Серия
Аз преди теб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Me before you, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 146 гласа)

Шестнадесета глава

Нямаше изход от положението. Подготовката за сън беше същинска мъка. Всеки уикенд, когато Трина се прибираше вкъщи, семейство Кларк се впускаше в дълга, досадна смяна на леглата. След вечеря в петък мама и татко предлагаха спалнята си и Трина я приемаше, понеже твърдяха, че не, изобщо нямало да им е неудобно, а и колко по-добре щяло да е за Томас, ако спи в позната стая. И продължаваха с уверенията, че така всички щели да се наспят.

Но мама държеше двамата с татко да спят със собствения си юрган, със собствените си възглавници и дори с долен чаршаф, защото мама не можеше да спи, ако леглото й не е точно както е свикнала. Затова след вечеря двете с Трина сваляха всичко от леглото на мама и татко и слагаха нови чаршафи и предпазна постелка, в случай че Томас направи беля. Междувременно спалното бельо на мама и татко се сгъваше и оставяше в ъгъла на дневната, а Томас обикновено скачаше в него и опъваше чаршафа върху столовете, за да си прави палатка.

Дядо предложи своята стая, но никой не я взе. Миришеше на пожълтели копия от „Конни надбягвания“ и „Олд Холбърн“[1] и щеше да е нужен цял уикенд да се почисти. Аз, от своя страна, се чувствах леко гузна — все пак всичко беше по моя вина, — но в същото време знаех, че няма да предложа да се върна в „кутийката“. Беше се превърнало в нещо като зъл дух — този задушен килер без прозорци. При мисълта да спя там отново усещах болка в гърдите. Бях на двайсет и седем. И печелех най-много от всички. Не можех да спя в дрешник.

Един уикенд предложих да спя у Патрик и всички изглеждаха облекчени, макар че се опитаха да го скрият. Но докато ме нямаше, Томас бе оставил отпечатъци от лепкавите си пръсти върху новите ми щори и беше рисувал върху юрганската ми торба с неизтриваема химикалка, затова мама и татко решиха, че е най-добре те да спят в моята стая, а Трина и Томас да се върнат в тяхната, където драсканиците с маркер явно нямаше да правят впечатление.

Накрая, вземайки предвид цялото това сменяне на спално бельо и прането след това, мама трябваше да признае, че моето местене при Патрик в петък и събота не помага особено.

А и при него не се чувствах удобно. Той съвсем се беше вманиачил. Ядеше, пиеше, живееше и дишаше единствено с мисълта за „Екстрийм Вайкинг“. Апартаментът му, с малко мебели и изрядно поддържан преди, сега бе осеян с програми за тренировки и диетични списъци. Беше си купил ново олекотено колело, което обитаваше коридора, и не биваше да го пипам, да не би да навредя на идеално регулираните му състезателни възможности.

Освен това Патрик рядко си беше у дома, дори в петък или събота вечер. С неговите тренировки и моя работен график сякаш вече бяхме свикнали да прекарваме по-малко време заедно. Можех да отида с него на пистата и да наблюдавам как прави безкрайните си обиколки, докато измине необходимия брой километри, или да стоя в апартамента и да гледам телевизия сама, сгушена в единия ъгъл на огромния му кожен диван. В хладилника нямаше храна, освен нарязани на тънко пуешки гърди и енергийни напитки, гъсти като жабешки хайвер. Веднъж с Трина ги бяхме опитали и ги изплюхме, давейки се театрално като деца.

Истината беше, че не харесвах апартамента на Патрик. Купил го бе преди година, когато най-сетне се убеди, че майка му ще е добре и сама. Бизнесът му вървеше и ми беше казал, че е добре единият от нас да има жилище. Може би това бе намек, че е време да заживеем заедно, но разговор така и не се състоя. И двамата не бяхме от хората, които ще повдигнат тема, караща ги да се чувстват неловко. В резултат в апартамента нямаше нищо мое — въпреки годините, прекарани заедно. Така и не бях събрала сили да му го кажа, но предпочитах да живея в моята къща, независимо от шума и теснотията, отколкото в това бездушно, безлично ергенско жилище със строго определени места за паркиране и красив изглед към замъка.

Освен това ми беше самотно.

— Трябва да спазвам графика, рожбо — оправдаваше се той, когато се оплаквах. — Не направя ли трийсет и пет километра на тоя етап от играта, никога няма да спазя графика. — После ме осведомяваше колко са заякнали прасците му или ме молеше да му подам загряващия спрей.

Когато не тренираше, беше на безкрайни срещи с останалите членове от отбора, където се сравняваше спортната екипировка и се правеха последни приготовления за пътуването. Да седя с тях бе като да съм сред група корейци. Нямах представа за какво говорят, нито желаех да разбера.

А след седем седмици от мен се очакваше да ида с тях в Норвегия. Още не бях измислила как да кажа на Патрик, че не съм помолила семейство Трейнър за отпуск. Как можех да го поискам? Когато дойдеше време за „Екстрийм Вайкинг“, щеше да е останала по-малко от седмица от времето в договора. Предполагам, че бе детинско да отказвам да се занимавам с това, но истината е, че виждах само Уил и тиктакащия часовник. Почти нищо друго не ме вълнуваше.

Най-голямата ирония бе, че дори не можех да спя добре в апартамента на Патрик. Не знам на какво се дължеше, но когато отивах на работа, имах чувството, че говоря през стъклен буркан и изглеждам така, сякаш някой ми е насинил очите. Започнах да слагам пудра върху сенките — в толкова плътен слой, сякаш боядисвах стена.

— Какво има, Кларк? — попита Уил.

Отворих очи. Той беше точно до мен, наклонил глава на една страна, и ме наблюдаваше. Изпитах чувството, че е седял така доста време. Ръката ми автоматично опипа устата, да не би да ми е потекла слюнка.

Филмът, който се предполагаше, че гледам, бе само низ от бавно сменящи се кадри.

— Нищо. Съжалявам. Просто тук е топло. — Изправих гръб.

— За втори път заспиваш през последните три дни. — Той изучаваше лицето ми. — И изглеждаш ужасно.

Тогава му казах. Казах му за сестра си и смяната на леглата и как не исках да се оплаквам, защото всеки път, щом погледнех татко, виждах как едва крие отчаянието си, че дори не може да осигури на семейството си къща, в която да спим всички.

— Още ли не е намерил нищо?

— Не. Сигурно е заради възрастта. Но да не говорим за това. Тази тема е… — Свих рамене. — Тази тема е неудобна за всички.

Изчакахме да свърши филмът и аз отидох до дивидито, извадих диска и го пъхнах обратно в опаковката. Чувствах се малко неловко, че съм споделила проблемите си с Уил. Изглеждаха смущаващо незначителни в сравнение с неговите.

— Ще свикна — уверих го. — Всичко ще е наред. Наистина.

Уил изглеждаше замислен през останалата част от следобеда. Измих чиниите, върнах се в дневната и нагласих компютъра му. Когато му донесох питие, той изви количката си към мен.

— Много е просто — каза той, сякаш не бяхме прекъсвали разговора. — Можеш да спиш тук през уикендите. Има една свободна стая — тъкмо ще влезе в употреба.

Заковах се с високата чаша в ръка.

— Не мога да го направя.

— Защо не? Няма да ти плащам за допълнителните часове тук.

Оставих чашата на поставката.

— Но какво ще си помисли майка ти?

— Нямам представа.

Сигурно съм изглеждала обезпокоена, защото добави:

— Няма проблем. Безопасен съм.

— Какво?

— Ако те е страх, че имам някакъв таен план да те прелъстя, просто можеш да дръпнеш щепсела.

— Много смешно.

— Сериозно. Помисли си. Все пак е някакъв изход от положението. А и нещата може да се променят по-бързо, отколкото предполагаш. Сестра ти може да реши, че повече не иска да се прибира всеки уикенд у дома. Или да срещне някого. Сума неща може да се променят.

„И ти може да не си тук след два месеца“, казах му мълчаливо и веднага се намразих, задето си го бях помислила.

— Кларк — продължи той, докато се канеше да излезе от стаята, — Бегача не ти ли предложи да се преместиш при него?

— О, предложи ми — отвърнах.

Той ме погледна, сякаш искаше да продължи разговора.

После, изглежда, промени решението си.

— Помисли си. — Сви рамене. — Предложението остава в сила.

 

 

Ето нещата, които Уил харесва:

1. Да гледа филми, особено чуждестранни, със субтитри. От време на време може да се съгласи да изгледа някой екшън или дори семейна драма, но тегли чертата пред романтичните комедии. Ако дръзнех да наема някоя, прекарваше всичките 120 минути в издаване на презрителни възклицания и разясняване на клишетата в сюжета; накрая вече никак не ми беше забавно.

2. Да слуша класическа музика. Знаеше страшно много за нея. Харесваше и някои модерни неща, но казваше, че в повечето случаи джазът е претенциозен. Когато видя съдържанието на моя MP3 плейър един следобед, се разсмя толкова силно, че едва не размести тръбичките си.

3. Да седи в градината, след като времето се затопли. Понякога стоях на прозореца и го наблюдавах как е наклонил глава назад и се наслаждава на мекото слънце, греещо върху лицето му. Когато отбелязах способността му да седи неподвижно и да се наслаждава на момента — нещо, което изобщо не ми се удаваше, — той изтъкна, че нямал голям избор, при положение че не можел да движи ръцете и краката си.

4. Да ме кара да чета книги и списания, а после да разговаряме за тях. Знанието е сила, Кларк, обичаше да казва. Отначало го мразех заради това; чувствах се така, сякаш съм в училище и правя тест, който ще покаже до каква степен съм усвоила материала. Но след известно време осъзнах, че за Уил няма грешни отговори. Харесваше му да споря с него. Питаше ме какво мисля за нещата във вестниците, не се съгласяваше с мен за героите в книгите. Изглежда, имаше мнение почти по всички въпроси: за работата на правителството, дали една компания трябва да погълне друга, кой „плаче за затвора“. Ако сметнеше, че не съм се постарала достатъчно, че повтарям идеите на родителите си или тези на Патрик, промърморваше равно: „Не. Това не е достатъчно“. Изглеждаше много разочарован, когато признавах, че не знам нищо по даден въпрос; бях започнала да предугаждам какво ще ме пита и сега четях вестници в автобуса на път за работа, за да съм подготвена. „Правилно, Кларк“ — хвалеше ме той и се улавях как засиявам. А после се упреквах, че отново съм му позволила да се държи покровителствено с мен.

5. Да го бръсна. Сега на всеки два дни насапунисвах лицето му и го правех красив. Ако денят му не беше от лошите, обичаше да се отпуска назад в количката и да притваря очи, и върху лицето му се изписваше нещо близко до удоволствие. Може би си въобразявах. Може би виждах каквото исках да видя. Но той не проронваше дума, докато внимателно прокарвах острието по кожата му, а когато отвореше очи, изражението му бе омекнало — като на човек, който се е събудил от особено приятен сън. Сега лицето му беше добило лек загар от времето, прекарвано навън; има кожа, която лесно потъмнява. Държа самобръсначката високо в шкафа в банята, пъхната зад голяма бутилка балсам за коса.

6. Да се прави на мъжкар. Особено в присъствието на Нейтън. От време на време, преди обичайните грижи вечер, сядат в другия край на градината и Нейтън отваря по кутия бира. Понякога ги чувам да говорят за ръгби или да се шегуват за някоя жена, която са видели по телевизията, и ми се струва, че това е някакъв друг Уил. Но го разбирам: има нужда от някого, с когото да е мъж и да върши мъжки неща. Това е частица „нормалност“ в странния му, осакатен живот.

7. Да коментира гардероба ми. По-точно да вдига учудено вежди, освен когато съм с чорапогащника в жълто и черно. И в двата случая, когато го бях сложила, не каза нищо, само кимна, сякаш тъкмо това е трябвало да направя.

 

 

— Онзи ден си видяла баща ми в града.

— О, да. — Простирах прането. Въжето бе опънато дискретно в така наречената „градина за домакински нужди“.

Госпожа Трейнър не позволяваше нещо толкова прозаично като прането да загрозява гледката на декоративната й градина. А собствената ми майка гордо излагаше на показ белите си чаршафи. Беше като предизвикателство към съседките й: Стигнете ме, ако можете!

— Попита ме дали си казала нещо за това.

— О! — Постарах се лицето ми да не изразява нищо. Но понеже той чакаше отговор, продължих: — Явно не съм.

— Имаше ли някой с него?

Прибрах последната щипка в платнената торба, после пуснах торбата в празния кош за пране. Обърнах се към него.

— Да.

— Жена.

— Да.

— Червенокоса?

— Да.

Уил замълча.

— Съжалявам, ако мислиш, че е трябвало да ти кажа — промълвих аз. — Просто… реших, че не е моя работа.

— А и не е лесно да се води подобен разговор.

— Да.

— Е, ако това ще те успокои, Кларк, не му е за първи път — промърмори той и подкара количката към къщата.

 

 

Диърдри Белоус произнесе името ми два пъти, преди да вдигна очи. Драсках нещо в бележника си — имена и въпросителни, плюсове и минуси, и почти бях забравила, че се намирам в автобуса. Опитвах се да измисля начин да заведа Уил на театър. Имаше само един на два часа път и даваха „Оклахома!“. Трудно ми бе да си представя как Уил кима в такт с „О, каква прекрасна утрин“, но всички сериозни театри бяха в Лондон. А Лондон продължаваше да ми се струва невъзможно начинание.

Вече можех да извеждам Уил от къщата, но бяхме изчерпали почти всичко, което се предлагаше в радиус от един час, а нямах представа как да го заведа по-далеч.

— Къде си се отнесла, Луиза?

— О, здравей, Диърдри. — Преместих се по-навътре на седалката, за да й направя място.

Диърдри беше приятелка на мама още от детските години. Притежаваше магазин за дамаски и пердета и се бе развеждала три пъти. Имаше толкова гъста коса, че приличаше на перука, и пълно лице, по което бе изписана тъга, сякаш все още мечтаеше да се появи нейният рицар на бял кон.

— Обикновено не пътувам с автобуса, но колата ми е в сервиз. Как си? Майка ти ми разказа за твоята работа. Звучи много интересно.

Ето това е да си израснал в малък град. Всяка част от живота ти е на показ. Няма никакви тайни — нито че ме бяха хванали да пуша в паркинга на извънградския супермаркет на четиринайсет, нито обстоятелството, че баща ми е сменил плочките в тоалетната на първия етаж. Жените като Диърдри се хранеха с клюки от ежедневието.

— Хубава е, да.

— И добре платена.

— Да.

— Така се зарадвах за теб след оная история с „Кифличката“. Срамота е, че затвориха кафенето. И без магазини останахме. Помня, когато имаше бакалия, фурна и касапин на главната. Само свещоливница си нямахме!

— Аха. — Видях я, че гледа списъка ми, и затворих бележника си. — Е, поне има откъде да си купуваме пердета. Как върви магазинът?

— О, добре… да… Какво е това, Луиза? Нещо свързано с работата?

— Просто преглеждам нещата, които Уил би искал да направи.

— Говориш за твоя инвалид?

— Да. Моят шеф.

— Твоят шеф. Добре го каза. — Тя ме смушка. — И как я кара твоята сестра умница в университета?

— Добре е. И Томас също.

— Един ден ще управлява страната, тъй да знаеш. Честно да ти кажа, Луиза, винаги съм се чудела защо ти не си тръгна първа. Мислехме те за много умно хлапе. И сега го мислим де.

Усмихнах се любезно. Не знаех какво друго да направя.

— Е, все някой трябва да остане, нали? За майка ти е добре, че една от вас живее с нея.

Понечих да възразя и изведнъж осъзнах — нищо, направено от мен през последните седем години, не подсказваше, че имам амбиция или желание да стигна по-далеч от нашата улица. Седях и слушах как умореният стар двигател на автобуса ръмжи и се тресе под нас, и изведнъж изпитах чувството, че времето тече, че губя цели късове от него в малките си пътувания напред-назад в едно и също ограничено пространство. Обикалях ли, обикалях замъка. Гледах как Патрик обикаля ли, обикаля пистата. Все същите дребни грижи. Все същата, до болка позната рутина.

— Е, моята спирка дойде. — Диърдри се надигна тежко от седалката и метна кожената си дамска чанта през рамо. — Много поздрави на майка ти. Кажи й, че утре ще намина.

Вдигнах поглед и примигнах.

— Направих си татуировка — изтърсих ни в клин, ни в ръкав. — Пчеличка.

Тя се поколеба, стиснала ръба на облегалката.

— На хълбока ми е. Истинска татуировка. Трайна — додадох аз.

Диърдри хвърли поглед към вратата на автобуса. Изглеждаше малко озадачена, а после ми отправи усмивка, която трябваше да мине за насърчителна.

— Е, това е много хубаво, Луиза. Не забравяй да кажеш на майка си, че утре ще се отбия.

 

 

Всеки ден, докато той гледаше телевизия или се занимаваше с нещо друго, аз сядах пред компютъра му и се трудех, за да намеря вълшебното събитие, което ЩЕ НАПРАВИ УИЛ ЩАСТЛИВ. Но времето минаваше и установих, че списъкът ми с неща, които не можем да правим, или места, на които не можем да отидем, значително надвишава този с местата, достъпни за посещение. Затова се върнах в чатрумовете и помолих за съвет.

Виж ти! — възкликна Ричи. — Добре дошла в нашия свят, Пчеличке!

От последвалите разговори научих, че пиенето на алкохол в инвалидна количка крие своите рискове, които включват инциденти с катетъра, падане от бордюра или пияните ти приятели да те оставят на погрешен адрес. Научих, че навсякъде отношението към квадриплегиците е горе-долу едно и също, но Париж се откроява като най-негостоприемното място за хора в инвалидни колички. Това беше разочароващо, тъй като някаква оптимистична частица от мен все още се надяваше, че бихме могли да отидем там.

Заех се да съставям нов списък — нещата, които един квадриплегик не може да прави.

1. Да се вози в метрото (повечето станции нямат асансьори), което до голяма степен изключва дейности в половината Лондон. Ако не реши да плати за такси, разбира се.

2. Да ходи на плуване без чужда помощ или ако водата не е достатъчно топла (в по-хладка вода след минути се появява треперене). Дори съблекалните за инвалиди са безполезни, ако в басейна липсва подемна платформа. Не че Уил би позволил да го качат на такава платформа.

3. Да ходи на кино, ако няма специално обособено място отпред или при силни спазми. Прекарала бях поне двайсет минути от „Прозорец към двора“[2] на четири крака, за да събирам пуканките, които излетяха във въздуха след неочакван спазъм на коляното на Уил.

4. Да ходи на плажа, ако количката не е снабдена със специални колела. Количката на Уил нямаше такива.

5. Да лети в самолет, ако „квотата“ за хора с увреждания вече е запълнена.

6. Да пазарува в магазини, в които няма рампа. Тези около замъка се възползваха от обстоятелството, че са в списъка на историческите сгради, и твърдяха, че не могат да ги монтират. Някои дори казваха истината.

7. Да ходи на места, където е прекалено топло или прекалено студено (проблеми с температурата).

8. Да отиде някъде спонтанно (трябваше да се опаковат чанти, маршрутите да се проверяват по два пъти за необходимите приспособления).

9. Да отиде в ресторант — смущава се, че ще го хранят, или — в зависимост от положението с катетъра — ако тоалетната на ресторанта е на долния етаж.

10. Да прави дълги пътувания с влак (изтощително и много трудно е да се качи тежка моторизирана количка без допълнителна помощ).

11. Да се подстригва, след като е валяло (всички косми полепваха по колелата на количката на Уил. Кой знае защо, но от това и на двама ни се повдигаше).

12. Да ходи на гости на приятели, ако нямат рампа за инвалидни колички. Повечето къщи бяха със стълби. Повечето хора нямаха рампи. Нашата бе изключение. А и Уил беше заявил, че не иска да вижда никого.

13. Да слиза от хълма на замъка в пороен дъжд (спирачките невинаги действаха, а аз не можех да удържа тежката количка).

14. Да ходи някъде, където може да има пияни. Уил беше като магнит за пияните. Имаха обичая да се навеждат над него и да издишват изпаренията в лицето му, докато го гледаха опулено и със съчувствие. Понякога дори се опитваха да го пропъдят.

15. Да ходи някъде, където може да има тълпи. Това означаваше, че с наближаването на лятото излизанията в района на замъка ставаха по-редки, а половината места, на които мислех, че можем да отидем — панаири, театър на открито, концерти, — бяха изключени.

Когато в отчаяно търсене на нови идеи питах квадриплегиците онлайн какво е онова, което биха искали да правят най-много на света, отговорът почти винаги беше: „Секс“. На тази тема вече бях получила доста нецензурни подробности.

Но като цяло не ми помагаха особено. Оставаха осем седмици, а идеите ми се бяха изчерпали.

 

 

Два дни след разговора ни край простора се прибрах вкъщи и заварих татко да стои в коридора. Това само по себе си бе необичайно (през последните няколко седмици той се излежаваше на дивана, уж да правел компания на дядо), но се изненадах и от факта, че носеше изгладена риза, бе избръснат и коридорът ухаеше на „Олд Спайс“. Почти съм сигурна, че имаше това шише с афтършейв от 1974 г.

— Ето те и теб.

Затворих вратата след себе си.

— Тук съм.

Чувствах се уморена и притеснена. Прекарала бях цялото пътуване до вкъщи, разговаряйки по мобилния със служител в туристическа агенция за места, където бих могла да заведа Уил — и бях ударила на камък. Исках да го заведа някъде по-далеч, но в радиус от десет километра от замъка, изглежда, нямаше и едно местенце, което той би могъл да посети.

— Нали не възразяваш да вечеряш сама?

— Разбира се. Може по-късно да ида при Патрик в кръчмата. Защо? — Окачих якето си на една от свободните закачалки.

Сега, когато якетата на Трина и Томас ги нямаше, стойката изглеждаше почти празна.

— Ще водя майка ти на вечеря.

Направих бърза сметка наум.

— Да не съм пропуснала рождения й ден?

— Не, не. По друг повод. — Той сниши глас, сякаш беше някаква тайна. — Имам нова работа.

— Не думай! — Но сега забелязах промяната; цялото му тяло се бе оживило. Раменете му отново се бяха поизправили, усмивката не слизаше от лицето му. Изглеждаше с години по-млад. — Татко, това е фантастично!

— Знам. Майка ти е на седмото небе. Нали знаеш, че напоследък доста й се събра — заминаването на Трина, и дядо, и изобщо. Затова искам тази вечер да я изведа, да я поглезя малко.

— Каква е работата?

— Шеф на поддръжката. В замъка.

Примигнах.

— Но това е…

— Господин Трейнър. Точно така. Позвъни ми и каза, че търсел да наеме някого, а твоят човек, Уил, му казал, че съм свободен. Отидох днес следобед, обясних му какво мога и сега съм на изпитателен срок за един месец. Започвам в събота.

— Ще работиш за бащата на Уил?

— Е, каза, че един месец ще съм на изпитателен срок, за да се спазели изискванията и други такива, но не виждал причина да не продължа.

— Но това е… това е страхотно — казах аз. Чувствах се странно разтърсена от новината. — Изобщо не знаех, че е имало вакантно място.

— И аз. Но работата е страхотна. Той е човек, който разбира от качество, Лу. Поговорихме си за зеления дъб и ми показа какво е направил предишният майстор. Оставил си е ръцете! Направо да не повярваш! Каза, че е много впечатлен от работата ми.

Преливаше от енергия, не го бях виждала такъв от месеци.

Мама застана до него. Беше сложила червило и обувките с високи токчета за официални случаи.

— Има и ван. Баща ти ще кара собствен ван. И заплатата му е добра, Лу. Дори малко повече, отколкото в мебелната фабрика.

Гледаше го така, сякаш е някакъв супермен. Когато се обърна към мен, лицето й говореше, че и аз трябва да се присъединя към радостта й. Беше много изразително, това мамино лице, а сега казваше, че трябва да позволим на татко да се наслади на момента.

— Страхотна новина, татко! Наистина! — Пристъпих напред и го прегърнах.

— Е, всъщност трябва да благодарим на Уил. Какъв човек! Страшно съм му благодарен, че се е сетил за мен.

 

 

Чувах ги, докато излизаха от къщи — мама, която си намираше недостатъци пред огледалото в коридора, уверенията на татко, че изглежда чудесно, че я харесва каквато е. Чух го да опипва джобовете си за ключовете, портфейла, дребните, последва кратък смях. Вратата се хлопна, чух ръмженето на колата, която потегляше, и после остана само приглушеният звук от телевизора в дядовата стая. Седнах на стълбите. А след това извадих телефона си и набрах номера на Уил.

Мина известно време, преди да отговори. Представих си го как отива с количката до специалното устройство и натиска копчето с палеца.

— Ало?

— Ти ли го направи?

Последва кратка пауза.

— Ти ли си, Кларк?

— Ти ли уреди работата на татко?

Уил звучеше малко задъхано. За миг се почудих дали е седнал достатъчно удобно.

— Мислех, че ще се зарадваш.

— Радвам се. Просто… не знам. Чувствам се особено.

— Не бива. Баща ти се нуждаеше от работа. А на моя му трябва добър майстор.

— Нима? — Не можах да скрия иронията в гласа си.

— Моля?

— И няма нищо общо с онова, което ме попита? За него и другата жена?

Последва дълга пауза. Представях си как седи в дневната и гледа през френските прозорци.

Когато заговори отново, гласът му беше предпазлив:

— Мислиш, че бих изнудвал баща си, за да даде работа на твоя баща?

Казано по този начин, изглеждаше малко вероятно.

— Съжалявам. Не знам. Просто е странно. Съвпадението във времето. Струва ми се… прекалено добре.

— Тогава се радвай, Кларк. Баща ти ще се справи. А и това означава… — Той се поколеба.

— Означава какво?

— … че един ден ще можеш да напуснеш родителите си и да разпериш криле, без да се безпокоиш как ще се издържат.

Сякаш ме удари с юмрук в корема. Усетих как дробовете ми останаха без въздух.

— Лу?

— Да?

— Защо мълчиш?

— Ами… — преглътнах аз. — Съжалявам. Разсеях се. Дядо ме вика. Да, прав си. Благодаря ти, че… че си го препоръчал. — Трябваше да затварям. Внезапно в гърлото ми бе заседнала огромна буца и не бях сигурна дали ще мога да кажа още нещо.

 

 

Запътих се към кръчмата. Въздухът беше наситен с пролетни аромати, а хората ми се усмихваха, когато се разминавахме на улицата. Нямах сили да им отвърна със същото. Просто знаех, че не мога да остана в тази къща, сама с мислите си. Открих триатлонистите в градината в един ъгъл с шарена сянка. Бяха събрали две маси, изпод които стърчаха мускулестите им крака. Получих няколко кимвания за поздрав (нито едно от жените), Патрик стана и ми направи място до себе си. Осъзнах, че бих предпочела компанията на Трина.

Градината на кръчмата беше пълна с характерната английска смесица от шумни студенти и продавачи по къси ръкави, отдъхващи след работа. Мястото бе любимо на туристите и освен поръчките на английски, се чуваха всякакви акценти — американски, италиански, френски. От западната страна се виждаше замъкът и както всяко лято, туристите се бяха наредили за снимка пред оградата със силуета на замъка в далечината.

— Не те очаквах. Ще пийнеш ли нещо?

— След минутка. — Просто исках да поседя, да отпусна глава върху рамото на Патрик. Исках да се почувствам както някога — спокойна, безгрижна. Исках да не мисля за смъртта.

— Днес постигнах рекордно време. Двайсет и четири километра за 79,2 минути.

— Страхотно.

— Настъпил си газта, а, Пат? — попита някой.

Патрик стисна юмруци и измуча.

— Страхотно. Наистина. — Насилих се да му покажа, че се радвам за него.

Поръчах си питие, после още едно. Слушах приказките им за километри, ожулени колене и хипотермия при плуване. Изключих и се загледах в останалите хора в кръчмата, чудейки се какъв ли е животът им. Навярно всеки от тях бе преживял значими събития в семейството: раждане на дете, загуба на близък, тъмни тайни, големи радости и трагедии. Щом те можеха да се откъснат от всичко това, щом просто можеха да се наслаждават на слънчевата вечер в градината на една кръчма, значи и аз трябваше да мога.

И тогава казах на Патрик за работата на татко. Лицето му изглеждаше така, както вероятно бе изглеждало и моето. Трябваше да го повторя, за да е сигурен, че е чул правилно.

— Колко удобно… И двамата на работа при него.

В този момент много ми се искаше да му кажа. Наистина. Исках да му обясня, че всичко е свързано с моята битка да запазя Уил жив. Исках да му кажа колко се боя, че Уил се опитва да купи свободата ми. Но знаех, че не мога да го направя. По-добре беше да изплюя камъчето, докато още можех.

— Ъъъ… има и друго. Той казва, че ако искам, мога да преспивам там — в стаята за гости. Заради проблема с леглата вкъщи.

Патрик ме изгледа.

— Ще живееш в неговата къща?

— Може и да го направя. Предложението е добро, Пат. Знаеш как е напоследък вкъщи. А и теб все те няма. Обичам да идвам в твоя апартамент, но… е, ако трябва да съм честна, не го чувствам като дом.

Той продължаваше да ме гледа.

— Ами направи го тогава.

— Какво?

— Пренеси се. Направи така, че да го почувстваш като свой дом. Сложи в него и твои неща. Донеси си дрехите. Време е да заживеем заедно.

По-късно, когато мислех за това, осъзнах, че той всъщност бе изглеждал нещастен, когато го каза. Не приличаше на мъж, който най-сетне е разбрал, че не може да живее без своята приятелка до себе си и иска да съедини живота ни в благословен съюз. Приличаше на човек, който се чувства притиснат в ъгъла.

— Наистина ли искаш да се пренеса?

— Да. Разбира се. — Той потърка ухото си. — Е, не казвам да се женим или нещо такова. Но е добре да го направим, нали?

— Ах, ти, романтико мой.

— Наистина, Лу. Време ни е. Май отдавна ни беше време, но с тия мои ангажименти… Пренеси се. Ще ни бъде добре. — Той ме прегърна. — Много добре.

Триатлонистите край нас бяха подновили дипломатично разговорите си. Разнесе се доволен възглас, когато група японски туристи направиха желаната фотография. Птиците пееха, слънцето залязваше, светът се променяше. Исках да съм част от него, а не да съм затворена в онази тиха стая и да се тревожа за мъж в инвалидна количка.

— Да — съгласих се. — Ще е добре.

Бележки

[1] Известна марка тютюн за цигари. — Б.пр.

[2] Игрален филм, режисиран от Алфред Хичкок (1954 г.). — Б.р.