Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (13)

Тринадесета глава

Откакто пенсионираният големец, който живееше на долния етаж, стана сенилен, броят на съседите, които се оплакваха от партитата на Дениз намаля, но определено не беше стигнал нулата. Ако човек не искаше да оглушее, нямаше да пожелае да живее до Дениз, и това си беше съвсем естествено. Силната музика, която бумтеше от апартамента, падналите пред вратите, заспали или викащи пияници, дрезгавият смях и смахнати откачалки, които паркираха колите си така, че запречваха пътя на други коли… Дениз преспокойно можеше да бъде класирана като кошмарът на квартала и Нарин направо се възхищаваше на необикновения успех на приятелката си в справянето с проблема. Ако друг беше на нейното място, той отдавна щеше да бъде даден под съд или пребит от разлютен съсед, но Дениз убеждаваше дори хора, които идваха пред вратата й с пяна на уста от гняв — на колкото и години да бяха — да влязат вътре; сприятеляваше се с тях и се грижеше да напуснат дома й щастливи. Някак си успяваше да спечели сърцата и на тези, които изказваха възмущението си щом я видят на улицата. Дори полицаите от участъка, на които до гуша им беше дошло години наред да бият път до вратата на този дом, вече не се помръдваха от мястото си; звъняха по телефона и я молеха да намали музиката. Удивително звучи ако някой като Дениз, който не избягва свадите по какъвто и да е повод, който има безочието да удря шамари на средно двама таксиметрови шофьори седмично, и думата „сприхав“ е твърде слаба да го опише, полага действително старание, за да поддържа гладки взаимоотношенията си със съседите. Как е възможно — не е лесно да се проумее, че успяваше да се представи толкова скромна, даже ако се наложи можеше да се подмазва. Но Нарин я разбираше, защото беше наясно колко много Дениз харесва да живее в този дом и по този начин. За да поддържа стила си на живот беше готова да лиже задниците на съседите, да подкупва полицаите от участъка, да изпраща цветя на хора, които току-що се бяха нанесли, да се интересува от здравето на по-възрастните и да помага на слепите да пресекат улицата, ако бе необходимо.

В кухнята Нарин обясняваше това на Атъф, който беше влязъл през вратата на жилището на Дениз само пет минути след нея, а купонът още не беше започнал. Вътре бяха само осем човека и бутилките и чашите в този момент се подреждаха на масата. Нарин се беше втурнала в кухнята, за да е по-далече от Ърмак и Фърат, които избираха музика в дневната, като беше завлякла със себе си и Атъф. Когато Ърмак влезе в кухнята, те внимателно режеха краставици и моркови и едновременно с това си бъбреха.

— Изглеждаш наистина великолепно — каза Нарин на Ърмак. Атъф кимна в знак на съгласие.

— Казваш едно и също за двайсети път — отговори Ърмак и избухна в смях.

— Какво да направя, харесвам роклята ти. Много добре ти стои. — Нарин не лъжеше. В кремавата мини рокля и с коса, високо вързана на конска опашка, онази вечер Ърмак наистина разпръскваше светлина наоколо. Нарин не можеше да си спомни да е виждала Ърмак толкова хубава.

— Любовта ми се отразява добре. Само виж това! — и Нарин показа китката си, на която имаше часовник Картие.

— Красив е. Фърат ли го купи?

— Стига си се преструвала, ти си му казала да ми го купи.

Нарин се усмихна и каза:

— Със здраве да си го носиш!

Ърмак обви с ръце шията на Нарин, прегърна я силно и прошепна:

— Толкова съм щастлива.

Нарин беше сигурна, че казва истината; като се има предвид, че беше прегърнала дори нея, наистина трябва да беше на седмото небе.

— Дано някой ден ти и Дениз да сте толкова щастливи, колкото мен — каза Ърмак.

— Ние не искаме да сме щастливи.

Ърмак свали ръцете си от врата на Нарин и погледна сестра си, която влизаше в кухнята.

— Ние искаме да правим купони, да пием, искаме да се напием и да изгубим нашите часовници Картие — продължи Дениз и като посочи празната бутилка от Йегер-майстер в ръката си, добави: — Освен това не искаме празни бутилки, които се преструват на пълни. Атъф, извинявай, че те притеснявам, но можеш ли да отидеш да купиш още от тези? Иначе сестра ми ще започне следващата си година без Йегер и цялата година ще върви зле.

— Веднага! — съгласи се Атъф. — Аз също съм суеверен, затова те разбирам.

Когато всички излязоха от кухнята, Нарин отново насочи вниманието си към морковите. Беше лесно да нарежеш краставици по дължина, но се дразнеше, че Дениз бе настояла за морковите. Беше абсурдно да пиеш алкохол с галони и да ядеш моркови с него, защото било здравословно. Кой би ял моркови, когато има толкова мезета, чипс, различни видове сирена и цял куп хапки?

— Къде са пепелниците?

Нарин едва не си поряза пръста при внезапното влизане на Фърат.

— Ей там, отвори чекмеджето, там!

Фърат отвори чекмеджето, което Нарин беше посочила и като извади един пепелник, попита:

— Още ли си сърдита?

— Не, не съм. Ако искаш занеси всичките пепелници в дневната. Ще има нужда от тях — каза Нарин.

— Този тип не е ли доста млад за теб?

— Кой тип?

— Онзи, с което се появи във вестника.

— Ти с колко години си по-голям от Ърмак?

— Седем години.

— Нямам други въпроси!

— Не е същото, той е още момче. Не виждаш ли как се държи? Нещо като умствено недоразвит!

— Ърмак също не е Айнщайн! — сопна се Нарин. — И ти казвам за последен път, между мен и Атъф няма нищо.

— Разказвай тия на старата ми шапка!

— Стига си ял морковите, от два часа ми се разказа играта да ги режа.

— Дай, аз ще го направя — каза Фърат. Лицето му беше начумерено, когато се наведе и взе ножа от ръката й.

— Благодаря ти. Ще отида поне да подредя хапките. На Дениз не й пука за тази страна на нещата. Кани хора, раздава заповеди и после чака някой да свърши всичко. И този някой обикновено съм аз. Не обръщай внимание че се оплаквам, всъщност обичам да съм полезна…

Разбра, че Фърат няма намерение да говори, млъкна и двамата работиха мълчаливо. Нарин се чудеше защо не е в настроение, но не го попита. Опита се да се развлича като подреди хапките със сьомга до тези със скариди, тези със скариди до другите с аншоа, тези с аншоа до предишните с рокфор, а червените — не знаеше с какво са — до онези с Рокфор. Подреждаше последната редица, когато Атъф подаде ръка покрай вратата на кухнята, показа синя бутилка и извика:

— Не можах да намеря Йегер, скъпа, затова купих нещо, което се казва Афтършок.

— Добре, остави го на масата — каза Нарин.

— Скъпа, а? — тонът на Фърат беше саркастичен.

— Той така си говори. Не е специално към мен.

— Сигурен съм.

— Ще ги занеса в дневната. Морковите поверявам на теб — каза Нарин и докато излизаше от кухнята й се стори, че чува Фърат да мърмори нещо през зъби. Не беше съвсем сигурен, но като че каза „Мамка му!“

В по-късните часове на нощта и Нарин разбра, че Атъф не беше казал „скъпа“ случайно. Където и да отидеше тя, той вървеше след нея и по най-дребни поводи докосваше било ръката, било кракът й или се приближаваше до ухото й, за да каже нещо. Забелязваше, че Фърат ги наблюдава и става все по-навъсен. По някое време Дениз дойде при нея и попита:

— Какво има, какво става с Атъф?

— Нищо не става. Не престава да ми досажда.

— Харесваш ли го?

— Майтапиш ли се!

— Не изглежда така.

— Какво да направя? Да го напляскам ли?

— Хайде! Забавлявай се, разбира се. Между другото, Фърат и Ърмак се скараха преди малко.

— Защо?

— Фърат заминава за Яслъхан утре сутринта. Баща му имал някакъв парцел земя, която щял да продава.

— И?

— Сестричката ми се цупи, че не й е казал по-рано.

— Значи затова е навъсен като облак — измърмори Нарин. Беше разочарована. Бе свързвала лошото му настроение с присъствието на Атъф и тайничко бе щастлива.

— Вероятно — каза Дениз и тръгна към двамата мъже, които стояха в ъгъла на дневната. Нарин знаеше, че от известно време си пада по по-високия. Ърмак отиде при сестра си и остави Фърат сам на дивана до масата. Нарин седна до него.

— Разбрах, че ще ходиш в Яслъхан.

— Кой ти каза? — Фърат беше нервен.

— Дениз ми каза.

— Колко бързо се разпространяват тук новините.

— Защо си сърдит? Исках да те помоля за нещо.

— Какво?

— Щях да те питам дали можеш да се отбиеш към нашата улица, когато се върнеш в Яслъхан? Не знам дали са още там, може да са се преместили. Би ли поразпитал?

— Защо не отидеш да провериш?

— Не искам да се свързвам с тях или нещо от сорта, просто искам да знам. Би ли го направил?

— Не знам. Ако ми остане време, ще отида.

— Ако ти остане време ли? Говорим за една шепа град. Няма да ти отнеме дори половин час, за да идеш до там и да провериш. Не те моля за нещо трудно.

— Добре, ще отида да погледна, не се тревожи — каза Фърат, изправи се раздразнено от дивана и тръгна към Ърмак. Нарин наблюдава без да откъсва очи как двамата се прегръщат. В продължение на минути стояха притиснати един до друг. Влюбената двойка се беше сдобрила.

— Нищо ли не пиеш? — Атъф неочаквано се беше появил до нея. Нарин се откъсна от мислите си, върна се в настоящия момент, усмихна се сладко и отговори:

— Ако ми донесеш нещо, ще пия.

Тази нощ имаше нужда някой да я поглези.

— Какво искаш?

— Водка с Ред Бул и малко ябълков сок. Но сложи повечко водка!

— Какво се опитваш да забравиш?

— Не се опитвам да забравя, опитвам се да си спомня.

 

 

Яслъхан, 1991 г.

В онази година, вечерта на дванадесети юли, в седем и десет на вратата се почука и когато Нарин видя, че никой, освен нея не се размърдва, стана неохотно и излезе от стаята. Щом майка й и Шадийе седнеха пред телевизора, никой не можеше да ги помръдне от местата им. Стояха приковани на тях като омагьосани.

— Търся Мехмет — каза Фърат с усмивка.

Нарин беше толкова изненадана, че отвори едновременно устата и очите си. Беше живяла цели седем месеца, мечтаейки за мига, в който отново щеше да го види. Беше написала стотици различни сценарии, свързани с това, но в никой от тях Фърат не тропаше на вратата на къщата им. В някои той се появяваше неочаквано пред нея на улицата, в други я чакаше пред училището. Срещаха се в бакалница, в микробуса, на пазара. Всъщност веднъж дори си беше представила, че се срещат в офиса на Неджати, но нито веднъж не й хрумна, че ще го завари да стои така на вратата. Стоеше срещу нея, облечен в поло със същия кафяв цвят като очите му, беше наклонил леко главата си надясно и на устата му имаше едва доловима усмивка.

— Мехмет не е ли тук?

— Брат ми е в кафенето — успя да каже Нарин, когато гласът й се върна.

— Къде са другите? — прошепна Фърат.

— Вътре, гледат телевизия.

— Хайде, ела да се поразходим малко.

— Не, не мога да излизам по това време — каза Нарин, а същевременно бе готова да върви до края на света с него.

— Какво му е на времето? Още е светло.

— Хората от махалата ще ни видят и ще кажат на майка ми.

— Е, кога ще те видя тогава?

— Не знам.

— Ела утре у нас. В къщата няма никой.

— През деня ходя на работа — каза Нарин. Беше започнала работа във фризьорския салон за лятото.

— Ела, когато свършиш работа.

— Излизам в пет. Как да дойда след това? Мама ще ме убие, ако закъснея.

— Кажи да те пуснат от работа, кажи че ще ходиш на лекар, направи нещо. Червената къща срещу старата фабрика. Номер 11. Знаеш ли къде е?

— Знам, но не мога да дойда… — на Нарин й се доплака. Едва ли имаше нещо, което да иска повече от това да се срещнат, но не знаеше как да го направи.

— Там съм в два и половина следобед. Ако дойдеш, дойдеш. Ако не — ти си знаеш! — сопна се Фърат и си замина.

Нарин гледаше след него. Трябва ли да изтича след него? Какво щеше да прави сега?

— Кой беше? — гласът на майка й дойде точно зад гърба й.

— Някакъв приятел на брат ми го търси.

— Вече си е тръгнал, ти защо стоиш на вратата? Затвори и влизай.

Нарин направи каквото каза майка й. Щеше да намери някакъв начин да отиде утре. Изобщо не я засягаше дали фризьорът ще я уволни ако поиска, дали брат й ще я пребие до смърт или майка й ще я изхвърли от къщи. Завиваше й се свят при мисълта, че Фърат щеше да я чака. Двамата щяха да са сами заедно в една къща. Дали сърцето й ще издържи на вълнението? Щом е в такова състояние само като си мисли за това, няма ли да припадне, когато той застане пред нея? Не, не можеше да отиде за нищо на света. Ами ако Фърат се разсърди и се откаже от нея? Цяла вечер седя до майка си и Шадийе и заедно с тях гледа втренчено в телевизора. Докато стоеше с поглед, вперен в екрана, без да знае какво гледа, прехвърляше две възможности в ума си. Щеше да отиде или нямаше да отиде, нямаше друг вариант, но тя продължаваше да мисли и да мисли.

Сутринта отиде на работа по-рано от обикновено, защото не бе успяла да овладее вълнението си нито в леглото, нито вкъщи. Пресече улиците с бързи стъпки — на моменти вървеше, на моменти тичаше, и когато стигна до салона, завари шефа си седнал зад касата да води сметките с боядисаните си пръсти. От вида на тези пръсти й призляваше.

— Подрани — каза шефът.

— Исках да попитам дали може днес да си тръгна по-рано. От известно време ме боли коремът, ще ходим на лекар да ме види.

Думите излизаха сами от устата й. За болките в стомаха знаеше от Юмюхан. Получаваше ги от време на време, те изтощаваха жената и я изпращаха в леглото. В онези дни съжаляваше Юмюхан. Онези дни не бяха дните, когато Юмюхан избяга с баща и. За миг й мина през ума, че очите на Фърат имат същия цвят като очите на Юмюхан — меко кафяви, с жълтеникави искрици или както майка й казваше: „неверни кафяви очи“.

Шефът й я огледа набързо от глава до пети и размисли. Знаеше, че Нарин е работлива и честна. Всъщност, тя беше най-добрият работник, който някога бе имал в магазина. Никога не я домързяваше, не кръшкаше от работа и не бързаше да си тръгне колкото може по-рано. Отгоре на всичко не лъжеше и не мамеше. Когато струпа всички тези неща едно върху друго и ги събра, човекът реши да повярва на момичето:

— Кога ще тръгнеш?

— В три.

— Добре, върви тогава.

В този ден Нарин работи със сърце и душа. Приготви спретнато всички съдчета с боя, четките, кутийките и шипките за коса, избърса легените и столовете и почисти инструментите за маникюр. Не го направи, за да се докара на шефа си, правеше го защото не я свърташе на едно място. Тичаше насам-натам, за да не спре сърцето й от вълнение и се опитваше да се съсредоточи върху работата си. Не можеше да разбере какво иска — дали минутите да минават бързо или дали да спрат завинаги на място. В един миг сякаш нямаше търпение, в другия — можеше да умре от страх. Какво щяха да правят? Какво щяха да правят двамата сами в онази къща? Знаеше, че някои момичета от махалата на нейната възраст излизаха с момчета и им позволяваха да им опипват гърдите. Разказваха си една на друга, кикотейки се по ъглите. Всъщност, преди няколко месеца едно от онези момичета беше донесло списание, в което имаше снимки на чисто голи мъже и жени, които правеха секс, и това списание беше минало от ръка на ръка сред младите хора в квартала, докато стана на парцал и изостри желанията най-вече на момчетата. Говореха, че момичето открило списанието в куфарчето на камерата, която един роднина от Германия беше донесъл. След появата на това списание, модата да ти опипат гърдите се разрази неистово сред момичетата, но още никой не беше опипвал гърдите на Нарин. Нямаше нито едно момче в квартала, от което тя би искала да бъде целувана или мачкана. Когато видя снимките, не можа да ги разглежда като останалите, защото стомахът й се обръщаше. Огромните полови органи изглеждаха грозни и страшни в нейните очи. Все пак не можеше да спре чувството на любопитство, което се надигаше в нея. Щеше да дойде ден и тя щеше да се омъжи и щеше да прави нещата, които правеха жените на тези снимки. Когато гледаше жените и мъжете наоколо, не можеше да си представи, че някой от тях прави секс. Не беше възможно майка й да затваря очи и да отваря уста като онези жени. Не можеше да си представи баща си и Юмюхан, и колкото повече не можеше да си го представи, толкова повече растеше любопитството й.

Беше облякла синьо-бялата раирана рокля на дъщерята на Неджати, която вече не можеше да я носи, понеже беше напълняла, а в нея Нарин се чувстваше красива. Цял ден изправяше дългата си руса коса в огледалото и разглеждаше издутините, които се виждаха под роклята. Започваше да си връща самочувствието. Ако Фърат поиска да погали гърдите й, щеше да му позволи.

Тръгна си от работа точно в три. Старата фабрика беше в западната част на града и там живееха повечето богати хора. Освен няколко новопостроени кооперации, като цяло имаше стари, двуетажни къщи, повечето от тях с градини отпреди и отзад. Червената тухлена къща се намираше точно срещу фабриката и Нарин беше минавала покрай нея много пъти, без да знае чия е и беше гледала с възхищение пролетните клони, които висяха през оградата на двора. Приличаше на къщичката от меденки, която беше видяла много отдавна в книжката с приказки на една своя приятелка. С детския си ум бе така запленена от тази приказна къща, че дори години по-късно не можеше да я избие от ума си. Бутна и отвори портата, премина пътеката, покрита с малки, кръгли камъчета и почука на дървената входна врата, украсена с геометрични фигури от ковано желязо. Не приличаше на къщата, в която те живееха, Нарин не беше и помислила, че ще прилича. Когато я видя, Фърат изглеждаше наистина изненадан.

— Мислех, че няма да дойдеш — каза с усмивка. Беше широка, почти безкрайна усмивка, която се разнасяше на вълни от устните на Фърат до очите му, а от там сякаш потъваше в косата му. Нарин не можеше да повярва, че някой, който може да се усмихва така хубаво, чака нея. Последва Фърат с плахи стъпки. Помещението, в което влязоха, беше голямо фоайе с два дивана, обърнати един срещу друг и пиано до стената. Измежду многото врати, които имаше във фоайето, минаха през една двойна и влязоха в дневната. Нарин никога преди не бе виждала такава хармония между трите килима от Яджъбедир, креслата и завесите в просторната дневна, доминирана от тъмносиньото и червеното. В нейния дом никоя мебел не се поставяше на такова място, че да изглежда красиво. Всяка вещ имаше предназначение. Пердетата се окачваха, за да не се вижда отвън, килимите се постилаха, за да не им е студено на краката и да могат да сядат на пода; лампата даваше светлина, в чиниите се ядеше храна. Очевидно обзавеждането, което струваше много, успоредно с основната си роля имаше и друга, като това да доставя радост на окото. Нейните вещи изобщо не се интересуваха от този аспект на употреба.

В дома на Фърат Нарин беше най-много удивена от големината на масата за хранене и дванайсетте стола, подредени около нея. Намираше това за по-интересно от радиаторите. Защо ли си бяха купили такава огромна маса? Фърат очевидно нямаше много братя и сестри. Това бяха нещата, които видя през първите секунди от влизането си в дневната. Тъй като не искаше да зяпа и да изпадне в ролята на глупак, се намести до Фърат на големия резбован диван и наведе глава.

— Къде са родителите ти?

— Те са на вилата — отговори Фърат.

На петнайсет километра от Яслъхан, в западна посока, започваха редици от вилни градчета и се простираха по протежението на брега едно до друго. Между тях имаше селца и малки махалички, които през зимата опустяваха. Повечето от богаташите в Яслъхан прекарваха там летните месеци, а хората без пари се задоволяваха с еднодневни излети до плажа.

— Колко братя и сестри имаш? — попита Нарин.

— Николко. Единствено дете съм — каза Фърат.

Нарин замислено погледна голямата маса.

— Съжаляваш ли, че дойде тук?

— Защо?

— Седиш като наказана.

— Не съм притеснена.

Разбира се, че беше. Смущаваше се от огромната маса и столовете, подредени около нея, дори от килимите на пода. Всички те ги гледаха с голямо внимание, наблюдаваха и двамата.

— В началото изглеждаше, че няма да дойдеш.

— Нямаше да дойда.

— Добре, защо дойде?

— Дойдох, за да не се разсърдиш — каза Нарин. Този път каза истината, поне донякъде. Разбира се, довело я беше и любопитството, но не го спомена.

— Страхувах се, че ако не дойда, няма да ми проговориш отново.

Фърат докосна леко косата на Нарин, приближи се и сложи ръка през рамото й.

— Разбира се, че нямаше да ти говоря. Щях да си кажа, значи тя не иска да ме вижда.

Нарин не отговори.

— Каза ли на някого, че идваш тук?

— Не.

— Браво, не казвай на никого.

— Няма.

— И на никого не казвай какво правим тук — каза, след което придърпа Нарин към себе си и я целуна.

Нарин беше сигурна, че в този миг ще припадне, но не стана така. Фърат я целуна продължително и няколко пъти прошепна в ухото й:

— Красива си. Никога през живота си не съм виждала по-красиво момиче от тебе.

Нарин повярва на всяка негова дума. Беше красива, много красива и Фърат не беше виждал по-голяма красавица от нея. Това на мига стана истина за Нарин. Беше изумена, че до този ден не бе осъзнала колко е красива. Не беше чула нито една приятна дума от майка си, баща си, брат си или сестра си по този въпрос. Дъщерята на Черната Хатидже, чиято грозота бе легендарна, приписваше на любезността всичко, което Юмюхан и другите съседки казваха понякога за красотата й, никога не го беше премала на сериозно. Думите на Фърат бяха като думи на Господ. Щом той казва, че е красива, значи е красива.

Тази мисъл я издигна на седмото небе. Вдигна се бавно от мястото си и върна с радост целувката на Фърат. Не каза и дума, когато синьо-бялата рокля падна от нея, нито когато Фърат й се нахвърли. Един глас в нея й казваше, че трябва да го спре, но тя не искаше да го спира. За първи път почувства себе си като някой много значим. За първи път бе прегръщана и галена от сърце. С чувството на благодарност, което това щастие събуждаше в нея, беше готова да направи всичко, Фърат я съблече, съблече и себе си. В очите на Нарин видът им не изглеждаше толкова грозен колкото във фотографиите.

— Разтвори си краката — каза Фърат задъхано. Тогава за миг Нарин изпита съмнение.

— Разтвори ги. Не се бой, само ще погледна.

Тези думи изплашиха Нарин. Какво щеше да гледа? Защо щеше да гледа? Трябва да е нещо срамно. Това й се стори по-срамно от всичко, което бяха правили до този момент, но легна по гръб и мълчаливо разтвори крака.

Фърат хвана коленете й и спря очи на онова място; гърдите му се издуваха и свиваха бързо.

— Ще те целуна там, може ли?

— Добре — каза Нарин и затвори очи. Фърат сложи главата си между краката й.

— Безсрамници! Какво правите тук?

Пронизителният глас на жената накара Фърат да отскочи от единия край на дивана до другия. Опита се да нахлузи панталона, който преди малко беше свалил, и същевременно се мъчеше уплашено да се защити от огромната връзка ключове, които русата жена се канеше да хвърли към него.

— Опитваш се да ни посрамиш пред целия свят ли? Омръзна ми да вървя след тебе всеки ден. Върви си в Анкара и прави каквито искаш глупости; не ти ли казах тук да се държиш прилично?

— Мамо…

— Не ми казвай „мамо“! Не съм майка на такъв неморален човек като теб! До гуша ми дойде. Не те е срам да пълниш къщата ми с тези уличници, а? Само я погледни!

Нарин се опитваше с разтреперани ръце да прикрие срамните си части от отвратения поглед на жената, но се страхуваше да вземе роклята и бельото си, които бяха захвърлени насред стаята. Ако Бог бе поискал да вземе живота й в този момент, нямаше да каже нито дума, дори щеше да е щастлива. Когато жената остави Фърат и се насочи към нея, тя съвсем се сви на дивана.

— Не те ли е срам да лягаш със синовете на хората, малка кучко! Ставай веднага! Вдигни си лайняния задник от дивана ми.

Жената сякаш беше полудяла и Фърат не казваше нищо, за да я успокои. Нарин се подчини на жената и стана от дивана. Докато отиваше да си вдигне дрехите от пода, жената я гледаше с явна погнуса и това увеличи срама й стократно. Жената бе скръстила ръце и мърмореше, вперила очи в Нарин:

— Нямат срам такива! Вижте я, провинциалната красавица! Родителите й не са я научили на нищо, родили са я и са я пуснали на улицата. Парцал!

Нарин не знаеше на коя страна да се обърне докато обуваше гащите и закопчаваше сутиена си под бдителния поглед на жената. Това бяха най-лошите минути в живота й и те никога нямаше да свършат. В мига щом облече роклята си и се опита да избяга с пълна сила, жената я хвана за косата.

— Ако те видя тук още веднъж, ще извикам полицията да те затворят за проституция, няма да излезеш от затвора с години. Ще кажа, че си ми обрала къщата, всичко ще кажа. Разбра ли ме?

Нарин кимна. Жената обърна поглед към сина си.

— А ти повече няма да водиш курви в къщата ми. Забрави ли какво изстрадахме миналата година заради теб? Забрави ли, на теб ти говоря? Не помниш ли колко си изпатихме, заради онази уличница, която остави бременна?

Фърат кимна.

— Щом не си забравил, тогава какво е това? — жената сочеше Нарин, чиято коса стискаше здраво.

Фърат гледаше надолу с лице на червени петна.

Без да пуска косата на Нарин, жената каза:

— Защо плачеш сега? Защото те хванах? Ако ще плачеш, тогава плачи заради това, че си дошла тук! Хайде, моят син е неморален, ама ти си момиче!

Нарин беше почти в конвулсии от плач. Едва успя да каже:

— Моля ви, пуснете ме да си вървя.

Жената се бе вкопчила в косата й с цялата си сила и тъкмо почваше да казва: „Ако те видя пак в къщата си…“, но не можа да продължи, защото Нарин освободи косата си от ръката й, сви се на земята и повърна върху синьо-червения килим от Яджъбедир.