Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (21)

Двадесет и първа глава

Беше едва шест часа, когато се прибраха в къщата, но вече се беше стъмнило. На Нарин й се струваше, че е полунощ — дали защото бе станала рано или пък защото през главата й бяха преминали толкова неща. Извънредно много я бяха изнервили обажданията на Ърмак по телефона през целия ден и оживените весели разговори на Фърат с момичето, сякаш нищо не се беше случило. Нямаше ли срам този човек? Очевидно не.

Беше започнала да избягва дивана в салона така, както избягваше дивана в дневната. От детството си имаше такъв недостатък. Щом в харесван от нея ресторант видеше някого, когото не харесва, губеше интерес към ресторанта. По същата причина можеше да зареже любим певец или филм, по който беше луда. Като допълнение към примерите можеше да се брои, че все още не минаваше по улицата, на която живееше гадже отпреди седем или осем години. Беше забравила лицето на човека, но не и улицата. Точно както не искаше да влезе в дневната, заради преживяното преди години на тъмночервения диван, така и събитията от тази сутрин върху жълтия диван правеха салона забранена зона. Предпочете да влезе в банята и да спечели време, защото би изглеждало странно да се затвори по това време в стаята.

Свали дрехите си и ги захвърли на пода, влезе под душа и дълго време не излезе от там. Когато затвори старомодното месингово кранче, върховете на пръстите й се бяха сбръчкали. Облече се бавно и неоправдано дълго суши късата си коса. Излизайки през вратата, вече беше взела решение: ще отиде в дневната. Преди всичко спомените от там не бяха от тази сутрин, принадлежаха на минали времена.

Когато влезе в дневната, Фърат й хвърли бърз поглед и каза смеейки се:

— Ти го обърна на Яслъханска баня.

Нарин се смути, но успя да го прикрие.

— Какво, да не е престъпление да си вземеш душ?

— Не, не е, но… Чакай да видя, да не би да искаш да си кажа: „Боже, какво чисто момиче“? — И Фърат избухна в смях. — Ако е така, искам да знаеш, че ме убеди. Ти си най-чистоплътният човек, когото съм виждал през живота си. Постоянно се къпеш.

Нарин го гледа мълчаливо известно време, след което заговори ясно и отчетливо:

— Имам псориазис и цялото ми тяло е покрито с язви, затова трябва да се къпя по два пъти на ден и да се мажа с лекарство. Съжалявам, че ме принуди да ти го кажа — при тези думи очите й се напълниха със сълзи.

— Занасяш се. Не, не се занасяш… — Фърат стана и дойде до нея. — Нарин, съжалявам, заяждам се само. От къде да знам, че ще излезе нещо такова. Опитвах се да те разсмея. Уф, дявол да го вземе!

— Няма нужда да се извиняваш, защото си го измислих — рече Нарин и по лицето й се разля пакостлива усмивка.

— Но ти щеше да се разплачеш, очите ти се насълзиха. Значи е било номер?

— Да — сви рамене Нарин. — Ако стоиш дълго време без да премигваш, очите ти започват да се насълзяват и всеки си мисли, че плачеш. Открих го в университета, когато се молех на лекторите. Макар че тогава не действаше особено, било писано да подейства днес…

— Не ти вярвам — засмя се. — А казваш, че не си забавна.

— Не съм. Твоята представа за забавност е странна. Мога ли за малко да поровя в онази библиотека вътре? Ако нямаш нищо против…

— Разбира се, че можеш, даже може заедно да поровим, защото и аз съм забравил какво има там.

Когато влязоха в стаята, Нарин посочи китарата, опряна на стената, и попита:

— Ти ли свириш?

— Не, скъпа, и на пищялка не мога да свиря. Майка ми много искаше да свиря, затова я купи, но аз дори не я докоснах. Просто си ме представи как пея „Средиземноморски нощи“…

Нарин се засмя.

Лакираните орехови шкафове покриваха три стени, а в средата на стаята имаше празна работна маса и стол точно срещу масата, пред стената с прозорците, беше поставен диван за двама, а подът беше постлан с китайски килимчета, които бяха на мода по едно време. Мястото беше напълно откъснато от общата атмосфера на къщата.

— На баща ти ли беше това място?

— Неее… в общи линии аз работех тук. След като майка ми превърна стаята ми в стая на момиче, не исках да завеждам приятелите си там, затова обикновено сядахме тук. Фактически беше ничия, беше стаята с книгите. Майка ми вероятно си е мислила, че е лукс да имаш такава стая.

— Имали сте много книги.

— Не е така, майка ми подреждаше тук дори учебниците ми. Слагаше всичко написано тук, затова изглежда претъпкано. Може да откриеш между книгите дори гимназиални учебници по математика. Искам да кажа, не се увличай напразно, не мисля, че ще откриеш нещо интересно.

Нарин прехвърли цял куп подвързани списания и книги за подготовка за университета, погледна поредицата за рицаря Пардайан, и прегледа пълните събрани съчинения на Йомер Сейфеттин^[1]. Докато ровеше по рафтовете, Фърат седеше на дивана и разглеждаше семейните албуми.

— Виж, направена е през онази година — каза той и подаде една стара снимка на Нарин.

На снимката Фърат беше на плажа с голяма група момичета и момчета. Стоеше с кока-кола в ръка и се усмихваше. Нарин взе снимката и попита:

— Коя година?

— Годината, когато се влюбих в тебе.

Нарин преглътна.

— Нали се сещаш, лятото на годината, в която беше мача на Мехмет. В мига, в който те видях на мача, се влюбих. Върнах се в Анкара и в главата ми беше само ти.

— Лъжеш — каза Нарин и се засмя.

— Истина е.

— Не очаквай да повярвам. Ти никога не си бил влюбен в мен. Просто беше един младеж, дето го гони либидото.

— Не, бях много млад и лудо се влюбих в теб. Тогава още не разбирах, че е любов. През следващите години много мислех за теб, толкова често идваше в главата ми, че…

— И тогава ли разбра, че си влюбен в мен? — попита подигравателно Нарин.

— Не — каза Фърат. — Разбрах го онази нощ, когато те видях у Дениз. Докато вървеше към мен в онази червена рокля…

Нарин се изправи сковано. Не знаеше какво да каже. Усети, че е на път да се разплаче. Не беше хубаво, че тези думи я правеха така щастлива, че сякаш не стъпваше по земята, но не можеше да се удържи. Дойде й наум да сменят темата.

— Майка ти каза, че някакво момиче забременяло от теб.

— Стават такива неща.

Нарин завъртя очи.

— Също така каза, че постоянно тичаш след момичетата и подмамваш някои вкъщи.

— След случая със забременялото момиче майка ми започна да живее в страх, че ще ги посрамя пред цял Яслъхан. И без това беше болна, а тази тема й стана фикс идея. Следеше ме по цял ден. Бяха много, много лоши, адски дни… Боеше се, че ще спя с дъщерите на нейните приятелки. Че ще опозоря името ни, а след това ще се оженя за циганка… Постоянно ме обвиняваше в неща, които не съм извършил. След като ме хвана с теб, тя напълно затъна в тази история. И то как! Не искаше дори да си идвам в Яслъхан. Само си помисли — майка, готова да не вижда сина си, само заради своите страхове…

— Защо се смееш? Не е смешно!

— Сега мога да се смея. Можеш да си сигурна, че преди изобщо не ми изглеждаше смешно — каза Фърат. — Ако искаш вярвай, но аз наистина много бях влюбен в тебе тогава. Защо поглеждаш в друга посока, всеки път когато ти го кажа?

— Не знам — отвърна Нарин.

Не можеше да свали очите си от снимката, която държеше. Гледаше Фърат, който беше по-слаб и имаше доста по-къса коса от сега. Момчето със синьото яке й се усмихваше по бански гащета. От много далеч, и от много близо… Протегна ръка и го погали по косата, Фърат затвори очи. Този път първа го целуна Нарин, а Фърат я прегърна. Стисна я здраво в прегръдката си. Само няколко минути по-късно лежаха на кожения диван. Устни в устни, ръце в ръце, коси в коси. Искаха да целуват, да гледат, да чувстват — всичко едновременно.

— Знаеш ли — каза Фърат. — Мисля, че любовта не е да не можеш да забравиш някого, а да си го спомняш всеки път, когато го видиш. Да изпитваш едно и също, щом се появи пред теб, колкото и години да са минали.

— Въпреки че понякога го забравяш?

— Въпреки че понякога го забравяш.

Животът се люлее като махало между правилното и грешното, и хората заедно с него се люшкат на едната страна, на другата страна. През няколкото часа, прекарани на кожения диван, в главата на Нарин не мина нито една мисъл за последиците от това, което правеше. Сякаш бяха в някакво друго време. В един от онези много, много отдавнашни дни, когато Дениз или Ърмак още не бяха дошли в живота им… Дениз не беше блъснала Нарин с колата си, приятелството им още не се бе установило и Нарин още не беше прекарала с нея дни и нощи в болничната стая. Това любене принадлежеше на миналото, но някак си историята беше съвпаднала с този ден. Един час по-късно лежаха преплетени един в друг и задъхани на дивана. Звънът на телефона отекна в тишината на къщата и Фърат прошепна:

— Виж кой е, ако искаш… Който звъни изглежда няма намерение да се откаже.

Нарин знаеше, че има предвид Атъф, но се престори, че не го разбира. Стана от Фърат, отиде в салона чисто гола и вдигна телефона, който звънеше настойчиво на масичката за кафе. Не се обаждаше Атъф, беше Дениз и миналото се приближи до настоящето с бързи стъпки.

— Колко пъти ти звъня от вчера, защо не отговаряш? — Гласът на Дениз звучеше сърдито.

— О, съжалявам, в Анкара съм. Вчера се наложи да дойда спешно. Бях доста заета.

— Човек може поне едно есемесче да изпрати, скъпа, да речем: „ще те потърся по-късно“ или нещо такова. Иначе знаеш как да се появиш на вратата ми, ако не ти вдигна телефона един ден.

— Права си, добре, аз съм магаре.

— Кога ще се върнеш?

— Връщам се утре.

— В такъв случай утре ще ти разкажа за новото ми гадже.

— Имаш ново гадже?

— Да, но ще трябва да почакаш до утре, защото не си погледна телефона, когато нямах търпение да ти кажа. Сега да се помъчиш малко и ти!

Този път Нарин въобще не се интересуваше от новото гадже на Дениз, но само за да изглежда заинтригувана, настоя:

— Много съм любопитна, хайде, кажи ми.

— Ей богу, няма да те осведомя — отговори Дениз. — Също така няма да ти кажа, че Фърат е предложил на Ърмак да се женят. Изяж се сега. Ще чакам да хукнеш след мен за подробности, когато се прибереш в Истанбул утре.

Дениз затвори, а Нарин остана втрещена насред големия салон. Светът се разшири до безкрай, стана голям, голям, а Нарин се смали, докато се превърна в малка точка.

 

 

Не си говориха докато стигнат огромната кооперация в Мачка, но това съвсем не беше достатъчно в колата да е тихо. Дениз постоянно шареше с пръстите си по касетофона и сменяше ту каналите на радиото, ту музиката. Нарин беше изтощена от преживяното през деня, както и от все по-усилващото се туптене в крака. Единственото, което искаше, беше да пристигнат колкото се може по-скоро там, за където пътуваха, и да си легне. От сградата изскочи служител, отвори вратите и занесе чантите им до асансьора. Нарин се изненада като видя проснатия като пътека червен килим в сградата. Защо ли бяха направили такова нещо? Подвоуми се дали да стъпи на килима или не и накрая предпочете да тръгне с помощта на патериците по голия мрамор отстрани. Успокои се чак като видя, че Дениз и пазачът, без да се замислят и за секунда, вървят по червения килим — значи тук обичаят е такъв.

Влизаше в асансьор за първи път през живота си и това стана причина да й се свие сърцето, но много скоро разбра, че няма от какво да се страхува от него. Стигнаха до петия етаж още преди да се усети. На етажа имаше само една врата и след като Дениз я разтвори докрай, изчака Нарин да влезе вътре и извика радостно:

— Добре дошла в моя дом!

Този ден Нарин не разбра, че това всъщност означаваше: „Добре дошла в живота ми!“ Огледа се с възхищение, без да съзнава, че в по-късни дни тя щеше да се превърне в част от този дом, че тук ще прекара много слънчеви и мрачни дни, и най-важното, че стои до човека, с когото щеше да е свързана с такава силна връзка, каквато не бе имала с никой друг преди, и си помисли, че никога в живота си не е виждала по-красиво място. Беше дори по-хубаво от дома на Фърат, беше като дворец, почти като рай…

Дениз й показа стаята, в която щеше да живее и й помогна да се настани. Подхождаше към Нарин с любопитството на биолог, който беше открил нов вид. Зададе й безброй въпроси, искаше да научи всичко за нея и слушаше отговорите й със затаен дъх. Поиска от нея дори да начертае план на къщата им в Яслъхан. След това да нарисува схема на улицата им, с две думи накара Нарин да нарисува цял Яслъхан… Нарин разбираше, че любопитството й не е усилие, чрез което да е сигурна, че е прибрала в дома си човек, на когото може да има доверие. Дениз не беше предпазлива, просто беше пълна с непознаващо граници желание да учи, и нещата, които искаше да научи, не ги пишеше в книгите. Вълнуваха я хората, но не се интересуваше колко хора живеят в света. За Нарин нямаше особена разлика дали се настанява в жилището на Дениз или на Марс. Този свят беше еднакво далечен и чужд… В нейните очи хората, които се отбиваха вечер, бяха различни като неизвестни форми на живот, а темите, за които говореха бяха така нереални, че имаха значение само в една различна слънчева система. Никога не говореха за семействата си, за съседите или за пари. Ако трябваше нещо да се купи — храна, напитки или цигари — някой излизаше и купуваше, и за това дори не се говореше. Слушаха музика и пиеха до малките часове, а когато бяха сигурни, че е достатъчно късно, те се издокарваха и излизаха да се забавляват. Когато всички си лягат, те влизаха в баровете, а когато всички се събуждат, те се прибираха вкъщи. През онези дни се запозна с Гайе, Мемо, Ебру, Алтан, Тони, Ахмет, Ъшъл и много други. За тях Нарин беше, казано накратко, сянка, която от време на време се появява и изчезва, която става рано, за да отиде в университета, а след лекциите се затваря в стаята си със своя счупен крак, за да учи. Бледа, странна, напълно невидима сянка след известно време, когато кракът й се оправи и започна да работи…

Те всички имаха дрехи и коли, кои от кои по-хубави. Говореха за ски ваканциите, които бяха прекарали заедно в чужбина, или за нощите си в Бодрум. Почти всяка сутрин Нарин се сблъскваше със следите от дългите нощи на Дениз и приятелите й. Преди да излезе от къщи занасяше в кухнята празните чаши и пепелниците, пълни с фасове до ръба, отваряше прозорците широко, за да проветри жилището и отиваше в университета. Дениз я придружаваше, когато веднъж или два пъти седмично отиваше на лекции. През останалите дни Нарин я викаше през вратата на стаята и, но Дениз я отпращаше с думите:

— Ти върви, аз искам да спя — защото си беше легнала прекалено късно, за да стане рано сутринта.

През първите няколко месеца Нарин реши да стои колкото може по-далече от приятелите на Дениз, понеже не се чувстваше удобно в тяхно присъствие, и въпреки настояванията на Дениз, упорстваше да остава в стаята си и да зарови глава в уроците си. Дениз не я притискаше прекалено много, защото знаеше, че силният натиск има обратен ефект и Нарин направо подивява. Когато двете останеха сами, обаче, тя следваше Нарин като сянка, сядаше до нея и й разказваше куп смислени или безсмислени истории. Говореше за безброй забавни, странни или трагични събития като побоища в нощни клубове, любовни игрички, кой кого обича, кой на кого е хвърлил око и какво се е случило предната вечер. Нарин не се усещаше, че надавайки ухо, започва да свиква с един нов свят, който й беше чужд. Скоро започна да задава въпроси, свързани с разказаното от Дениз, да се интересува от развоя на събитията и с времето започна по-малко да избягва приятелите й. В действителност не бяха хора, от които трябваше да се страхува. Държаха се любезно с Нарин и правеха всичко по силите им да се чувства една от тях. Гневът, който бе хранила към тях през първите дни, се стопи, когато разбра, че те не са нищо повече от шепа младежи, богати търсачи на удоволствия. Не бяха родени там, където беше родена тя, не бяха израснали по местата, където беше израснала тя, и не бяха научили за живота неща, които знаеше тя. Животът, който те познаваха, беше съвсем различен, от този, който Нарин познаваше и това не беше нечия вина или избор. Ако тя бе имала възможност да избира или ако някой бе застанал пред нея, за да й предложи избор, тя несъмнено щеше да поиска да е на тяхното място. Би предпочела да израсне в изобилие и радост и да се губи в ежедневни, прости грижи. По-добре беше да е родена сред установен ред, семейството й да има планове за нейното бъдеще, да учи в колеж и да получи чисто нова кола в деня, в който завърши, беше по-добре отколкото да се бори сама и да си троши главата. През онези дни тя проклинаше късмета си повече от всякога, сърдеше се на едно от неговите проявления, наречено орис и останалото, което не знаеше как да именува. Не беше по-глупава от тези млади хора, но когато говореха на английски — защото сред тях често беше и дъщерята на един английски дипломат — гледаше тъпо и се чувстваше като истински идиот. Повечето от тях, освен английски, говореха френски и немски, а тя все още не беше преодоляла яслъханския си диалект. Въпреки всичките усилия, които беше полагала от дете вместо акцента на семейството си да възприеме този на нейните учители, понякога говореше на диалект и думите, които произнасяше, ставаха причина другите да се превиват от смях; в такива моменти толкова се срамуваше, че с цялото си сърце искаше да потъне в земята. Това бяха изречения като: „Отивам доле“ и когато Дениз я поправяше и казваше: Долу, миличка, долу! Не „доле“!, тя ставаше огнено червена. Но беше изпълнена с решителност, и както всеки човек, който беше преодолял много неща единствено с труд, знаеше, че ако желаеш нещо много силно, не може да не го постигнеш. Така както беше успяла да напусне Яслъхан, да дойде в Истанбул и да се подреди в този гигантски град, така можеше да поправи говора си. Имаше ли голямо желание, можеше да научи и английски, да се облича като хората около нея и да си придава важност. Същественото беше да иска, а тя искаше — и то много.