Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (1)

Първа глава

… Две яребици пеят на скалата.

Не пейте, яребици, стигат ми и моите грижи…

Истанбул, 2006 г.

Досадно беше, че въпреки гърмящата часове наред електронна музика, не можеше да се отърве от песента, която й беше влязла в главата. Умът й си сътворяваше своя собствена музика и променяше в бумтене, тропане, стържене, бръмчене и жужене всеки звук, идващ отвън. Ритъмът се лееше от мощните високоговорители, постоянно се повтаряше, не спираше да пулсира в стомаха, върху ръцете й, в нещастните й бели дробове и черния й дроб, но не успяваше да завладее ушите й. Причината да се чувства така беше или крайната умора, или литрите алкохол, течащ във вените й. Не знаеше кое време на нощта е. Колко часа бе прекарала в тази къща, колко чаши беше изпила, каква бе тази гърмяща музика, за какво говореха тълпите от хора около нея, кога бе облякла тази къса червена рокля, кой с кого си лягаше, деня, месеца, годината… Умът й беше под блокадата на неразличими звуци и загадъчни образи. Блуждаещите й очи гледаха и не виждаха; ушите й не чуваха, а устата й от доста време не беше проговорила. Сенките на около четиридесет души обикаляха голямата дневна с висок таван. Четиридесет уста, които викаха, за да заглушат звука на музиката, и хора, които все още имаха какво да кажат по това време на нощта… Тъй като блясъкът на грима отдавна се беше изтрил, единствено приглушените светлини и цигареният дим, увиснал като облак във въздуха, прикриваха дефектите на изморените лица. Очите, които вече не се фокусираха и неуместният смях не носеха друго значение, освен зов за съвкупление.

Гайе, Мемо, Йонджа и Бурак пушеха на отворената врата, която извеждаше към дългия, тесен балкон на дневната. Те от години бяха неизменните приятели на домакинята, Дениз, и постоянни гости на тези партита. Точно пред тях танцуваха две момичета. Когато едното от тях разпусна събраните високо на главата и коси и да започна да ги размята в такт с музиката, на Нарин й се стори, че целият свят е влязъл в тези коси и се люлее, и тя отклони поглед. Сервитьори, опитващи се да съберат празните чаши и пълните пепелници, пияници, избутващи настрани диджея и пробващи се да пуснат своя музика, хора, проснати от изтощение върху дивани и фотьойли, но нямащи никакво намерение да се прибират вкъщи, тълпа от познати и непознати… В един ъгъл, близо до входа, известен телевизионер страстно целуваше момиче, за което само преди минута твърдеше, че е най-близката му приятелка, а ръцете му изглеждаха отлично запознати с гърдите на неговата най-добра приятелка. Нарин се оглеждаше неразбиращо и без смущение. В крайна сметка, ако беше в състояние да се изненада, би упражнила това си право спрямо двойката рекламни агенти, които само преди година се бяха развели скандално, а сега седяха прегърнати точно срещу нея. Отдавна беше научила, че живее в свят, където всичко е възможно.

Очите й потърсиха Дениз, но не можаха да я открият. Дениз, най-близката приятелка на Нарин и домакиня на партито, не се виждаше наоколо. Разбира се, причина за това можеше да е, че на Нарин й бе трудно да види дори върха на собствения си нос. Наля си в чашата още малко водка и с олюляване се отдалечи от дългата маса, превърната в бар. Може би щеше да се разстрои, ако беше забелязала на какво е заприличала от разлети напитки масата, за която Дениз плати цяло състояние само преди две седмици, но сега използваше цялата си концентрация да върви, без да падне. В края на краищата ако една маса щеше да е маса на Дениз, трябваше да свиква с всичко това. Същото правило беше в сила за всички мебели и предмети, които имаха щастието или нещастието да влязат в тази къща. Не им беше писано да участват във весели семейни закуски, спокойни вечери или приятни разговори, завършващи в прилични часове. Те споделяха съдбата на стол в бар. Безкрайни купони, постоянна музика, пиене, цигари и така нататък… Даже баровете, след забраната на пушенето в заведенията, можеше да се смятат за санаториуми в сравнение с тази къща.

Два големи дивана бяха избутани до стените и в освободеното по този начин пространство бяха поставени три малки бар маси за улеснение на гостите да пият и разговарят. Нарин седна на дивана, от който бе станала малко по-рано и решавайки, че бе дошъл моментът да наруши дисциплината на партито, свали високите си обувки и опъна крака върху малката масичка. Знаеше, че Дениз няма да има нищо против, дори нямаше да забележи. Опря пулсиращата си глава на дивана и затвори очи, без да обръща внимание на това, колко високо се бе вдигнала късата й червена рокля. Движението на не по-трезви от нея хора и музиката караха стомаха й да се обръща. Опита се да диша дълбоко, но сега на стомаха й стана още по-лошо заради цигарения дим, изпълнил дробовете й. Да отиде до тоалетната и да повърне — това можеше да е решение, но се чувстваше прекалено слаба, за да го направи. Ще трябва да стане, да се придвижи до тоалетната, да повърне, да си измие лицето и ръцете… Какво усилие! Облегна се назад, опита да успокои стомаха си, но не успя. Веднъж като му прилошее на човек, не преминава лесно. Точно когато щеше да изгуби съзнание, мозъкът й като по чудо заработи отново, пое контрола и нареди строго: „Стани! Стани и веднага отиди в тоалетната! Иначе скоро ще оплескаш навсякъде!“

Полагайки забележителни усилия за човек в нейното състояние, тя свали тънките си крака от масичката и извика на къдрокосия млад мъж, който се канеше да седне до нея:

— Вдигни ме!

Мъжът, който не чуваше нищо заради шума, се наведе към нея и изкрещя в ухото й:

— Какво каза?

Нарин се опита да се изправи, опирайки се на страничната облегалка на дивана — чак тогава Къдрокоско разбра положението, хвана я под ръка и й помогна да се изправи. Щом се увери, че може да пази равновесие, Нарин се опита да си обуе обувките, които бяха долу до масичката, но по никакъв начин не можеше да улучи с крака правилното място и да успее да ги напъха в обувките. Къдрокоско извика в ухото й:

— Зарежи! — и Нарин осъзна, че има право. Всъщност, дори и да успееше да ги сложи, не беше сигурна, че ще може да запази равновесие на тези високи токчета.

Лъкатушеше боса с несигурни крачки в посока към тоалетната, не забеляза, че входната врата се беше отворила и бяха влезли двама души. Видя само един човек. Просто застана и зяпна мъжа. Не знаеше откъде, но беше сигурна, че го познава. Видът на мъжа обърка мозъка й, замъглен от пиенето, болката прониза сърцето и стомаха й. „Кой беше? Кой беше? Кой беше?“ Въпросът не преставаше да се удря в стените на черепа й. Не знаеше. Не знаеше и защо, когато го видя, очите й се насълзиха, защо скри уста с ръка, сякаш искаше да сподави писък. Дениз неочаквано се появи зад нея и започна да я дърпа към вратата, искаше да протестира, но тъй като нямаше сили да се съпротивлява, остави приятелката й да я влачи като клонка, уловена от течението. Дениз вървеше към новодошлите, силно развълнувана, от друга страна с полурадостен, полусърдит глас викаше:

— Най-после успяхте да дойдете! Наясно ли сте колко е часът? Идвате, когато всички си тръгват.

Избутвайки настрани неколцина пияни отпред, те си отвориха път да минат и стигнаха до вратата. До този момент Нарин не беше забелязала, че мъжът държеше за ръката едно момиче, и това момиче беше Ърмак. Докато Дениз прегръщаше сестра си, мъжът гледаше Нарин. С открити, безизразни, чужди очи, които носеха хлад от улицата… В погледа му нямаше и намек, че познава младата жена, но за Нарин неговите кафяви очи, ъгловато лице и прави вежди, бяха така познати, както собственото й лице.

Ърмак се измъкна от ръцете на сестра си, прегърна Нарин и започна да се оплаква:

— О, Нарин, моля те, накарай я да млъкне!

На Нарин й се стори, че гласът й е по-жизнерадостен от обикновено.

— Сякаш съм искала да закъснеем. Трябва да е благодарна, че дойдохме. Полетът се забави два часа, после куфарите ни не се появиха. Отидохме до къщи, преоблякохме се и хукнахме насам. Но сестра ми, вместо да е благодарна, че си дадохме труд да дойдем по това време, не спира да мърмори.

Видя, че Нарин стои без да реагира, обърна се към мъжа до нея и рече през смях:

— Това е Нарин! Най-близката приятелка на Дениз. Но сега е фиркана до козирката и не разбира за какво говорим.

— Не се дръж с приятелката ми като с пияна, тя разбира всичко, нали. Нар? — каза Дениз, като състрадателно оправи късата черна коса на Нарин, паднала върху лицето й. — Хей, нали искаше да видиш гаджето на Ърмак? Ето, той е тук.

Клатушкайки се, Нарин направи крачка към мъжа и протегна ръка:

— Здрасти, аз съм Нарин.

Каза го толкова неразбрано, че се наложи Дениз да повтори:

— Нарин!

— Аз съм Фърат — отговори мъжът и показа отлични рефлекси, като хвана Нарин, която щеше да се катурне настрани. — Добре, хванах те. Добре ли си?

— Добре съм… Добре съм… — измърмори Нарин и сякаш за доказателство се усмихна на Фърат, който я бе уловил здраво през кръста. След това, под изумените погледи на тълпата, повърна върху снежнобялата му риза.

 

 

Яслъхан, 1986 г.

Кварталът Муратели на прислонения в планината и с население от двайсет и пет хиляди жители Яслъхан, беше разделен от прашен, черен път. Докато не особено кротките жители на циганския Горен Муратели водеха весел, пълен с кавги, шумен живот в къщурките си до планината, обитателите на Долен Муратели живееха безметежно в онази част от района, която се намираше по-близо до града. Тъй като нито хората от електрическата компания, нито полицията дръзваха да стъпят в Горен Муратели, хората, които живееха там, не плащаха ток, и понеже хората от Долен Муратели смятаха, че са обременени с техните сметки, негодуваха остро. Точно поради тази причина двете страни на няколко пъти бяха имали истински дърпания, но нещата биваха уреждани преди да излязат от контрол. Всички знаеха, че добавянето на масло в огъня означава някой да си тръгне, а жителите на Муратели нямаше къде другаде да отидат. Ето защо всеки път се случваше едно и също нещо: викаха един срещу друг, крещяха си, а накрая казваха: „Всемогъщи боже…“ и продължаваха напред. Оттогава насетне, с изключение на младежи, които се счепкваха от време на време за някое момиче или деца за топката си, между тях нямаше прекомерна вражда, но не можеше да се каже и че бяха добри съседи. Според старите хора Муратели дължеше спокойствието си на това, че хората и от двете страни се държаха на разстояние. Това беше най-бедният край на Яслъхан. Цигани, скитници, хора, затънали в тресавището, онези, които никога не бяха видели бял ден, безделници и нещастници, бяха разделени с тънка линия един от друг, и с дебела от останалите райони на Яслъхан. Едноетажни или двуетажни къщи с олющена мазилка, голи улици с някое дърво тук-там, недохранени мършави деца, които тичаха на тумби, а майките им — с неизменната цигара в уста — се надвесваха до кръста през прозорците и крещяха…

Апатията на хората, опитващи се просто да съществуват, отдавна отказали се от надеждата да бъдат някой, бе просмукала всеки камък в този край. Шум на бедност и крещяща мръсотия се смесваха по малките улички. Родените тук не въставаха срещу съдбата си, защото бяха сигурни, че за тях няма изгледи за нещо друго. Онези, които идваха по-късно, се кълняха, че възможно най-скоро ще се измъкнат от тази дупка, но не успяваха да изпълнят клетвите си. Примирението бавно се спускаше над тях, коварно проникваше до мозъка на костите им и не след дълго те се превръщаха в част от улиците на Муратели. Започваха да принадлежат на това място както камъкът на пътя или клонката на дървото.

Когато дъвчещата дъвка Нарин влезе в уличката, облечена в своята тъмносиня гимназиална туника, стигаща до глезените й — изхвърлената стара туника на върлинестата дъщеря на съседката — тя превъртя дъвката два пъти в устата си, за да я изплюе във вратата на първата къща. Обичаше да прави това, понеже куцата собственичка на къщата преди две години жестоко беше била с пръчка Нарин по главата, че посегнала към клоните на мушмулата в нейния двор, които бяха надвиснали над улицата. От този инцидент насетне момичето никога не минаваше пред къщата на жената без да направи нещо. Хвърляше през прозореца трупове на дребни или едри животни, които бе открила, размазваше намерени на пътя конски фъшкии по вратата на куцата, плюеше срещу прозорците й, а в дни, когато не бе намерила нищо, хвърляше дъвката си точно пред прага, за да се залепи за крака на жената.

В онзи ден, тъй като вниманието й бе съвсем погълнато от мисълта за злините, които би сторила на жената, не забеляза веднага раздвижването пред тяхната къща. Ако не беше чула писъците откъм махалата, нямаше да вдигне глава и да погледне нататък по улицата. Първото, което видя, беше баща й — пушеше цигара, седнал на един стол пред тяхната врата. Всъщност, накъдето и да погледнеше, винаги първо виждаше баща си. И заради едрото му тяло, и защото не искаше да го вижда, винаги той се появяваше пред нея. Присъствието на Червенокосия Реджеп винаги беше знак за опасност, този мъж притежаваше уникалната способност да придава на мястото, където се намира, атмосфера на обреченост. Сестра й Шадийе, която бе облегната на стената точно срещу тяхната къща, бършеше сълзите си, а брат й Мехмет клечеше до нея и играеше с парче дърво в ръката си. Нарин присвиваше очи, като се опитваше да отгатне какво се бе случило, и забрави да изхвърли дъвката. Съседки се втурваха и изскачаха от къщата, някои от тях кълняха баща й на минаване покрай него, но Червенокосия Реджеп не издаваше и звук. Дърпаше силно от цигарата си и гледаше в пространството. Когато Нарин влезе в къщата със смалени от страх стъпки, никой не обърна глава към нея и момичето се плъзна вътре като призрак.

В тесния им, дълъг и малък двор седем жени, все техни съседки, говореха пронизително, всичките едновременно. Юмюхан, която се опитваше да изтегли вода с изкривената помпа, първа видя Нарин. От нея се лееше пот. Кой знае колко пъти бе напомпила, за да извади вода.

— Не влизай, момиче! Върви навън и стой при брат си и сестра си! — извика тя и изтри потта с края на забрадката си.

Точно когато Нарин се колебаеше дали да се върне назад, една от жените скочи и я стисна здраво за ръката.

— Ела, момиче, ела и виж какво е направил оня кучи син, баща ти, с твоята майка! Ела да видиш как тоя сводник, това мръсно копеле, е смазало скъпата ти майка!

Устата на жените от Долен Муратели, които не даваха на децата си да играят с говорещите мръсотии хлапета от Горен Муратели, също не бяха много чисти. Веднъж провокирани, те изстрелваха най-силните си проклятия като куршуми. В сравнение с тях мъжете им бяха направо ангелчета. Юмюхан беше единствената, която Нарин не бе чувала да използва мръсни думи.

— Но къде е мама? — попита тя.

— Лежи там, ето, върви погледни. Върви да видиш! — каза жената и посочи навътре.

Имаха всичко на всичко две стаи — една малка и една още по-малка. Малката стая се ползваше за дневна, килерът в нея беше баня, а понеже през зимата имаше печка само в малката стая, и петимата се тъпчеха там. Тоалетната се намираше в края на двора, веднага до нея беше бараката за дърва. С настъпването на лятото децата отиваха да спят в още по-малката стая отзад и всички въздъхваха облекчено.

Нарин мушна глава вътре и веднага позна кафяво-черната бархетна рокля на майка си. Жената беше просната върху дивана в ъгъла и не спираше да стене. Главата й беше станала колкото две глави, а лицето й бе подуто до неузнаваемост. Нямаше зъб в устата, нито блясък в очите. Ако Нарин не беше видяла костеливата й, мургава ръка, увиснала встрани, в никой случай не би повярвала, че това е майка й; щеше да си помисли, че някой е облякъл нейната рокля и лежи там. Все още нямаше представа, че човешкото лице може да приема хиляди форми.

Мина между двете жени, застанали до майка й, притисна се до дивана и прошепна уплашено:

— Мамо? Мамо, ще умреш ли?

Едната от жените удари момичето по главата и извика:

— Какви ги говориш, момиче? Затвори си нещастната уста!

Беше жената, пред чиято врата бе забравила да изплюе дъвката си и когато я видя, Нарин се ядоса, но преди да успее да отвори уста, куцата бабичка я стисна за ръката и я изхвърли на двора. Нарин стана от земята, отупа прахта от жилетката си, изстреля едно проклятие към куцата, задето бе изцапала училищната униформа, която щеше да носи бог знае колко години, излезе от двора и се сви в краката на баща си, който седеше пред портата.

Червенокосия Реджеп нито помръдна, нито погледна дъщеря си. Само угаси цигарата и запали нова.

— Татко, куцата те нарече сводник! — прошепна тя.

Баща й дори не я чу.

— Куцата бабичка те нарече сводник — повтори Нарин, но резултатът беше същият и Реджеп продължи да седи като дишащ камък.

Нарин огледа скришом баща си. В последно време Червенокосия Реджеп беше по-весел от когато и да било. Потриваше ръце и чакаше наследство от тъста си, който се бе споминал преди няколко седмици. Всяка вечер отваряше голямо шише в чест на парите, които щяха да дойдат и канеше вкъщи приятели от махалата. Нарин не можеше да разбере защо сега баща й седеше мълчаливо и защо в погледа му се виждаха признаци на лудост.

И все пак тревогата на Реджеп беше по-голяма от целия свят. Онова животно, тъстът, още преди години бил разделил имота си между двамата си синове. В кафенето научи, че от всичките пари, имущество и земя, за него не е останало и зрънце и веднага щом разбра това, на един дъх взе разстоянието до мандрата на своите шуреи, а когато не ги откри там, хукна към къщи. Как само бягаше! Беше се втурнал вътре, беше сграбчил за черната коса Черната Хатидже, чиято грозота бе легендарна и която на времето бе взел заради богатството й, и започна да я блъска във всички посоки. Докато ритници, шамари, юмруци, земя и небе се смесваха, бедната жена не беше издала нито един вик. Всъщност хората бяха чули и дошли заради животинските викове на Червенокосия Реджеп, а не заради гласа на Хатидже. Жените първи се втурнаха в къщата, но на нито една не й беше достигнала смелост да застане на пътя на Червенокосия Реджеп. Изскочиха обратно със същата скорост, с която бяха пристигнали и като подбраха пред себе си младите махленски безделници, се върнаха. Силата на четири едри момчета бе достатъчна, за да спре вилнеещия Реджеп. Жените бяха гневни и отнесоха на дивана превърнатото на кайма тяло на Черната Хатидже. Младежите много трудно изкараха навън мъжа.

— Ей ти, дай ми една цигара! — беше казал Реджеп и повече не продума.

След това се отпусна на стола пред портата и заби очи в далечина, която никой не можеше да види. Откъм предната страна на една синя порта гледаше към далечната си съдба. Гледаше към пикапа, който никога нямаше да бъде негов, към къщата в селото на хълма, която никога нямаше да построи. Нямаше да може да стане сутрин, да се протегне в градината и да пафка цигара, докато оглежда необятното море от маслини. Нямаше да може да сложи пари в джоба си и да си изкара щастливо в големия град. Съдбата се изплю в лицето ти, разбра ли! Като всички останали и той нямаше да може да се измъкне от тази дупка. Дошъл беше на този свят като ратай и щеше да си отиде като ратай. Щеше да умре до Черната Хатидже, без да е видял щастлив живот. „Ако да умреш, е краят на всичко, то аз съм умрял“, мислеше си той. „Умрял съм, само не съм погребан“.

Младежите даваха на Реджеп цигари и стояха да го пазят да не се нахвърли пак върху Хатидже, а Юмюхан измъкна сгушените Шадийе и Мехмет от края на двора, където стояха като приковани, и наплиска лицата им с вода, за да ги свести. Когато лицата на децата започнаха да стават от бели розови, тя ги изтика навън от портата и им каза:

— Хайде сега, вървете навън да подишате малко въздух!

Като не знаеха къде да отидат, Мехмет и Шадийе бяха клекнали до стената точно срещу баща си. След това Шадийе се беше разплакала. Сълзите й капеха безшумно и хлипаше тихичко, за да не я чуе баща й и да се разгневи. Ако беше отишла сутринта на училище, щеше сега да се връща от там като Нарин и нямаше да е видяла как баща й пребива майка им, и нямаше да е чула звуците, идващи от тялото на жената.

Клечащата до баща си Нарин се изправи, отиде до брат си и сестра си, седна долу и като снижи глас възможно най-много, попита Мехмет:

— Батко, мама ще умре ли?

— От къде да знам, бе, ще оживее или ще умре… — сопна се Мехмет, но Нарин не се предаваше и попита:

— Какво стана? Татко защо я би толкова много?

— Защо ли? Вуйчовците ни наследили всичките пари и ни изхвърлиха на бунището. Вече няма да имаме нищо.

— Какви пари?

— Как какви пари, бе, наследството! Наследството от дядо ми. Вуйчовците са го взели цялото, за нас не е останала и пукната пара!

Нарин беше шокирана. Очите на всички бяха обърнати към онова наследство. На баща й, на майка й, на Мехмет, Нарин, Шадийе… Всички се бяха уморили да чакат тези пари. Кой знае колко зими, колко лета, колко пролети, колко есени, колко дни и нощи бяха чакали.

— Тате знае как да ги вземе от вуйчовците! — каза Нарин. Очите й се напълниха със сълзи.

— Не е могъл да ги вземе, затова се опита да убие мама!

— Ще ги вземе, ще ги вземе, татко ще вземе нашите пари от вуйчовците. Ще умре, но пак няма да ги остави на тях — настоя Нарин и изтри с мръсни ръце сълзите, които се търкаляха по бузите й. Мехмет си играеше с парчето дърво, Шадийе подсмръкна пет пъти едно след друго.

Имотен мъж беше бащата на Черната Хатидже. Най-голямата мандра в Яслъхан беше негова. Имаше земя, купена, когато парите бяха пари, и маслинови градини. Благодарение на това беше дал дъщеря си, която никой не би погледнал, на Червенокосия Реджеп. Всъщност, по онова време обичаше друго момиче Реджеп. Ако не беше заради парите, би ли се оженил за тази грозна Черна Хатидже? Сърцето му все още тъгуваше, когато виждаше старата си любов, но не можеше да направи нищо.

Омъжвайки дъщеря си, бащата на Черната Хатидже им даде къща на хубаво място в Яслъхан и добра сума пари. Освен това беше взел на работа в мандрата си безделника Реджеп. Стискайки зъби, Реджеп бе издържал работата там само шест месеца. С мотива, че шуреите му го тормозят, той предизвика скандал и напусна, затръшвайки голямата дървена врата на мандрата. Нямаше да позволи на никого да се отнася зле с него, особено на онези негодници братята на жена му… Когато се прибра вкъщи в онзи ден, за първи път преби Хатидже и тя не каза и дума. Нито в онзи ден, нито по-късно… Толкова беше щастлива, че си е намерила съпруг, особено, че се е омъжила за красавец като Реджеп, та дори бе готова да умре.

През втората година от брака им Червенокосия Реджеп беше привършил всичките им пари, а по средата на третата направи всичко възможно и бе продал къщата, която тъстът му беше дал заради Хатидже. Най-напред наеха къща близо до първия им дом, но не след дълго се озоваха в този бордей. Хатидже беше много разстроена, но уста не отвори и дума не каза на мъжа си. На Реджеп не му достигаха пари за пиене, хазарт, публични домове и положението им от ден на ден ставаше по-лошо. Бащата на Черната Хатидже все още им помагаше, но им даваше колкото да не умрат от глад.

Всъщност можеше и да не им дава нищо, но знаеше, че ако затегне докрай кесията си, Червенокосия Реджеп ще изхвърли от къщи Хатидже заедно с децата. Пък и отлично разбираше, че на Реджеп парите никога няма да са му достатъчни. Вероятно по тази причина преди да умре беше приписал всичкото си имущество на двамата си сина, на Реджеп не остави дори петак да помирише.

— Вие ще се грижите за сестра си — беше казал на синовете си и те бяха кимнали.

Черната Хатидже вероятно също си беше мислила, че ще го направят, защото веднага щом се свести след побоя, бе казала:

— Повикайте братята ми!

Беше вярвала, че братята й ще дойдат и когато видят в какво положение е сестра им, щяха да застанат срещу Реджеп и да го сплашат. Но те не дойдоха. И двамата знаеха, че Реджеп си търси повод да им хързулне Хатидже и децата. Ако съзнателно застанат пред Реджеп и му кажат: „Ще вземем сестра си!“, щяха ли да го уплашат? Щеше да отвърне: „Моля, вземете я!“ и на всичкото отгоре щеше да подскача от радост. Ако кажеха: „Ще ти разбием физиономията!“, Реджеп щеше да строши техните физиономии, и в допълнение и ръцете и краката им. Ето защо те си затвориха очите и се наложи съседите да отведат незнаещата как да прекрати болката Черна Хатидже в болницата.

Докторът прие Хатидже в болницата, тълпата в къщата им се пръсна, стъмни се, Реджеп влезе вътре и затръшна вратата пред лицата на децата си. Трите пясъчноруси, синеоки деца се сгушиха едно в друго като кученца и останаха така до основите на стената на отсрещната къща. Ако Юмюхан не бе дошла да ги прибере, те нямаше да се сетят дори да станат. Жената ги взе и ги заведе в своята мръсно розова къща до тяхната, сложи пред тях печен боб и пилаф. Докато тримата нагъваха храната като гладни вълчета, Юмюхан, съпругът й и малките им синове си приказваха, шегуваха се и се смееха. Виждайки, че толкова щастливи хора живеят само на една крачка вдясно от техния дом, Нарин се разстрои и изгуби апетит. Запита се какво ли прави майка й сама в болницата. Дали още плаче и стене или болката й бе преминала? Когато и да дойдеше Нарин в дома на Юмюхан, винаги се чувстваше зле — и сега беше така. Понякога от собствения си двор чуваше гласовете им. Изблиците смях на Юмюхан, обичта й, наричайки на висок глас сина си „агънцето ми“, веселието, съвременните и народни песни, които преливаха от тази къща, но никога не влизаха в тяхната… Бог сякаш беше поставил двете сгради една до друга като рая и ада. Така още от най-ранна възраст Нарин беше видяла и рая, и ада. Каквото и да говореха, тя знаеше, че и двете съществуват на този свят. Едно до друго, рамо до рамо.

Погледна сестра си Шадийе, в чиито очи никога не липсваха сълзи. Шадийе беше най-малката, беше в четвърти клас в началното училище, но всеки, който я видеше, смяташе, че е най-много във втори. Бедното момиченце плачеше неизтощимо, едновременно с това тъпчеше напълнената си уста с огромни залъци хляб — един след друг. От всичко се плашеше Шадийе. От котки, кучета, мравки, птици, от тъмнина, светлина, шум, тишина, от караконджули, вода, от майка си, баща си, брат си… Най-малко се страхуваше от Нарин, но дори и тя само да завърташе очите си, веднага търсеше място да се скрие. Мехмет, една година по-голям от Нарин, бе пълна противоположност на Шадийе. Беше безстрашен и неблагодарен. Реджеп го беше изпратил да работи в деня, в който завърши началното училище, без дори да го изчака да свали училищната си униформа. Бяха се надявали, че Мехмет ще възмъжее и ще се укроти, от една страна, и че ще носи вкъщи малко пари, от друга, но стана ясно, че Мехмет нямаше да се укроти толкова лесно.

Беше грубо момче и не пропускаше да се забърква в неприятности. Изпитваше страх от едно-единствено нещо в живота: Реджеп! В крайна сметка човек трябваше да е камък, за да не се бои от Реджеп. Този човек сякаш търсеше да се бие. Беше сърдит на целия свят и най-малкото нещо го обиждаше. Още първите дни от заселването им в махалата бяха минали с вълнения и се бяха случили много инциденти, та хората разбраха какъв бе нравът на Реджеп и се научиха да не го закачат. Червенокосия Реджеп беше единственият жител на Муратели, който не бе приел съдбата си.

Онази нощ трите деца легнаха на дюшека, който Юмюхан бе постлала на пода. Шадийе веднага заспа от изтощение. Мехмет сънува как двамата с баща си пребиват вуйчовците. Колкото до Нарин, тя се взира с часове в тъмния таван и не спираше да мисли за майка си в болницата, за баща си, задъхан от ярост, за куцата жена, на която не успя да направи никакво зло през този ден, за наследството, което не беше дошло и за бъдещето, което не знаеше как да си представи.