Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (2)

Втора глава

— Хайде, ставай вече, стана дванайсет.

Дениз дръпна пердетата и с нахалните слънчеви лъчи прогони черния мрак от стаята.

— О, махни се! Ще поспя още малко! — изстена Нарин. Осъзнаваше, че е останала у Дениз, защото снощи беше прекалено пияна, за да се върне вкъщи, но не си спомняше как се бе озовала в това легло.

— Не, няма да спиш! Достатъчно спа. Умирам от скука тук.

Нарин направи опит да отвори клепачите си, които тежаха сякаш отгоре им имаше камъни, но й трябваше още време, за да дойде на себе си. Искаше да спи в продължение на много минути, часове, даже дни. Докато Дениз не спираше да бърбори, че трябва да става, че времето е чудесно, че иска да излязат навън и да си устроят една хубава неделна закуска, снощната музика не спираше да звучи в пъхнатата под възглавницата глава на Нарин. Този път бе пила достатъчно, за да съсипе целия си организъм, който и без това не носеше на алкохол. Въпреки намерението си да изпие само едно, две, три или четири питиета, в даден момент беше спряла да ги брои. Изправи се и седна в леглото. В тялото й стана революция, органите й с къркорене си сменяха местата. Защо, по дяволите, пи толкова много! Вярно, беше част от това да си приятелка на Дениз. Щом си близо до нея, само въпрос на време е да преминеш всички граници. Пресегна се към бутилката с вода, поставена до леглото, и я довърши на един дъх.

— Хайде сега, ставай от това легло. Вземи си душ, стегни се и да излизаме. При такова хубаво време стоим затворени вкъщи заради тебе. Хайде, размърдай си задните части!

Дениз я гледаше с такъв жизнерадостен израз, сякаш не тя, а някой друг бе правил парти предишната нощ и бе забавлявал толкова много хора. Беше взела душ и беше облякла памучна лилава рокля, която стигаше до земята, а над нея бе сложила дълга зелена жилетка. Червеникавата й коса се спускаше на вълни до раменете, а почти прозрачната бяла кожа светеше като огряна отвътре от светлина. Беше жива и изпълнена с енергия, сякаш току-що се завръщаше от почивка.

— Дениз, честно, не съм в състояние да ходя никъде. Ти върви, където искаш!

— За бога, недей така, къде ще ходя сама? В такъв случай да си стоим у дома и да умираме от глад. Вкъщи няма нищо за ядене, скъпа. Хайде, раздвижи се, ще ти дам хапче и ще се оправиш.

Нарин събра всичките си сили, мърморейки недоволно стана от леглото и отиде в банята. Отчаяно разгледа в огледалото разрошената, къса черна коса и подутите, кървясали, изморени сини очи. Не е възможно с това лице да се появи пред хора. Пусна душа, седна във ваната и стоя там неподвижно в продължение на дълги минути, докато топлата вода, която пръскаше отгоре, отмиваше просмукалата се в косата й миризма на цигари и умората от дългата нощ. Когато се увери, че дъното на ваната се е затоплило напълно, се протегна и легна, и няколко минути дряма под дъжда от капки, който валеше отгоре. Беше сигурна, че пиенето усилва ефекта на гравитацията. Доколкото можеше да си спомни, гравитацията беше по-силна при полюсите и край морето, а намаляваше на екватора и в планините, но хората, които пишеха учебниците в училище, не знаеха нищо за връзката между алкохола и гравитацията.

Уви се в халата си и излезе от банята, чувстваше се малко по-добре, но само малко по-добре, и леглото продължаваше да й изглежда красиво като райска градина. Намери анцуга, който беше взела със себе си, защото на излизане за партито знаеше, че няма да се прибере вкъщи, и започна да се облича с бавни движения. Даже и да искаше, не можеше да се движи по-бързо.

— Ама как само повърна върху човека! — засмя се Дениз. В същото време ревизираше външния си вид в огледалото.

— Кой повърна? — слисано попита Нарин.

— Ами ти… върху гаджето на Ърмак.

— Какви ги говориш? Не си измисляй!

Дениз се завъртя чевръсто към Нарин.

— Каква измислица, моето момиче? Не си ли спомняш? Човекът ти каза здравей и ти веднага повърна върху него. Бяхме точно пред вратата, тъкмо бяха пристигнали…

Дениз изреждаше подробностите и същевременно наблюдаваше реакцията на Нарин. Нарин поклати глава, цялото й тяло гореше, сякаш я бяха полели с вряла вода от главата до петите. Опита се да отгатне дали Дениз се шегува, преценявайки изражението й.

— Виж какво, ако се правиш на интересна, много ще се разсърдя. Наистина ще се ядосам — повиши глас. Дениз обичаше да си прави шеги, които злепоставяха хората, и често вбесяваше Нарин.

Дениз я гледаше със същото недоверие:

— Не мога да повярвам, че не помниш! Кълна се, че повърна, Нар. Съсипа дрехите на човека.

— Престани!

— Можеш да си сигурна, не се шегувам. Беше ужасно. Само си помисли, горката Ърмак… Намира си гадже, хваща го за ръка и го завежда на парти у сестра си, и точно ти от всичките онези хора…

— Добре, стига! — извика Нарин. — Във всеки случай заради тебе се напих толкова много, не спираше да ме наливаш. Знаеш, че не ми понася смесването на различни питиета, и въпреки че го знаеш, всеки път правиш едно и също!

Дениз изглежда никак не се впечатли от всичките тези обвинения.

— Наистина ли не помниш нищо? Е, толкова по-зле за теб!

Нарин затвори очи. Последното, което помнеше от партито беше известният телевизионер, който се целуваше с някаква жена. За случилото се след това в съзнанието й нямаше и грам следа. Не помнеше нито пристигането на Ърмак, нито запознаването с нейния приятел, нито повръщането, нито как е дошла до леглото… Кога беше свършило партито? Кога си бяха отишли всичките тези хора? Нищо не помнеше.

— Добре, какво направи онзи мъж? — попита с неудобство. — Имам предвид, когато повърнах…

— Какво да направи, миличка? Нищо не направи. Каза, че такива неща се случват, дадох му да облече една тениска и му избърсахме панталона. Даже и обувките на човека бяха оплескани. Както и да е, тръгнаха си веднага. В това състояние нямаше как да останат повече…

Нарин скри лице с ръка и закрачи из стаята засрамена:

— Дявол да го вземе, направо скандално!

— О, а той каза…

— Какво каза?

— Каза: „Какво толкова е яла тази жена?“

Дениз се изсмя като луда за думите му, а Нарин се задоволи само да я изгледа кръвнишки.

— Човекът сигурно си е помислил, че съм някаква вманиачена алкохоличка. Не се смей като идиотка! Понеже си ми най-близката приятелка, сигурно си е помислил, че и ти си такава, и то всъщност си е така. Затова няма да се изненадам, ако скоро избяга и изостави Ърмак. Никой не иска да излиза със сестрата на алкохоличка.

— Заради теб сестра ми ще си остане сама!

Нарин се направи, че не чува Дениз. Това беше единственият начин да се спаси от подигравките й.

— Ърмак каза ли нещо?

— Не, и тя не каза нищо.

Нарин някак си не повярва на това. За разлика от Дениз, не беше в характера на Ърмак да не се обижда на хората.

— Най-добре е да се обадя на Ърмак.

— Защо?

—Защо ли? За да се извиня. Тя се е изложила заради мен. Ама ми кажи направо, ако ми е много ядосана, не искам точно сега да слушам куп обидни думи напразно.

— Казах ти, не се ядоса!

— Тогава ще й се обадя — отвърна Нарин, хвана мобилния си телефон като оръжие и го опря до главата си.

— Добре, но по-кратко!

Незнайно как, но Ърмак или наистина не се сърдеше, или беше в един от добрите си дни.

— Миличка Нарин, моля те, не преувеличавай. Няма за какво чак да се драматизира случилото се — каза и набързо приключи темата, като не даде възможност на Нарин да се чувства още по-неловко.

Обаче Нарин знаеше много добре, че понякога най-неочаквано тя можеше да става рязка и хаплива. Изобщо не можеше да схване основанията за реакциите на Ърмак, затова беше избрала да стои колкото може по-далече от нея. Заминаването на Ърмак в чужбина преди около шест месеца беше улеснило нещата. Точно когато Нарин се канеше да затвори, Ърмак каза:

— Ще ходим на закуска в Йеникьой, хайде елате и вие!

— Ти полудя ли, за нищо на света няма да дойда. Нямам никакво намерение да се срещна с мъжа, върху когото съм повърнала. Особено днес.

— О, не говори глупости! В сряда отново заминавам за Женева, изчезвам за десет дни. Моля ви, елате!

— Да отидем ли в Йеникьой на закуска? — Нарин попита Дениз, и същевременно й даваше знак с глава да каже „не“.

— О, страхотно! Разбира се, ще отидем, защо не? — отвърна Дениз. Постара се гласът й да е достатъчно силен, за да я чуе Ърмак. Изхили се самодоволно и отскочи две крачки назад, за да се запази от евентуални удари от Нарин, която я гледаше, сякаш ще я убие.

Нарин затвори и изкрещя:

— Малоумница!

 

 

Яслъхан, 1986 г.

Черната Хатидже остана в болницата цяла седмица. В деня, когато се прибра вкъщи със счупена ръка, спукани ребра, с тяло, покрито със синини и три избити зъба, които нямаше да бъдат възстановени до края на живота й, мъжът й дори не стана от мястото под навеса, където се беше изтегнал. Шадийе и Мехмет не можеха да отидат близо до майка си, защото се страхуваха от баща си. Само Нарин сякаш излетя от мястото си, отиде при нея, взе чантата от ръката на жената и обви ръце около кръста на майка си. Черната Хатидже извика:

— Стига, дъще, стига, боли ме!

Нарин изплашено пусна жената и отскочи назад.

Тази вечер ядоха храната, донесена от комшийките, и изобщо не разговаряха. По принцип не бяха семейство, в което се разговаря, но този път къщата беше толкова тиха, сякаш светът щеше да се срути върху тях, ако проронеха и една дума — поне докато Ердоган, съпругът на Юмюхан, не дръпна връвта на резето на портата, за да влезе.

— Надявам се, че си по-добре, сестро, добре дошла. И Юмюхан щеше да дойде да те види, но каза, че вече е късно и ще се отбие утре.

— Благодаря — отвърна Хатидже и понечи да стане, за да направи място на Ердоган.

— Сядай, сестро, сядай. Ял съм. Само ще приседна ей тук.

Ердоган се разположи на миндера до масата. Изглеждаше щастлив.

— Ах ти, приятелю Реджеп, пак си стъпи на краката — рече с усмивка, която показа всичките му трийсет и два зъба.

Реджеп погледна подозрително приятеля си и попита:

— Какво се е случило? Какво означава това, че съм си стъпил на краката?

— Цял Яслъхан говори за твоето момче. Не е имало такъв футболист откакто Яслъхан е Яслъхан. И не само Яслъхан. Казват, че в Турция не е имало такъв като него.

— Боже мили! — възкликна Реджеп и завъртя дървения си стол към Ердоган.

Хатидже и децата натъпкаха последните залъци в уста и веднага напуснаха масата. Когато Реджеп повика Мехмет с думите:

— Специално ти спри! — момчето почервеня, опита се да си поеме въздух, съвсем се смали и седна на мястото си.

До този ден винаги, когато отиваше да играе футбол, ядеше пердах от баща си. Червенокосия Реджеп никак не обичаше тези неща. Ако разбереше, че миналата седмица един ден беше кръшнал от работа, за да отиде да играе мач, боже опази, щеше да го разполови. Какви мръсотии е дошъл да забърка този педал Ердоган? Да го убие ли се опитва това долно животно? Капки пот се събраха върху челото на Мехмет, гърлото му пресъхна.

— Я ми кажи каква е тази работа с футбола, Ердоган. Кажи ни да научим какъв юначен син имаме… — рече Реджеп.

Ердоган не беше забелязал заплашителния тон в гласа му, но Мехмет подуши приближаването на бедата. „Закриляй ме, Господи мой!“

— Онзи ден твоичкият игра в един местен мач.

— Е, ние не сме чули за това… Кога ходи на мач, ти бе? — попита Реджеп, подпирайки се леко на масата срещу Мехмет.

Мехмет се дръпна уплашено назад и измънка:

— Преди четири-пет дни…

Ако на тази възраст човек може да получи инфаркт, щеше на него да му се случи.

— Ти не ходиш ли на работа, калпазанино?

— Чакай малко, бе, Реджеп, недей веднага да се ядосваш! Почакай първо да довърша това, което ти разказвам — намеси се Ердоган.

— Хайде, довършвай! — каза Червенокосия Реджеп, без да сваля поглед от Мехмет. Детето затрепери.

— Нали знаеш, има един Пезевенк Хюсам? Е, Мехмет игра в неговия отбор. Най-напред всички питаха какво прави тук това дребничко момче? После видяха как твоят прави за смях всичките най-знаменити футболисти на Яслъхан и започнаха да му ръкопляскат.

— Кучи син с кучетата! — процеди през зъби Червенокосия. — Какво каза на железаря, за да избягаш от работа, ти бе, келеш?

Не понасяше някой от семейството му, освен него, да кръшка от работа. Всички трябваше да работят като магарета.

Преди Мехмет да успее да отвори уста — всъщност нямаше и да я отвори — Ердоган отново се намеси. Този път с по-висок тон:

— Абе, Реджеп, ти не слушаш ли какво ти говоря? Пиленцето кацна на рамото ти, човече! Знаеш, че акълът ми много не отбира от тези работи, но хората, които са го видели казват, че след време това момче ще играе във „Фенер“ или „Бешикташ“,…

Реджеп внезапно спря да говори, замисли се. Погледна ту надясно, ту наляво, после се обърна към Мехмет и попита:

— Вярно ли е това, бе, ей?

— Играх добре, татко, много ръкопляскаха — каза Мехмет без да отделя поглед от масата.

— Не говоря за това, бе, момченце, можеш ли наистина да играеш добре в такъв отбор като „Фенер“, „Бешикташ“ и от този род?

Мехмет пое най-дълбокия дъх, който дробовете му бяха поемали за този ден и погледна баща си в очите за първи път, откакто беше започнал този разговор. Когато видя, че баща му не го гледа кръвнишки, изпусна въздуха, който задържаше. С пресекващ от страх глас каза:

— Един човек от Яслъханспор гледал мача и казал: „През живота си не съм виждал такъв като него“. Когато мачът свърши, дотича до мен и ме заразпитва. Каза, че щял да дойде, щял да разговаря с теб.

Дни наред сън не го хващаше Мехмет дали този човек наистина ще дойде. Умираше от ужас, че мъжът ще дойде и баща му ще научи, че е ходил да играе футбол, и ще го напердаши. Нещо повече, когато баща му започнеше да бие, понякога боят можеше да продължи дълго време, месеци, дори години. От друга страна искаше този човек да дойде. Можеше да се случи — макар вероятността да бе толкова малка, колкото гнидите, които понякога се появяваха в главата му — мъжът да успее да убеди баща му, че синът може да стане футболист. Сърцето му бе поело едно пътуване между надеждата и страха. Беше такова, че не можеше нито поради надеждата си да забрави страха, нито да се предаде на страха и да каже сбогом на надеждата. Два дни вече изричаше молитви, които бяха толкова объркани, колкото беше умът му: Дано този човек да дойде, но нека да не идва. Нека да не идва, но дано да дойде…

— И кой беше този човек?

— Не знам, татко, каза само, че е от Яслъханспор. Каза още: Ще дойда да говоря с баща ти. Нищо друго не каза.

— Ти бе, не го ли попита кой е?

— Не, татко!

Реджеп се отпусна назад и извика:

— Хатидже, направи ни кафе! — После се обърна към Мехмет: — Хайде, ставай и ти вече. Махай ми се от очите. Имам си разговори с батко Ердоган.

Нарин и Шадийе седяха до прозореца на стаята в къщата, която гледаше към двора, и слушаха разговора. Мехмет влезе, надут от гордост, с наперена походка, и седна до тях.

— Батко, ще те бие ли тате? — попита Шадийе.

— Не знам — отвърна Мехмет. — Сигурно ще ме бие, но ако се убеди, че ще стана футболист, тогава може и да не ме бие!

— Дай боже да не те бие! — очите на Шадийе се напълниха със сълзи.

— Мисля, че няма, не плачи — успокои я Нарин.

— Закълни се! — отскоро Шадийе беше развила навика да не вярва на това, което някой й казва, ако той не се закълне.

— Кълна се!

— Обаче ако го удари, ти ще пукнеш — каза Шадийе и ококори очи.

— Ако го удари, Мехмет ще пукне — изкиска се Нарин.

Като чу това, Шадийе заплака още по-силно.

— А аз ще те цапардосам сега — изсъска Мехмет срещу Нарин.

— Само го направи и ще кажа на татко как си търкаше пишката, когато надзърташе към Юмюхан над стената — отвърна Нарин.

Мехмет стана морав от гняв, стисна зъби и вдигна ръка в юмрук, но не удари Нарин. Гледаше я сякаш ще я убие, на няколко пъти се направи, че я удря, но накрая отпусна ръка.

— Ще те убия! Вярвай ми, ще те убия! — прошепна той.

Реджеп не продума, докато Хатидже слагаше на масата кафето, което бе сварила. Реджеп имаше собствено специално разбиране за пазенето на тайна, чиято логика никой не можеше да разгадае. Пред всички наоколо отваряше дума по най-невъзможни теми, а за най-безвредни неща шепнеше, сякаш бяха държавна тайна. Когато бе сигурен, че Хатидже се е отдалечила достатъчно, попита Ердоган с приглушен глас:

— Какво ще кажеш? Мислиш ли, че от този вагабонтин може да излезе футболист?

Както всички други, и Ердоган знаеше що за стока е Мехмет. Този безразсъден, необуздаем келеш Мехмет, който беше в основата на всякакви коварства и мръсни номера… Както всички съседи, така и на Ердоган му беше дошло до гуша от момчето, ако можеше би го удавил в капка вода, но пак каза това, което бе убеден, че е истина:

— Казват, че може, честно…

— Кой казва?

— Който се сетиш.

— Е, в такъв случай, ще забогатеем — и Реджеп прекара ръце през русата си коса. — И то истински. Искам да кажа, не просто да капе по малко от тук от там!

— Ще се въргаляш в пари, човече! — рече Ердоган.

Каза това отчасти защото знаеше колко разочарован беше Реджеп, след като не успя да получи наследство от тъста си. А и за да може Реджеп отново мъничко поне да се усмихва, за да може да се върне към живота… Колкото и да беше ядосан Ердоган, и макар да го критикуваше от време на време зад гърба му, той харесваше Червенокосия. Даже той беше намерил тази къща за Реджеп, той се беше пазарил с хазаина за наема. В края на краищата бяха приятели от детинство. Малко или повече се бяха подкрепяли. Може Реджеп да беше получил повече подкрепа, а Ердоган по-малко — но човек никога не правеше сметка на такива неща. Най-малко Ердоган правеше.

Ердоган знаеше, че Реджеп изпитва голямо отвращение към Черната Хатидже и съжаляваше приятеля си. Всяка нощ в леглото благодареше на Бога, че заспива, обвил закръгленото тяло на Юмюхан. Ликуваше, че беше намерил Юмюхан, че обикна Юмюхан, че Юмюхан обикна него, и че Бог ги бе предопределил един за друг. Хатидже не беше само малко грозна. Ако я видиш нощем, щеше да отскочиш назад двайсет метра. При все това, въпреки нейната грозота, Господ на инат им беше дал три прекрасни деца. Хората, които виждаха русите им глави и тъмносините очи, не можеха да отделят поглед от Мехмет, Шадийе и Нарин… Но все пак беше нужен кураж, за да си легнеш с Черната Хатидже. Само при мисълта за това косата на Ердоган се изправяше и той чукаше на дърво.

— Добре, де, но какво трябва да направим сега? — Реджеп попита Ердоган, който бе гледал всичко на всичко три мача през живота си.

— Ами, момчето каза, че някой от Яслъханспор дошъл, че щял да говори с тебе.

— И?

— Ще го чакаш. Нека да дойде и да говори, да видим какво ще каже, а?

— Чудя се кой е тоя тип?

— Какво те интересува, който и да е. Когато дойде, ще научиш. И когато дойде, не изглеждай прекадено напорист, престори се малко на незаинтересуван. Кажи „Синът ми ще учи“ и така нататък.

— Детето не е ходило на училище от две години, човече. Какво учене? Той със зор завърши началното училище. Главата му е като желязото на ей тая помпа.

— Няма значение, ти кажи така! От къде ще знаят ходи ли на училище, не ходи ли? Ако видят, че е беден, ще се опитат да вземат момчето евтино.

— Напълно си прав — съгласи се Реджеп, беше се развеселил. Изтегна се на стола и избухна в смях. — Ердоган, приятелю, как така с този акъл не си стигнал доникъде?

Реджеп беше прав, Ердоган наистина беше умен. По-скоро разумен. Не гонеше вятъра като Реджеп, не прахосваше пари за хазарт и жени, не започваше побои и не губеше работата си. Бачкаше по строежи, вършеше си добре работата, но дали защото нямаше късмет, все нямаше пари. Или общината спираше строителните терени, където той работи, или контрагентът изчезваше без да плати. Преди две години дори мълния удари къщата му. Единствената къща в обширния район Яслъхан, ударена от мълния, беше неговата. Но въпреки това Ердоган не се бунтуваше, защото определено не се смяташе за човек без късмет. Ако беше така, щеше ли да намери Юмюхан?

Тази нощ Ердоган и Реджеп опряха глава до глава и говориха дълго. Мехмет щеше да отиде в големи отбори и да изкарва купища пари. Хората, които искаха да говорят с него, щяха да се изправят пред Реджеп, мениджъри на клубове щяха да спят пред вратата му и да го молят да им даде сина си.

Дълго след като светлините в цялата махала една по една угаснаха и всички вече сънуваха, Ердоган стана и остави Реджеп насаме с мечтите му. Реджеп се съблече, поизми се, облече пижамата, която носеше откакто се ожени преди четиринайсет години, легна по гръб до Черната Хатидже и като сложи ръце под главата си, започна да мисли за човека, който щеше да дойде от Яслъханспор. Какво ли щеше да му каже този човек?

А Мехмет, който в другата стая слушаше дишането на сестрите си и се опитваше да заспи, се тормозеше от друг въпрос, влязъл натрапливо в ума му. Въпросът, който бе спрял дъха в гърлото му и не му даваше да заспи, се умножаваше в тъмното: Ами ако този човек не дойде? Ако не дойде? Баща ми ще ме убие! Ами ако този тип не дойде?