Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (3)

Трета глава

Когато хубавото време в средата на октомври изкара всички хора в Истанбул на улиците, трафикът по пътя през Босфора бавно запълзя. Нарин гледаше втренчено през стъклото на колата, скръстила ръце на гърдите си. Сгради, хора, коли, автобусни спирки, билбордове и фирмени табели бавно се плъзгаха покрай нея, но тя изобщо не ги забелязваше. Човек не може да гледа едновременно и навън, и навътре, а нейните очи бяха обърнати навътре. Цяла нощ я бяха връхлитали странни сънища. Не можеше да си ги спомни точно, но беше видяла неща, свързани с Яслъхан. Трябва да беше от пиенето, но спомени за отдавна забравени времена и хора бяха излезли от скришните си места и изпълваха ума й. На няколко пъти през нощта се бе събуждала, без да знае къде се намира и в кое време. Беше усетила миризми точно под носа си, думи, прошепнати в ушите й. Скритото богатство на съзнанието й се беше разпростряло в един сън. Не съзнаваше, че хапе устните си, а устата й е пълна с вкус на кръв, седеше до Дениз, която караше колата.

— Добре ли си? — попита Дениз.

— Добре съм.

— Дума не продумваш и…

— Потисната съм.

— Така става на другия ден след голямо пиене.

— Сънувах странни сънища през нощта.

— Какво сънува?

— От къде да знам, много объркани неща — отвърна Нарин.

— Според мен си напрегната, защото ще се срещнеш с приятеля на Ърмак. Всичко приключи, за бога, и да върви по дяволите!

— Не е заради това, но все пак предпочитам да отидем някъде другаде, само двете. Спри музиката. Главата ми не може да издържи.

— Така или иначе пристигнахме — каза Дениз, но все пак спря музиката. Нарин я погледна и не можеше да не отбележи, че пъстрите дрехи много подхождат на Дениз.

— Винаги трябва да носиш пъстри неща. Понякога слагаш бежово, кремаво и подобни цветове, но те никак не ти приличат, изглеждаш като смъртник.

— И ти днес изглеждаш като смъртник. Защо не извадиш ружа от моята чанта да си сложиш малко на лицето?

— Сега не мога да се занимавам!

— Сложи си, казвам ти!

Нарин неохотно взе чантата от задната седалка, порови вътре, откри каквото търсеше и мацна на бузите си, както й бе казала Дениз. Същевременно си мислеше, че колкото по-зле изглежда, толкова по-доволна щеше да е Ърмак. Винаги, когато си намереше гадже, Ърмак придобиваше враждебно отношение към жените около себе си и успяваше да накара човек да се чувства виновен, без да е направил нищо.

— Така добре ли е?

— Сложи още малко!

Нарин се засмя:

— Аз нарочно искам да изглеждам бледа. Иначе гаджето на Ърмак няма да повярва, че през нощта наистина бях много пияна.

— Аааа! Да ми беше казала още от началото, че искаш да накараш Фърат да те съжалява? — през смях каза Дениз.

— Фърат ли било името на този мъж? — попита Нарин.

— Да, защо?

— Нищооо! — отговори Нарин и изведнъж я обзе безпричинно, странно смущение.

 

 

Чакането трая дълго. Цели две седмици, които се сториха като две години на Червенокосия, и още цели два дни, които се влачеха ли, влачеха. Реджеп се събуждаше с първите слънчеви лъчи и се ослушаше към вратата, сякаш човекът от Яслъханспор щеше да дойде в ранни зори. През първите дни дори не ходеше на работа, но след като Ердоган му каза: „Чакай малко. Да не искаш да те помислят за лентяй?“, не оставаше вкъщи, сядаше в „Кафене на ъгъла“ и така убиваше времето. Съзнаваше, че Ердоган има право и ако покаже голямото си желание, щяха да се опитат да вземат момчето много евтино. Всеки ден, излизайки от къщи, предупреждаваше строго Хатидже. Жената не трябваше и крачка да прави извън къщата и големите й уши трябваше да са винаги към вратата. Иначе Реджеп ще я смели от бой и ще направи на кайма това нейно тъмно лице. Ясно ли е? Разбира се, че й беше ясно. Щом мъжът дойде, Хатидже незабавно ще съобщи на Реджеп. А докато го прави, няма да показва пред мъжа, че се вълнува, не трябва да изглежда прекалено нетърпелива.

„Добре“, отговори Хатидже. Тя така или иначе не беше нито развълнувана, нито нетърпелива. Беше сигурна, че няма да дойде някоя объркала пътя си птица на щастието и да кацне на техните рамена. Всъщност от самото начало тя изобщо не беше убедена в цялата тази работа с футбола. Кой би изсипал пари на негодния за нищо Мехмет? Но тъй като не беше толкова глупава, че да разкрие тези мисли на мъжа си, стисна силно тънките си моравикави устни и безгласно кимна с глава на наставленията на Реджеп. Мъжът й беше във весело настроение; обикаляше из къщата, тананикайки си различни песни, не викаше, не крещеше — на Хатидже това й беше достатъчно.

Минаха две седмици, а от човека от Яслъхан нямаше ни вест, ни кост, и веселостта на Реджеп започна да се превръща в гняв. До гуша му бе дошло рано вечер да се прибира вкъщи, да не може да изпие една-две ракии с приятели, да стои и да чака като вол. Вечерта на петнайсетия ден се ядоса за нищо, точно като преди, и се развилня. Хвърли металната чаша на земята и удари с юмрук в гърба Шадийе, която се бе забавила с поднасянето кафето.

Лягайки си онази нощ, Хатидже каза молитва, умоляваше Бог: „Моля те, Господи мили, изпрати вече този човек“, и след като повтори много пъти молбата си, заспа. Заслужаваше си да се види радостта на Хатидже, когато на другия ден привечер на вратата се похлопа и пред нея се появи мургав, висок мъж с костюм и вратовръзка. Бог беше решил да чуе молбите й. Не знаеше какво да каже и стоеше така пред мъжа срещу нея.

— Търся господин Реджеп — каза мъжът.

Хатидже изтри мокрите си ръце в полата, разтвори вратата до края и извика навътре:

— Шадийе, тичай дъще, да викнеш баща си.

— Ако не е вкъщи, мога да се отбия по-късно — предложи мъжът. — Да не го откъсвам от задълженията му сега.

— Не, не, той даже е наблизо. Веднага ще дойде — настоя Хатидже и се дръпна настрани, за да влезе мъжът.

— Не искам да ви притеснявам, ще чакам тук — и човекът седна на стола пред портата, където само преди няколко месеца беше седял Реджеп, беше пушил цигара след цигара и бе проклинал съдбата си.

Когато Шадийе изхвръкна от къщи с пълна скорост, Хатидже наля на човека чай, занесе му го и за да не се чувства неудобно, остави предната врата леко отворена. Мъжът с костюма беше изпил три чаши чай под любопитните погледи на минувачи от квартала, когато Реджеп се появи в края на улицата. Бледорозовата му риза с къси ръкави бе просмукана от пот. Причина за това можеше да е слънцето, което все още пърлеше всичко през втората седмица на октомври, или вълнението, или бързите крачки, с които се носеше едрото му тяло. Въпреки десетките предупреждения на Ердоган, не можеше да сдържи радостта си и тичаше с ликуващи стъпки към вратата. Когато мъжът видя, че Реджеп пристига, остави чаената чаша на прага, стана и протегна ръка:

— Извинете, господин Реджеп, че ви затрудних да дойдете дотук. Казват ми Джемал Ходжа, и вие ме наричайте така.

— Вие пък, каква умора… Добре дошли!

— В действителност казах на съпругата ви: „Ако не си е вкъщи мога да намина по-късно или той да се отбие към мен“, но тя не ме послуша.

— Бива ли така? Дали сте си труда да дойдете дотук, защо и аз да не направя няколко крачки? — и Реджеп покани Джемал Ходжа вкъщи. — Влезте, не стойте пред вратата.

Когато мъжът седна на пейката в двора, Реджеп наточи малко вода от помпата и плисна два пъти лицето си.

— Реджеп бей, не искам повече да отлагам разговора ни. Защото такива деца много рядко се появяват при нас, трябва да ги ценим, да ги забелязваме — подхвана Джемал Ходжа.

— Щом вие така казвате, значи е така.

— Така е, но не мога да ви накарам да разберете.

— Но аз разбирам, защо да не мога да ви разбера?

— Еее, колко седмици вече не изпращате детето на училище, чухме, че сте я изпратили да работи.

Реджеп погледна объркано Джемал Ходжа.

— Какво?

— Знаете, че Нарин е изключително умна, браво. Учителите се разтревожиха, щом махнахте момичето от училище. Вижте, Реджеп бей, хайде да измислим нещо заедно за това. Ние предлагаме, ако се налага, да я изпращате да работи през лятото, а да ходи на училище през зимата. Колко пъти ви изпращах съобщения да дойдете да поговорим, но вие не си дадохте труда да го направите.

Реджеп гледаше глупаво мъжа и се опитваше да намери връзка между думите му и Мехмет или футбола.

— Затова се вдигнах и дойдох при вас. Казах си, че ако лично ви посетя, няма да можете да ми откажете — продължи Джемал Ходжа.

Едва сега Червенокосия осъзна положението. От деня, в който научи, че наследството на тъста му се бе изплъзнало от ръцете, не беше пускал Нарин на училище, изпрати я да работи.

— Детето е само в първи клас на прогимназията, жалко, не бива да е принудено да работи на тази възраст — каза Джемал Ходжа и Реджеп побесня:

— Ти не си ли от Яслъханспор? — кресна и разгневено скочи на крака от пейката, на която току-що беше седнал.

— Яслъханспор ли? Какъв Яслъханспор? Аз съм директор на гимназията — отвърна Джемал Ходжа.

Реджеп светкавично се нахвърли на Хатидже, която се приближаваше към тях с чая, ритна я и я удари с юмрук, без да помисли за едва заздравелите кости на бедната жена. Чашите се счупиха с трясък, Реджеп крещеше:

— Глупава жено, за какви щуротии ме повика? — и едновременно с това натискаше лицето на падналата на земята Хатидже в натрошените стъкла.

Мехмет и Нарин точно в този момент влязоха, видяха както става, в първия момент замръзнаха на място, но после се втурнаха отчаяно в стаята при Шадийе, която трепереше под прозореца. Джемал Ходжа се опита да откъсне Реджеп от жената, но силата му не беше достатъчна, за да спре лудата сила на Червенокосия. Ако един мъж, по-едър от Реджеп, не беше дръпнал връвта на резето, за да влезе в двора, и не бе извикал с мощен глас:

— Стоой, спри, бе, ей! Какво правиш? — само смъртта би откъснала Хатидже от ръцете на съпруга й.

Реджеп замръзна, вдигна глава и погледна дебелия мъж, който беше влязъл. Този човек, чието шкембе се смъкваше над колана към коленете, трябва да беше над метър и деветдесет на ръст. Имаше гъсти вежди, събрани гневно, които влизаха в странен контраст с огромните му ръце и плешивото му теме. Изразът на лицето му не беше на човек, който би се поколебал да се втурне в центъра на боя.

— Какво искаш, братко? — попита Червения Реджеп с обикновен тон своя неканен гост, без да изпуска Хатидже.

— Дойдох заради момчето, което играе футбол — отвърна дебелият, — но изглежда не съм дошъл в подходящ момент. Какво става, Джемал Ходжа? Вие какво правите тук?

— О, скъпи Неджати, сам Бог ли те изпрати? — рече Джемал Ходжа. — Дойдох заради дъщерята на господин Реджеп. От седмици не изпращат детето на училище, трябваше да говоря с него, така да се каже, но виж ни в какво положение сме. Направо съм разбит.

Вярно, човечецът беше пребледнял, лицето му бе добило същия цвят като на варосаните стени. Едри капки пот се стичаха по челото му, вратовръзката му се бе изкривила, ръцете му, които се опитваха да оправят изскочилата от панталона му риза, трепереха.

— Добре ли си, сестро? — попита Неджати, хвана Хатидже за ръката и я вдигна от земята. Тя се опитваше да скрие с кърпата си кръвта, която течеше от носа й.

— Добре съм, добре съм. Нищичко ми няма — смотолеви Хатидже, хвърли скришом уплашен поглед към Реджеп, подбра поли и хукна навътре.

Докато Неджати и Джемал Ходжа се потупваха един друг по гърба и питаха за здравето си, Реджеп не знаеше дали трябва да е изненадан, че се познават, или да е нещастен заради конфузната ситуация. Беше кроил планове да се прави на важен, а сега посрещна човека от Яслъханспор по най-срамен начин. „Срах на метеното! Ама дано ми се усмихне съдбата…“, мърмореше на себе си. Стърчеше там и не знаеше какво да прави, в този момент Мехмет излетя от къщата и на три крачки прекоси двора.

— Татко, ето този човек беше! Този, дебелака, той беше, дето говори с мен след мача — каза момчето, като подскачаше на място. — Този човек каза, че щял да дойде, татко, честна дума, да пукна, ако не е той. Кълна се, че беше той.

— Стига си се клел с тази твоя мръсна уста, бе, мама ти стара, рогоносецо! — излезе извън себе си Реджеп. Веднага ми се махай от очите! — Реджеп всъщност се тревожеше, че Мехмет нарече дебелия мъж „дебелак“. Това момче нямаше и капка мозък в главата си. Умът му го нямаше — като на майка му. Когато Мехмет се насочи към вратата с подвита опашка, Реджеп извика: — Стой, целуни ръка на този чичко и му се извини!

Дебелият Неджати не искаше да подаде ръката си, но Мехмет я сграбчи и я целуна. Баща му беше наредил да я целуне, затова, ако беше необходимо, щеше да откъсне тази ръка и да я целуне.

— Бог да те благослови, сине! — рече Неджати и погали момчето по главата.

— Моля, елате и седнете тук! — каза Реджеп на Неджати. — И вие седнете, Джемал Ходжа. Умолявам ви да ме извините, получи се малък инцидент, не знам как стана.

Джемал Ходжа изведнъж се беше издигнал в очите на Реджеп.

— Не, в никакъв случай, няма да сядам, оставете ме, за бога! В шок съм, откакто пристъпих този праг — каза Джемал Ходжа.

Беше направил няколко крачки към портата, когато Реджеп със скоростта на пантера застана пред него и го спря.

— За бога, елате и седнете. Не ми обръщайте внимание, ето, ние сме прости хора. Бъдете милостив. Вижте, моля ви в името на бога…

След известна нерешителност Джемал Ходжа отиде и седна на пейката. Щом той седна, и Неджати също седна.

— От къде се познавате? — попита Реджеп, надявайки се да разведри напрегнатата атмосфера. Учтивостта му стоеше като костюм с два номера по-голям.

— Градът е малък като длан, Реджеп бей, хората се познават — отговори студено Джемал Ходжа. Очевидно нямаше намерение да забрави толкова бързо преживяното. — И двамата сме местни хора. Навярно вие не сте тукашен.

— Родителите ми се преместиха тук, когато бях на седем. Родом сме от Авундук. Но жена ми е тукашна. Нейните имат мандра на входа на Яслъхан, познавате ги…

— На колко години е синът ви, Реджеп бей? — прекъсна го Неджати.

Реджеп се поколеба най-напред, после подвикна към вътрешността на къщата:

— Мехмет, колко навърши, бе?

— Тринайсет, татко — извика Мехмет с всички сили.

— Ходи ли на училище? — попита Неджати.

— Не… — отвърна Реджеп, но после си спомни какво му беше казал Ердоган. — Като свърши началното училище му намерихме работа в железарията. Тогава не ни вървяха работите, не можахме да го изпратим на училище, но ако ни се оправи положението, мисля да го запиша в прогимназията догодина — беше се обърнал към Джемал Ходжа, докато казваше това.

— Малко сте закъснели да го изпращате… Как това дете ще навакса пропуснатото? — рече Джемал Ходжа. Той все още беше бял като платно заради случилото се преди малко.

Дебелият Неджати сложи десния си крак върху лявото коляно и се наведе към Реджеп:

— Е, нека ти кажа следното, момчето играе футбол прекрасно. Ако не беше толкова младо, вече щеше да е в нашия отбор. Виждаш ли, той е талант! Ние искаме момчето, има още две-три години преди да може да играе в отбора, но го пусни да дойде и да тренира при нас, ще го обучим и ще го лицензираме.

— Значи искаш да кажеш, че още не може да изкарва пари — рече презрително Червенокосия Реджеп.

— Що за човек си ти, Реджеп! Къде се е чуло и видяло момче на тази възраст да изкарва пари от футбол? Още няма да изкарва пари, но ако продължава така, занапред ще изкарва. Виж, подписвам ти се още сега, това момче ще стане голям футболист. Имай малко търпение! Стискай зъби. Възможности като тази не чукат всеки ден на вратата.

— Добре говориш, но човек издържа докъдето му са силите. Нашата се вижда. Не е лесно в днешно време да се издържа семейство с три деца. Плащам наем, дърва, въглища… А ако Мехмет не може да стане футболист, какъвто казваш, какво ще правим тогава? Какво ще стане с всичките ни усилия и разноски? Кой ще ги поеме? — Реджеп се облегна назад на пейката; звукът на собствения му глас му бе възвърнал увереността. — Ако обещаете да ни дадете рамо, тогава добре, вземете момчето. В противен случай ще трябва да се издържаме сами.

— Нищо не мога да кажа преди да съм говорил с колегите. Пък и те също ще искат да видят момчето. Но нека ти обясня нещо, не очаквай прекалено много от тринайсетгодишно дете. В края на краищата ние сме отбор в малък град… Трябва да мислиш напред. Ще вземем момчето и ще го направим човек, а после ще се обадя в Истанбул да дойдат да видят колко е добър Мехмет. Вярно, казах, че сме провинциален отбор, но имаме доста връзки…

Реджеп погледна в земята, после към небето, накрая погледна обувките си, сякаш отегчен, и се произнесе:

— Добре, първо говори с колегите си, Неджати бей. Да видим те какво ще кажат, какво ще ни дадат.

Неджати и Джемал Ходжа се изправиха едновременно, за да се сбогуват.

— Реджеп бей, не съсипвай живота на Нарин. Остави детето да идва на училище — каза Джемал Ходжа на прага.

Беше разбрал от какво тесто е направен Реджеп и затова го хвана за слабото място:

— Обещавам да намеря работа на дъщеря ви през лятото. Неджати също ще помогне. Много хора познава, има влияние по тези места. Нали така, Неджати?

— Какво говориш, Джемал Ходжа. Твоето желание е заповед за мен! — отвърна Неджати. — Виж, Реджеп, Джемал Ходжа е най-скъпото нещо на Яслъхан. Най-достойният човек в този град. Той лично е дошъл да те посети…

— Наистина, не знам… — маниерничеше Реджеп. — Какво значение има дали едно момиче ще учи или не. Ако изпратя единия да играе футбол, а другия на училище, ние какво ще правим?

Джемал Ходжа тъкмо се канеше да каже: „Бъдещето на децата ви…“, но Реджеп го прекъсна:

— Богатите хора мислят за бъдещето, Джемал Ходжа, ние сме бедни, очите ни не виждат по-далече от днешния ден.

Дебелият Неджати сложи ръка на рамото на Реджеп:

— Чуй сега, Реджеп, искам да ти кажа, че човек, който оскърбява Джемал Ходжа, не се ползва с уважение сред нас. Веднъж вече го направи. Казвам ти, не го прави втори път. Ясен ли съм?

— Разбрах, Неджати бей… — прехапа устни Червенокосия. — Разбрах, не се тревожи!

След като двамата мъже напуснаха къщата, Нарин яде най-големия бой до този ден. Реджеп накара дъщеря си да съжалява за отличните оценки, които беше получавала години наред. Черната Хатидже, Мехмет и Шадийе, които не искаха гневът му да се стовари и върху тях, се свиваха в стаята и от там слушаха писъците на Нарин, огласящи всичко наоколо.