Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (28)

Двадесет и осма глава

Нарин свали палтото си, каза на всички вкупом около масата „здравейте“, и седна на празния стол до Дениз, най-далече от Ърмак и Фърат. Известната кръчма в Бейоглу беше пълна догоре както във всяка петъчна вечер, а сервитьорите, въпреки всичкия си майсторлък, едва се придвижваха между масите с отрупани с мезета табли в ръцете си. Шумната тълпа се състоеше от журналисти, спортни критици, литератори, рекламни агенти и туристи, гласовете и чашите често се надигаха… Ако не се броят няколкото жени, които пиеха вино и няколко туристи, които не изпускаха от ръце бутилките си с бира, почти всички отпиваха от чашите си твърд алкохол.

— Ракия, моля — каза Нарин на сервитьора, който закръжи над нея. Полагаше усилие да не поглежда към другия край на масата и погледът й да не се среща с този на Фърат.

— Късно ли си тръгна от работа? — попита Дениз.

— Не, не си тръгнах късно, но се отбих вкъщи, преди да дойда.

Нарин не каза на Дениз, че за да дойде, в продължение на половин час вкъщи бе събирала кураж и беше прибягнала до помощта на чаша водка, за да го докара до успешен край. Всъщност нямаше да може да дойде, ако не беше силата, която й даде мисълта, че ще замине за Анкара. Освен Ърмак, Фърат, Дениз и Нарин, на масата имаше още осем души. Всички бяха приятели на Дениз. Познаваше Ебру и Мемо още от първите дни след запознанството си с Дениз, а останалите бяха дошли и заели място в живота им с годините. Нарин разговаряше с хората близо до нея и същевременно се поздравяваше за решението си да се пресели в Анкара. Точно преди да тръгне от къщи беше хвърлила поглед на обявите за апартаменти в Анкара, за да укрепи силата, която получи благодарение на него. Всеки път, когато забелязваше Ърмак да докосва Фърат, да оправя косата му или да го целува по бузата, се поздравяваше отново и отново и за първи път от седмици насам настроението й се върна щом долови, че Фърат се чувства неловко. Петте й сетива бяха спрели да работят и бяха обърнали всичките си сензори към Фърат — те казваха на Нарин, че той също е потиснат до крайна степен.

— Каза, че и Атъф ще идва. Няма ли да дойде? — попита тя Дениз.

— Ще се присъедини към нас след вечерята. Скъсал е с онази манекенка.

— Така ли?

— Прочетох го във вестниците. Мисля, че харесва тебе.

— Той харесва всички.

Дениз се засмя, защото й беше ясно, че Нарин има право.

— Да, но тебе те харесва повече.

— Съжалявам, въобще не ме интересува! Той е мило момче и е забавен… Ето, всички се шляем заедно, няма нужда от нещо повече.

Когато се нахраниха, всички заедно излязоха от кръчмата и отидоха пеша до малък бар наблизо. Вътре игла да пуснеш, нямаше къде да падне, но всеки свикнал да излизат нощем в Истанбул, знае как да си направи място в претъпкано заведение. С помощта на познати сервитьори успяха да се настанят в най-задънената част на бара. Вратата на бара, в който имаше хора от всякакви прослойки, от момичета с рошави коси и обеци на носовете до хубавици с чанти Прада, от професионалисти в костюми до татуирани рокери — непрестанно се отваряше и затваряше и хора влизаха или излизаха. Въпреки студеното време, отвън имаше толкова хора, колкото и вътре и никой не си стоеше на мястото. Навътре, навън… Ърмак, която стоеше точно срещу Нарин, танцуваше в ритъма на музиката. Напоследък беше започнала да се облича провокативно, изоставяйки консервативния си стил, и се издокарваше в крещящи дрехи с големи цепки. Докато тя се полюляваше и прегръщаше Фърат, Дениз разсъждаваше колко щастлива изглежда и изпита болка. Дали пък Фърат не иска този път да прегърне Нарин вместо Ърмак? Обърна глава и видя Атъф, който влезе през вратата на бара, и му махна. Атъф весело се приближи до тях, поръчаха се нови питиета, светлините светваха и угасваха, чашите се пълнеха, чашите се изпразваха, излизаше се пред вратата за глътка чист въздух, влизаше се, танцуваше се и се поръчваше ново пиене.

Ърмак видя една приятелка и се отдалечи от тях, Фърат сграбчи Нарин за ръката, дръпна я до себе си и прошепна в ухото й:

— Чух, че заминаваш за Анкара.

Нарин се усмихна. Опита се отстрани да изглежда сякаш не е нищо повече от приятелски разговор.

— Да, получих добро предложение. Доколкото виждам, между вас с Ърмак всичко върви добре. Много се зарадвах.

— Не говори глупости — каза Фърат.

— Каза, че ще се разделите и…

— Ако я напусна, как ще те виждам?

Фърат я гледаше така мило, че Нарин имаше желание да го прегърне и да го целува много дълго. Беше наклонил главата си на една страна и я гледаше съвсем като дете.

— Дали ще се разделите или не, за нас резултатът е едни и същ… — каза унило Нарин.

— В такъв случай няма да я оставя и ти ще се побъркаш.

Нарин не можа да разбере дали се шегува, или говори истината.

— Няма ли да се върнеш?

— Няма, защото се пренасям в Анкара.

Видя, че Фърат стана бял като платно и блясъкът в очите му угасна.

— Добре, защо?

— За да се отърва от тебе и Ърмак, разбра ли? Защото вече те ненавиждам.

— Аз много те обичам.

— Ако остана тук или ще се побъркам или ще изгубя Дениз. Тя никога няма да ми прости.

— Не можеш ли да пренебрегнеш това заради мен?

Нарин погледна Дениз, която беше пияна и танцуваше близо пред нея. Червената й коса падаше върху дългите и бели ръце, а тънкото тяло се огъваше и усукваше като клонка, готова да се прекърши.

— Не мога — тъжно отговори тя.

— В такъв случай ще се оженя за Ърмак и ще обикалям около теб до края на живота ти. Нито ден няма да те оставя на спокойствие. Всъщност, може да се преместим в Анкара.

Нарин беше втрещена.

— Ти шегуваш ли се?

— Не.

Нарин не успя да намери подходящ момент да каже на Фърат, че ще го убие, защото в този момент Атъф дойде при тях, преметна ръка през раменете й и я отведе настрани. Бяха направили няколко крачки и Атъф силно прегърна Нарин.

— Какво правиш, за бога? — рязко каза Нарин.

— Спасявам ти живота. Няма да е лошо и ти да ме прегърнеш, защото току-що чух Ебру да казва на Дениз нещо за тебе и Фърат.

Нарин като робот обви ръцете си около врата на Атъф и попита:

— Какво каза?

— Каза, че подозира, че между вас може да има нещо.

— А Дениз какво каза?

— Каза нещо от сорта „Невъзможно“, но в този момент вие изглеждахте сякаш…

— Сякаш какво?

— Сякаш между вас има нещо.

Нарин се почувства все едно някой я е ударил с юмрук в стомаха, коленете й бяха омекнали изведнъж и тялото й беше натежало.

— Какви глупости! Не мога да повярвам, че Ебру ще си помисли такова нещо. Той е приятел на Ърмак, за бога.

— Добре, но преди малко приятелят на Ърмак беше на косъм да те целуне.

Нарин го изгледа враждебно.

— Моето момиче, ние също не сме слепи.

— Няма такова нещо, престани на тази тема.

— Добре, добре. На мен ми е все едно. Благодарение на това мога да те прегърна, това ме устройва. Искам да кажа, ако ти е нужен параван, не се колебай да ме използваш. Ако искаш можем да се престорим на влюбени или мога с радост да те целувам… — Атъф се смееше докато говореше. Очевидно ситуацията много го забавляваше. — Искаш ли да те целуна? Честна дума, за мен не е проблем.

— Атъф, млъкни, за бога.

— Добре, млъквам.

Когато Дениз дойде до тях, Нарин с облекчение забеляза, че в държанието й към нея няма нищо странно. Или въобще не бе взела думите на Ебру на сериозно или се беше успокоила, когато видя интимността между Нарин и Атъф. Ръката на Атъф още беше на рамото на Нарин, а нейната — около кръста му.

— Ще направя всичко, за да не се преместиш в Анкара — каза Дениз, навеждайки се към ухото на Нарин.

— И какво можеш да направиш?

— Ще направя всичко, ще видиш!

Нарин се засмя и каза:

— Добре, постарай се!

— Ще го направя, а ти най-добре се приготви — прегърна я Дениз. — Няма да можеш да ме изоставиш. Между другото, каза, че не се интересуваш от Атъф, а… В момента не ми изглежда съвсем така.

Нарин повдигна рамене.

— Ти ми каза да се забавлявам и аз се забавлявам.

Когато Атъф целуна Нарин по врата, Дениз избухна в смях.

— Охооо, вие наистина напредвате!

Тримата не забелязаха, че в този момент има раздвижване от другата страна на бара. Не Видяха, че Фърат идва към тях, разбутвайки хората пред себе си и по тази причина питието, което едното от момичетата държеше, се разля върху приятелката й до нея. Не чуха как момичето, което се намокри, изпищя, нито как тази, чиято напитка беше разлята, се развика ядосано. Затова внезапното нахвърляне на Фърат върху Атъф беше изненада за всички. Най-напред си помислиха, че в бара е станало меле и Фърат се е строполил върху му, докато Фърат не сграбчи Атъф за яката и не започна да го бута към вратата… От една страна се опитваше да извлече Атъф навън, от друга непрекъснато сипеше нечувани псувни. Нарин не беше забелязала, че е толкова пиян докато бяха разговаряли. Всичко се бе случило в рамките на изтеклия половин час. Атъф се държеше кротко и направи всичко възможно инцидентът да не се превърне в юмручен бой, но ругатните на Фърат бяха прекалени. Излязоха навън по настояване на сервитьорите, ситуацията още беше напрегната. Ърмак, която през цялото време не беше разбрала какво става, се беше вкопчила в ръката на Фърат и го молеше да се успокои, а Атъф, който стоеше на десетина метра пред тях между Дениз и Нарин, викаше:

— Човече, ти полудя ли?

— Защо досаждаш на момичето, бе, негоднико?

— Не досаждам на никого. Попитай я, ето я. Досаждах ли ти, Нарин?

Нарин поклати глава:

— Не.

— И какво като й досажда, тебе какво те интересува? — намеси се Дениз. — Не ти е приятелка, никаква не ти е.

— Хей, ти, тя е моята приятелка! Тя е моята приятелка. Нарин ми е приятелка, разбра ли?

Дениз и Ърмак едновременно погледнаха Нарин.

— Какви ги говори той. Нар? — попита Дениз.

— От къде да знам! — паникьоса се Нарин. — Много е пиян, вижте го в какво състояние е! Не е на себе си…

— Не лъжи! — изкрещя Фърат. — Тогава къде беше в края на седмицата, когато каза на Дениз, че си в Анкара? Хайде, кажи им, за да чуят всички. С кого беше в края на онази седмица? И още, искаш ли да опиша твоя апартамент? Твоята спалня? Да разкажа ли за твоята кафява нощна лампа?

Нарин затвори очи за няколко секунди. Не можеше да повярва какво става. Ърмак стоеше закована на място и се опитваше да осъзнае положението. Мемо и Ебру се бяха свили, сгушени един в друг. Тълпа от хора се беше събрала в кръг и гледаше разпрата, а друга група вътре в бара се беше прилепила за прозореца и гледаше навън.

— Това кошмар ли е?

Гласът на Дениз бе изгубил естественото си звучене и се беше превърнал в нещо като фалцет на евнух.

— Гади ми се от вас! — каза тя и се нахвърли на Нарин. — От тебе най-много ми се гади! Нищожество!

Реакцията на сестра й разбуди Ърмак.

— Какво искаш да кажеш? Вярно ли е? Има ли нещо между вас? — попита тя с пребледняло лице. — Приличаше на някой, който всеки момент ще предаде богу дух.

— Не! — каза Нарин.

— Да! — каза Фърат.

— Курва! — изпищя Ърмак и в момента, в който щеше да скочи и да сграбчи Нарин за косата, вместо да предаде богу дух, Ебру се хвърли и я хвана, като й говореше:

— Недей, Ърмак, моля те, запази спокойствие, скъпа. Не прави скандал насред улицата.

Ърмак се разпищя:

— Те направиха скандал! — като същевременно риташе и тропаше с крака, за да се освободи от Ебру. Щом разбра, че Ебру няма намерение да я пусне, тя се отказа от борбата и заплака невъздържано, а хлипанията й накараха Дениз окончателно да превърти. Беше достатъчно гневна, за да се хвърли да бие Нарин така, както преди години беше пребила Лудия Ахмет на улицата, ако Мемо не я беше хванал здраво за кръста. Тя не преставаше да повтаря:

— Как можа да ми сториш това?

Непрекъснато въртеше едно и също изречение, променяше го в различни форми и отново, и отново питаше:

— Как можа да ми причиниш такова нещо? Как ти можа да ми го причиниш на мен?

— Хайде Дениз, миличка, да вървим, нека да си вървим, каквото и да е. Не си струва, повярвай ми, тя не го заслужава! — Мемо с всички сили се опитваше да отведе Дениз, но тя не чуваше.

Атъф хвана Нарин за ръката, наведе се и й прошепна:

— Бягай. Да се махаме от тук, иначе ще стане страшно.

Двамата хукнаха заедно и скочиха в едно такси на ъгъла. Ругатните на Ърмак продължиха да огласят улицата, докато флегматичният шофьор, който стоеше подпрян на колата си, не запали цигара и не подкара колата. Никога преди това Нарин не бе ставала свидетел на такова поведение на Дениз, пред нея се бе появила една нова Дениз.

— Вероятно не искаш да говориш — каза Атъф след няколко минути.

— Не искам. — Нарин отвори чантата си, извади телефона си и каза: — Ще си изключа телефона, и ти изключи твоя!

— Остани при мен. Тези две луди сестри ще те нападнат в дома ти посред нощ.

— Това е сигурно — каза Нарин.

Атъф живееше на шестдесет и петия етаж на една наскоро построена шестдесет и пет етажна сграда в квартал Левент. На входа махнаха на човека от охраната и се качиха в асансьора. Нарин знаеше къде живее, защото нощта, в която го измъкна от полицейското управление, го беше закарала до дома му.

— Странно е да живееш в небостъргач!

— Не е небостъргач, просто е висока сграда.

— Така ли?

— Изисквало се височина по-голяма от триста метра, за да е небостъргач.

— Наистина ли?

— Сигурна ли си, че искаш да говорим за небостъргачи? — попита Атъф, докато отваряше вратата.

— Опитвам се да си ангажирам ума, иначе може да се побъркам — каза Нарин и огледа огромната дневна, която се разкри пред нея и великолепната панорама на Истанбул, която се разстилаше докъдето очите можеха да видят през широките прозорци.

— Колко е красиво тук, вижда се целия град — добави тя.

— Да, не е лошо. Веднага ли искаш да спиш или да ти дам да пийнеш нещо?

— Пихме достатъчно — измърмори Нарин и седна в един от фотьойлите точно срещу огромните прозорци.

— Какво ще правя сега? — попита тя и прикова поглед в очакване на отговор от Атъф.

— Не знам… Като нямам представа за нищо, как мога да ти помогна?

— Всичко провалих. Беше там, видя!

— Искаш да кажеш, че всичко което Фърат каза, е истина, така ли?

Нарин кимна да потвърди.

— Уха! Никога не би ми дошло наум, че ще направиш нещо такова — засмя се Атъф. — А си мислех, че си ангел.

— Страхувай се от онези, които приличат на ангели! — Нарин се изправи, скръсти ръце и започна да се разхожда из дневната.

— Когато белята е станала, няма какво да се направи — Атъф вървеше след нея и се опитваше да я утеши.

— Ще убия този идиот. Кълна се, че ще го убия.

— Фърат ли?

— Да. Кажи, знаеш ли защо някой би направил това?

— Беше пиян… — сви рамене Атъф.

— Не беше пиян — извика Нарин. — Бях с него десет минути преди случката и нищо му нямаше. През целия път си мислех за това. Когато разговаряше с мен не фъфлеше и беше напълно трезвен.

— Мислиш, че го е изиграл?

— Не мисля, сигурна съм.

След известно време Атъф отиде да си легне, а Нарин прекара цялата нощ във фотьойла. Гледа изгрева, угасването на светлините една след друга, промяната на града от бижу в блед силует. Коли поемаха по пътищата, параходите започнаха да се мяркат по-често, Истанбул се размърда и отвори очи. Дениз и Ърмак скоро щяха да се събудят и с тях щеше да се събуди и омразата им. Техният гняв, тяхното разочарование, тревогите им, пукнатините в сърцата им и празнотата в тях също щяха да се събудят. Колкото повече се вдигаше слънцето, толкова повече се засилваше тревогата на Нарин. Можеше да почувства как хората, станали свидетели на снощния инцидент, си звънят един на друг и започват да говорят за случилото се. Всичките онези думи, изречения се натрупваха и ставаха лавина, която се стоварва с цялата си тежест върху Нарин.

— Не се натъжавай повече, всички накрая ще умрем и нищо от това няма да има значение — каза Атъф и седна до нея. Беше по къси гащета и тениска, тъкмо се беше събудил.

— Добро утро — каза Нарин. — Много ти благодаря за всичко. Наистина съм ти благодарна за това, което направи снощи.

— Не го споменавай. Ти пък ме измъкна от полицията.

— Най-добре да си вървя.

— Можеш да останеш тук, докато нещата отзвучат малко.

Нарин поклати глава.

— Искам да си отида вкъщи.

— В такъв случай ще те закарам.

— Нямаш ли си друга работа?

— Днес е неделя, каква работа да имам?

— Обличай се тогава и да вървим.

— Нарин, виж, ако останеш тук, ще бъда наистина щастлив.

— Бягането не е решение… Знаеш, че трябва да работя, пък и даже да остана при теб, ще дойдат тук и ще ме намерят. Бягането не е решение. Трябва да се изправя лице в лице с тях и да понеса обидите им. Нещо повече, заслужавам си ги.

— Не можеш ли да си вземеш два дни отпуск? Можеш да се изправиш лице в лице, когато малко се поуспокоят.

— Не мога. Занимавам се с един договор от две хиляди страници и трябва да приключа с това задължение до четвъртък. Всъщност, мога да го довърша и от къщи.

— В такъв случай направи точно това.

Нарин се обади на Ерол бей и като обясни, че мисли да свърши работата вкъщи, понеже няма да губи време в ходене и прибиране от офиса, успя да си издейства два дни отпуск. Желанието й да не губи време дори в трафика беше зарадвало Ерол бей.

— Разреши ми. Но трябва да се отбия в офиса и да взема документите по договора.

Веднага щом каза това, лицето й се изкриви от тревога. Вдигна две ръце към гърдите си и ги притисна нагоре, сякаш искаше да повдигне сърцето си. Цветът се бе отдръпнал от лицето й, а бузите станаха почти бели.

— Добре ли си? Нарин, какво ти е? — попита Атъф.

— Нищо, малко ми призля.