Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (22)

Двадесет и втора глава

— Няма ли да дойдеш? — извика Фърат.

Нарин стоеше вкаменена насред салона с телефона в ръка. Чу стъпките на Фърат, вдигна глава и го погледна. Беше сложил ръце на хълбоците си и я гледаше, без изобщо да се притеснява от голотата си.

— Станало ли е нещо?

— Не.

— Станало е.

— Нищо не е станало — каза Нарин и се опита да се усмихне, Фърат направи няколко крачки към нея, обви голото й тяло с две ръце и я погледна в очите:

— Не лъжи.

— Няма да е лошо да се облечем. Тук е студено — каза Нарин.

— Не е студено, а на тебе ти е студено, според мен. По-точно измръзнала си. Кой се обади?

— Дениз.

— Еее?

— Какво „еее“?

— Какво те разстрои?

— Не съм разстроена, само искам да се облека.

Фърат целуваше врата и раменете й, галеше гърдите й, сякаш не беше чул.

— Мисля, че сме достатъчно облечени.

Нарин го избута и рязко каза:

— Престани.

Фърат беше предложил на Ърмак да се оженят. Кога ли е станало това? На рождения ден на Ърмак или по-късно? Незнайно защо до този момент не си беше помисляла, че Фърат обича Ърмак. Защо не беше помислила? Трябва да е влюбен в нея, щом й е предложил и от това Нарин се чувстваше дълбоко наранена. Значи Фърат мислеше за Ърмак, когато си лягаше нощем и правеше бъдещи планове, свързани с нея. Беше така изпълнена с омраза и гняв, че за миг си помисли, че ще експлодира. Ще избухне и ще се пръсне на парченца наоколо.

— Кажи ми какво не е наред? Изведнъж стана друг човек.

— Не съм.

— Чакай да отгатна, говорила си с Дениз, сетила си се за Ърмак и си се почувствала зле или…

— Или? — Нарин го погледна и вдигната вежда.

— Знам ли, сетила си се за нея и ревнуваш.

— Аз да ревнувам? Това наистина е смешно. Съжалявам, но за да ревнувам, трябва да изпитвам нещо към теб — каза Нарин. Гласът й прозвуча спокойно.

— Но ти не изпитваш нищо, така ли?

Нарин поклати глава и каза:

— Само правихме любов… Не е нещо, на което да се придава голямо значение.

— Лъжеш — Фърат се смееше и се чувстваше така спокойно в кожата си, сякаш не съзнаваше голотата си. — Какво искаш да кажеш, че правиш любов с всеки, който застане пред теб?

— С част от тях, да — каза Нарин и тръгна към библиотеката, за да намери дрехите, които беше съблякла. Когато влезе вътре, не знаеше какво я задушава, гневът или болката в сърцето. Знаеше само, че нещо я душеше и я оставяше бездиханна. Щяха да се оженят, да имат деца, а Нарин щеше да е принудена да бъде очевидец на случващото се. Сякаш всяка клетка на тялото й скърбеше. Ръцете й бяха пълни с тъга, краката й бяха вцепенени от болка, далакът я изгаряше, а докато от всяка нейна част капеше отчаяние, сърцето й биеше с омраза.

— Атъф например, с него правила ли си любов? — подвикна Фърат.

— Да.

— Каза ми, че не ти е гадже — Фърат се беше облегнал на вратата на библиотеката със скръстени ръце и я гледаше.

Нарин видя, че лицето му беше пребледняло и изпита облекчение, натискът върху гърлото й леко отслабна.

— Казах, че не ми е гадже, не съм казала, че не съм спала с него — усмихна се Нарин, излезе от библиотеката с дрехите си в ръце и се прибра в своята стая. Когато затвори вратата, светът сякаш увеличи скоростта си на въртене. Легна и затвори очи.

 

 

Станаха три месеца, откакто се беше преместила в дома на Дениз в Мачка. Сега можеше да се качва в автобуса, говореше с хората без страх и бързо свикваше с Истанбул. Една вечер, когато се прибра от работа, завари Дениз да седи сама в дневната да чете списание.

— Здрасти, сама ли си тази вечер?

— Да — отговори Дениз, като разрошваше отегчено косата си. — Никой не пожела да излезем. Джан бил изморен, Ебру имал семейна вечеря, Мемо ще е на среща с момиче…

— Ами това е добре, и ти да си починеш малко. — Нарин седна до нея, пое дълбоко въздух и каза: — Дениз, намерих си апартамент, не се тревожи — този път не е като предишния, на това място живеят две студентки като божи кравички и е близо до университета. Утре ще отида да го огледам.

Дениз остави списанието, което държеше и попита:

— Защо, не си ли щастлива тук? — изглеждаше разочарована.

— Щастлива съм, но това е твоят дом — отговори Нарин. Изненада се, че Дениз е толкова разстроена. Почувства се виновна.

— Аз нямам никакви оплаквания от присъствието ти тук, можеш да останеш колкото искаш. Колко пъти съм ти го казвала?

— Знам, казвала си го много пъти. Бог да те благослови, живея много удобно благодарение на теб, но стоях достатъчно дълго.

— Хубаво, ти си знаеш най-добре. Върви и го огледай, може би няма да ти хареса.

— Ще ми хареса, наемът е много нисък — засмя се Нарин. — Лягам си, хайде лека нощ. Да те събудя ли сутринта? Ще идваш ли на лекции утре?

— Не, няма — отговори Дениз. Беше нацупена.

Нарин не можеше да й каже, че харесва живота си в тази къща, но когато миналия месец сестрата на Дениз си беше дошла за една седмица от Швейцария, тя се бе почувствала ужасно. Наистина, когато Ърмак си дойде в Истанбул след много месеци и видя, че сестра й е прибрала едно провинциално момиче в дома си, беше показала много ясно, че въобще не одобрява това положение. Почти не разговаряше с Нарин и предпочиташе да се държи така, сякаш нея я няма там. Колкото повече Дениз се стремеше да прикрие студенината на сестра си, толкова по-неудобно се чувстваше Нарин. Още преди Ърмак да си тръгне за Швейцария, Нарин започна усилено да си търси квартира и накрая намери една. Не само това — новият апартамент беше близо до университета и наемът изглеждаше поносим. Беше спокойна, защото двете момичета, които щяха да й бъдат съквартирантки, бяха от онези дето не вдигаха главите си от книгите. Легна си спокойно в леглото, макар и разстроена от състоянието на Дениз, и заспа в мига, в който затвори очи.

— Нарин! — беше все още тъмно, когато подскочи от гласа на Дениз.

— Не се бой, не се бой, аз съм! — каза Дениз и седна на ръба на леглото.

— Какво стана? Какво има? Случи ли се нещо?

— Нищо — Дениз хлипаше.

— Тогава защо плачеш?

— Защото си тръгваш и аз пак ще остана сама.

— Не си сама, имаш цял куп приятели — Нарин беше изумена.

— Моля те, не си отивай! Моля те, не ме оставяй сама! — извика Дениз. Плачеше толкова силно, че Нарин едва разбираше какво и казва. Стана бързо и светна лампата, и когато видя подпухналото лице на Дениз, разбра че беше плакала с часове. Не знаеше какво да прави. Седна до Дениз и я прегърна.

— Защо плачеш? Хайде, Дениз, пила ли си? Кажи ми, защо плачеш?

— Не искам да остана сама в тази къща. На мен ми е добре, когато си тук. Но ти скоро ще си заминеш и аз ще остана сама. Ще остана с призраците.

— Призраци? За родителите си ли говориш?

— Да, когато няма никой вкъщи, и двамата идват и аз не мога да го понеса. Моля те, не си отивай, стой с мен, моля те. Откакто се нанесе тук, не са идвали. Най-сетне ме оставиха на мира.

— Няма призраци, Дениз. От мъка ги виждаш в сънищата си. Защото са мъртви…

— Аз ги убих — каза Дениз.

— Защо ти да си ги убила, миличка, било е катастрофа. Баща ти е карал колата.

— Да, той караше, но се скарахме. Толкова го ядосах, че той се обърна да ме удари и в този момент изгуби контрол над колата.

Нарин замълча. Дениз не беше споделяла това преди.

— Умряха заради мен. Не можах да кажа това дори на Ърмак. Ако знае, сигурно ще ме намрази. Толкова ги обичах, а ето, аз ги убих.

Нарин се опита да я успокои:

— Било е катастрофа. Все пак е било катастрофа.

— Те ме обвиняват. Аз във всеки случай се обвинявам, но това не им е достатъчно. Не си отивай, умолявам те. Ще направя каквото поискаш.

— Добре, няма да си отида — каза Нарин и я прегърна силно. — Ще остана тук с тебе, а ти ще идваш с мен всяка сутрин на лекции.

След онзи ден тези същества от два далечни свята постепенно ставаха все по-близки, споделяха тайните си и отваряха сърцата си една за друга. Сдърпваха се, караха се с жестоки думи, сърдеха се, прощаваха си. Не отнемаше много време, за да се превърнат от двама души, натрапени един на друг в резултат от пътен инцидент, в две близки приятелки. Тези две самотни души, две деца с разбити сърца, се уловиха едно за друго, за да пораснат. Стояха заедно двете, защото в началото нямаше друг клон, за който да се заловят, а после не желаеха да се залавят за никой друг.

Нарин й разказа за Яслъхан, за майка си, баща си, Мехмет и Шадийе. Дениз не можа да сдържи сълзите си, когато научи как Мехмет е бил прострелян точно когато можеше да отиде във Фенер. И се разпсува, щом Нарин й разказа как я бяха пребили като каза на майка си, че брат й е продал Шадийе на шивача. Харесваше Дебелия Неджати колкото Нарин и съчувстваше на Ердоган колкото нея. По онова време не беше разказала на Дениз единствено за Фърат. Всъщност щеше да говори и за него, но не й се превърташе езика да изрече името Фърат.