Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (8)

Осма глава

— Много си напрегната — каза Фърат на Нарин, без да съзнава, че той е още по-напрегнат.

— Неее, просто се чувствам виновна, че седя тук с теб в тъмни зори. Излиза сякаш правя нещо зад гърба на Дениз и Ърмак.

— Е, така или иначе точно това правиш, точно това правим в момента — усмихна се Фърат. От погледа й не убягна, че не спираше да си играе с ключовете на колата.

— Не, не заговорнича, ти беше този, който ме покани тук. Ти ме накара да се срещнем. Така че казвай веднага каквото имаш да ми казваш и да вървим.

— Нямам нищо да ти казвам. Просто поисках да си поговоря с теб.

— Но ти каза, че имаш новини за тях!

— Беше лъжа.

— Лъжа ли беше? Ти луд ли си? От два дни стомахът ме боли заради тебе, а ти седиш насреща ми и ми казваш, че си излъгал.

— По никакъв друг начин нямаше да дойдеш да се видим.

— Разбира се, че нямаше! — извика Нарин.

— И аз нямаше да мога да узная нещата, които съм любопитен да узная.

— И какво искаш да знаеш?

— Любопитно ми е защо се направи, че не ме познаваш? — Фърат скръсти ръце и впери поглед в Нарин.

— От къде да знам, сигурно от изненада. Освен това ти направи същото. С други думи, не само аз имам вина.

— Миличка моя Нарин, никого не можем да обвиним в случая. Знаеш ли как изглеждаше лицето ти, когато ме видя за първи път вечерта на партито на Дениз? Ти се разпадна! За момент си помислих, че ще получиш инфаркт. Ако Дениз не те беше избутала към нас, изглеждаше готова да скочиш през прозореца и да избягаш. Какво можех да направя при това положение? Бях толкова изненадан, колкото и ти, видях че се държиш като непозната, затова и аз продължих по този начин. Както става ясно, оставих нещата на твоята инициатива. Но днес не мисля, че постъпих правилно.

Нарин се облегна назад и помълча малко, след което попита:

— Добре, какво предлагаш? Сега да излезем и да им кажем: „Ооо, ама ние всъщност се познаваме“?

— Може да се направим, че сме си спомнили по-късно — предложи Фърат.

— Не става!

— Защо да не става, скъпа? Докато си говорим и се питаме познаваш ли този човек, познаваш ли онзи човек, в един момент може да сме открили кои сме ние самите — и толкова.

— Не става, казах — заинати се Нарин.

— За бога, защо? Никой не ни кара да навлизаме в подробности.

— Защото Дениз знае цялата история, и Ърмак я знае — Нарин се хвана за главата.

— Какво знаят?

— Знаят какво се е случило в миналото, разбра ли. Не мога след толкова време да отида при тях и да им кажа: „Има Фърат, разбира се, ето той е онзи Фърат, за когото съм ви разказвала“. Забрави! Никога няма да повярват, че съм си спомнила по-късно. И ще започнат да съдят всяко мое действие. Особено Ърмак. Не искам да си имам работа със сприхавостта й и острия й език.

— Добре, успокой се, нищо не те карам да правиш насила. Ще постъпим както искаш. За мен няма значение. Но Дениз не заподозря ли нещо заради еднаквите имена? В едно малко градче на егейския бряг колко хора се казват Фърат?

— Тя няма никакво понятие от география, спокойно може да обяви, че Фърат^[1] е приток на Гедиз — неуверено каза Нарин. — Надявам се скоро да скъсате и да се махнеш от живота ни. Знам, че е грубо да го пожелая, но губя равновесие.

Фърат се засмя при тези думи и Нарин видя в очите му предишния. Сякаш времето се беше изместило и различни моменти, и различни образи се бяха припокрили. Усети пробождане в сърцето си.

— Недей така, Нарин, тогава и двамата бяхме деца, и беше преди хиляда години — каза Фърат. Гласът му прозвуча подигравателно, сякаш вярва в това, което казва и сърцето на Нарин се сви още повече. Понякога човек засяда на някакво място и докато другите продължават, той не може да открие пътека и да излезе по нея. На нея й се беше случило това — беше заседнала. Вдигна чантата си, изправи се и измърмори:

— Не виждам нищо смешно.

— Добре, добре! Моля за извинение. Чакай да платя сметката и ще те закарам.

— Не се притеснявай! Ще повървя.

— Моля те! Хайде, седни за още две минути.

Нарин неохотно седна.

— Наистина ли не се виждаш с Мехмет? — Фърат изведнъж стана сериозен.

Нарин косо изгледа Фърат.

— Теб какво те интересува?

— Не знам, ей така, любопитство.

— Щом като толкова любопитстваш, да ти кажа: не съм виждала никой от тях откакто напуснах Яслъхан заради университета. Даже не съм говорила и по телефона. Не знам къде са, нито какво правят. Може и да са умрели. Не ме интересува!

— Хората, за които говориш, са твоето семейство.

— Семейство ли? — върху лицето на Нарин се изписа отвращение. — И то какво семейство!

— Добре, никога ли не си мислила за тях? Не ти ли липсват?

— Понякога… понякога ме интересува. Трае само няколко секунди и веднага отминава.

— Не си ли си задавала въпроса дали нещо не им се е случило?

— Каквото е имало да става, вече е станало — сви Нарин рамене. — Има ли човек, на когото не са му минали сто неща през главата?

— От къде да знам, ако бях аз, щях да се тревожа.

— Аз пък не. Че и защо да го правя? Нямам нито един хубав спомен с тях. Не се сещам поне веднъж да сме се смели и да сме разговаряли, или настроението ни да е било добро. Ние не бяхме семейство, бяхме затворници, принудени да живеят в един и същи затвор. Хора, които се ненавиждаха и брояха дните докато се спасят от онази къща…

— Добре, не се ядосвай!

— Ядосвам се, защото не ми е приятно животът ми да бъде оглеждан под лупа. Какво толкова те интересуват моето семейство и моето минало?

Нарин се облегна назад и обърна лицето си към прозореца. Градът се беше размърдал и по улиците, които до преди малко бяха тихи, започнаха да профучават коли. Нарин се чувстваше сякаш е в края на деня, а не в началото. През главата и стомаха й едновременно мина пронизваща болка. От друга страна осъзнаваше, че се бе държала малко повече от грубо с Фърат.

— А ти ходиш ли в Яслъхан? Имам предвид, семейството ти още ли е там? — Този път гласът й бе забележимо смекчен.

— Не, мама почина когато бях за последна година в университета. А баща ми отдавна живее в Истанбул.

Макар че не изпитваше никаква тъга за смъртта на тази жена, Нарин каза: „Бог да я прости!“. Обичаите са си обичаи и трябва да се спазват.

— Благодаря. Преди си ходех доста често, но вече няколко години и аз не съм бил в Яслъхан. Баща ми ходи от време на време, но и на него не му останаха много приятели. Продадохме фабриката, разпродадохме и повечето маслинови горички. Останаха ни само няколко имота.

— Липсва ли ти? — попита Нарин.

— Яслъхан ли? Понякога, да. Сякаш ми липсва детството. Не знам защо, но отиването там ме натъжава. Особено ако от доста време не съм ходил, и когато влизам в Яслъхан по пътя откъм реката, се усещам зле. Връщам се към времена, които никога няма да ги има отново… Не знам, сърцето ме боли. Всеки път, когато отида, много неща са се променили и това не ми се отразява добре.

— Навсякъде се променят много неща. Не само там — каза Нарин.

— Когато човек е вътре в тях, не ги усеща, тук също сме част от някаква промяна или сме нейни свидетели. Но когато там се променя…

— Спомените ни се разрушават…

— Да — Фърат погледна Нарин. — Спомените ни се разрушават.

В гласа му имаше печал.

 

 

В онзи ден на стадиона за първи път Нарин видя момчето с тъмносиньото яке. Стоеше в новите си, безупречно чисти дрехи сред дрипавите другари на Мехмет. На фона на бедността богатството изпъква съвсем, така че обшитото с вълна тъмносиньо яке с кожена подплата грееше като злато на трибуната от три реда на яслъханския стадион. Старателно подстриганата му коса, шалчето в тон със синьото яке и лъснатите ботуши рязко го отделяха от другите. Беше поразително поведението му на един от тях, въпреки пълната му отлика във вида, както и ответната взаимност от тяхна страна. Шегуваше се, смееше се и разговаряше непринудено с хората наоколо, което показваше, че момчето е част от групата приятели на Мехмет от доста време. Нарин недоумяваше защо не го е виждала досега. Непременно щеше да си спомни ако беше идвал да играе в квартала. Наостри уши и се опита да чуе името на момчето, но напразно! Прерови паметта си във всяко едно кътче, опитвайки се да си припомни дали брат й и приятелите му са говорили за това богаташко хлапе. Нищо не й дойде наум. Нарин огледа съвсем правите му вежди, черната коса, падаща на челото, снежнобялата кожа, зъбите като перли и правия нос без нито една грапавина, тесните очи и дългите, тънки пръсти. Трябва да беше приблизително на същата възраст като брат й, може би малко по-голям или незначително по-малък… Опита се да отдели очи от момчето, но не успя. Искаше да го гледа до безкрай и без насита. Тя беше на шестнайсет и до този момент не й бе минавало през ума, че да гледаш някого може да те направи толкова щастлив. Нито забеляза кога започна мачът, нито видя как Мехмет излезе на игрището. В онзи ден на яслъханския стадион, докато зъбите тракаха от най-мразовития студ, реферът даде начало със свирката си, хората завикаха и закрещяха; топката отиде в корнър, излезе аут, тъч, попадна в мрежата, футболистите се сборичкаха, а Нарин се влюби.

Момчето със синьото яке я видя на полувремето. Погледна я веднъж, после пак се обърна и погледна Нарин втори път. През очите на момичето преминаха искри, но не можеше да отдели погледа си и да го насочи другаде. С божията помощ пристигаха още хора по време на мача и тълпата около тях стана толкова голяма, колкото момчето да не може да види дрехите й. Нарин беше обула оръфаните стари гумени ботуши на Мехмет, които с годините от кафяви бяха станали бозави, и отгоре на всичкото, бяха с няколко номера по-големи. Тези ботуши упорито не пропускаха дъжд или сняг, но макар че беше навлякла два чифта чорапи, на краката й беше студено като в лед. Ботушите бяха дотолкова грозни, че само като ги погледне човек и се изчервява от неудобство. По никакъв начин не успя да убеди майка си, че в тези ботуши краката й премръзват повече отколкото във всяка друга обувка. Имаше голяма вероятност от стискане и заради дебелата глава на майка си да пропикае кръв до вечерта, но в момента не се интересуваше от нищо друго, освен това как да размени погледи с момчето със синьото яке. Не й минаваше през главата мисълта за часовете, които щеше да прекара в леденостудения и тъмен турски клозет в дъното на двора, свита на две и плачеща. В един миг реши, че момчето в синьото яке й се усмихна. Не беше сигурна — Нарин може би си го бе въобразила — но това „може би“ беше повече от достатъчно да накара сърцето й да затупти бързо и необуздано. Дишането й бе объркало ритъма си, коленете й трепереха силно, а на лицето й бе застинала крива усмивка, която не можеше да спре. Тогава момчето открито й намигна и не остави място за съмнение. Вниманието на Реджеп бе съсредоточено върху мача и мениджъра от Фенер, той не забеляза, че Нарин е втренчила тъпо поглед в един от приятелите на Мехмет, но Черната Хатидже силно ощипа момичето по ръката.

— Гледай напред, момиче! Гледай напред да не ти оскубя косата!

— Аз гледам напред, мамо! — от болката в ръката избиха сълзи в очите на Нарин.

— Виждам накъде гледаш — стисна устни Хатидже.

Нарин безнадеждно обърна лицето си към игрището, но с ъгълчето на окото виждаше, че момчето със синьото яке я гледа. Искаше този мач никога да не свършва. Нека да продължава до безкрая, даже до края на живота да го има този мач…. Мина й през ума защо не беше оставила косата си пусната. В началото на зимата майка й беше подкъсила стигащата до кръста й коса до нивото на раменете, но тя пак беше красива, когато я оставяше свободна. Изглеждаше по-добре, отколкото на конска опашка. Опомни се, когато част от хората закрещяха от местата си като едно гърло и скочиха във въздуха. Мехмет беше вкарал гол. Докато Мехмет летеше като птица от единия край на игрището до другия, Нарин се озова в прегръдките на майка си. Всички се целуваха, и тя прегърна и целуна майка си, опита се да си представи какво ли би било да прегърне момчето със синьото яке. Сърцето й отново се разтуптя.

Този ден Яслъханспор падна с три на два, но когато напускаха стадиона, Реджеп беше в прекрасно настроение. Мехмет беше играл добре и беше отбелязал гол. Вярно, мениджърът от Фенер, този прост човек, не дойде при тях да им каже и една дума, и не изръкопляска нито веднъж, но Червенокосия беше сигурен, че е изпълнен с възхищение към сина му. Беше гледал мениджъра толкова, колкото и мача, и видя, че нито за миг очите му не се отделиха от Мехмет. И Ердоган беше казал, че ако не хареса Мехмет, кого другиго би харесал. Но все пак фактът, че Дебелият Неджати, който стоеше до човека като закован, не бе направил никакъв знак, изпълваше Реджеп с подозрения. Не е ли редно човек да направи някакво движение, поне едно намигване? Стигнаха до портата на стадиона и той изведнъж спря.

— Ела тук, момиче — каза на Нарин. — Върви при Дебелия Неджати и го попитай на ухо дали човекът е казал нещо за брат ти.

Момичето кимна.

— Гледай онзи да не те чуе! — предупреди Реджеп.

Дебелият Неджати и мениджърът от фенер вървяха пред тях, малко пред момчето със синьото яке и неговите приятели. Нарин не побягна, а полетя право натам. Стисна Неджати за ръката, спря го и докато казваше:

— Татко пита дали човекът е казал нещо за Мехмет? — африкански тъпани биеха в гърдите й.

Неджати се наведе към ухото на момичето, едновременно с това момчето в синьото яке мина покрай тях, открито й изпрати въздушна целувка, и Нарин се почувства сякаш небосводът се завъртя. Светът, който знаеше, който познаваше, си отиде и бе съграден нов, дори Яслъхан не беше вече Яслъхан, мръсотията му беше пометена и прегърбените сгради изправиха снага. Момчето в синьото яке се отдалечаваше, а на Нарин за първи път й се стори, че пътищата като че ли водят нанякъде. Не беше излизала извън родния си град, не знаеше, че пътищата са свързани един с друг, че всички те се събират и преливат в още по-големи пътища и че онези големи пътища достигат до други градове и страни. По-точно — знаеше, но не го разбираше. В онзи ден, когато проследи момчето с очи, за пръв път почувства смисъла му. Всеки, който върви, оставя след себе си път. Път, по който вървейки, тя можеше да стигне до него… Широко ококорените очи на баща й се появиха на два сантиметра от лицето й, тя се стресна и отстъпи крачка назад.

— Какво каза Неджати? — попита Червенокосия Реджеп.

Нарин погледна баща си. Какво беше казал Неджати?

— Какво каза, бе, кажи!

Страхът се спусна към коленете на Нарин. Умът й беше отлетял и беше отнесъл със себе си думите на Неджати. Мисълта й до такава степен бе спряла, че дори не можа да измисли някаква лъжа. Гърчейки се, сякаш й се пишка, тя заекна:

— Забравих, татко! — и получи шамар.