Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (16)

Шестнадесета глава

Отделиха се от магистралата, поеха по пътя за Яслъхан и Нарин затаи дъх. Беше забравила цвета на маслиновите дървета. Беше забравила как изглеждат всичките заедно, как се простират с километри като свеж зелен килим; тънките им и дебели стволове, здравата кора, която покрива тези стволове, клоните в неизброими линии, листата в различен цвят от горната и вътрешна страна и осанката им, сякаш са властелините на света. Приликата им по-скоро с армия, отколкото с гора, беше единствено зрителна измама заради стройните им редици, защото всяко маслиново дърво само по себе си беше гора.

— Колко са красиви… — прошепна Нарин. Челото й беше ледено, защото бе опряла главата си в стъклото на колата.

— Маслините ли?

— Да.

— Кръстът, на който разпънали Исус, бил от маслиново дърво.

— Наистина ли? — Нарин беше удивена.

— Не съм бил там, но го прочетох някъде.

— А Ноевият ковчег?

— За него не знам — усмихна се Фърат.

— Тези дървета бяха нещото, което най-много обичах в Яслъхан…

— Отсекли са повечето покрай пътя нататък, скоро и тези ще си заминат. По крайбрежната страна не са останали никакви, вместо тях са построени жилищни комплекси. Те растат много по-бързо, разбираш ли…

— Хайде да разпънем на кръст хората, които правят това — каза Нарин.

Фърат се засмя:

— Насред Яслъхан?

— Не, насред Таксим. Такъв е обичаят.

Това беше първият им приятелски разговор. Изглежда споразумението им беше задействало. Ледовете помежду им постепенно се топяха и се изпаряваха върху асфалта, който оставаше зад гърба им. Покрай тях се изнизаха дърветата, отминаха дърветата, отлетя бялата линия на пътя под тях, маслиновите дървета свършиха, появиха се къщи и пред тях изникна табела: Яслъхан. Население: 30 000.

Сенките, които я бяха нападнали миналата нощ, се върнаха в мига в който черното Ауди А8 мина покрай табелата. Влизането в този град беше като отваряне на врата към ада и Нарин почувства как косата й пламна. Някой изливаше отгоре й врящи казани. Изпита огромно желание да изскочи от колата и да побегне назад по пътя, откъдето бяха дошли, сякаш не тя преди малко бе говорила спокойно и дори се беше шегувала. Лицето на майка й, лицето на Мехмет, лицето на Шадийе… Погледи, усмивки, плач, молитви, проклятия… Гласове, миризми, горещината от печката, студенината на омразата…

— Добре ли си? — попита Фърат.

— Зле съм — отговори Нарин. — Изведнъж ми стана много зле. Притисна ме за миг, както вчера вечерта.

Фърат се протегна, хвана ръката й и каза:

— Не се тревожи, след малко ще премине…

Прозвуча сякаш не вярва на думите си. Какво можеш да кажеш на някого, който само преди ден е научил, че майка му, брат му и сестра му са мъртви? Можеш да сътвориш само неискрени изречения с накъсани думи. Изречения, които не са лек за болката, които са полезни единствено за облекчаване тежестта на мълчанието, жалки, износени от употреба, изнемощели изречения….

Когато Нарин започна да крещи:

— Не мога да го направя. Искам да се върна, моля те, да се върнем назад — Фърат сви встрани от пътя и спря. Слязоха от колата на място, където би трябвало да има табела с надпис: „Внимание! Канавка!“, но нямаше. Нарин закрачи напред и назад, погледна земята, небето, вдигна ръце и ги отпусна, поклати глава надясно, наляво. Сякаш всичко в нея искаше да изскочи навън, но не можеше да намери изхода. Фърат се облегна на колата и я погледна разтревожено, Нарин се мяташе като наранена птица. Беше напълно объркана.

— Защо, по дяволите, дойдох тук? Ще се простра на гроба на майка си ли? Ще прочета заупокойна молитва на Мехмет ли? Какво дойдох да направя тук? Никога не им се обадих да попитам как са, сега ли ще питам за вълненията на Шадийе? Ще им направя паметник от мрамор ли? Никога не съм ги обичала, сега ли ще седна да роня сълзи, когато ги няма? Кого ще заблуждавам?

— Не знам какво трябва да изпитвам — каза тя на Фърат. — Беше престанала да крачи като побъркана и остави ръцете си да висят отстрани, защото не знаеше къде да ги дене. — Ти можеш горе-долу да предположиш как се чувстват хората, изгубвайки семействата си, но аз не знам. Мигът, в който тъгувам, се чувствам двулична, а когато тъгата ми намалее, изпитвам вина. Не мога да открия как да постъпя по правилния начин.

— Не можеш да го установиш, защото няма правилен начин — отговори Фърат, протегна се, хвана ръката на Нарин и я притегли към себе си.

— Не знам дали имам право да скърбя. И не знам дали те заслужават моята скръб — каза Нарин и зарови лицето си в рамото му.

— Опитваш се да контролираш чувствата си, но не можеш да го направиш, особено в такава ситуация. Никой не може да ти каже какво трябва и какво не трябва да чувстваш. Успокой се малко. Или недей! Няма нужда да си спокойна насила. Дръж се по какъвто начин искаш да се държиш. Както ти идва отвътре…

— Аз не ги обичах.

— Може би просто си била гневна. Гневът понякога може да се обърка с омраза.

Фърат сложи ръка през рамото на Нарин и каза:

— Хайде, качвай се в колата. Трябва да им кажеш сбогом и не го ли направиш сега, няма да затвориш никога тази страница от живота си. Ако ще плачеш, плачи, ако ще викаш, викай, ако ще се гневиш, бъди гневна, но им кажи сбогом.

Качиха се в колата, наоколо лека-полека се смрачаваше, минаха покрай реката Яслъ, която бе почти пресъхнала и влязоха в Яслъхан.

— Ще ме оставиш ли в някой хотел? — попита Нарин.

— Не говори глупости, няма да разреша да се побъркваш съвсем сама в някоя отвратителна хотелска стая. Госпожа Бахрие е отворила къщата ми и е почистила. Дори е оставила малко храна, защото си идвам. Има много стаи, ще останеш в една от тях. Аз имам среща утре рано сутринта. Имаме едно парче земя извън Яслъхан, искат да го купят, работата ми няма да трае дълго. След това ще правим каквото поискаш. Става ли?

— Добре — каза Нарин. — Колко се е променило тук. Човек се затруднява да го разпознае.

Наистина, Яслъхан вече не беше мястото, което беше оставила преди петнайсет години. Главната улица беше променена спрямо това което беше, освен банката и пощата, почти всички сгради бяха съборени и на тяхно място бяха построени нови или фасадите им бяха различни. Улицата изглеждаше по-къса от преди, а тротоарите по-високи. На мястото на магазина, където продаваха евтини обувки, имаше скара, а там, където би трябвало да е оптиката, сега имаше интернет кафе. Когато оставиха назад главната улица и навлязоха в страничните улички, всичко започна да изглежда по-познато. Известният ресторант на занаятчиите беше на старото си място, но от обущарската работилница до него нямаше и следа. Ахмет, продавачът на сушени плодове и ядки, беше обновил и разширил магазина си. Един млад мъж, очевидно синът му, пушеше цигара пред магазина. С времето се беше променило само името на сладкарницата, в която работеше Шадие. Минаха покрай адвокатски кантори, имената на собствениците им бяха написани върху черни табели, покрити със стъкло, завиха наляво край ъгловия магазин, който продаваше спортни стоки и чиято витрина Нарин бе гледала с възхищение през детството си, но нито веднъж не беше влизала вътре, стигнаха улицата, която водеше до семейната къща на Фърат.

Това беше кварталът в Яслъхан, който й беше най-малко познат. Преценяваха го като „богаташки район“, понеже три от четирите най-издигнати фамилии в Яслъхан имаха къщи там, макар че не беше съвсем така. Не беше идвала кой знае колко в този край, защото тук не живееше никой от нейните познати и наоколо нямаше много магазини. Очевидно беше, че околностите не бяха толкова зелени колкото някога, а височината на сградите се бе уголемила значително. Червената тухлена къща беше същата, каквато я помнеше, само изглеждаше малко по-стара.

Влязоха вътре, Фърат остави на земята чантата, която носеше и се отпусна в единия край на дивана, покрит с кадифе с цвят на горчица, Нарин седна в другия край на дивана. От мястото, на което седеше, виждаше мястото, на което майката на Фърат я бе подложила на най-голямото унижение в живота й, с други думи — дневната, но не й се поглеждаше натам.

— Майка ми беше болна — каза Фърат. Гласът му прозвуча уморено.

— Как така болна?

— Душевно болна. Искам да кажа, луда.

— Наистина, не знаех.

— Никой не знаеше. Не казахме на никого. Започна постепенно, когато беше на четиридесет и пет. Най-напред никой не го проумя, но с времето се разви. В някои периоди от годината изведнъж се влошаваше и ставаше съвсем различен човек. Тогава татко я завеждаше право в Истанбул — лекарства, лекари, болници, електрошокова терапия и така нататък… Когато се подобряваше, се връщаха в Яслъхан. Известно време беше добре, после отново влизаше в тъмната фаза. Когато се нахвърли срещу теб, беше в началото на такъв период. Не можех да я спра, защото се страхувах, че ако предприема нещо, тя ще се влоши. Лекарите ни казваха да сме винаги деликатни с нея. Всъщност, когато се опитвахме да й противоречим, тя съвсем превърташе.

— Лоша работа…

— Да, беше ужасно. Понякога ставаше толкова неконтролируема, че и двамата с татко не можехме да я удържим. Когато напуснах дома и отидох в университета, стана още по-зле. Постепенно лошите периоди започнаха да се удължават и накрая се наложи татко да се премести в Истанбул. Известно време след това хоспитализираха майка ми за постоянно. Почина там.

— Съжалявам.

— Благодаря. Утешаваме се с мисълта, че се спаси от мъките.

Очите му имаха най-тъжният нюанс на кафявото. На Нарин й се искаше да посегне и да го погали по бузата, но не го направи. Колкото и успял да изглежда един човек, той винаги носи белезите от изгубени битки. Пари, титли, семейство, деца или слава не променяха това. Всеки се нуждаеше от съчувствие и разбиране. Дори хората, които си дават вид, че нямат необходимост от това, най-силно жадуват да бъдат обичани. Красивият син на богато семейство, успял да се издигне до заместник-управител на банка, показваше собствените си рани на Нарин: „Виж, аз ги имам“, казваше той. Помисли си за Дениз. Дениз, катастрофирала с колата, купена от баща й и станала причината за смъртта и на двамата си родители… В продължение на половин час, докато чакала да бъде извадена от колата, в която били като в капан, слушала стоновете на майка си и чула последния й дъх. Животът на никого не беше лесен. Нямаше такова нещо като да се родиш с късмет. Всеки роден човек е без късмет и търпеливо чака деня, в който ще го научи. Дните от детството, когато си мислеше, че всички богати хора са щастливи, останаха някъде в миналото. Седеше на дивана сред красота, каквато някога и фантазията й не можеше да сътвори и си помисли, че сега в собствения й дом има още по-хубав. Много пъти се беше се хранила на маси, по-големи от масата за дванадесет души на семейството на Фърат. Сега знаеше, че кристалните чаши, които стояха подредени в бюфета и сребърният самовар не се продават в Магазин на чудесата. Ако поискаше, можеше като се върне в Истанбул да си купи два от Яджъбедирските килими на пода и да ги сложи в багажника на колата си. Все още нямаше достатъчно пари да си купи голяма къща и да кара луксозна кола, но знаеше, че един ден и това ще стане и въпросът повече не я вълнуваше. Огледа се — точно като потекла спирала за очи богатството открояваше нещастието още по-ясно.

— Ти се настани в моята стая, а аз ще спя в спалнята на родителите ми — каза Фърат.

— Добре.

Една от вратите, които се отваряха към фоайето, беше на стаята на Фърат и веднага до нея се намираше спалнята на родителите му. Към същото фоайето се отваряха вратите на тоалетната за гости, хола и на още две стаи, в които Нарин не знаеше какво има. От последната врата в преддверието се излизаше към задната част на къщата. Там, по протежение на много дълъг коридор, бяха наредени една до друга две големи бани и просторна кухня, по няколко дървени стъпала нагоре имаше стаичка, за която Нарин предположи, че е гардеробна. Вратата в края на коридора отделяше къщата от онази й част, в която живееха слугите, отдавна работещи тук, и извеждаше в задния двор.

Нарин видя в стаята на Фърат комплекта от резбовано бяло дървено легло и резбован гардероб и се усмихна. Червено-зелените завеси на цветя и флоралният бордюр на тапетите превърнаха усмивката и в истински смях. Идеалната стая за малко момиче! Изключено беше да си представи Фърат в тази стая. Когато излезе от стаята, от очите й течаха сълзи. Фърат чу смеха й и изскочи в коридора.

— Какво има?

— Извинявай, нервите ми са опънати, затова се смея — каза Нарин и изтри сълзите от очите си.

— Ще ми кажеш ли защо се смееш?

— Ей така си се смея.

— Хайде, кажи ми.

— Стаята ти е като стая на момиче… Страхувам се, че ако отворя гардероба, ще видя поли.

— Оооо — каза Фърат. Той също се засмя. — Скъпа, не си имала луда майка…

Нарин спря да се смее:

— Извинявай — каза засрамено. — Ама че съм глупачка.

— Нищо — отговори Фърат. — Ето, поне те развесели.

В напредналите часове отидоха в кухнята и напълниха стомасите си със сарми от лозови листа и млечен десерт, които госпожа Бахрие беше оставила за тях. Не бяха многословни, но и не мълчаха съвсем. Нарин осъзна, че вече не се чувства неудобно в негово присъствие. Вече не искаше да изчезне от живота й, както преди няколко седмици. Замисли се за дните, когато беше влюбена в него, дните, когато животът й се състоеше от Фърат, от ръцете му, очите му, косата му и мириса му. Спомни си топлината, която се излъчваше от Фърат, когато седяха един до друг в болницата в деня на стрелбата по Мехмет. Погледна тъмната му коса, малко по-дълга от преди, правите вежди, блестящите му кафяви очи и дългите, тънки пръсти. Мъжът, в когото се беше влюбила преди години, седеше срещу нея, ядеше млечен десерт и обичаше Ърмак. Почувства дълбока обида.

Онази нощ до малките часове гледаха телевизия в салона и изобщо не влязоха в хола, където преди години бяха правили любов.

 

 

Нарин цели пет дни обикаля тайно сладкарницата, където работеше Шадийе. По-точно, отиваше към края на работния ден, заставаше в засада малко по-нататък, изчакваше сестра й да излезе и я проследяваше до къщи. Всеки път уморената до изнемога Шадийе се отправяше директно към техния квартал, Муратели, без дори да погледне встрани, без да свива по друг път. В края на петия ден Нарин изпита облекчение. Грях си слагаха на душата спрямо сестра й. И напразно обвиняваха Мехмет. Ако на шестия ден не беше видяла Мехмет да чака до вратата на сладкарницата, нямаше да проследи Шадийе отново. Скри се зад един далечен ъгъл и зачака. Когато Шадийе излезе, Мехмет тръгна и момичето тръгна след него. И двамата не разговаряха, дори не се погледнаха. Шадийе следваше брат си на няколко метра. Нарин ги изчака да се отдалечат, и тя тръгна след тях. Знаеше къде отиват. Стъпка по стъпка, двамата отпред, Нарин доста след тях, вървяха направо към Чънаралтъ.

Когато Шадийе влезе в шивашкия дюкян на ъгъла на кръстовището, Мехмет спря на няколко метра от там и запали цигара. В този ден за пръв път Нарин забеляза колко много беше започнал да прилича на Реджеп. Начинът, по който държеше цигарата в ръката си, начинът, по който беше надебелял единствено в хълбоците като баща й. „Пази на пост, кучият му син“, рече си наум. Докато Шадийе беше в прашния дюкян и правеше бог знае какво с онзи дъртак шивача, брат й чакаше до вратата. Шивачът беше ужасен човек, който прекарваше по цял ден и цяла нощ в мръсния си дюкян. Имаше къща, там живееше сам, на три улици от нейното семейство в Муратели, но прекарваше повечето време в този дюкян. Децата в Муратели се плашеха от този опак мъж, на който едното око бе разположено четири пръста над другото, и измисляха абсурдни истории за него. Едно време Нарин, Мехмет и Шадийе също бяха от тези деца. С голото си теме, пършива брада и огромно, изкривено лице, шивачът беше кошмар и за тях. И тримата бяха израсли със заплахата: „Ще те дам на шивача“. А сега заплахата беше станала истина, брат й беше дал Шадийе на шивача. Нарин тръгна с леки стъпки към дюкяна, Мехмет гледаше към другата страна на пътя, бе потънал в мисли — доколкото плиткият му мозък можеше да мисли и не забеляза сестра си. Когато разстоянието помежду им намаля на десет метра, Нарин хукна с всичка сила. Стигна до Мехмет, блъсна го на земята с целия си устрем и се втурна в дюкяна. Знаеше, че не е трудно да бутне брат си, заради сакатия му крак. Докато Мехмет редеше псувни, Нарин нахълта в шивашката стая в задната част на магазина и се озова лице в лице с Шадийе и шивача, които бяха чули врявата и се опитваха да се стегнат. Сестра й си беше свалила полата и разкопчала копчетата на блузата си, а шивачът бе разкопчал панталона си.

— Проклети да сте! — изкрещя Нарин. — Бог да ви накаже и двамата!

Ако в този момент не беше дошъл Мехмет да хване Нарин за косата, тя щеше да оскубе шивача. Обърна се и издра лицето на Мехмет с такава ярост, че Мехмет съжали, че я беше хванал. Кръв потече на тънки струйки от местата, които късичките й нокти бяха разкъсали. Шадийе клечеше разтреперана в ъгъла на шивашката стая, Мехмет започна да рита Нарин. Риташе точно като Реджеп. Баща й винаги риташе майка й в този същия познат ритъм. Два силни ритника, един още по-силен, кратка пауза, два силни ритника, един още по-силен ритник. Дум, дум, дум, пауза дум, дум, дум, пауза…. Но имаше нещо, което Мехмет беше забравил. Насреща му не беше Черната Хатидже, беше Нарин, а Нарин не би се поколебала да грабне стъклената кана за вода със зеленясало дъно до масата и да удари брат си по главата с нея. И тя не се поколеба.

Възползвайки се от това, че Мехмет извика и се хвърли на земята, тя изхвръкна на улицата и не разбра как дотича вкъщи. Бутна синята дървена врата и извика на майка си, която бъркаше супата на газовия котлон до помпата.

— И това ни сполетя.

— Какво има, дъще? Искаш да получа сърдечен удар ли, че влизаш така като луда? — смъмри я Хатидже. Лицето й бе пребледняло, а кожата бе почти жълта.

— Брат ми е станал сводник, мамо, продава Шадийе. Хванах ги при шивача. Мъжът се опитваше да си вдигне панталоните, а сестра ми стоеше по гол задник и цици.

Тенджерата падна от котлона, а супата от тархана^[1] в нея се разля по земята, но Черната Хатидже не пусна дървената лъжица.

— Какво? Какво? — повтаряше жената. Езикът й се беше схванал и не можеше да намери друга дума.

— Казаха ми, но аз не повярвах. Четири-пет дни следях Шадийе. Днес брат ми отиде до работата й, взе момичето и го заведе при шивача. И този сводник, този мръсен сводник застана на вратата като чутура. Хукнах, бутнах го, влязох вътре и ги хванах двамата.

Черната Хатидже се строполи на земята все още с лъжицата в ръка, а коленете й бяха в супата тархана, която беше разляла преди малко, но тя не беше в състояние да види тарханата, и каквото и да било друго. Както правеше винаги, когато беше разстроена, тя започна да се бие в коленете и да се люлее насам-натам, но не казваше нито дума. Остана в това състоянието дълго, чак докато Мехмет и Шадийе се прибраха. Лицето на Мехмет се беше променило от гняв, погледна Нарин като куче, на което едва не капе лига от устата. Главата му беше разцепена, а синкаво жълтеникавата му риза беше покрита с кръв, но онова, от което Нарин се страхуваше, не се случи; може би защото споменът за каната, разбита в главата му преди това, беше още пресен, но Мехмет не се нахвърли на Нарин. Вместо това, вдигна майка си от земята и измърмори:

— Да сера в устата на това момиче… Обещах на Шадийе, че ако ме уреди с дъщерята на собственика на сладкарницата, ще й поръчам пола. Затова отидохме при шивача, а тази ненормалница дойде и направи скандал.

Хатидже обърна очи към Шадийе и попита:

— Истината ли казва батко ти?

Шадийе кимна между неконтролируемите си хлипания:

— Отидох отзад да ми направят проба, кака ми дойде и ни нападна. Удари батко по главата с една кана.

— Лъжат, мамо, кълна се, че лъжат. Казвам ти, че ги хванах голи. Този сводник отдавна продавал Шадийе — развика се Нарин.

Мехмет хвърли една нечувана псувня — а в тази къща почти нямаше псувня, която да не беше чувана. Шадийе каза с хлипане:

— Кака лъже, мамо, честна дума, да пукна, тя лъже. Прави го, защото тя самата не ходи на работа.

— Не вярваш на тези животни, нали? — изкрещя Нарин на майка си. — Мамо, собственикът на сладкарницата даже няма дъщеря.

Хатидже спря и помисли, прехапа устни, погледна първо единия, после другия и каза:

— Дяволът се е вселил във вас, не са зли духове.

След това сви юмрук и удари с опаката му страна Нарин толкова силно, че от носа на момичето потече кръв, а Мехмет се нахвърли на Нарин като акула, подушила кръв. Двамата заедно, майка и брат, пребиха Нарин. Шадийе пребледня, не можеше да гледа повече и избяга вътре.