15 следобед, нямаше с кого да си бъбри по краткия път до къщи. Това бе единственото време, което прекарваше навън. Сега изобщо не излизаше, като се изключи седмичното пазаруване в супермаркета с татко.

Три дни се носи из къщи с отнесен поглед, после започна пролетно почистване с настървение, което изплаши дори дядо. Той протестираше с фъфлеща уста, когато тя се опитваше да обере с прахосмукачката под стола му или прокарваше четката за прах по раменете му. Трина беше казала, че няма да се връща у дома първите няколко седмици, за да даде време на Томас да свикне. Звънеше всяка вечер и мама разговаряше с тях, а после половин час плачеше в спалнята си.

— Напоследък постоянно работиш до късно. Почти не се виждаме.

— Е, а ти вечно тренираш. А и парите за допълнителното работно време са добри.

Нямаше какво да отговори на това.

Печелех повече, отколкото бях печелила през целия си живот досега. Удвоих сумата, която давах на родителите си, всеки месец заделях по нещо в спестовната си сметка и пак ми оставаха повече пари, отколкото можех да похарча. Това донякъде се дължеше на обстоятелството, че с тези допълнителни часове просто не бях извън Гранта Хаус, докато магазините работеха. Другата причина бе, че просто нямах особено желание да харча. Започнала бях да прекарвам свободните си часове в библиотеката, търсех разни неща в интернет.

Компютърът ми разкриваше цял един свят, пласт след пласт, и вече ми действаше като неустоимия зов на сирена.

Всичко бе тръгнало от благодарственото писмо. Два дни след концерта казах на Уил, че е добре да благодарим писмено на неговия приятел цигуларя.

— Купих му хубава картичка по пътя насам — обясних. — Само ми кажи какво искаш да напиша. Дори съм взела най-хубавата си химикалка.

— Не мисля, че е добра идея — каза Уил.

— Какво?

— Чу ме.

— Не е добра идея? Човекът ни осигури най-хубавите места. Ти самият каза, че е било фантастично. Най-малкото, което можеш да направиш, е да му благодариш.

Челюстта на Уил бе стисната непреклонно.

Оставих химикалката си.

— Или толкова си свикнал хората да ти дават разни неща, че не намираш за нужно да благодариш?

— Нямаш представа какво е да разчиташ на някого другиго да записва думите ти, Кларк. Изразът „от името на“ е… унизителен.

— Нима? Е, по-добре е, отколкото едно голямо нищо. — Свих вежди. — Аз обаче ще му благодаря. Няма да споменавам името ти, щом предпочиташ да се държиш като задник.

Написах картичката и я пуснах. Повече не проговорих за нея. Но същата вечер, когато думите на Уил още продължаваха да звучат в главата ми, неочаквано и за мен самата свих към библиотеката и издебвайки свободен компютър, влязох в интернет. Проверих дали има някакви устройства, с чиято помощ Уил да може да пише сам. След час бях открила три: софтуер, който разпознава гласа; друг, който се задейства чрез мигане; и както бе споменала и сестра ми — устройство, което Уил можеше да носи на главата си.

За последното той беше против, както и очаквах, но се съгласи, че софтуерът с разпознаването на гласа може да му свърши работа, и след седмица, с помощта на Нейтън, успяхме да го инсталираме. Закрепихме компютърния процесор върху количката на Уил и той вече не се нуждаеше от някого, който да пише вместо него. Отначало малко се смущаваше, но след като го посъветвах да започва всичко с: „Ще ти продиктувам едно писмо, госпожице Кларк“, се отпусна.

Дори госпожа Трейнър не намери от какво да се оплаче.

— Ако има и друго оборудване, което би могъл да използва — каза тя, все още със стиснати устни, сякаш не можеше да повярва, че наистина е нещо добро, — уведоми ни. — Погледна нервно Уил, да не би да реши да го изтръгне с челюсти.

Три дни по-късно, тъкмо когато тръгвах за работа, пощальонът ми връчи писмо. Отворих го в автобуса, мислейки, че сигурно е подранила картичка за рождения ми ден от някой далечен роднина. На нея бе напечатано:

„Скъпа Кларк,

Искам да ти кажа, че не съм чак такъв егоистичен задник. И че оценявам усилията ти.

Благодаря ти.

Уил“

Засмях се толкова силно, че шофьорът на автобуса ме попита дали не съм спечелила от лотарията.

 

 

След толкова години, прекарани в „кибритената кутийка“, когато окачвах дрехите си на стойка отвън в коридора, спалнята на Трина ми се стори просторна като палат. Първата нощ не спирах да се въртя из нея с протегнати ръце, наслаждавайки се на факта, че не докосвам и двете стени едновременно. Отидох в магазина „Направи си сам“ и купих боя и нови щори, както и нова нощна лампа и няколко лавици, които сглобих сама. Не че много ме биваше в тия неща; просто исках да видя дали ще се справя.

Заех се да освежа стаята, боядисвах по един час вечер, след като се приберях от Гранта Хаус, и в края на седмицата дори татко трябваше да признае, че съм свършила добра работа. Огледа нововъведенията, попипа щорите, които бях окачила сама, и ме потупа по рамото.

— Родена си за тая работа, Лу.

Купих нов плик за юргана, килимче и две-три декоративни възглавници — в случай че някой се отбие и поиска да се облегне на тях. Никой не го направи, разбира се. Календарът бе окачен върху новата врата. Никой не го виждаше, освен мен. И без това само аз знаех какво означава.

Малко ми беше съвестно, че щом сложихме сгъваемото легло на Томас до това на Трина в „кибритената кутийка“, на практика не остана свободно място, но се успокоявах с мисълта, че те всъщност вече не живеят тук. А в стаичката щяха само да преспиват. Безсмислено беше по-голямата стая да стои празна седмици наред.

Ходех на работа всеки ден и умувах къде другаде да заведа Уил. Нямах цялостен план, просто всеки ден си поставях за цел да го извеждам навън и да се опитвам да го разведрявам. Имаше дни, в които крайниците му горяха или го поваляше някаква инфекция и лежеше отпаднал и трескав в леглото. Те бяха по-трудни от останалите. Но през добрите дни няколко пъти успях да го изведа на слънце. Сега знаех, че едно от нещата, които Уил мрази най-много, е да го съжаляват непознати, затова го карах с колата до красиви местности наблизо, където можехме да бъдем само двамата за около час. Правех пикници и седяхме сред природата, наслаждавахме се на бриза и на това, че не сме в пристройката.

— Приятелят ми иска да се запознае с теб — обявих един следобед, докато му подавах залъци от сандвича с кашкавал и кисели краставички.

Бях го откарала на десетина километра извън града, на един хълм, откъдето се виждаше замъкът в отсрещния край на долината — деляха ни поля, в които кротко пасяха агнета.

— Защо?

— Иска да знае с кого прекарвам вечерите си.

Странно, но това му се стори доста забавно.

— Бегача.

— И родителите ми също.

— Безпокоя се, когато някое момиче каже, че иска да ме запознае с родителите си. Как е майка ти впрочем?

— Все така.

— Работата на баща ти? Някаква промяна?

— Не. Другата седмица, така са му казали. Както и да е. Попитаха ме дали не искам да те поканя на рождения си ден в петък. Няма да е нищо специално. Само семейството. Но не се притеснявай… Казах им, че няма да искаш.

— Кой казва, че няма да искам?

— Ти мразиш непознати. Не обичаш да се храниш пред хора. И не обичаш да слушаш за приятеля ми. Не съм толкова тъпа, че да не го виждам.

Уил вече ми беше ясен. Най-добрият начин да го накараш да направи нещо бе да кажеш, че сигурно няма да иска. В него имаше нещо упорито и своенравно, което отказваше да се предаде.

Известно време беше зает със сандвича.

— Не. Ще дойда на рождения ти ден. Ако не друго, поне майка ти ще има за какво да мисли.

— Наистина ли? О, божичко, ще се юрне да чисти още тази вечер, като разбере.

— Сигурна ли си, че е биологичната ти майка? Не трябва ли да съществува някакво генетично сходство? Сандвич, ако обичаш, Кларк. И повече кисели краставички на следващата хапка.

Бях се пошегувала само наполовина. Мама направо пощуря при мисълта, че ще има гост квадриплегик. Хвана се за главата и веднага след това се зае да преподрежда нещата върху скрина, сякаш щеше да пристигне след минути.

— Ами ако поиска да иде до тоалетната? Долу нямаме тоалетна. Татко ти не може да го качи горе самичък. Аз бих могла да помогна… но не знам как точно да го държа. Дали Патрик ще се съгласи?

— Не е нужно да се притесняваш за тия неща. Наистина.

— Ами храната му? Трябва ли да е пасирана? Има ли нещо, което не може да яде?

— Не, просто някой трябва да му я подава в устата.

— Кой ще го прави?

— Аз. Успокой се, мамо. Той е приятен. Ще ти хареса.

И тъй, беше уредено. Нейтън щеше да вземе Уил и да го докара, а два часа по-късно щеше да го върне у дома и да се погрижи за вечерния му тоалет. Аз бях предложила услугите си, но и двамата настояха да „отпусна“ малко на рождения си ден. Явно не познаваха родителите ми.

Точно в седем и половина отворих вратата и видях Уил и Нейтън на предната веранда. Уил беше облякъл официалната си риза и сако. Не знаех дали да се радвам, че си е направил труда, или да се тревожа, че сега мама ще прекара първите два часа от вечерта, питайки се дали е облечена достатъчно официално.

— Здравейте.

Татко се показа в коридора зад мен.

— Наред ли е рампата, момчета? — Целия следобед беше ковал дървена рампа за стълбите отвън.

Нейтън повдигна внимателно количката и я вкара в тясното ни антре.

— Добра е — отвърна, щом затворих вратата след него. — Дори много добра. В болниците са къде по-зле.

— Бърнард Кларк. — Татко протегна ръка и се здрависа с Нейтън. Подаде я на Уил, но се усети и я дръпна рязко, изчервявайки се от смущение. — Бърнард. Съжалявам, ъъъ… не знам как да поздравя човек, който… Не мога да ви стисна… — сконфузи се той.

— Един поклон е достатъчен.

Татко го изгледа недоумяващо, после осъзна, че Уил се шегува, и се изсмя силно, с видимо облекчение.

— Ха! — възкликна и тупна Уил по рамото. — Да. Поклон. Един хубав поклон. Ха!

Това разтопи леда. Нейтън си тръгна, след като ми махна и намигна, и аз забутах количката на Уил през кухнята. Добре че мама държеше тава, което й спести конфузната ситуация на татко с ръкуването.

— Мамо, това е Уил. Уил, Джоузефин.

— Джоузи, моля. — Тя му се усмихна широко, подплатените кухненски ръкавици стигаха до лактите й. — Радвам се най-после да се запозная с теб, Уил.

— И аз — отвърна той. — Дано не прекъсвам нещо.

Тя остави тавата и вдигна ръка към косата си, което при нея беше добър знак. Жалко, че не се сети първо да свали подплатената ръкавица.

— Извинявай — каза. — Печеното за вечерята. Нали знаеш, много е важно колко ще го държиш във фурната.

— Всъщност не знам — отвърна Уил. — Не съм готвач. Но обичам добрата храна. И с нетърпение чаках да дойда на вечеря у вас.

— Значи… — Татко отвори хладилника. — Как ще го направим, Уил? Имаш ли специална… халба за бира?

Бях казала на Уил, че ако татко е на негово място, първо ще поиска удобна чаша за бира и чак след това инвалидна количка.

— Само ми кажи какво ще пиеш — подкани го татко. Аз зарових в чантата на Уил за високата чаша.

— Бира е добре, благодаря.

Той отпи, а аз стоях в кухнята, внезапно засрамена от тясната ни овехтяла къща, с тапети от 80-те години и очукани кухненски шкафове. Домът на Уил бе елегантно обзаведен, с пръснати из него красиви вещи. Нашата къща изглеждаше така, сякаш 90 процента от съдържанието й е купено от местния магазин за една лира. Рисунките на Томас с подгънати ъгли бяха по всички стени. Но и да беше забелязал, Уил не каза нищо. Двамата с татко бързо намериха обща тема за разговор, която се оказа моята безполезност по принцип. Нямах нищо против. Щом това ги забавляваше.

— Знаеш ли, че веднъж даде на заден и…

— Да я видиш как сваля рампата ми. Все едно от колата излита изтребител…

Татко избухна в смях.

Оставих ги да ме одумват. Мама ме последва притеснено. Остави табла със стъклени чаши на масата в дневната и погледна часовника.

— Къде е Патрик?

— Ще дойде направо от тренировката — обясних аз. — Сигурно са го задържали.

— Не можа ли да я отложи заради рождения ти ден? Пилето ще се съсипе, ако се забави много.

— Всичко ще е наред, мамо.

Изчаках я да остави таблата, обвих ръце около нея и я притиснах към себе си. Беше се сковала от тревога. Изведнъж ми дожаля за нея. Сигурно не й беше лесно да ми е майка.

— Наистина. Всичко ще е наред.

Тя се освободи от прегръдката ми, целуна ме по темето и обърса ръце в престилката си.

— Щеше ми се сестра ти да е тук. Не е редно да празнуваме без нея.

За мен обаче беше. Поне веднъж се наслаждавах на това, че съм център на вниманието. Може да звучи детински, но е истина. Харесваше ми Уил и татко да се смеят на действията ми. Харесваше ми, че всеки елемент от вечерята — от печеното пиле до шоколадовия мус — ми бе любим. Харесваше ми, че можех да бъда каквато си искам, без гласът на сестра ми да ми напомня каква съм била.

Входният звънец проехтя и мама плесна с ръце.

— Това е той. Лу, защо не започнеш да сервираш?

Патрик още руменееше от подвизите си на пистата.

— Честит рожден ден, кукло — каза той и се наведе да ме целуне. Миришеше на афтършейв и дезодорант и топла, наскоро изкъпана кожа.

— По-добре да влизаме. — Кимнах към дневната. — Мама умря от притеснение да не закъснееш.

— О! — Той хвърли поглед на часовника си. — Съжалявам. Сигурно съм изгубил представа за времето.

— Но не и за твоето, нали?

— Какво?

— Нищо.

Татко беше преместил голямата маса в дневната. Освен това, по мое нареждане, бе избутал един от диваните до другата стена, та да може Уил да влезе в стаята без проблем. Той насочи количката си към мястото, което му посочих, и после я повдигна малко, за да е на същата височина като останалите. Аз седнах от лявата му страна, а Патрик се настани срещу нас. Той, дядо и Уил се поздравиха с кимване. Още докато сядах, усетих как Уил изучава Патрик и за миг се почудих дали ще се държи с него толкова мило, колкото с родителите ми.

Уил наведе глава към мен.

— На гърба на количката има нещичко за вечерята.

Облегнах се назад и бръкнах в чантата му. Извадих бутилка шампанско „Лоран-Перие“.

— Винаги трябва да пиеш шампанско на рождения си ден — каза той.

— О, шампанско! — възкликна мама, която носеше чиниите. — Колко мило! Само че нямаме подходящи чаши.

— Тези ще свършат работа — успокои я Уил.

— Аз ще го отворя. — Патрик взе бутилката, разви телта и пъхна палци под тапата. От време на време хвърляше по някой поглед към Уил, сякаш изобщо не беше човекът, когото бе очаквал да види.

— Ако го направиш така — предупреди го Уил, — ще се разлее навсякъде. — Вдигна ръката си около три сантиметра, сочейки към виното. — Установил съм, че е по-безопасно да държиш тапата и да завъртиш бутилката.

— Ето един човек, който разбира от шампанско! — впечатли се татко. — Послушай го, Патрик. Да завърти бутилката, значи? Не знаех.

— Аз знаех — изтърси Патрик. — Точно това смятах да направя.

Шампанското бе отворено и налято успешно и пихме наздравица за рождения ми ден.

Дядо извика нещо, което можеше да означава: „Поздравления, поздравления!“.

Изправих се и се поклоних. Носех жълта минирокля с остро деколте от 60-те години, която си бях купила от благотворителния магазин. Според продавачката беше маркова, макар че някой бе отрязал етикета.

— Дано тази година Лу най-сетне порасне — пожела ми татко. — Щях да кажа „Да направи нещо с живота си“, но май най-после успя. Трябва да ти призная, Уил, че откакто работи при теб, направо е неузнаваема.

— Много сме горди — присъедини се мама. — И благодарни. Че я взехте на работа, искам да кажа.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна Уил. Хвърли ми кос поглед.

— За Лу! — вдигна тост татко. — Да продължава все така!

— И за отсъстващите членове на семейството — додаде мама.

— Дявол да го вземе! — възкликнах. — Трябва по-често да имам рожден ден! Обикновено всички само ме хокат.

Завърза се разговор, татко разказа някоя и друга история за мен и двамата с мама се смяха от сърце. Хубаво беше да ги видя развеселени. През последните няколко седмици татко изглеждаше напълно съсипан, а мама се носеше из къщата с празен поглед. Исках да съхраня тези мигове, в които те за малко забравиха тревогите си, шегуваха се и бяха милите ми родители. В един миг осъзнах, че не бих имала нищо против и Томас да е тук. И даже Трина.

Толкова бях погълната от мислите си, че ми трябваше минута да забележа изражението на Патрик. Хранех Уил и казвах нещо на дядо, стиснала залък пушена сьомга между пръстите си, който поднасях към устните на Уил. Това се бе превърнало в такъв навик за мен, че осъзнах интимността на жеста едва когато зърнах шокираното лице на Патрик.

Уил каза нещо на татко и аз впих очи в Патрик, за да го накарам да спре. От лявата му страна дядо бодеше залъци с лакома наслада и издаваше обичайните си звуци при хранене — леко сумтене и доволни възклицания.

— Сьомгата е вкусна — похвали Уил мама. — Чудесен аромат.

— Е, не е нещо, което ядем всеки ден — усмихна се тя. — Но искахме днешният да е специален.

Спри да го зяпаш, казвах с очи на Патрик.

Най-сетне той улови погледа ми и отмести очи. Изглеждаше бесен.

Дадох на Уил друго парче, а после и малко хляб, щом видях, че поглежда към него. В този миг осъзнах колко бях свикнала с нуждите му: трябваше само да го погледна, за да разбера какво иска. Срещу нас Патрик се хранеше с наведена глава — режеше пушената сьомга на малки късчета и ги набождаше на вилицата си. Не посегна към хляба.

— И тъй, Патрик — поде Уил, може би усещайки неудобството ми. — Луиза ми каза, че си треньор по фитнес. Какво точно означава това?

Щеше ми се да не беше попитал. Патрик се впусна в своята прочувствена реч за личната мотивация и как здравото тяло помага за здравия дух. После мина към тренировъчната си програма за „Екстрийм Вайкинг“: температурите в Северно море, нужното съотношение на телесните мазнини, най-добрите му постижения във всяка дисциплина. Обикновено в подобни моменти изключвах, но сега, с Уил до мен, само си мислех колко е неуместно. Защо не можеше просто да каже нещо по-общо и да спре дотам?

— Всъщност, когато Лу спомена, че ще идваш, помислих си, че бих могъл да погледна в моите книги и да ти препоръчам някаква физиотерапия.

Задавих се с шампанското си.

— Това е работа за специалисти, Патрик. Не знам дали ти си човекът.

— И аз съм специалист. Нали лекувам спортни травми. Изкарал съм медицински курс.

— Това не е навехнат глезен, Пат. По-сложно е.

— Преди няколко години работих с един тип, който имаше клиент параплегик. Каза ми, че се възстановил напълно. Участвал в триатлони и прочее.

— Гледай ти — учуди се мама.

— Та той ме насочи към едно ново канадско изследване, което казва, че е възможно мускулите да си припомнят как са работили преди. Ако тренираш упорито всеки ден, създаваш връзка с мозъка — и мускулите ти може пак да заработят. Бас държа, че ако ти направим един наистина добър режим, ще усетиш разлика в мускулната си памет. Пък и преди си бил спортен тип, така разбрах от Лу.

— Патрик — казах високо. — Не знаеш нищо за това.

— Просто се опитвах да…

Недей. Моля те!

Всички притихнаха. Татко се прокашля и се извини. Дядо мълчеше и оглеждаше предпазливо масата.

Мама сякаш се канеше да предложи на всички още хляб, но промени решението си.

Когато Патрик заговори отново, в гласа му имаше мъченически нотки:

— Просто е изследване, което мислех, че може да се окаже полезно. Но повече няма да го споменавам.

Уил вдигна поглед и се усмихна с любезно, безизразно лице.

— Ще го имам предвид.

Станах да раздигна чиниите, искаше ми се да избягам от масата. Но мама ме смъмри и ми нареди да седна.

— Ти си рожденичка — спря ме тя. Сякаш някога оставяше друг да свърши нещо. — Бърнард, защо не идеш да видиш как е пилето?

— Надявам се, че вече е спряло да пляска с криле! — Татко се усмихна и зъбите му се оголиха в неловка гримаса.

Останалата част от вечерята мина без инциденти. Виждаше се, че родителите ми са очаровани от Уил. Патрик — недотам. Двамата с Уил почти не размениха дума. Някъде около времето, когато мама сервира печените картофи — татко правеше обичайните опити да си сипе допълнително, — аз престанах да се тревожа. Татко задаваше всякакви въпроси на Уил, за предишния му живот, дори за злополуката, и той му отговаряше без видимо притеснение. Всъщност и аз научих нещо, което не ми беше казвал. Например работата му изглеждаше доста важна, макар че той се опита да я омаловажи. Купувал и продавал компании и печелел добре. Едва след няколко опита татко успя да измъкне от него признанието, че представата му за печалба била шест-седем цифрена. Улових се как го гледам смаяно, опитвайки се да съвместя мъжа, когото познавах, с безпощадната акула от Ситито, описвана от него в момента. Татко сподели, че една компания се кани да погълне мебелния завод, и когато спомена името, Уил кимна някак извинително и призна, че ги познавал. Да, вероятно и той щял да постъпи като тях. Начинът, по който го каза, не звучеше обещаващо за работата на татко.

Мама постоянно се въртеше около Уил и се стараеше да отгатва желанията му. Докато гледах как се усмихва, осъзнах, че в един момент той просто се бе превърнал в изискан млад мъж на масата й. Нищо чудно, че Патрик беснееше.

— Торта? — попита дядо, когато тя започна да вдига чиниите.

Беше изречено толкова отчетливо, толкова ненадейно, че с татко се спогледахме смаяно. На масата се възцари тишина.

— Не. — Заобиколих масата и го целунах. — Не, дядо. Съжалявам. Но е шоколадов мус. Ти го обичаш.

Той кимна одобрително. Мама сияеше. Едва ли някой от нас би могъл да получи по-вкусен подарък.

Мусът пристигна на масата и с него голям правоъгълен пакет, горе-долу с размерите на телефонен указател.

— Дойде ред на подаръците, а? — каза Патрик. — Ето. Това е моят. — Той ми се усмихна, докато го оставяше в средата на масата.

Аз му се усмихнах в отговор. Не беше моментът да протестирам. Нали бях рожденичка все пак.

— Хайде — подкани ме татко. — Отвори го.

Отворих първо техния, като внимателно развих хартията, за да не я скъсам. Беше фотоалбум и на всяка страница имаше снимка от година от моя живот. Аз като бебе; аз и Трина, сериозни, бузести момичета; аз на първия учебен ден в гимназията, цялата във фиби и с прекалено дълга пола. От по-скорошно време имаше снимка на мен и Патрик, онази, на която всъщност му казвах да се разкара. И аз, облечена в сива пола, първия ден на новата работа. Тук-там между страниците имаше снимки на семейството, правени от Томас, писма от училищните екскурзии, написани с детския ми почерк, които разказваха за дните на плажа, за недояден сладолед и крадливи чайки. Прелистих го целия и се поколебах за миг само когато видях момичето с дълга кестенява, отметната назад коса. Обърнах страницата.

— Може ли да погледна? — попита Уил.

— Това… не е най-добрата ни година — извини се мама, докато прелиствах страниците пред него. — Искам да кажа, добре сме и всичко останало… Но нали знаете… с тия проблеми. А дядо гледал нещо по телевизията — как сам да си направиш подарък, и си помислих, че има нещо, което би могло… нали знаете… ами, да остане за спомен.

— Ще остане, мамо. — Очите ми се бяха насълзили. — Страшно ми харесва. Благодаря ти.

— Дядо ти подбра някои от снимките — обясни тя.

— Хубав е — одобри Уил.

— Страшно ми харесва — повторих.

Облекчените погледи, разменени между мама и татко, бяха най-тъжното нещо, което бях виждала.

— Сега е ред на моя подарък. — Патрик побутна малката кутийка през масата. Отворих я бавно, за миг леко изплашена, че може да е годежен пръстен. Не бях готова. Още свиквах с обстоятелството, че разполагам със собствена стая. Отворих малката кутийка. В нея, върху тъмносиньо кадифе, имаше тънка златна верижка с малко медальонче звездичка. Беше сладко, нежно и напълно се разминаваше с моя стил. Не носех подобен тип бижута.

Известно време задържах очи на него, опитвайки се да измисля какво да кажа.

— Красиво е — промърморих накрая, когато той се пресегна през масата и го закопча на врата ми.

— Радвам се, че ти харесва — каза Патрик и ме целуна по устата. Кълна се, че никога дотогава не ме беше целувал така пред родителите ми.

Уил ме наблюдаваше с безизразно лице.

— Е, време е за десерта — обяви татко. — Преди да е започнал да пари. — Той се изсмя на собствената си шега. Шампанското му бе повдигнало настроението.

— И в моята чанта има нещо за теб — каза тихо Уил. — Онази на гърба на количката. В оранжева опаковка е.

Извадих подаръка от раницата на Уил.

Майка ми застина с лъжицата за сервиране в ръка.

— Донесъл си подарък за Лу, Уил? Много мило от твоя страна! Не е ли мило, Бърнард?

— Разбира се.

Върху опаковъчната хартия имаше нарисувани пъстри кимона. Без да я разглеждам повече, знаех, че ще я запазя. Може би дори щях да си ушия нещо подобно. Свалих панделката и я оставих настрана за по-късно. Разгънах опаковката и меката хартия и що да видя — отвътре ме гледаше странно познато райе в черно и жълто.

Извадих тъканта от пакета и в ръцете ми се оказаха два чифта чорапогащници в черно и жълто. Размер за възрастни, плътни, от толкова мека вълна, че се хлъзгаха между пръстите ми.

— Не мога да повярвам! — възкликнах. Започнах да се смея от радост, неочаквано и за самата мен. — Божичко! Откъде ги намери?

— Поръчах ги. Сигурно ще ти е приятно да научиш, че направих поръчката с помощта на новия софтуер с гласова идентификация.

— Чорапогащник? — възкликнаха едновременно татко и Патрик.

— Възможно най-страхотният чифт на света!

Мама се бе вторачила в тях.

— Знаеш ли, Луиза, сигурна съм, че имаше точно такъв като малка.

С Уил се спогледахме.

Цялата сияех.

— Ще си ги сложа веднага — не се стърпях аз.

— Исусе, ще заприлича на пчеличката Мая! — Баща ми поклати глава.

— Стига, Бърнард, днес е рожденият й ден. Може да носи каквото поиска.

Изтичах навън и обух единия чифт в коридора. Изпънах пръсти в шпиц, наслаждавайки се на детското им очарование. Не си спомнях някой подарък да ми е харесвал повече.

Влязох вътре. Уил ме приветства весело. Дядо затропа с ръце по масата. Мама и татко избухнаха в смях. Патрик само гледаше.

— Не мога да ти опиша колко ми харесват! Благодаря ти. Наистина. — Протегнах ръка и го докоснах по рамото.

— Вътре има и картичка — обясни той. — Отвори я по-късно.

 

 

Когато Уил си тръгна, родителите ми го изпратиха много сърдечно.

Татко, който беше пиян, не спираше да му благодари, че ме е взел на работа, и го накара да обещае, че пак ще дойде.

— Ако си изгубя работата, ще идвам да гледаме футбол заедно — предложи той.

— Добра идея — отвърна Уил, макар че никога не го бях виждала да гледа футболен мач.

Мама настояваше да вземе останалия мус, който бе прехвърлила в пластмасова кутия.

— Видях, че много ти хареса.

Цял час след като си тръгна, не спряха да говорят какъв джентълмен е. Истински джентълмен.

Патрик излезе в коридора, пъхнал ръце дълбоко в джобовете, сякаш да спре порива си да се ръкува с Уил. Това бе по-благородното ми заключение.

— Радвам се, че се запознахме, Патрик — каза Уил. — И ти благодаря за… съвета.

— О, просто исках моята приятелка да си върши по-добре работата — отвърна той. — Това е всичко. — Имаше специално ударение върху моята.

— Е, ти си късметлия — увери го Уил, докато Нейтън буташе количката навън. — Тя прави страхотна баня в леглото. — Изрече го толкова бързо, че вратата се затвори, преди Патрик дори да осъзнае какво е казал.

 

 

— Не си споменавала, че го къпеш в леглото.

Бяхме се върнали в дома на Патрик — апартамент в новопостроен блок в края на града. Жилището се водеше „мансарда“, макар че блокът гледаше към търговските складове и беше едва триетажен.

— Означава ли, че му миеш и оная работа?

— Не му мия оная работа. — Взех лосиона, едно от малкото неща, които ми бе разрешено да държа в дома на Патрик, и се заех да свалям грима си с ловки движения.

— Той каза, че го правиш.

— Искаше да те подразни. Падаше ти се: не спря да повтаряш колко е спортувал навремето.

— Какво точно правиш тогава? Явно не ми казваш цялата истина.

— Да, мия го понякога, но само до гащетата.

Погледът на Патрик беше повече от красноречив. Най-сетне отмести очи от мен, свали чорапите си и ги запрати в коша за пране.

— Твоята работа не би трябвало да включва такива неща. Без грижи за тоалета. Без грижи за интимния тоалет. Това го нямаше в обявата за работа. — Изведнъж му хрумна нещо. — Можеш да ги съдиш. Май беше напускане по вина на работодателя.

— Не ставай смешен. Освен това го правя само когато Нейтън е зает, иначе трябва да викат случайни хора от някоя агенция. Пък и вече свикнах. Не е кой знае какво.

Как можех да му обясня колко познато може да ти стане едно тяло? Сега сменях тръбичките на Уил съвсем професионално и го къпех с гъба от кръста нагоре, без да прекъсвам разговора ни. Дори белезите му вече не ме притесняваха. Отначало виждах само опита му за самоубийство. Сега той беше просто Уил — влудяващият, непостоянният, умният, забавният Уил, — който се държеше покровителствено с мен и му харесваше да се прави на професор Хигинс[1]. Тялото му просто бе част от цялото, нещо, на което обръщахме внимание от време на време, преди да продължим с разговорите. Май се бе превърнало в най-безинтересната му част.

— Просто не мога да повярвам… след всичко, което сме преживели заедно… колко време само мина, докато ме допуснеш до себе си… и изведнъж се появява някакъв непознат, с когото си чуруликате като влюбени птички…

— Може ли да не говорим за това тази вечер, Патрик? Имам рожден ден, забрави ли?

— Не аз започнах тия приказки за къпане в леглото.

— Може би се дразниш, защото изглежда добре? — поисках да знам. — Това ли е? Щеше ли да ти е по-лесно, ако приличаше на… на вегетираща дрипа?

— Значи наистина мислиш, че изглежда добре.

Свалих си роклята презглава и започнах да смъквам внимателно чорапогащника — и последните остатъци от доброто ми настроение се бяха изпарили.

— Не мога да повярвам, че го правиш. Не мога да повярвам, че ме ревнуваш от него.

— Не те ревнувам от него. — Тонът му беше пренебрежителен. — Как мога да те ревнувам от някакъв инвалид?

Тази вечер Патрик ме люби. Може би „люби“ е малко преувеличено. Правихме секс, истински маратон, в който той, изглежда, бе решен да ми покаже колко е атлетичен, силен и енергичен. Продължи с часове. Ако можеше да ме провеси от полилея, сигурно щеше да го направи. Хубаво бе да се чувствам толкова желана, да съм център на вниманието след месеци разредени срещи. Но част от мен бе резервирана по време на цялото изпълнение. Подозирах, че не е заради мен. Доста бързо се бях досетила. Дължах това малко шоу на Уил.

— Как беше, а? — уви се той около мен и ме целуна по челото. Кожата ми лепнеше от пот.

— Страхотно — уверих го.

— Обичам те, мила.

Претърколи се доволно, вдигна ръка над главата си и след минута вече спеше.

Не успях да заспя, станах от леглото и слязох на долния етаж при моята чанта. Потърсих книгата с разкази на Фланъри О’Конър. Докато я измъквах, отвътре изпадна един плик.

Погледнах го изненадано — картичката от Уил. Не бях отворила плика на масата. В средата му напипах необичайна подутина. Измъкнах внимателно картичката и я отворих. Вътре имаше десет чисто новички банкноти от петдесет лири. Преброих ги два пъти — не можех да повярвам на очите си. Вътре пишеше:

„Бонус за рождения ден. Не вдигай врява. Полага ти се по закон. У.“

Бележки

[1] Персонаж от пиесата „Пигмалион“ на Бърнард Шоу. — Б.р.