Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (29)

Двадесет и девета глава

Юмюхан клечеше до Червенокосия Реджеп, който лежеше прострян на пода в спалнята в апартамент номер седем на сивата кооперация „Гюл“ в квартал Чаршамба на градския район Фатих. Обитателите на блока се бяха стекли, чувайки виковете на Юмюхан и бяха напълнили жилището.

Сълзите, които падаха от очите на Юмюхан, капеха върху гърдите на мъжа като наниз от перли, а тя му говореше:

— Дръж се, Реджеп. Линейката идва. Дръж се, моля те, дръж се.

Плешивият дебел мъж, който живееше в апартамента на долния етаж, поднесе към устата на Реджеп огледалцето, което държеше и като почака малко, прошепна:

— Съжалявам, сестро, Реджеп бей си отиде.

Юмюхан изблъска човека:

— Как така си е отишъл, бе! Линейката сега ще дойде — тя така извика, че плешивият мъж замълча, изправи се от мястото си до Реджеп и се смеси с тълпата, която чакаше на входа.

Очите на всички се обърнаха към човека и той прошепна на погледите, насочени към него:

— Отиде си, отиде си.

Съседите въздъхнаха, поклатиха глави, прибраха ръце до коремите си, наведоха очи към пода и замърмориха:

— Бог да прости греховете му!

Новината бързо се разчу и виковете на двете малки деца, държани насила в дневната, огласиха цялото жилище. Децата пищяха „Татко! Татко!“, Юмюхан шепнеше мили думи на Реджеп, целуваше ръцете му и викаше на децата:

— Баща ви не е умрял, не викайте така — но никой не я чуваше.

Тази сутрин Реджеп се беше събудил, беше хапнал добре на закуска и си беше изпил кафето, известно време беше погледал новини по телевизията и после беше отишъл в спалнята, казвайки:

— Ще полегна малко.

Юмюхан, която отреждаше в кухнята накиснатия от вечерта зрял боб, беше приписала шума, който чу, на непохватността на децата, но когато ги завари седнали кротко пред телевизора, беше хукнала към спалнята. Беше намерила Реджеп на пода, ризата му отпред беше разтворена както се е опитвал да си разкъса потника. Очите му бяха изскочили от орбитите, а лицето му се беше променило така, сякаш е видял дявола. Опитваше се да каже нещо, но поради болката не успяваше. С едно движение Юмюхан разкъса предницата на потника му, но конвулсиите на Реджеп не престанаха. Бедната жена беше изтичала до вратата с разтреперани крака и беше изкрещяла с всичката си сила към коридорите и етажите на блока:

— Помогнете, съседи, помогнете! За бога, помогнете, мъжът ми умира.

Оттогава бяха минали точно двадесет минути и Реджеп вече не се движеше. Юмюхан го приписваше на това, че мъжът й е по-добре, но всички в стаята знаеха, че е мъртъв Реджеп. Една дебела възрастна жена сложи ръка на рамото на Юмюхан и каза:

— Съжалявам, момичето ми. Съпругът ти е мъртъв. Такава е волята божия, нищо не може да се направи.

Юмюхан вдигна глава, погледна жената и изсъска сърдито през зъбите си:

— Линейката идва.

Точно в този момент някой отвътре извика:

— Направете път, линейката дойде.

Четири медицински лица от Бърза помощ влязоха и няколко минути по-късно изнесоха от жилището едрото безжизнено тяло на Червенокосия Реджеп, който преди беше вдъхвал страх у всички наоколо.

Когато вратата на линейката се затвори, писъците на Юмюхан се изляха от кооперацията и прокънтяха в целия район Чаршамба.

— Реджеееееееп! Мой Реджееееееееп!