Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (23)

Двадесет и трета глава

Нарин стана рано сутринта и излезе от къщата, без да я види Фърат. След обаждането на Дениз и двамата бяха отишли всеки в своята си стая и прекараха нощта разделени. Бяха обърнали гърбове към ледената стена, която разделяше стаите им и бяха изчакали да изтекат часовете на нощта. Понякога правенето на любов сближава хората, но друг път ги отдалечава, а когато двама души обърнат гръб един на друг, разстоянието помежду им е равно на обиколката на света.

Нарин вървеше бавно с ръце в джобове по улиците на Яслъхан и си мислеше как само за няколко минути климатът между двама души може да премине от лято в зима. Чувствата й се бяха струпали на куп като пътници в задната част на автобус, който рязко беше натиснал спирачки. Чувстваше се виновна, защото бе измамила сестрата на най-добрата си приятелка. Тъгуваше, защото Фърат обичаше Ърмак. Чувстваше се незначителна, защото Фърат не я обичаше. Беше объркана, защото не разбираше какво харесва в Ърмак. Беше изморена, защото бе пробягала разстоянието между щастието и тъгата със скорост, която можеше да бъде смятана за световен рекорд.

Най-напред се отби при Ердоган и разгледа стария квартал на дневна светлина. Хората внимателно я оглеждаха, но никой не я позна. Отидоха заедно с Ердоган при каменоделеца, Нарин избра надгробни плочи за майка си, брат си и сестра си и даде на човека малко пари. Щеше да изпрати остатъка от Истанбул, когато той ги довърши. Остави на Ердоган номера си и взе неговия, прегърнаха се дълго, прехапали устни да задушат и скрият сълзите си един от друг, и се разделиха. Пътьом се обърна и погледна Ердоган в гръб, и като видя колко е остарял преждевременно и как се е прегърбил на две, почувства болка в сърцето си, очите я заболяха и сълзите й потекоха. Силният и здрав Ердоган сега ситнеше с малки стъпки като старче. Животът го беше изтощил, и не само че не му бе подарил един светъл ден, ами бе отнел и младостта му. В Истанбул мъже на същата възраст позираха за светски списания с младите си съпруги, ходеха на ски и танцуваха по празненства.

— Чичо Ердоган! — извика тя с всичка сила. Ердоган спря и я погледна. Нарин бързо се приближи до него и отново обви врата му с ръце.

— Чичо Ердоган, какъв добър човек си ти. Някой друг на твое място щеше да обърне гръб на семейството на този, който е избягал с жена му, а ти никога не ни обиди, винаги беше добър с нас. Не прехвърли към нас омразата, която изпитваш към баща ни.

— Но аз не мразех Реджеп — каза Ердоган и оправи шапката, която Нарин беше изместила.

— Не си го мразил?

— Не съм, кълна се.

Нарин погледна с недоверие очите на Ердоган. Погледът му беше чист като на човек, който казва истината.

— Ами Юмюхан? — попита Нарин. — И нея ли не мразеше?

— И нея.

— Никак ли?

— Никак.

— Мили боже, а аз си мислех, че мразиш и двамата.

През ясния поглед на Ердоган преминаха облаци и той каза:

— Умрях, моето момиче, в онзи ден. Мъртвите мразят ли?

Нарин за първи път видя как думите изхрущяват, трошат се и падат на земята, а студът я удари в лицето като бич. И Ърмак ли щеше да умре като Ердоган, ако научи, че двамата с Фърат са правили любов? Ще отлети ли душа й достатъчно далече от тялото, за да не е в състояние дори да мрази? До там ли ще се пречупи сърцето й, че да не тупти повече? Както никога до сега се почувства за миг дъщеря на Ердоган. По какво се различаваше от баща си? Различаваше ли се по нещо от Реджеп, от когото се отвращаваше? Той беше избягал с жената на най-големия си приятел, тя беше спала с Фърат. Не беше по-добра от баща си. От баща си дори! Светът първо се завъртя няколко пъти около себе си, след това около слънцето; дните се превърнаха в нощи, нощите в дни, летата в зими, а зимите отново в лета, времето потече и накрая Нарин, като всички прокълнати хора, беше заприличала на човека, към когото изпитваше най-силен гняв.

Върна се в къщата, Фърат още го нямаше наоколо. Нарин предположи, че е затънал в сложна бюрократщина. Събра пръснатите си наоколо неща в малката раница и зачака. Беше нетърпелива колкото може по-скоро да се прибере в Истанбул. Този огромен град, където всеки се губи, беше станал мястото, където тя намери себе си. От години насам за Нарин Истанбул беше Ерусалим, Мека и Ватикана. Беше мястото, където душата й беше спасена, градът, в който животът й се усмихна. Там беше спокойна като хората, които знаят мястото на всяко нещо върху разхвърляната маса. В Яслъхан, който беше една стотна спрямо Истанбул, беше въпрос на секунди, за да пропусне пътя или да изгуби края на доброто и злото.

— Върнала си се по-рано, много ли чака? — влезе Фърат, понесъл две двадесетлитрови тенекии със зехтин.

— Току-що дойдох, преди десет-петнадесет минути. Какво носиш?

— Зехтин, взех едно тенеке и за тебе.

— Благодаря ти, но аз не готвя вкъщи. По-добре го дай на някой друг.

— Ти го дай, ако не го искаш.

— Защо го носиш тук? Трябваше да го сложиш в багажника.

— Вярно — смути се Фърат. — Ама че съм глупав! Мозъкът ми май е спрял да работи.

— Кога тръгваме?

— Можем да тръгнем веднага.

— Добре, аз и без това съм готова.

— Нарин…

— Добре, ще забравим случилото се — прекъсна го Нарин.

— Нямаше това да кажа.

— Аз го казах.

— Защо?

— Защо ли? Нормално ли ти се струва да спиш с някой веднага щом си предложил брак на друг?

Фърат се изчерви.

— Дениз ми съобщи новината вчера вечерта, когато се обади. Поздравления.

— Съжалявам, но…

— За какво съжаляваш? Не е твоя вината, че си се родил толкова нагъл!

— Не съм предлагал на Ърмак, просто разговаряхме за брака, това е… И е направо нелепо, че е стигнало до тебе. Беше само един разговор от рода: „Какво ли ще е ако се оженим“ и разни подобни…

— Наистина си жалък. Защо не се изправиш като мъж, да кажеш: „Да, женя се“?

— А ти защо започна да се държиш като принцеса сега? Дали съм женен или не — какво променя? В края на краищата ти и Ърмак сте приятелки… Ще рече, ти спа с гаджето на приятелката си — Фърат беше повишил тон.

— Ърмак не ми е приятелка. И никога не е била. За мен тя е само сестрата на Дениз — изсъска Нарин. Забеляза, че нещата започват да стават уродливи, но не й пукаше.

— Прекрасно, според теб на Дениз ще й хареса ли ако разбере, че си спала с гаджето на сестра й?

— Вероятно искаше да кажеш с годеника на сестра й. Не, не мисля, че ще й хареса.

— В такъв случай приключваме с тази тема.

— Разбира се, че ще приключим. Какво смяташ, че ще направя? Ще се помъкна след теб ли или ще кажа на Ърмак? Върви по дяволите! Глупак, идиот! За кого се мислиш?

— Къде отиваш?

— Отивам на автогарата. Няма да мога да издържа глупавите ти дрънканици с часове.

— Аз не говоря глупости.

— Не казвай нищо повече и да не си посмял повече да се приближиш до мен.

Изразът на очите й можеше да се сравни с този на умствено болен или на убиец. Фърат беше доловил това, направи назад крачката, която смяташе да направи напред и не се опита да спре Нарин, когато тя изхвръкна през вратата, мятайки чантата си на рамо.

Нямаше нужда да тича по целия път до гарата, но Нарин тичаше. Тичаше и се заклеваше, че никога вече няма да дойде в Яслъхан и напълно ще забрави Фърат. Изреждаше в себе си цялата серия от проклятия, които знаеше. Срещу себе си, Фърат, Ърмак, съдбата и нещастието. Влезе в улицата, където някога беше съборила Мехмет и мина пред шивашкото ателие, където някога беше спипала Шадийе. Гърбавият шивач седеше в ателието си, което се бе превърнало в истинска развалина и зловещото му лице беше заровено в парцала пред него. Обеща си от сега нататък да не мисли за когото и да е от тях. През последните дни беше видяла колко струва ровенето в миналото. Зарадва се като видя, че автогарата е на същото място, на което я помнеше. Най-малкото беше се случило нещо хубаво в края. Не се натъжи, че има два часа до първия автобус за Истанбул; отпусна се на един от столовете в чакалнята, където дремеше младолик мъж. Прекара двата часа в чакане автобусът да дойде, пътниците да се съберат и в гризане на ноктите си. Най-после моментът дойде и всеки си седна на мястото.

Искаше да наблюдава отлитащите покрай прозореца дървета, пътища, постепенно разреждащите се къщи и хора, но трябваше да затвори очи, защото жената със зеления пуловер до нея беше толкова бъбрива, че да му прилошее на човек. Веднага щом напуснаха Яслъхан, тя извади от чантата си пакетче, пълно с бисквити и почерпи Нарин, а тя беше направила огромната грешка да си вземе една бисквита. От този миг нататък жената започна да говори. Не бе малко постижение да запълни първите двадесет километра от пътуването с нейния съпруг, който преди две години се беше пенсионирал като служител в Управлението на горите, синът й, който се занимавал с електричарство, снахата, която сутрин пращала внучето й на училище без да му даде закуска и дъщеря й, която се била омъжила за човек, който притежавал фабрика за юргани в Германия. Макар че онази част за юрганджийската фабрика прозвуча странно на Нарин, тя не беше задала никакви въпроси, за да не даде възможност на жената още повече да разхлопа ченето си. Жената в зеления пуловер очевидно не страдаше от липса на теми; като скачаше от една в друга, тя водеше едностранния си разговор в широк обхват — от инжекциите, които й бяха слагали заради болките в гърба, до пилафа, който се приготвя със зехтин. Чифт устни, които мърдаха непрестанно, един език, който се въртеше неспирно в устата, пръскаща слюнки, и вежди, които подскачаха нагоре-надолу… Това беше цената, която Нарин трябваше да плати за една бисквита. Жената продължаваше да разказва, без да обръща внимание на трохите, които бяха нападали по зеления пуловер, стегнал здраво огромните й гърди. Тъкмо се канеше да вдигне пръст срещу Нарин и да я предупреди никога да не слага зехтина, преди да е завряла водата за пилафа, когато Нарин повече не издържа и я прекъсна:

— Ако ме извините, аз малко ще поспя, нощес изобщо не заспах.

Жената разбира се не беше доволна от тази ситуация, но Нарин мигновено сгъна палтото си, намести го между главата си и студения прозорец и затвори очи. Не промени позата си дори когато чу сигнала, че е получила съобщение на телефона — уж продължаваше да спи. Условията, в които беше попаднала, бяха наистина смущаващи, но Нарин предпочиташе да изтърпи това неудобство, вместо да прекара часове на меката седалка в луксозното Ауди на Фърат. Това беше мястото на Ърмак, а когато седиш на чуждо място, животът знае как да те избута от него.

Преди да отвори очи изчака спътничката и да слезе от автобуса на мястото за почивка. Жената беше станала от седалката си с пъшкане и пуфтене и беше започнала да си мърмори нещо, докато си обличаше палтото. Беше ясно, че смяната на мястото за спиране от страна на автобусната компания я беше разочаровала. Нарин не трепна дори с клепач, жената слезе мърморейки и сумтейки. Отвори очи, когато се увери, че жената се е отдалечила достатъчно и първото нещо, което направи, беше да провери съобщенията на телефона. Никое не беше от Фърат. До този момент не знаеше, че именно това чака. Не знаеше колко много иска да идват от Фърат. Ядоса се на себе си, че залита и е разочарована. Чувствата й бяха като възел и нещата, които изпитваше не бяха онези, които би трябвало да изпитва. Прокле деня, в който отново беше срещнала Фърат, прокле деня, в който я бяха запознали с Ърмак и прокле съдбата, която бе станала причина двамата заедно да отидат в Яслъхан. Прокле мига, в който го целуна, прокле и себе си, и Фърат. Човек не решаваше дали ще бъде добър или лош, всичко се случваше в резултат на случайност. Беше изменила на приятелката си без никакво усилие. В този миг думата „предателство“ й звучеше по-сурово от „измяна“. Помежду им имаше разлика колкото от земята до небето. „Предателка“ беше по-лошо. Но най-лоша беше думата „любовница“, защото тези девет букви бяха натоварени с много значения, включително „предателство“.

Слезе и се разтъпка малко, за да си раздвижи краката. Мина покрай мъже, които миеха автобусите и се загледа в сапунените ивици, които оставаха по стъклата от четките с дълги дръжки, закрепени на края на маркучите. От мястото, на което стоеше, можеше да види жената, която се хранеше в ресторантската част. Щеше да се върне и да затвори очи доста преди спътничката й да стане от масата и да стигне до автобуса. Все още не знаеше, че жената скоро щеше да се сближи с хората от съседните седалки.

След осем часа стигна до вратата на своята кооперация, чувстваше се замаяна от преживяното през последните три дни, а в главата и все още кънтеше гласът на жената със зеления пуловер. Изкачи стълбите с горчив вкус в устата и спря, когато видя голямата тенекия със зехтин пред нейната врата. Какво се опитва да направи този човек? Огледа се тревожно наоколо и се отпусна, когато видя, че Фърат не е там. Заобиколи тенекията, влезе в апартамента си и затвори вратата. Нямаше да мисли за него повече и нямаше да позволи пак да я обърква. Първата й работа, когато се събуди сутринта, щеше да бъде да каже на портиера да вземе тенекията със зехтина и да го използва. Така и направи.

 

 

Нарин спази обещанието, което беше дала на Дениз и остана при нея в апартамента в Мачка, но Дениз, разбира се, не ходеше с нея всеки ден в университета. Споразуменията винаги трябва да са отворени за пазарлък в определени граници; под въздействието на тази мисъл Нарин си затвори очите за това, че понякога Дениз пропуска лекциите. В края на краищата не можеше да се отрече, че в сравнение с миналото, Дениз повече приличаше на студентка. Момичето беше намалило нощните си излети и беше започнала да учи, макар и не много прилежно. Да се очаква повече от нея надминаваше всякакви фантазии. Нарин знаеше, че тя няма да може да завърши университета в определеното време, но това не беше важно, понеже много малко от студентите успяваха да завършат истанбулския факултет по право за четири години. Самата тя се съмняваше да успее, така че притискането на Дениз на тази тема нямаше да има друг резултат освен да внуши страх на момичето.

— Довечера ще излезеш с нас, не приемам откази.

Дениз се появи на вратата на стаята й и завари Нарин да учи, изтегната в леглото.

— Не, не мога да дойда. Вчера вечерта ресторантът беше претъпкан. Бях толкова изморена, че Мурат бей ме съжали и ми разреши да почивам тази вечер.

— Ще дойдеш, ще дойдеш.

— Кълна се, не мога.

— Ще отидеш в банята, ще си пуснеш косата и аз ще я направя много хубава с четката, ще ти дам да облечеш нещо и излизаме. Не забравяй, че купонът е най-добрият начин за почивка.

— Може и така да е, когато не си толкова уморен, но…

— Искаш да умра!

— Не говори така!

— Искаш да умра!

Дениз беше открила преди три дни колко чувствителна е Нарин към този израз и оттогава насам постоянно го използваше.

Нарин разбра, че Дениз е твърдо решена и няма да излезе от стаята, без да е спечелила победа и се предаде. Роптаейки отиде в банята, позволи на Дениз да й направи косата, без да протестира облече черна блуза със скрити копчета и черна мини пола, които й беше донесла и оставила на леглото. Категорично отказа да отстъпи по въпроса с обуването на високи токчета. Нямаше намерение да прекара първата си среща с нощния живот на Истанбул търкулната на земята заради обувки, с които не може да стъпва. Тогава Дениз й даде чифт равни обувки и натъпка отпред памук, за да й станат на краката. От една страна Нарин се чувстваше много развълнувана, а от друга й беше неспокойно. Беше любопитна на какви места ще ходят, от друга страна се страхуваше до полуда. Но все пак един глас в нея й казваше да се довери на приятелката си. Дениз нямаше да разреши да я унижат. Сърцето на Нарин бе изпълнено с благодарност. Какво несравнимо блаженство беше да се довериш на някой човек ей така. Това чувство не беше изпитвала до този ден. Разликата между това да се довериш на някого сто процента и да му се довериш деветдесет и девет беше от земята до небето. Това е защото не знаеш с намаляващият един процент точно какво става по-малко и всичките измами на света можеше да се крият в това мъничко „един“. Затова деветдесет и девет процента беше по-близо до нула, отколкото до сто процента. Нарин си мислеше това докато Дениз оглеждаше своето произведение с гордост и казваше:

— Изглеждаш прекрасно. Сега си истинско бисерче!

— Няма да ме оставиш сама, нали? — попита тя.

— Кълна се, няма да те оставя и за минута. Във всеки случай там ще бъдат всички хора, които познаваш. Гайе, Ебру, Шехназ, Йозлем, Алтан, Тони, Осман… Те са все хора, които идват в тази къща, познаваш всички. Представи си, че сме у дома!

Нарин кимна, зарадва се, като разбра, че и те ще бъдат там.

— Всички ще си паднат по тебе тази нощ — каза Дениз, оглеждайки я с възхищение.

— Преувеличаваш както винаги.

— Според мен винаги си носи косата така, стига си я връзвала като слугиня.

— Не знам, не съм свикнала. Според теб наистина ли стана добре?

— Какво „добре“, миличка? Изглежда супер, ти си супер! И най-важното, никога досега не си излизала, затова ще любопитстват. Ще има много досадници около теб тази нощ — каза Дениз.

— Не ме плаши!

— Добре, добре. Не се тревожи!

Качиха се заедно в колата и потеглиха към нощния клуб в Етилер. Нарин непрекъснато оправяше дългата си руса коса и гледаше краката си, които се виждаха под късата пола. Струваше и се, че към нея бяха прикачени чужди крака, тъй като никога не ги бе виждала под къса пола. Протегна ръка и лекичко се докосна по коляното, за да се убеди, че са нейните крака.

— Защо не искаш да си имаш приятел? — попита Дениз между другото. — Този живот не минава, скъпа, от къщи в училище, от училище на работа и от работа — вкъщи. Виж, ако си си намерила някой в университета и не ми казваш, много ще се разсърдя за това. Аз ти казвам всичко за мен.

— Не, честна дума, не съм си намерила никого — отговори Нарин и същевременно се почувства виновна, защото не беше казала на Дениз нищо за Фърат. — Но има един в Яслъхан… — изрече с отслабнал глас.

— Не думай! Наистина ли? Как се казва?

— Фърат.

Гласът й замря, след като каза името му.

— Добре, виждате ли се?

— Не, как да се виждаме. Аз съм в Истанбул, той е в Анкара.

Дениз я погледна удивено и каза:

— Охооо, в такъв случай не сте се виждали около шест месеца.

— Ще станат някъде около две години.

— Каквооо? Две години? Хей, как може да сте гаджета?

— Не сме точно гаджета… Искам да кажа, аз го обичам, но…

— Извинявай, но нищо не разбирах от всичкото това. Вие не сте гаджета, не си го виждала две години и продължаваш да мислиш за него? — попита Дениз. Гледаше Нарин недоумяващо. Кой знае какво щеше да каже, ако знаеше, че е виждала Фърат само три-четири пъти?

— Да, понякога мисля — отговори Нарин, без да отделя поглед от коленете си. — Даже понякога го сънувам.

— Ох, тогава наистина си влюбена.

— Не знам…

— Хайде кажи ми, много ли си влюбена?

Нарин се изчерви и наведе очи.

— Ако ме попита някой има ли по-красив човек на света, ще кажа, че няма. Ако ме попитат какво най-много искам на света, ще кажа, че искам него. Ако ми кажат, даваме ти го, но след три дни ще умреш, и на това ще кажа „добре“ — каза тя. — Ти прецени сега малко ли съм влюбена, много ли съм влюбена…

— Много си чиста, ти бе! — каза Дениз и очите й се насълзиха. — С такава невинност много ще ни е трудно с теб в Истанбул.

В онази нощ Нарин щеше да преживее много неща за първи път. За първи път щеше да отиде в бар, щеше да изпие първата си напитка, и за първи път щеше да се напие. Всичките тези неща малко или повече предвиждаше, но дори през ум не й бе минало, че ще види самолет за първи път в живота си. Когато влезе в нощния клуб на най-широката улица в Етилер, най-напред не разбра какво е жълтото нещо, което влиза вътре откъм задния край на сградата. Устата й остана отворена от удивление, когато Дениз й каза, че е истински самолет, че може по-добре да го види от ресторантската част на горния етаж, и че ако иска може да го разгледа от там. Въобще не можеше да проумее защо самолетът беше там.

— Самолетът върху сградата ли е паднал? — попита тя.

— Какво ти падане, това е част от декора, скъпа, сложили са го там, за да е по-оригинално — засмя се Дениз.

Никой не гледаше самолета освен нея, хората се трупаха около двата бара, единият от които беше голям, люлееха се под звуците на музиката и се опитваха да разговарят, като си викаха един на друг в ушите. Приятелите на Дениз се бяха събрали в ъгъла на големия бар. Нарин се почувства по-добре, когато отидоха при тях, защото, както беше казала Дениз, вече познаваше повечето. Ако можеш да влезеш в един от най-популярните нощни клубове в Истанбул и да кажеш здрасти на много хора там, няма от какво да се страхуваш. Отпи от чашата, която Дениз пъхна в ръката й и направи гримаса:

— Какво е това?

— Водка с тоник — отговори Дениз.

— Как го пиете това?

— Ще свикнеш!