Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kahperengi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Ханде Алтайлъ. Неверни кафяви очи

Турска. Първо издание

ИК „Делакорт“, София, 2013

Редактор: Мария Йоцова

ISBN: 978-954-690-041-8

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Мобилният й телефон стоеше в далечния ъгъл на бюрото като бомба, готова да избухне. Погледна часовника си. Беше едва осем и трийсет, и макар да беше сигурна, че Фърат няма да позвъни в този час, видът на малкия бял телефон опъваше нервите й докрай. Дали не трябваше да го сложи в чантата? Канеше се да се протегне към него, когато вратата на кабинета й се отвори.

— Нарин, миличка, добро утро — засмя се шефът й в тъмносиния си костюм, който му стоеше като излят. Ерол бей беше навършил шейсет преди два месеца, но все още притежаваше енергията на четиридесет годишен човек.

— Добро утро, Ерол бей.

— Купих ти геврек, защото ги обичаш; господин Зейнел ще го донесе след малко. Надявам се, че не си закусвала.

— Не, не съм, благодаря.

— Колко елегантна е тази риза.

Нарин хвърли поглед на бялата си копринена риза. Беше поне на три години и я бе обличала най-малко петдесет пъти, но си замълча.

— Благодаря.

— Добре, лека работа!

Точно когато мъжът щеше да отвори вратата, след кратко колебание, тя скочи на крака и извика:

— Ерол бей, ако имате време, мога ли да ви попитам нещо?

Шефът й се обърна и я погледна:

— Разбира се, че можеш да попиташ.

— Знае ли се кой ще заеме мястото на Айхан?

— Не, още не. Продължаваме с интервютата. Има ли някакъв проблем?

— Всъщност аз…

Нарин тъкмо бе отворила уста да се оплаче от натоварването си в работата, когато телефонът иззвъня. Номерът на дисплея й беше непознат. Сърцето й се сви. Докато умът й трескаво прехвърляше възможностите, беше забравила, че шефът й чака на вратата.

Въпросът на Ерол бей я стресна:

— Има ли друго?

Набързо измърмори:

— Не, само полюбопитствах.

Мъжът излезе и затвори вратата, Нарин вдигна телефона до ухото си.

— Ало?

— Добър ден, Нарин. Аз съм, Фърат.

Нарин отново седна на стола.

— Добър ден.

— Удобно ли ти е в обедната почивка? Да хапнем заедно.

Гласът на Фърат беше изключително спокоен. Беше спокоен сякаш канеше на обяд приятел от четирийсет години. И действително, познаваха се доста дълго, макар и да не бяха точно четирийсет години.

— Имам делови обяд.

— А кафе следобед?

— Следобед ще ходя в другата част на града.

— Довечера?

— Ще си тръгна късно.

— Занасяш ли ме?

— Не се майтапя. Аз работя. Имам много работа и нямам време да се развличам.

Нарин казваше истината.

— В такъв случай, утре сутринта на закуска в седем часа. В осем ще те оставя в офиса ти да си поработиш до насита.

— Че защо да не поговорим по телефона?

— Не говори глупости!

— Добре, нека е закуска тогава. Кажи къде?

Фърат назова едно кафене много близо до местоработата на Нарин.

— Чудесно — отговори тя. — И до офиса ми е близо.

Нарин затвори и се облегна назад. „Какво правя аз“, запита се. Каква полза да научи новини за семейството си? Ако беше имала желание, или ако се интересуваше, лесно можеше да се свърже с тях през изминалите години. Беше избрала неосведомеността и изобщо не беше разумно да променя ситуацията. Каквито и неща да са ги сполетели, проблемът си беше техен. Все пак не вдигна телефона да отмени уговорката за закуска. Облегна се назад и изреди най-лошите догадки, които можеше да чуе на другия ден: Майка й беше умряла, Шадийе работеше в някой вертеп, а Мехмет бе попаднал в ръцете на лихвари. „Много ми пука“, измърмори.

„Каквото и да им е положението, да са мислили!“ Нея не я засягаше.

 

 

Треската на Мехмет продължи два дена и две нощи. При друг случай, Реджеп нямаше дори да надникне през вратата или пък да се заинтересува от момчето, но този път и за секунда не сваляше очи от сина си. Не жалеше парите дори и за първи път в историята на семейството доведе лекар вкъщи. След инжекциите, лекарствата, меда и липовия чай, на третия ден температурата на момчето спадна. Черната Хатидже хвърли пред врачката още една златна пара в цялата си немотия. Реджеп не знаеше за тези златни монети, които преди да умре нейният баща й бе дал в малка кесийка. Жената ги криеше в шалварите, които Реджеп рядко се опитваше да свали и не ги харчеше дори когато децата гладуваха. Жълтиците бяха само за гадаене и магии. За да предвижда бъдещето и да го променя. Беше съвсем наясно, че не след дълго чейрек монетите[1] щяха да се изпарят, но не мислеше за това — в края на краищата, когато синът й отиде в големия отбор, нямаше да има нужда от тях. Това бяха последните им бедняшки дни. Убедително си беше внушила това, тичаше до врачката в случаите, които смяташе за важни, изпълняваше каквото й каже жената до последната подробност, и когато казаното от нея се сбъдваше, не се колебаеше да хвърли пред нея златна монета. Малко ясновидство, малко магия… Малко надежда и малко заблуда…

В деня на мача Мехмет се събуди здрав като бик. Изми лицето си с вода, стоплена от Черната Хатидже на печката, и докато закусваше, цялото семейство прикова в него очи и мълчаливо го наблюдава. После докато тъпчеше устата си с хляб и сирене и отпиваше чай, те всички въздъхнаха дълбоко и потънаха в мечти. Тежината на многобройни надежди се стовари върху плещите на момчето. С всеки залък, който слагаше в уста, той хранеше мечтите на майка си, баща си и сестрите си. Всички заедно щяха да отидат на мача в този ден. Реджеп беше наредил така. Колкото повече хора имаше на стадиона, колкото повече гърла викаха за Мехмет, толкова по-впечатлен щеше да е мениджърът от фенер. Цялата махала щеше да дойде на мача. Никой не искаше Реджеп да си помисли, че му е враг; затова всички до един щяха да бъдат там.

Мехмет се изстреля рано, а другите изчакаха обедно време, за да излязат. Навън беше толкова студено, че Реджеп се изплаши съседите да не се откажат и изпрати набързо Нарин на улицата. Тя трябваше да почука на всяка врата и да им каже, че след час ще се срещнат пред магазина на ъгъла и всички заедно ще вървят от квартала до стадиона. Нарин беше потропала на всяка врата, както й бе казал баща й, и когато се прибра вкъщи, очите й сълзяха, а ръцете й бяха посинели от студ.

Наложи се да стои известно време лепната за печката, за да почувства отново лицето си. Щом настъпи моментът, навлякоха облеклото си едно след друго като сложиха чорапи върху чорапите и пуловери върху пуловерите. Нарин и Шадийе носеха предимно изхвърлените от Мехмет. Понеже Мехмет пък носеше изхвърлените от съседите, не беше възможно да се разбере кое на кого принадлежи. Всички неща, влезли веднъж в дома им, оставаха завинаги там. Заменяха се и преминаваха от него към нея, от нея към него. Знаеха наизуст и най-малката шарка върху всеки пуловер, върху всеки плат. Панталоните и пуловерите им не бяха дрехи, а част от самите тях. Беше нечувано една дреха да влезе в къщата и да излезе от там каквато е била. Например една риза никога не можеше да се изхвърли от дома им като риза; трябваше да изчака, докато стане парцал за пода и да си замине на дрипи. Всяко нещо се смаляваше сантиметър по сантиметър докато чаршафите се превръщаха в калъфки за възглавници, калъфките за възглавници в кухненски кърпи, покривалата на диваните в ръкавици за фурната. Нито едно парцалче не беше купено за Хатидже или децата откакто дядо им умря. Вуйчовците им подхвърляха по някоя пара само когато Хатидже отидеше да плаче и проси пред вратата им. Но дори и те отиваха за разходи по домакинството или дълговете на Червенокосия и нито стотинка не влизаше в джоба на останалите. Единствено Реджеп от всички тях се обличаше свястно. Само той имаше право да влезе в магазин и да му опаковат каквото е харесал. От време на време Мехмет получаваше спортен екип или футболни обувки от Неджати. Другите винаги трябваше да изравят от изхвърлените дрехи тези, които им бяха по мярка.

В онзи ден Реджеп облече тъмнокафяв костюм от вълнен плат. После застана пред огледалото и се реса с часове, сякаш отиваше да иска ръката на момиче, а не на футболен мач; изстиска сока на половин лимон върху ръката си, зализа назад русата си коса и опъна дрехите си. Черната Хатидже и момичетата се наредиха до вратата и зачакаха контенето на Реджеп да приключи. Когато Реджеп беше готов, те направиха нещо съвсем необичайно и излязоха от вратата семейно. Трима или четирима души вече се бяха събрали на ъгъла на бакалията. Шадийе и Нарин подскачаха наоколо, опитвайки се да се предпазят от хапещия студ, Черната Хатидже стоеше с ръце, скръстени на корема, а Реджеп беше вперил като орел очи в улицата. Бавно се заотваряха врати и онези, които излизаха, се показаха отвън, мястото пред магазина се напълни с хора. Под стрехите с нависнали ледени висулки всички заедно поеха към стадиона Жени, мъже, младежи, старци, деца… Някои изминаваха този път само заради страха си от Реджеп, някои — от съчувствие към Хатидже, но повечето — защото не искаха да изпуснат единствената възможност, която животът им предоставяше да участват в едно чудо. Най-отпред лудият на квартала, най-отзад Реджеп, който държеше очите си отворени на четири, да не би някой да се измъкне, а помежду им — армия от странници премина по улиците на Яслъхан.

Бележки

[1] чейрек — четвъртина, четвърт — Б.пр.