Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (4)

Четвърта глава

Оставиха колата на служителя от паркинга и докато вървяха към кафето, приятният, останал от лятото ветрец и веселите тълпи вдигнаха тежестта от сърцето на Нарин. Свеж морски въздух изпълваше дробовете й, бризът галеше лицето и косата. Тълпата в пълното до козирката заведение се бе изляла навън и хората се бяха разположили на маси, изнесени на улицата. Насам-натам тичаха сервитьори с чай, препечен хляб и яйца със сочни наденички, смеховете се смесваха със звуци от игра на табла, чайки се извисяваха в безгрижната съботна атмосфера. Докато редовни посетители и хора, които случайно минаваха оттам, влюбени, семейства и приятели се наслаждаваха на тези двайсет и един градуса, напекли дървените столове, Нарин и Дениз претърсваха мястото с очи и накрая видяха Ърмак, която им махаше от една маса точно до брега на морето. Ърмак беше завършила гимназия и университет в Швейцария и накрая се бе устроила в Женева; беше живяла там, докато компанията, за която работеше, не я командирова в Истанбул преди шест месеца, за да открие техен офис тук. Двете сестри никак не си приличаха, може би защото бяха живели в различни страни или може би в резултат от техните характери. Единствената прилика бяха дългите им коси, но тъй като Ърмак не боядисваше косата си червена като сестра си и винаги я носеше вързана на опашка, дори тази прилика не биеше на очи. Противоположно на кафявите очи на Дениз и доста високия й ръст, очите на Ърмак бяха зелени, а на височина едва достигаше един и шестдесет. Имаше по-меки черти от кака си и по-заоблени форми, но не обичаше да ги показва. Не я бяха виждали да слага високи токчета и рокли с дълги цепки, както правеше Дениз. Панталони, ризи, които прилепваха по нея като ръкавица, едноцветни рокли до коленете… Всички, които познаваха и двете сестри, единодушно смятаха, че Дениз е по-пищна, но Ърмак има по-изчистена хубост. Нарин понякога си мислеше, че вместо Дениз и Ърмак, имената им трябва да са Ден и Нощ^[1].

— Сестра ми е намерила най-добрата маса, по това се е метнала на мен — каза Дениз, сякаш беше доловила, че Нарин си мисли за тях.

Запридвижваха се с трудност, молейки хората, седнали по нагъчканите една до друга маси, да им направят път. Бяха по средата на разстоянието до там, когато мъжът, който седеше срещу Ърмак и пиеше чай, се обърна и погледна към тях. Нарин също погледна познатото лице и се вкамени. Какво правеше срещу Ърмак мъжът, който сигурно всяка нощ виждаше в сънищата си?

— Здрастиии, видяхте ли, че дойдохме! — каза Дениз и целуна сестра си. — Нар въобще не помни нищо от снощи, наистина нищо не помни. Нито че пристигнахте, нито че повърна върху Фърат… Всичко се е изличило!

— Здравей — каза Фърат и подавайки ръка, погледна Нарин право в очите.

Нарин смътно си спомняше, че и миналата нощ си бяха стиснали ръцете. Хиляди различни чувства напираха и се блъскаха в нея да излязат крачка напред, но нито едно не успя да изскочи пред останалите. Сърцето й пристъпваше колебливо между паниката, удивлението, смущението, тъгата и гнева, и понеже не знаеше на чия страна да застане, остана точно по средата… Нито едното, нито другото… Пронизително цвилещи коне галопираха в гръдния й кош, а „той“ стоеше точно срещу нея. След толкова години и толкова пътища… Изпитваше желание само да седне и да заплаче. Не искаше никой да я докосва, нито да я пита какво й има, искаше да потъне в стола и да плаче тихичко с часове, но, разбира се, не направи това.

— Здравей. Съжалявам за снощи — рече и сложи на лицето си ледена маска.

Фърат направи знак на сервитьора да донесе столове на Нарин и Дениз, докато казваше:

— Не обръщай внимание, скъпа, случват се такива неща.

Лъжеха се онези, които казваха, че светът е малък. Светът не беше малък или нещо подобно, в действителност беше тесен. Понякога толкова тесен, че да не може да побере дори четирима души. Значи такава беше причината цяла нощ да се въргаля в сънища за Яслъхан, за детството си и нейното минало да се процежда от всяка пролука в съня й. След като онова, което си мислех за сън, е действително, тогава дали е възможно това, което в този момент си мисля за реално, да е сън. Възможно ли е? Това беше единственото, което Нарин можеше да мисли. Отчаянието кара човек да търси надеждна помощ в необикновеното.

— Знаеш ли, Нарин също е от Яслъхан — изчурулика весело Ърмак.

Нарин погледна Фърат и забеляза нещо, което я смути. Фърат не я беше познал, и то можеше да се види в очите му. Очите, обърнати към нея, бяха на някой, гледаш с любопитство току-що срещнат непознат.

— Така ли? — попита Фърат.

— Да — отвърна Нарин. Беше напрегната.

— Ходите ли си понякога в Яслъхан? — попита Фърат.

— Не, не съм си ходила, откакто влязох в университета.

Не можеше да повярва, че не я помни.

— Нарин всъщност не общува много със семейството си. По-точно няма никаква връзка с тях, нали, Нар? — намеси се Дениз в разговора. Нарин кимна с глава и за да смени темата, попита Ърмак:

— Защо заминаваш за Женева? — но не чу отговора.

Чувстваше се като героиня в странно представление. Дори вкусът на кафето, сложено пред нея, нямаше вкус на кафе. За щастие, докато седяха там, Фърат почти не поглеждаше Нарин, а празното бръщолевене на Дениз държеше разговора далече от Яслъхан.

Ърмак и Фърат бяха заедно от близо четири месеца, но Нарин и Дениз научиха за връзката им само преди няколко седмици. Ърмак имаше фикс идеята, че може да се състезава с Грета Гарбо по въпроса с прикриването на личния си живот. Забулваше го сякаш всеки много го интересува живота й. Между другото, на Нарин въобще не й пукаше какво прави Ърмак. Колкото до Дениз, на нея и без това не й пукаше за нищо. Беше видяла за първи път гаджето на сестра си на снощното парти.

Нарин знаеше много добре до каква степен приятелката й обича да впечатлява хората. За Дениз хората, с които току-що се бе запознала, представляваха безкраен източник на вълнение във всяко отношение. Обожаваше да печели обичта и възхищението им. Прераждаше се с всеки нов човек, който се появяваше пред нея и Нарин намираше поведението й понякога за забавно, друг път за непоносимо. Вече наизуст знаеше номерата на Дениз. Знаеше много добре, че бързо открива слабите места на човека отсреща, чувствителността му и в съответствие с това избираше роля, преобразяваше се в тази роля, която вече бе играла много пъти преди по различни поводи. Чувствителната любителка на изкуството, жената — дете, фаталната жена, великата пътешественичка, проницателната бизнесдама или звездата на партито… Всеки път се превръщаше в това, което й вършеше работа. Нарин не можеше да разбере защо пилее толкова усилия да впечатлява хората. И този ден Дениз не спираше да разказва нещо, но Нарин, освен че не й обръщаше внимание, не следеше и разговора, тъй като й бе трудно да диша. От време на време долавяше някои изречения с гласа на Фърат, чуваше само казаното от Фърат. Фърат бе станал помощник-управител в една банка. Невъзможно беше човек да повярва, че някога бе вървял по улиците на Яслъхан. Разбира се, същото нещо се отнасяше и за Нарин. За нея Яслъхан също беше останал далеч в миналото. Години, хора и събития бяха потопили онези дни.

— Вие какво работите? — въпросът на Фърат откъсна Нарин от мислите й.

— Моля?

— Работите ли?

— Да, адвокат съм. Работя в една юридическа кантора. Занимавам се с търговски дела.

— А, вярно, Ърмак ми беше казала. Били сте приятелки с Дениз в университета, нали така?

— Ако не беше тя, нямаше да мога през живота си да завърша университет — прекъсна го Дениз. — Не гледай състоянието й вчера през нощта, Нар е страшно работлива. По-точно в университета беше работлива, а сега стана работохоличка.

За Дениз, която се дотътряше в офиса на семейната компания някъде около два часа следобед и си тръгваше в пет, темпото на работа на Нарин бе неприемливо. Според нейната гледна точка хората трябваше да насочат всичките си усилия към това да могат да работят по-малко. В очите на Дениз хората като Нарин, които работят много, не знаят как трябва да се живее животът.

Фърат не зададе други въпроси. За кратко Нарин се изнерви като видя как той се протегна и хвана ръката на Ърмак, а Ърмак го погледна с обожание. Беше по-добре някои хора и свързаните с тях спомени да си стоят в миналото. Трябваше да се оставят тихо на забвението без да се променят, без да се подменят, да не се пренаписват, и тези спомени не бива да трупат нови образи в своя албум. На никого не му достигат силите да носи на гърба си целия си живот. Не трябваше Фърат да гали косите на Ърмак в кафето в Йеникьой. Защо Бог си играе такива игри с хора, чиито умове и без това са достатъчно объркани? Опита се да се успокои сама, като си каза: „Просто съвпадение“. „Животът на другите не спира само защото ти не ги виждаш, Фърат има толкова право да седи в това кафене, колкото и ти и да гали когото си иска по косата.“ Имаше право, разбира се, че имаше, но това не отнемаше сложността на ситуацията. Някой, когото с години си носила вътре в себе си, който се бе превърнал в част от теб, а сега ти говори официално и е толкова близък с някой друг, чието име е чул едва преди няколко месеца — ето това бе доказателство, че всеки човек си има различен свят и това болеше. Чувствата, както и спомените, не можеха да бъдат реципрочни. Едни и същи дни оставяха различни отпечатъци върху всекиго и всеки си сътворяваше различни филми за една и съща история. Или още по-лошо, някой, когото познаваш много добре, те гледа с празен поглед, фъссс, фъссс, фъссс! Сърцето ти мирише на изгоряла роза.

Около час по-късно с Дениз напуснаха заведението заедно и тръгнаха към колата, а умът й беше пълен с взаимноотричащи се въпроси.

— Много беше мълчалива… — забеляза Дениз.

— Ти говори вместо всички ни.

— О, не, пак ли прекалих с говоренето?

Нарин не отговори. Умът й беше объркан, а мислите й се въртяха непрекъснато около една-единствена тема.

Възможно ли бе изминалите години — лесно е да се каже, шестнайсет дълги години — да са я променили толкова много, че да не я познае? Дългата й руса коса сега беше късичка и черна, но извън това не мислеше, че се е променила неузнаваемо. Теглото й, сините очи и трапчинката на лявата буза не се бяха променили. Отново си зададе въпроса, изучавайки отражението си в отсрещна витрина, покрай която минаваха: „Аз го помня, той защо не ме помни?“ После събра кураж и отново самата тя си отговори на въпроса, който си беше задала вероятно повече от десет пъти през последния един час:

„Ти го помниш, защото ти се влюби в него.“

Само седмица след идването на Дебелия Неджати в дома им Нарин отново беше в своето училище, а Мехмет — в Яслъханспор. Плащаха за момчето същата сума, която изкарваше в железарията и останаха глухи за молбите на Реджеп да оскубе повече. Когато Червенокосия се опита да удължи пазарлъка, Неджати поглади голата си глава и рече:

— Както искаш! Или приеми тези пари, или синът ти ще пропадне по улиците. Ти решаваш!

Заради това Реджеп бе стиснал зъби и отчаяно се беше съгласил с предложената сума. Какво щеше да прави, ако не я приемеше? Точно когато бе смятал, че е жив погребан и животът му е свършил, беше открил сламка, за която да се хване. Нощем се изтягаше в леглото, забравяше колко е черна спящата до него Черна Хатидже и мислеше за издигането на Мехмет, за клубовете, които ще се надпреварват за момчето и за снимките му до сина, които ще публикуват във вестниците. Щом докопа парите, на мига щеше да се разведе с Черната Хатидже. Щеше да остави нея и момичетата в Яслъхан и заедно с Мехмет щеше да отиде в Истанбул. Щяха да си купят апартамент на най-хубавото място и да го обзаведат. След това щеше да се облича хубаво, да живее прилично и да се забавлява. Беше по-прекрасно дори от наследство от тъста.

В действителност Реджеп обичаше и трите си деца, когато се родиха. Гледаше малките им ръчички и крачета, розово-белите личица, сините очи, бавно удължаващите се мигли, наследени от него, и не ги пускаше от прегръдките си. Когато се роди Мехмет и видя изражението на мъжа си в мига, в който акушерката го подаде на таткото, Хатидже полудя от радост и с цяло сърце повярва, че се е сбъднало онова, което й бе казала една врачка: „Ще родиш момче и след това мъжът ти ще се привърже към дома и към теб, ще стане коренно различен.“ Това бяха точните думи на жената и щом Хатидже видя как Реджеп гледа сина си, как го целува, как му гука, благослови хиляда пъти парите, които бе платила на жената. Макар че в дните, които последваха, видя, че в държанието си към нея Червенокосия не се беше променил, че продължаваше да преследва пиенето, хазарта и жените както преди, все пак раждането на Мехмет, макар и малко, бе разпръснало мрачната атмосфера в техния дом. Реджеп обичаше сина си, докато навърши три и видя в него Хатидже. Една гореща лятна сутрин момчето се бе събудило изпотено, беше се изправило в леглото и бе погледнало баща си с очите на Хатидже. Всъщност огромните сини очи на Мехмет нямаха никаква прилика с черните като въглен очи на Хатидже; но този поглед… Жена му коварно се беше промъкнала в този поглед. Още преди детето да се отърси от сънливостта си и да стане от леглото, Реджеп се беше изхлузил от любовта си както охлюв от своята черупка. Внезапно и напълно.

Преди дори да навърши една година, Шадийе получи шамар заради това, че протегна ръчички — всяка от тях точно копие на майчините — към баща си, за да я прегърне. Червенокосия Реджеп не бе отворил уста и не бе казал дума, но Хатидже бе видяла с каква омраза погледна Шадийе. И детето бе погледнал по същия начин, по който винаги гледаше нея. На мъничката бузка на момиченцето не се бяха отпечатали и петте му пръста, защото само три от огромните му пръсти можеха да се поберат на нея. Докато Шадийе врещеше със следите от трите пръста на лицето си, Реджеп блъсна вратата и излезе, като остави Хатидже да успокоява момиченцето.

Нарин беше онази от тях, която имаше късмета да задържи бащината си любов най-дълго. Ни най-малък белег от майка й не се беше появил в момичето, докато навърши шест. Беше красиво като розова снежинка дете и дори Реджеп не можеше да се насити да я гледа.

Хващаше я за ръка и тръгваха по улиците на Яслъхан, а фактът, че минувачите се спираха да погледнат дъщеря му, че искаха да й се порадват, изпълваше гърдите му с гордост. Ако Юмюхан не бе проявила нетактичността да каже: „Това момиче върви също като майка си“, може би Реджеп никога нямаше да забележи, че тя стъпва навътре точно като Хатидже. Но щом Юмюхан каза това, той се обърна, погледна дъщеря си и видя, че тя стъпва по същия начин като жена му. Призля му, сърцето му се изпълни с ненавист. Толкова беше свикнал да обича Нарин, че дни наред пи, без да осъзнава, че пие от мъка заради загубата на тази любов. От този ден нататък вече не поглеждаше дъщеря си в лицето. Само за един миг Нарин бе паднала в очите на баща си далеч по-долу от Мехмет, от Шадийе, дори от Хатидже. Бедната Хатидже не можеше да разбере какво стои зад внезапната враждебност на мъжа й към децата. Накрая намери обяснение за случилото се — според нейния начин на мислене — и твърдо се хвана за него: правеха магии на мъжа й! Мира в дома им разрушаваха хора, които завиждаха на Реджеп за хубостта му, хора, които завиждаха, че се е оженил за Хатидже. Беше сигурна в това. Беше така сигурна, както че се казва Хатидже, нямаше да остави нещата на тях. Редовно започна да отъпква пътеки до вратите на врачки и баячки. Без Реджеп да узнае, стигна много далече и откри хора, които бяха известни специалисти по тази част, откри праведници. Нямаше нещо, което не би направила, за да задържи съпруга си вкъщи. Веднъж сложи курешки от щъркели в кюфтетата му и му ги даде да ги изяде. Като видя, че няма резултат, реши, че не са й дали курешки от щъркели и повтори опита. Резултатът беше същият, но Хатидже не съжаляваше. Всеки път, когато мъжът й я пребиваше, тя си мислеше как нагъва кюфтета с курешки и й се повдигаше, поставяше ръце на гърдите си и си казваше: „Така ти се пада! Така ти се пада, Реджеп! Аз ям бой, ама ти ядеш лайна, така ти се пада!“