Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (24)

Двадесет и четвърта глава

Мрак, мрак. Пълен мрак.

Понякога душата се обръща с лице към нощта, а после слънцето изобщо не изгрява. Денят вече не е цикъл, а приема формата на еднообразна линия и превръщайки света в съвършено равен лист хартия, животът спира да бъде неравен, превръща се в самата неравност. Такива периоди ги наричат лоши дни. В действителност трябва да се наричат мъртви дни, това са дни като блато, в което всеки човек попада през различни моменти от живота си. В спомените заемат място като много черни, малко бели или съвсем безцветни, периоди, в които съжаляваш, че си се родил… Дни, нощи, познати само на изживелите ги, подценявани от гледащите ги отстрани… Никой не може да види колко е черен твоят мрак, тъй като второто пришествие за всеки се стоварва върху него самия и пожарът за всеки се подпалва за него самия. „Ще мине“, казват от позицията на разбиращи, „ще мине, не се тревожи“. Това което казват е истина, наистина ще мине, но едва след като си бродил толкова сам, достатъчно дълго през мрака.

Нарин вървя цели петнадесет дни по този равен път. Петнадесет дни минаха така. През това време беше едновременно и щастлива, и нещастна, че Дениз е на почивка в Америка. Беше добре, че с отсъствието на Дениз, нямаше новини от Ърмак и Фърат. Благодарение на това не беше принудена да слуша истории за тях, нито да ходи на места, които те двамата посещаваха. Последното, от което имаше нужда, беше да се окаже някъде, където Ърмак и Фърат ще влязат хванати за ръце или пък да ги гледа как се целуват и си гукат. Трябва да има граници на злото, което човек може сам да си причини, а всичко това беше напълно извън границите на Нарин. Можеха да си живеят щастливо до безкрай в някой далечен ъгъл на света, стига да са далече от нея. Например в дъното на пъкъла.

Лошата страна на това, че Дениз я нямаше в Истанбул беше, че без нея Нарин се чувстваше съвсем сама. След двата дни, прекарани с Фърат в Яслъхан, беше успяла да види Дениз само веднъж, и понеже не знаеше как да й каже, как да й съобщи новината, че майка й, Мехмет и Шадийе са мъртви, бе изчакала тя да замине за Америка. Беше й казала по телефона за случилото се, докато се намираха на хиляди километри разстояние една от друга. Малко лъжа, малко истина… Частта за това, че го е научила от някакъв човек, когото случайно срещнала, беше лъжа, останалото беше истина. Дениз беше пищяла по телефона, викайки с цяло гърло бе плакала вместо Нарин. Поиска да се качи на първия самолет, който намери и да дойде, но Нарин я спря:

— Да не си посмяла! Да не си посмяла да се връщаш! Добре съм, не се тревожи.

За първи път дори работата не беше лек за терзанията й. Не можеше както обикновено да потъне в работата и да забрави всичко останало. Като че не й стигаха мъртвата майка, брат и сестра, ами Фърат също не излизаше от главата й. Постоянно си повтаряше, че е най-добре изобщо да не се виждат, но дълбоко в себе си не можеше да се откаже да чака обаждането му. Разболяваше се от мисълта, че той разменя думи на различно място, с различни хора, усмихва се, шегува се или се ядосва. Опитваше се да не навлиза във фрагментите, в които Фърат и Ърмак се хранят, гледат филми, разхождат се по улиците, плътно прегърнати и правят любов, защото, ако си спомняте, трябва да има граници на злото, което човек може сам да си причини. Продавачът на гевреци на ъгъла, продавачът в магазина и дори сервитьорът в ресторанта можеха да говорят с Фърат, само Нарин не можеше. Фърат можеше да се обажда на всекиго, само номерът на Нарин не можеше да избере. Понякога хората жадуваха само за едно изречение; ето така се чувстваше Нарин, жадна за едно изречение, доволна и на една дума… Умираше да го види. Не го виждаше, за да не умре.

Мисълта, която й мина през главата, я накара да вдигне глава от компютъра. Беше открила решение. В рамките на няколко минути идеята започна да й се струва още по-възхитителна. Защо не се беше сетила по-рано? Възможно ли е да е толкова лесно? Стана и се заразхожда из стаята. Отново щеше да направи нещо, което беше правила преди. След като бе успяла веднъж, нямаше причина да не успее пак? За първи път от дни насам сърцето й затуптя лудо: щеше да отиде в друг град! Анкара, Измир, където и да е… Знаеше, че ще може да си намери работа там. Щеше да говори с Ерол бей и за няколко месеца щеше да успее да си подреди живота на новото място. Така нямаше да се налага да прекарва всяка минута от живота си лице в лице с Ърмак и Фърат, да се усмихва на сватбата им, да тича да подари златна монета, когато им се роди дете. Щеше да си създаде блестящ живот в нов град, с нови хора. Какво я обвързваше с Истанбул? Единствено Дениз. Намръщи се и раменете, изправени преди минута, се приведоха. Как може да остави Дениз в Истанбул и да замине? Опита да се успокои, като си каза, че хората се разделят с децата си, но не успя. Дениз беше всичко за нея. Нейна приятелка, майка, баща, дете, психотерапевт, пациент, учителя й, ученика й, кафето, водата, виното, душата й, дробовете й. Във всяка добра идея си има слабо място и слабото място на идеята за Анкара беше Дениз. Има телефони, самолети, няма да се разделям с Дениз. А може би ще се върна отново като мине малко време и се стабилизирам.

Мислите й се пръснаха във всички посоки щом телефонът започна да звъни. А когато на екрана видя номера на Фърат, сърцето й се разтуптя от радост и ужас. Посегна, вдигна телефона и го опря до ухото си.

— Ало?

— Здравей, как си? — попита Фърат.

— Добре, благодаря. Ти как си? — гласът на Нарин прозвуча така рязко, че дори сама се изненада.

— Не съм добре.

Последва дълго мълчание. Нарин се страхуваше да задава въпроси, а Фърат някак си не можа да продължи изречението.

— Нарин, не знам какво да правя — най-сетне изрече с мъка. — И също така не знам как нещата излязоха от релси. Изморих се толкова дни да се възпирам да ти се обадя. От Яслъхан насам в главата ми си само ти.

В този миг целият гняв и обида на Нарин се изпариха, сърцето й омекна, но знаеше, че ако каже нещо нередно, то би могло да ги завлече още по-дълбоко в тресавището.

— Не говори така! — каза тя. — Не е хубаво така да се говори.

— Искам да те видя.

— По-добре да не ме виждаш.

— Не така… Наистина, искам само да те видя… Моля те, ела и ти у Дениз в събота вечерта. Всички щели да бъдат там. Поне нека те видя сред хората, виж, не казвам двамата да се срещнем. Искам да видя лицето ти, Нарин… — Фърат помълча няколко секунди, после продължи: — Защото ако не те видя пак, имам чувството, че ще умра.

Нарин се задушаваше, беше притисната между това, което би трябвало да каже и онова, което искаше да каже. Когато от нея не се чу звук, Фърат настоя:

— Ще дойдеш ли?

— Не знам.

— Липсваше ми. Не мога да ти кажа колко много ми липсваше.

Очите на Нарин се напълниха със сълзи. Затвори здраво уста, за да не отговори, но този път не можа да попречи на думите да се излеят от сърцето й, да се отронят от устните и каза сякаш изстена:

— И аз те желая…

Светът се завъртя.

Затвори телефона, опря чело в бюрото, сложи глава между ръцете си и остана така неподвижно много дълго. Знаеше, че върши нещо лошо, но в сърцето си не можеше да се почувства тъжна или засрамена от това. Имаше само едно име на чувството, което бушуваше в нея: щастие. Това е единственото чувство, което не може да се срещне у някой, който е влюбен в неправилния човек.

На следващия ден за първи път не можа да се събуди и изпусна първата лекция. Не можеше да си спомни кога си бяха легнали, бяха посетили три различни бара през нощта, а накрая бяха ходили да ядат шкембе чорба. Тя беше изпила далеч по-малко от другите и на никое от местата, където бяха ходили, не беше довършила чашата си, но изпитото беше достатъчно да я повали, понеже организмът й не беше свикнал с алкохола. На сутринта главата й се разцепваше от главоболие. С мъка отвори очи, видя колко е часът, скочи ужасена от леглото и изтича в стаята на Дениз. Намери я на леглото в дрехите от вечерта, спеше с отворена уста, беше се строполила пияна без дори да се пъхне под юргана.

— Изпуснахме лекцията, хайде, ставай! — развика се тя разтревожено.

Дениз нямаше намерение да се събужда и даде ясно да се разбере това чрез странните звуци, които издаде. Тъй като усилията да я събуди щяха да са само загуба на време, Нарин се облече набързо, върза косата си на опашка и изхвръкна навън. Нямаше достатъчно време да върви до Бешикташ, събра кураж и спря едно такси — за първи път в Истанбул щеше да пътува сама с такси — и отиде до Бешикташ, откъдето скочи в един претъпкан автобус. Може би щеше да успее да стигне на време за втората лекция. Протегна се покрай едрия мъж, застанал пред нея, сложи билета си в кутията и почувства странно безпокойство. Ръката на мъжа, която беше хванала лоста, й изглеждаше странно позната. За миг сякаш всичката сила се изцеди от краката й и остана права единствено благодарение на хората отзад, които я подпираха. Това беше най-хубавата страна на един претъпкан автобус — и да искаш, не можеш да паднеш. Нарин знаеше кой е едрият мъж, дори и да не беше помръднал и завъртял главата си наляво, за да погледне през прозореца. Тя позна Червенокосия Реджеп по огромната лапа, стиснала лоста още преди да види лицето му. Баща й стоеше пред нея, обърнат с гръб. Под натиска на хората отзад Нарин се беше опряла в неговото кафяво кожено яке и долавяше миризмата му, която въобще не се беше променила за последните три години. Няколко сиви кичура се бяха появили сред русолявата коса на Реджеп и изглеждаше малко по-едър, отколкото го помнеше Нарин — може би беше напълнял. По ръцете му се бяха появили едно-две петънца, които по-рано ги нямаше. Малки, кафяви старчески петна, които хората наричаха „гробищни цветя“… Тъй като човек може да крещи и без да издава звук, никой не чу вика, който се надигна в Нарин. Стисна здраво устни, та никой да не чуе виковете на сърцето й, на ума й, на дробовете, коленете и стомаха й. Кошмарите не са само в сънищата, човек преживява най-ужасните от тях с отворени очи, защото въображението на живота е много по-силно и жестоко от това на човешкия ум. Погледна брачната халка, която блестеше на лявата ръка на баща й. Интересно как я беше сложил на пръста си, без да се разведе с майка й. Въпреки че, каже ли се Червенокосия Реджеп, може да се очаква всичко. Баща й надминаваше Сатаната и вероятно с всякакви средства беше успял да се разведе с майка й. Трафикът се заинати и не помръдваше. Страхът и вълнението на Нарин от първите минути постепенно отстъпиха пред любопитството.

И тъкмо заради това любопитство пропусна спирката, където трябваше да слезе и се помъкна след Реджеп.

Този ден вечерта Дениз се върна в къщи и щом видя Нарин, която гледаше телевизия в дневната, изпищя:

— Какво си направила с косата си?

Нарин спокойно обърна поглед от екрана към Дениз и прекара ръка през късичката си черна коса:

— Отрязах я и я боядисах, но май не съм се справила много добре с боядисването.

Наистина не се беше справила. Заедно с косата си беше боядисала с черно челото, тила, и най-лошото, ушите.

— Много ли е зле?

— Не, не е заради това. Аз само… Не знам, ако ми беше казала, щях да те заведа при фризьор — каза Дениз. Не можеше да повярва, че Нарин бе пожертвала дългата си руса коса, но не каза нищо повече, за да не я разстрои. — Всъщност е хубаво, синият цвят на очите ти изпъква повече, но… Не знам, ако го беше направил фризьор, щеше да е много по-добре.

— О, няма нищо, на мен ми харесва. Имаш ли цигара?

— И таз добра, започна да пушиш ли?

— Не, с пепелта ще изчистя потеклата боята. В нашата махала така правеха жените.

„Жените“ бяха Юмюхан. Жената понякога боядисваше косата си, а друг път си слагаше къна и съобщаваше на Нарин, защото знаеше, че тя обича да гледа, да седне срещу нея и да гледа.

Дениз измъкна цигара от пакетчето, запали я и каза:

— Аз ще я изпуша вместо теб. Добре, казвай сега, откъде ти хрумна тази идея да си промениш косата?

— От къде да знам, няма конкретна причина, беше ми скучно. А когато я отрязах, реших и да я боядисам.

Нарин не спомена на Дениз, че в този ден беше срещнала баща си и го беше проследила до магазинчето в Тахтакале, където продаваше дрънкулки. Реджеп не беше забелязал Нарин, но Нарин се страхуваше, че всеки миг може да я види. Беше вървяла след него със свито сърце. Не спря да се безпокои, докато не купи един индийски шал от магазина на отсрещния ъгъл и не го уви на главата си. Едва след това се почувства уверена, спокойна, осмели се да мине няколко пъти покрай магазина на баща си и да погледне тайно вътре.

Видя каквото можа да види, но вече не беше в състояние да се върне в университета. Единственото което искаше, беше да се прибере по най-бързия начин вкъщи и да се завие презглава с юргана. През целия път се ядосваше на себе си. Защо беше проследила баща си? Ами ако Реджеп я беше видял? Баща й действаше импулсивно, можеше да подмине, без да каже дума, а можеше да сграбчи Нарин за ръката и да я върне право в Яслъхан. Беше достатъчно само да си помисли за тази възможност, за да настръхне цялата. Ако знаеше, че си е намерила работа и си е устроила живота, Реджеп даже щеше да иска пари от дъщеря си. Като последната глупачка се бе изложила на опасността да го проследи.

Потънала в мисли, мина покрай една аптека, спря, след кратко колебание влезе и си купи боя за коса. Ако не беше видяла Юмюхан да бърше и подрежда рафтовете в магазина на баща си, никога нямаше да й мине през главата мисълта да си боядиса косата.