Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 146 гласа)

Четиринадесета глава

Май беше особен месец. Вестниците и телевизията бяха пълни със заглавия за така нареченото „право да умреш“. Жена, страдаща от дегенеративно заболяване, бе поискала от закона да защити съпруга й, ако я придружи до „Дигнитас“, когато страданието й стане непоносимо. Млад футболист се беше самоубил, след като бе убедил родителите си да го заведат там. Замесена беше и полицията. Щеше да има дебати в Камарата на лордовете.

Гледах новинарските репортажи, слушах правните аргументи от защитници на живота и изтъкнати поддръжници на морала и не можех да определя собствената си позиция във всичко това. Странно, но то сякаш изобщо нямаше връзка с Уил.

Междувременно увеличихме излизанията му. Постепенно растяха и разстоянията, на които бе готов да пътува. Ходихме в местния театър да гледаме изпълнение на танца „Морис“ (Уил едва се бе сдържал да не прихне при вида на звънчетата и носните кърпички на играчите, като от усилието леко бе почервенял), една вечер бяхме отишли на концерт на открито в близко имение (повече по неговата част) и веднъж в мултиплекса, където — поради пропуск от моя страна — изгледахме филм за момиче с неизлечима болест.

Знаех, че той също е видял статиите. Беше започнал да използва компютъра, откакто му взехме новия софтуер, и бе открил начин да премества курсора, като движи пръст по тъчпада. Това уморително упражнение му позволяваше да чете ежедневниците онлайн. Една сутрин, когато му носех чай, видях, че чете за младия футболист — подробна статия, описваща стъпките, през които бе минал, за да организира смъртта си. Уил побърза да излезе от сайта, когато усети, че съм зад него. От видяното в гърдите ми заседна буца и не се махна половин час.

Прегледах същата статия в библиотеката. Вече четях вестници. Разбрах кой от аргументите им е най-силен: че информацията може и да не е съвсем точна, ако се свежда само до голите факти.

Родителите на футболиста бяха разкъсани от таблоидите. Как са могли да му помогнат да умре?, крещяха заглавията. Не можех да се сдържа да не мисля по същия начин. Лио Макинърни беше на двайсет и четири. Живял бе с увреждането си почти три години, тоест немного повече от Уил. Не беше ли твърде млад да реши, че няма за какво да живее? После прочетох каквото бе прочел и Уил — не нечие мнение, а задълбочен материал за онова, което наистина се беше случило в живота на този млад човек. Изглежда, авторът на статията бе успял да разговаря с родителите му.

Лио, казваха те, играел футбол от тригодишен. Футболът бил неговият живот. Получил увреждането си при злополука — една на един милион, както я определяха, — когато бил блъснат от противников играч, втурнал се да му отнеме топката. Опитали всичко, за да му вдъхнат кураж, да му покажат, че животът все още има смисъл. Ала той изпаднал в депресия. Не бил изгубил само спортната си форма, но и способността да се движи, а понякога и да диша без чужда помощ. Не изпитвал удоволствие от нищо. Животът му бил изпълнен с болка, разяждан от инфекции, зависим от постоянните грижи на околните. Приятелите му липсвали, но отказвал да го посещават. Заявил на приятелката си, че не желае да я вижда. Всеки ден казвал на родителите си, че не иска да живее. Казвал им, че за него е непоносимо да гледа хора, чийто живот дори отчасти напомня живота, който бил планирал за себе си; че това е истинско мъчение.

На два пъти опитал да се самоубие с глад, докато го лекували в болницата, а като се прибрал вкъщи, умолявал родителите си да го удушат, докато спи. Когато прочетох това, седнах в библиотеката и притиснах очи с юмруци, за да се успокоя и да спра сълзите си.

 

 

Татко загуби работата си. Понесе го много храбро. Прибра се вкъщи през въпросния следобед, премени се в риза и вратовръзка и пое обратно към града със следващия автобус, за да се регистрира в Бюрото по труда.

Щял да приеме всякаква работа, така казал на мама, нищо че бил добър майстор с дългогодишен опит.

„Не можем да си позволим да подбираме“, заявил, пренебрегвайки възраженията на мама.

Но ако на мен ми беше трудно да си намеря работа, шансовете за петдесет и пет годишен мъж, който открай време е имал само един занаят, бяха още по-малки. Не можел да получи дори назначение като охранител или началник-склад, обясняваше отчаяно, когато се прибираше вкъщи от поредната серия интервюта. Предпочитали да наемат някой седемнайсетгодишен хлапак с жълто около устата, защото правителството щяло да му плаща надниците, вместо зрял мъж с безупречна трудова биография.

След две седмици откази двамата с мама признаха, че ако искат да се задържат на повърхността, трябва да подадат молба за социални помощи, и прекарваха вечерите си над неразбираеми формуляри от по петдесет страници с въпроси от рода на: Колко хора използват пералната ви машина и кога за последен път сте излизали от страната? Според татко през 1988 година. Оставих парите на Уил за рождения ми ден в тенекиената кутия в кухнята. Реших, че ще се почувстват малко по-добре, ако имат известна сигурност.

Когато се събудих на сутринта, видях, че са ги пъхнали в плик под вратата ми.

Туристите започнаха да пристигат и градът се напълни. Господин Трейнър се задържаше вкъщи все по-малко и по-малко: с увеличаването на посетителите в замъка работното му време се удължи. Един четвъртък следобед го видях в града, когато се прибирах у дома от химическото чистене. Това едва ли би могло да се нарече необичайно, като се изключи фактът, че бе прегърнал червенокоса жена, която очевидно не беше госпожа Трейнър. Щом ме видя, я пусна като горещ картоф.

Извърнах глава и се престорих, че разглеждам една витрина — не бях сигурна дали искам да разбере, че съм ги видяла, и си наложих да не мисля повече за това.

В петъка, когато баща ми остана без работа, Уил получи покана — сватбена покана от Алиша и Рупърт. Е, ако трябва да сме точни, поканата дойде от полковник и госпожа Тимъти Дюър, родителите на Алиша, които канеха Уил да присъства на бракосъчетанието на дъщеря им с Рупърт Фрешуел. Пристигна в тежък луксозен плик с програмата на сватбата и дебел списък с нещата, които хората можеха да им купуват от магазини, чиито имена не бях и чувала.

— Ама и Алиша си я бива — отбелязах, докато разглеждах позлатения шрифт върху обточената със златист кант картичка. — Да я изхвърля ли?

— Както искаш. — Цялото тяло на Уил изразяваше абсолютно безразличие.

Взрях се в списъка.

— Какво, по дяволите, е кускусиера?

Може би имаше нещо подозрително в бързината, с която се извърна и впери поглед в клавиатурата, или в тона му. Но по някаква причина не изхвърлих поканата. Прибрах я внимателно в папката в кухнята.

Уил ми даде още една книга с разкази, която бе поръчал от „Амазон“, както и екземпляр на Червената кралица. Сигурна бях, че изобщо няма да ми хареса.

— Дори няма история — казах, след като прегледах задната корица.

— Е, и? — отвърна Уил. — Какво ти пречи да опиташ?

Опитах, но не защото умирах да чета за генетика, а понеже знаех, че в противен случай Уил няма да ме остави на мира. Сега се държеше така. Сякаш си беше поставил за цел да ме измъчва. Много се дразнех, когато ме разпитваше колко точно съм прочела, за да се увери, че не го лъжа.

— Не си ми учител — мърморех аз.

— И слава богу! — отвръщаше той с нотка на облекчение.

Тази книга, която всъщност се оказа доста увлекателна беше за битката за оцеляване. Авторът твърдеше, че жените изобщо не избират партньорите си по любов. Обясняваше, че женската от даден вид винаги избира най-силния мъжкар, за да осигури на поколението си най-добрия шанс за оцеляване. Не можела да постъпи другояче. Било й в природата.

Не бях съгласна с това. И не ми харесваха доводите. Имаше някакъв подтекст, който ме смущаваше. Според този автор Уил беше физически слаб, увреден и следователно — „биологически негоден“. Излизаше, че животът му е безсмислен.

Не беше спрял да говори за това почти целия следобед. Накрая не издържах.

— Тоя тип Мат Ридли не е осъзнал едно — отбелязах аз.

Уил вдигна очи от екрана на компютъра си.

— И какво е то?

— Ами ако генетично най-силният мъжкар е някой глупак?

 

 

В третата събота на май Трина и Томас си дойдоха у дома. Мама изскочи и хукна по пътеката в градината, преди да са стигнали до средата на улицата. Томас бил пораснал няколко сантиметра, кълнеше се тя, докато го стискаше в обятията си. Бил променен, приличал на малко мъжленце. Трина имаше нова прическа и изглеждаше странно изискана. Носеше сако, което не бях виждала дотогава, и сандали с каишка. Зачудих се дребнаво откъде ли е намерила пари.

— Е, как е? — попитах, докато мама развеждаше Томас в градината и му показваше жабите в миниатюрното езерце. Татко гледаше футбол с дядо и възклицаваше разочаровано при всяка пропусната (според него) възможност.

— Страхотно! Много добре! Е, трудно ми е да се грижа сама за Томас, а и му трябваше време да свикне с детската градина. — Тя се наведе напред. — Само не ме издавай на мама. Казах й, че е добре.

— Но ти харесва в университета?

Трина се усмихна широко.

— Страхотно е, Лу! Не мога да ти опиша колко е хубаво, че отново използвам мозъка си. Сякаш голяма част от мен е липсвала с векове и сега отново съм си цялата. Глупаво ли се изразих?

Поклатих глава. Всъщност се радвах за нея. Исках да й кажа за библиотеката и за компютрите и какво бях направила за Уил. Но си помислих, че може би сега е нейният момент. Седяхме на сгъваемите столове под прокъсания сенник и пиехме чай. Забелязах, че всичките й пръсти имат здрав цвят.

— Липсваш й — отбелязах аз.

— Отсега нататък ще си идваме почти всеки уикенд. Просто имах нужда… Не беше само защото исках Томас да свикне, Лу. Трябваше ми време да се откъсна от всичко. Трябваше ми време да се почувствам друг човек.

И наистина изглеждаше различно. Беше странно. Само няколко седмици отсъствие — и сякаш човекът вече не ти е толкова близък. Усещах, че сестра ми е на път да се превърне в някаква друга личност. Не знам защо, но се почувствах, сякаш се канеше да ме изостави.

— Мама ми каза, че твоят тип е идвал на вечеря.

— Не е моят тип. Името му е Уил.

— Съжалявам. Уил. Значи, следвате списъка и нещата вървят добре?

— Горе-долу. Някои излизания са добри, други недотам. — Разказах й за провала с конните надбягвания и неочаквания триумф с концерта на цигуларя. Разказах й за пикниците ни и тя се смя от сърце, когато й описах вечерята по случай рождения ми ден.

— Мислиш ли… — Виждах, че търси най-добрия начин да го каже. — Мислиш ли, че ще спечелиш?

Сякаш беше някакво състезание.

Отчупих едно клонче от орловите нокти и започнах да късам листенцата му.

— Не знам. Може би трябва да организирам нещо по-голямо. — Предадох й какво ми беше казала госпожа Трейнър за ходенето в чужбина.

— Не мога да повярвам, че си отишла на концерта на този цигулар! Точно ти!

— Хареса ми.

Тя вдигна вежди.

— Не. Наистина. Беше доста… емоционално.

Трина ме изгледа внимателно.

— Мама казва, че бил много мил.

— Наистина е мил.

— И хубавец.

— Увреждането на гръбначния стълб не означава, че се превръщаш в Квазимодо. — Само не казвай, че е трагична загуба, помолих се мълчаливо.

Но сестра ми явно беше по-тактична, отколкото си мислех.

— Както и да е. Тя определено е била изненадана. Явно е очаквала да види Квазимодо.

— Там е проблемът, Трин — казах и изсипах остатъка от чая си в цветната леха. — Всички са такива.

Тази вечер мама бе много весела на вечеря. Приготвила беше лазаня — любимото ястие на Трина, а на Томас бе разрешено да си легне по-късно. Хапвахме и разговаряхме, смеехме се и обсъждахме футболния сезон, моята работа, състудентите на Трина. Мама сигурно сто пъти попита сестра ми наистина ли се справя сама и дали не се нуждае от нещо за Томас — сякаш имаха нещо заделено, което можеха да й дадат. Добре че бях предупредила Трина колко зле са с парите. Тя отказа любезно и убедително. Едва след това се сетих, че е трябвало да попитам дали е истина.

Тази вечер се събудих посред нощ от нечий плач. Беше Томас, в бившата ми стаичка. Чувах как Трина се опитва да го успокои и да го приспи, звука от включване и изключване на осветлението, повторното оправяне на легло. Лежах в тъмното, гледах как светлината на натриевата лампа се процежда през щорите върху прясно боядисания таван и чаках шумът да спре. Но в два часа същото леко хленчене започна отново. Този път чух мама да прекосява тихо коридора и приглушен разговор след това. Накрая Томас се укроти.

В четири се събудих от скърцането на вратата — някой я беше отворил. Примигнах сънливо и светнах лампата. Томас стоеше на вратата. Пижамата му беше голяма и се влачеше по земята, одеялцето му се бе смъкнало наполовина от гърба. Не виждах лицето му, но стоеше неуверено, сякаш не знаеше какво да направи.

— Влез, Томас — прошепнах. Докато пристъпваше към мен, видях, че не се е разсънил напълно. Стъпките му бяха колебливи, палецът му бе пъхнат в устата, ръката му стискаше скъпоценното одеялце. Вдигнах олекотения юрган и той се покатери на леглото до мен, зарови рошавата си глава в съседната възглавница и се сви в ембрионална поза. Завих го с юргана и останах да лежа и да го гледам, удивлявайки се на лекотата, с която заспа тутакси. — Лека нощ, миличко — прошепнах и го целунах по челото. Една пълна ръчичка се протегна и се вкопчи в тениската ми, сякаш да се увери, че няма да се преместя.

 

 

— Кое е най-доброто място, на което си бил?

Седяхме под навеса и чакахме внезапно рукналият дъжд да спре, за да можем да се разходим в градината зад замъка. Уил не обичаше да се разхожда из алеите отпред: твърде много хора го зяпаха. Но овощната градина бе едно от скритите съкровища на замъка, посещаваха я малцина. Пространството й беше разделено от пътеки, застлани с дребен жълт чакъл, и количката на Уил се движеше по тях без проблем.

— В какъв смисъл? И защо питаш?

Сипах малко супа от един термос и я поднесох към устата му.

— Доматена.

— Окей. Исусе, гореща е! Нека да изстине малко. — Той примигна, вперил поглед в далечината. — Изкачих се на Килиманджаро, когато навърших трийсет. Беше невероятно!

— Колко е високо?

— Почти 6000 метра до връх Ухуру. Последните хиляда метра направо пълзях. Височината изсмуква силите ти.

— Беше ли студено?

— Не… — Той ми се усмихна. — Не е като Еверест. Не и в сезона, когато аз бях там. — Загледа се в далечината, унесен за кратко в спомени. — Беше красиво… Покрива на Африка, така го наричат. Когато си там горе, сякаш наистина виждаш края на света.

Уил замълча. Наблюдавах го, чудейки се къде ли е в момента. Когато водехме тези разговори, той придобиваше отнесения израз на онзи мой съученик, който се бе върнал променен от пътешествието си.

— И къде другаде ти е харесвало?

— Остров Мавриций. Гостоприемни хора, красиви плажове, страхотно гмуркане. Ъъъ… Националния парк Цаво в Кения, само червена земя и диви животни. Йосемити. Това е в Калифорния. Скалите там са невероятно високи.

Разказа ми за нощта, когато преспал на скалата, по която се катерел — настанил се на една тераса на няколкостотин метра височина, пъхнал се в спалния си чувал и го закрепил за скалата, за да не се изтърколи от нея в съня си.

— Всъщност току-що описа най-лошия ми кошмар.

— Обичам и по-цивилизовани места. Обожавам Сидни. Северната територия. Исландия. Има едно място недалеч от летището, където можеш да се къпеш във вулканичните извори. Пейзажът е странен, почти като лунен. О, хареса ми и ездата през Централен Китай. Бях на едно място — на около два дни с кон от центъра на провинция Съчуан, където местните плюеха по мен, защото дотогава не бяха виждали бял човек.

— А къде не си бил?

Той отново отпи от супата.

— Северна Корея. — Замисли се. — О, и в Дисниленд. Стига ли ти? Дори и в Евродисни.

— Веднъж си купих билет до Австралия. Но не отидох.

Той се обърна изненадано към мен.

— Случи се нещо. Няма проблем. Може би ще ида някой ден.

— Не „може би“. Трябва да се махнеш оттук, Кларк. Обещай ми, че няма да прекараш остатъка от живота си в тази проклета дупка.

— Да ти обещая? Защо? — Опитах се да прозвуча нехайно. — Къде смяташ да ходиш?

— Просто… не мога да понеса мисълта, че ще останеш тук завинаги. — Той преглътна. — Ти си твърде умна. Твърде интересна. — Отмести поглед. — Човек има само един живот. Длъжна си да го изживееш пълноценно.

— Окей — подхванах внимателно. — Тогава ми кажи къде да отида. Ти къде би отишъл, ако можеше?

— Точно сега?

— Точно сега. Само не ми казвай Килиманджаро. Трябва да е някъде, където и на мен ще ми хареса.

Чертите на Уил се отпуснаха, изглеждаше съвсем различен. Върху лицето му се появи усмивка, очите му се присвиха от удоволствие.

— Париж. Бих седял пред някое кафене в Маре, бих пил кафе и похапвал топли кроасани с масло и ягодово сладко.

— Маре?

— Малък квартал в центъра на Париж. Там можеш да видиш калдъръмени улички, олющени къщи, гейове, ортодоксални евреи и жени, които някога са изглеждали като Бриджит Бардо. Само там бих отишъл.

Обърнах се с лице към него и сниших глас:

— Можем да отидем. Ще пътуваме през тунела под Ламанша. Няма да е трудно. Даже не мисля, че ще се нуждаем от помощта на Нейтън. Никога не съм била в Париж. Мечтая си да отида там. Наистина. Особено с човек, който познава града. Какво ще кажеш, Уил?

Не беше трудно да си представя как седя в това кафене. Бях там, на една от масите, и се наслаждавах на новия си чифт френски обувки, купени от елегантен малък бутик, или хапвах сладкиш с пръсти, лакирани в парижко червено. Усещах вкуса на кафето, мириса и дима от цигарата „Голоаз“ на съседната маса.

— Не.

— Какво? — Нужно ми беше известно време да се откъсна от масата на тротоара.

— Не.

— Но нали току-що ми каза…

— Ти не разбираш, Кларк. Не искам да отида там в това… това нещо. — Той посочи към количката, гласът му стана вял. — Искам да съм в Париж както някога. Да седя облегнат в някой стол, в любимите си дрехи, и красиви френски момичета да ми хвърлят закачливи погледи, както правят с всички мъже, седнали там. А не да отместват бързо очи, щом видят, че съм жалък инвалид.

— Все пак можем да опитаме — не се предавах аз. — Няма нужда да…

— Не! Не можем! И сега, като затворя очи, си представям съвсем ясно какво е да си на Рю де Франк Буржоа, с цигара в ръка и изстуден сок от мандарини във висока стъклена чаша на масата; долавям аромата на печени пържоли, чувам звука на мотопед в далечината. Всичко е толкова живо в главата ми.

Той преглътна.

— Още щом отидем — и аз съм в тая проклета количка, — всички спомени, всички прелестни мигове ще бъдат пометени, изтрити от усилието да преодолявам парижките бордюри, за да се настаня на масата, от шофьорите на таксита, които ще отказват да ни качат, и от проклетото зарядно устройство, което не пасва на френските контакти. Разбра ли?

Гласът му беше станал хладен. Завих капачката на термоса, като в същото време разглеждах внимателно обувките си. Не исках да види лицето ми.

— Разбрах — отвърнах.

— Окей. — Уил си пое дълбоко дъх.

Под нас спря автобус и избълва поредната тълпа туристи пред вратите на замъка. Гледахме мълчаливо как се изнизват от колата и влизат в древната крепост в послушна опашка, очаквайки да зърнат останките от едно отминало време.

Вероятно бе осъзнал, че съм притихнала, защото ме подкачи. И лицето му омекна.

— Ей, Кларк. Дъждът май спря. Къде ще идем днес следобед? В лабиринта?

— Не. — Излезе от мен по-бързо, отколкото бих искала, и видях как ме погледна.

— Да нямаш клаустрофобия?

— Нещо такова. — Взех да събирам нещата. — По-добре да се прибираме.

 

 

През следващия уикенд слязох посред нощ да си налея вода. Не можех да заспя, а и бях установила, че ставането е за предпочитане пред това да се въртиш в леглото и да отбиваш пороя от объркани мисли.

Не ми харесваше, че не мога да спя нощем. Неволно се запитах дали и Уил е буден от другата страна на замъка.

Въображението ми продължаваше да си пробива път в мислите му. Доста мрачно място впрочем.

Ето каква беше истината: не отбелязвах никакъв напредък с него. Времето изтичаше. Не бях успяла да го убедя да идем дори до Париж. А когато ми обясни защо, ми беше трудно да споря. Той имаше основателна причина да отказва почти всяко по-дълго пътуване, което му предлагах. А без да му обясня защо настоявам да пътешества, нямах кой знае какви шансове за успех.

Минавах покрай хола, когато чух звук — приглушена кашлица или може би възклицание. Спрях, върнах се обратно и застанах пред вратата. Бутнах я леко. На пода в хола възглавниците от дивана бяха подредени в подобие на легло и на тях лежаха родителите ми — под юргана за гости, а главите им бяха на нивото на газовата камина. Погледите ни се срещнаха в полумрака, докато стисках в ръка чашата с вода.

— Какво… какво правите тук?

Майка ми се повдигна на лакът.

— Шшшт. Не говори толкова високо. Ние… — Тя погледна към баща ми. — Решихме да спим тук.

— Какво?

— Решихме да спим тук. — Майка ми хвърли бърз поглед към баща ми за подкрепа.

— Отстъпихме нашето легло на Трина — обясни татко. Носеше стара синя тениска, скъсана на рамото, косата му бе щръкнала от едната страна. — С Томас не им е много удобно в малката стая. Казахме им, че може да спят в нашата.

— Но вие не може да спите на пода! Не е удобно!

— Добре сме, миличка — успокои ме татко. — Наистина.

И докато стоях и се мъчех да проумея, той добави:

— Само през уикендите. Пък и ти също не бива да спиш в малката стая. Имаш нужда от сън, ти си… — Той преглътна. — Ти си единствената в тази къща, която работи.

Баща ми не смееше да ме погледне.

— Върни се в леглото, Лу. Хайде. Добре сме. — Мама на практика ме пропъди.

Изкачих обратно стълбите. Босите ми крака стъпваха безшумно по килима, смътно долавях приглушен разговор долу.

Поколебах се пред стаята на мама и татко и сега чух онова, което не бях чула преди — тихичкото похъркване на Томас. Прекосих бавно площадката, влязох в моята стая и затворих внимателно вратата. Лежах в прекалено голямото си легло и се взирах през прозореца към светлината на уличните лампи, докато зората — най-сетне и слава богу — ми донесе няколко скъпоценни часа сън.

 

 

В календара ми бяха останали седемдесет и девет дни. Отново започнах да се безпокоя.

И не бях единствената.

Госпожа Трейнър бе изчакала Нейтън да се погрижи за обеда на Уил и ме помоли да я придружа в голямата къща. Накара ме да седна в дневната и ме попита как вървят нещата според мен.

— Ами вече излизаме много повече — отвърнах аз.

Тя кимна, сякаш в знак на съгласие.

— Говори повече отпреди.

— С теб може би. — От гърлото й излезе някакво кратко подобие на смях. — Спомена ли му за пътуване в чужбина?

— Не още. Ще го направя. Просто… нали знаете какъв е.

— Искам да знаеш, че действително нямам нищо против, ако решите да отидете някъде — увери ме тя. — Знам, че не посрещнахме много ентусиазирано идеята ти, но оттогава разговаряхме доста и сега и двамата сме съгласни…

Постояхме в мълчание. Тя направи кафе и го поднесе в чаши с чинийка. Отпих глътка. С чинийка, опряна на коленете, винаги се чувствах като шейсетгодишна.

— Уил ми каза, че е бил у вас.

— Да, на рождения ми ден. Родителите ми организираха специална вечеря.

— Как беше той?

— Добре. Наистина. Беше много мил с мама. — Не издържах и се усмихнах, като си спомних. — Тя… тя е малко тъжна, понеже сестра ми и синът й вече не са вкъщи. Липсват й. Мисля, че той… просто искаше да я разведри.

Госпожа Трейнър изглеждаше изненадана.

— Постъпил е… много мило.

— И мама смята така.

Тя разбърка кафето си.

— Не си спомням кога за последен път Уил е вечерял с нас.

Поразпита ме още малко. Не задаваше директни въпроси, разбира се — не беше такава. Но не можех да й дам отговорите, които искаше. В някои дни мислех, че Уил е по-весел — излизаше с мен, без да протестира, шегуваше се, караше ме да упражнявам ума си, изглеждаше малко по-ангажиран със света извън пристройката, — но дали това значеше нещо? В Уил усещах някаква необятна вътрешна вселена, свят, в който той не ми позволяваше дори да надзърна. През последните две седмици имах неприятното чувство, че тази вселена расте.

— Изглежда малко по-весел — отбеляза тя. Прозвуча така, сякаш опитваше да убеди сама себе си.

— И аз мисля така.

— Почувствах… — Погледът й проблесна за миг. — … такова удовлетворение, че мога да зърна за миг нещо от предишния Уил. Наясно съм, че всички тези подобрения се дължат на теб.

— Не всички.

— Не мога да стигна до него. Изобщо не мога да стигна до него.

Тя остави чашката и чинийката в скута си.

— Много е самостоятелен. Откакто стана зрял мъж, не мога да се отърва от чувството, че ме обвинява в нещо. Не мога да разбера в какво. — Тя опита да се засмее, но това изобщо не беше смях, после ме погледна за миг и отмести очи.

Престорих се, че отпивам от кафето си, макар в чашата ми вече да нямаше нищо.

— Добре ли се разбираш с майка си, Луиза?

— Да — кимнах, после додадох: — Сестра ми е тази, която ме побърква.

Госпожа Трейнър се загледа през прозореца към любимата си градина, в която цветята вече цъфтяха в красива мозайка от розово, бледолилаво и синьо.

— Имаме точно два месеца и половина — каза, без да извръща глава.

Оставих чашката си на масата. Направих го внимателно, за да не изтрака.

— Правя каквото мога, госпожо Трейнър.

— Знам, Луиза. — Тя кимна.

Очевидно вече можех да си ходя.

 

 

Лио Макинърни почина на 22 май в анонимна стая в швейцарски апартамент, облечен в любимата си футболна фланелка, с родителите си край леглото. По-малкият му брат бе отказал да отиде, но публикува изявление, в което пишеше, че никой не е бил по-обичан или по-подкрепян от брат му. Лио изпил млечнобелия разтвор от смъртоносен барбитурат в 3:47 следобед и родителите му казаха, че след няколко минути потънал в нещо като дълбок сън. Обявен бил за мъртъв малко след четири часа същия следобед. Смъртта му била потвърдена от свидетел, който присъствал на всичко, и документирана с видеокамера, за да се изключат всякакви съмнения за престъпление.

„Изглеждаше в покой — цитираха майка му. — Това е единственото, което ми помага да го понеса.“

Тя и бащата на Лио бяха разпитани три пъти от полицията и имаше вероятност да ги съдят. В къщата им пристигаха писма, пълни с негодувание. Майка му изглеждаше поне двайсет години по-стара. И все пак в изражението й имаше още нещо; нещо, което — наред с мъката и гнева, с безкрайното изтощение говореше за дълбоко облекчение.

„Най-после приличаше на истинския Лио.“