Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kahperengi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Ханде Алтайлъ. Неверни кафяви очи

Турска. Първо издание

ИК „Делакорт“, София, 2013

Редактор: Мария Йоцова

ISBN: 978-954-690-041-8

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Откакто Фърат се появи отново преди очите на Нарин, тя мислеше за Яслъхан повече, отколкото бе мислила за него с години. Подробности, които смяташе за забравени, не само придобиваха цялост в съзнанието й, а намираха съответствие и в тялото й. Каменистите, прашни пътища тичаха под стъпалата на краката й, мирисът на печките, обгърнал тесните улички през зимата, лютеше в гърлото й. Нощната самота, уникална за малките градчета, я караше да потръпва, а звуците, долитащи от фурнаджийските лопати, в които бе гледала втренчено, докато чакаше реда си да купи хляб, отекваше в ушите й. В сънищата си се протягаше на скамейката в двора и чуваше звука от помпата, която майка й задвижваше. Сърцето й тъгуваше между варосаните стени, а дървената врата се отваряше със скърцане. По всяко време на деня през порите й извираха значими и безсмислени мигове — спомени. Дните, които смяташе, че е оставила зад гърба си, се бяха подредили пред нея; Черната Хатидже, Реджеп, Шадийе, Мехмет, Неджати, Ердоган и Юмюхан, хванати ръка за ръка, се бяха доближили на един дъх разстояние. Дни, които смяташе за погребани под пръстта на един съвсем различен живот, покълваха като нежни филизи и постоянно шепнеха: „Няма друг живот, няма друг живот, няма друг живот“. Дори синята блуза на бели райета, която секретарката бе облякла, напомняше на Нарин за Яслъхан. Преди години имаше рокля в подобен десен.

— Добро утро!

— Добро утро, госпожо Нарин.

— Защо се смееш така, Хюля?

— За нииищо! — отговори секретарката с тон, който изобщо не беше убедителен.

Нарин приближи до банката, където седеше Хюля и успя да улови уклончивия поглед.

— Няма да вляза в моя офис докато не ми кажеш защо се смееш.

— Не се смея.

— Не, не се смееш. Полагаш усилие да не се смееш — каза Нарин и изчака Хюля да отпусне мускулите на лицето си.

— Ставате известна, Нарин ханъм… — със смутена усмивка каза момичето.

— И как съм станала известна?

— Има ви във вестника.

— Мене ли ме има във вестника?

— Да, оставих го на бюрото ви. Идете и погледнете, ако не ми вярвате — Хюля се смаляваше все повече и повече зад банката.

— Ти шегуваш ли се? — попита Нарин. Не можеше да се сети за нито една причина да я има във вестниците. В случаите, с които се занимаваше на този етап, нямаше нищо, което би заинтригувало пресата.

— С вашия приятел…

Нарин я прекъсна, преди Хюля да успее да довърши изречението:

— Моя приятел ли? Какъв приятел?

— Нарин ханъм, както ви казах, погледнете вестника ако искате — каза Хюля и стана още по-малка зад гишето. — Казвам ви само какво прочетох във вестника.

Нарин с бързи стъпки влезе в стаята си. Притурката на вестника беше на бюрото й и на предната страница имаше огромна снимка, на която тя беше с Атъф — направена, докато излизаха от закусвалнята.

— Не може да бъде! — извика тя и вдигна вестника ужасена. Над новината с едри букви пишеше: „Няма да се вразуми!“, а отстрани имаше снимка на красива жена по бански. Наложи се Нарин да прочете статията точно три пъти, за да разбере какво точно става. Очевидно Атъф беше един от младежите с бурен нощен живот в Истанбул, а снимката по бански беше на манекенката, с която е от известно време. Според езика, използван във вестника, и двамата бяха известни хора и това, че Атъф си беше тръгнал призори от една закусвалня с никому неизвестна жена, бе доста важно събитие. Да видим какво щеше да каже по този въпрос неговата приятелка манекенката?

Нарин метна на бюрото вестника и чантата си, която все още висеше на рамото и, тя се отпусна на стола. Що за глупост беше това? Как може на човек да му се случи такова нещо без причина? Онази нощ не беше видяла някой да ги снима. Стисна в две ръце главата си и се опита да се успокои. Последното нещо, което би искала да се случи в живота й, беше да се появи във вестниците с някакво разглезено богаташко хлапе. Искаше й се да убие глупавото копеле и хората, изфабрикували тази история, но вместо това вдигна телефона и се обади на Ерол бей. В края на краищата всичката тази глупост се случи заради нейния шеф, и нямаше да е зле и той да се потревожи малко.

— Успокой се, мила Нарин — каза той и като доказателство за подредения си начин на мислене, започна със скоростта на картечница да изрежда какво трябва да се направи. — Ти ще напишеш изложение и ще го изпратиш, но не преувеличавай случая и не действай импулсивно, може да се нахвърлят върху тебе от инат. Новината се е появила само в един вестник, това е добре. Ще потърся мои познати в другите вестници и ще им разкажа какво всъщност се е случило. Но не можем да попречим да се появи в интернет. Затова за няколко дни може да ти създава главоболия. Не се тревожи, след една седмица никой няма да помни тази новина.

— Добре, веднага ще напиша изявление и ще го изпратя — отговори Нарин. Спокойствието на Ерол бей й беше помогнало да изпусне парата.

— Но не споменавай за полицейското управление.

— Какво искате да кажете?

— Не искам инцидентът с полицията да попада в ръцете на пресата. Тогава ще бъда поставен в много трудна ситуация пред семейството на Атъф.

— Но, Ерол бей, ако не напиша това, кой ще ми повярва? Как иначе да обясня факта, че съм била с Атъф в някаква закусвалня по това време на нощта?

—Длъжни сме да защитаваме репутацията на клиента си.

— Той не ни е клиент.

— Но баща му е.

— С други думи, моята репутация няма значение? Искате ли да ме мислят за адвокат, който до сутринта купонясва с клиентите си? Ерол бей, когато напишат името ми в Гугъл, тази новина ще излиза на първо място.

— Да разочаровам ли най-добрия си приятел и най-добрия си клиент заради инцидент, който никой няма да помни след една седмица? Моля те, покажи малко здрав разум! Не си омъжена и доколкото знам в момента нямаш приятел. Млад човек си, ще се забавляваш разбира се. Няма нужда да се прави такава драма от случката. Станалото, станало.

Колкото повече продължаваше този разговор, толкова повече на Нарин й писваше и се чувстваше съвсем отчаяна.

— Добре, Ерол бей — каза и затвори слушалката като се надяваше шефът й да не се досети какви проклятия изрича наум по негов адрес.

Беше изключително разстроена; телефонът не спря да звъни през целия ден, а нейните приятели, които постоянно се обаждаха, за да я дразнят, слагаха сол в раната. Най-лошата част беше осъзнаването, че многото гласове не вярват на онова, което им казва Нарин. При положение, че не можеше да убеди собствените си приятели, че им казва истината за тази ситуация, как би могла да я обясни на хора, които въобще не я познават?

Вдигна вестника и внимателно прегледа новината отново. На снимката и двамата се смееха и макар Нарин да не искаше да го признае, изглеждаха повече като двама влюбени, отколкото като адвокат и клиент. Следобед се наложи да си изключи телефона, за да може да се концентрира върху работата си. Беше се уморила на всеки да повтаря едно и също нещо. Изобщо не се изненада, когато на вратата се почука и влезе Дениз. Знаеше, че е героиня на деня в типа истории, които така допадаха на Дениз.

— Можеш да убедиш всички, че между вас няма нищо, но никога няма да убедиш мен. Какво симпатично момче! — каза Дениз. — И защо отричаш? Ако ти е гадже, значи ти е гадже, на кого му пука?

— Да, права си, на кого му пука? Добре, защо всички смятат, че лъжа в случай, в който няма нужда да се лъже?

— Не се знае как стоят нещата при теб, може да си намислила нещо.

— Не говори глупости! Знаеш ли на колко години е мъжът?

— Не, но знам, че е много малък.

— Двайсет и четири, и ти се заклевам, че случаят е както ти го разказах току-що. Между нас няма нищо, разбра ли? Измъкнах го от полицията, той настоя да отидем да яде чорба и се наложи да го заведа. Това е всичко! Дори онази нощ обещах да го запозная с тебе.

— С мене?

— Да, държанието му и отношението му ми напомни за теб и аз му го споменах. Той поиска да се запознаете.

— Добре, тогава запознай ни.

— За бога, Дениз, ние просто бъбрехме.

В този момент иззвъня вътрешният телефон и Нарин отговори. Затваряйки изгледа кръвнишки Дениз и каза:

— Не се тревожи, ей сега ще се запознаете. Той е дошъл тук.

Атъф влезе, носейки бяла орхидея, а Дениз вече беше сложила на лицето си своето най-подкупващо изражение.

— Здравей — каза Атъф.

— Това цвете е да благодариш или да се извиниш? — рязко попита Нарин.

— Това е, за да ти благодаря, а утре ще донеса друго за извинение — засмя се Атъф и като се обърна към Дениз попита: — Все такива красиви жени ли работят в тази фирма? — Изглеждаше в добро настроение и сърдитото лице на Нарин очевидно не му направи ни най-малко впечатление.

— Аз не работя тук. Казвам се Дениз, приятелка съм на Нарин — каза Дениз и се ръкува с Атъф.

Веселият им разговор раздразни Нарин, която и без това беше напрегната и затова не се забави да разпръсне дружеската атмосфера, а попита Атъф с възможно най-гадното си изражение:

— Ти какво правиш тук? От сутринта се мъча да обяснявам на всички, че между нас няма нищо, а ти се появяваш в офиса с цвете, сякаш искаш да ме изкараш лъжкиня.

— В такъв случай напразно си говорила до прегракване от сутринта. Казах на журналистите, че си моят адвокат и че си ме освободила от полицията снощи. Утре ще го напишат.

— Наистина ли каза това?

Атъф повдигна рамене.

— Да. Защо да не го кажа? Това е истината, нали?

— Благодаря ти, — отговори Нарин — наистина съм ти благодарна.

Изведнъж огромен товар падна от нея. Защо не се беше обадила на Атъф веднага щом видя вестника? Трябваше да се досети, че този мъж, който не се спира пред нищо, щеше да съумее да оправи нещата. Почувства угризение, че се бе държала грубо с него и за да разведри обстановката, каза:

— Бях рязка с теб, извинявай. Цветето е красиво, благодаря ти. Нали знаеш онази приятелка, за която ти разказвах снощи, онази, с която искаше да се запознаеш… Е, ето я, Дениз. Наскоро пострада при катастрофа, затова лицето й е такова.

Дениз погледна Нарин смутено. Макар че лицето й беше много по-добре в сравнение с първите дни, то все още изглеждаше малко странно.

— Надявам се скоро да се оправиш и се радвам, че се запознахме — каза Атъф на Дениз. — Снощи тя постоянно повтаряше, че се теб ще си допаднем идеално.

Нарин го бе казала само веднъж, но беше толкова щастлива от това, че е отървала кожата си, та не сметна за нужно да го поправи.

Дениз се усмихна сладко и изчурулика:

— Щом тя го е казала, значи е истина, защото Нарин ме познава много добре.

Нарин премести поглед, флиртуването беше толкова естествено за това момиче, колкото храната и водата. Беше дошла на този свят да се забавлява, да организира купони и да се запознава с хора; бягаше от всичко, което беше лошо или скучно и тичаше след нещата, които обещаваха само удоволствие.

Нарин се облегна назад и започна да наблюдава как Дениз завързва ново приятелство и макар да беше ставала свидетел на това стотици пъти, не можеше да не се изненадва всеки път. Атъф и Дениз напредваха в разговора, сякаш бяха приятели от четиридесет години, бяха забравили за присъствието на Нарин.

— Нар, доведи и Атъф на партито вкъщи в петък! — каза Дениз. Очите й искряха.

— Не мога да го доведа, защото и аз няма да дойда — отговори Нарин. Това й идваше в повече. Не беше виждала Фърат от деня, в който се скараха по телефона, задето й се беше обадил докато тя все още беше у Дениз, и нямаше намерение да го вижда.

— Дааа, ще дойдеш.

— Не, няма — процеди през зъби Нарин и погледна Дениз, сякаш ще я убие.

— Но това е рожденият ден на Ърмак.

Нарин се хвана за главата и каза:

— О, боже, този петък ли е? Кълна, се, бях забравила…

— Но ще дойдеш, нали?

— Разбира се, че ще дойда. — Знаеше, че няма друг избор.

— И ще доведеш и Атъф.

Нарин погледна Атъф, а Атъф се усмихна.

— Може да дойде и сам — отвърна Нарин. — Доколкото знам, има разрешение да излиза нощем.

 

 

По онова време бягството на Червенокосия Реджеп с Юмюхан зае място в живота на хората от цяло Муратели като незабравимо събитие. Направи безцветния им живот пъстър, а мрачните им разговори — по-сладки. Огънят изгаря мястото, където падне и осветява всичко наоколо. И този път стана така. Докато Хатидже и Ердоган изгаряха от болка в двете съседни къщи, съседите им се заеха със случката във всичките й измерения, разнищваха я отвсякъде, превъртаха я и я оглеждаха отново отгоре, отдолу, отляво и отдясно. Когато видеха Ердоган, сина му, Хатидже, Шадийе или Нарин, спираха да говорят; пред тях казваха: „Уви, жалко“, а зад гърба им се смееха и разкрасяваха историята преди и след инцидента с цялата сила на въображението си. Как през последните две години Реджеп ходел в къщата на Юмюхан всеки следобед, как след като избягали от къщи, заедно заминали за Анталия. Истината в цялата работа беше, че никой не знаеше нищо. В малката като дядовата ръкавичка улица бе имало скрита за всички договорка, без дори и най-прозорливите хора да узнаят и тъкмо това никой в махалата не можеше да разгадае. Няколкото жени, които си мислеха, че Реджеп се усмихва само на тях, прехапваха устни, а няколкото мъже, които се развеселяваха, щом видеха Юмюхан, усетиха болка отвътре. Като се изключи това, нямаше много хора, които да почувстват в дълбините на сърцето си състрадание към съсипването на две семейства. Причината да продължават да се питат какво ще прави Хатидже сега, какво ще стане с Ердоган, какво ще стане с децата им, не беше тревога за изоставените, а защото не искаха историята да свърши до тук. Вземаха си слънчогледовите семки, сядаха до прозорците и тихо вперваха очи в двете къщи, застанали една до една. Филмът беше вълнуващ, а те бяха още по-развълнувани. Гледаха жилищата — едното варосано в бяло, а другото боядисано в синьо, потъваха в мисли и пуфкаха цигарите марка Биринджи. Дърпаха настрани пердетата си и наблюдаваха как Мехмет се прибира вкъщи, куцайки със сакатия си крак. Когато идваше време за ядене, чукаха на вратата на Хатидже под някакъв предлог, за да видят какво ядат. Без Реджеп на руля двете хубави момичета изглеждаха още по-хубави в очите им, а Хатидже бе станала още по-грозна.

Хатидже усещаше очите, които я следяха, но Ердоган не беше в състояние да забележи дори и светът да се беше подпалил. Той живееше и дишаше с мисълта за Юмюхан и се опитваше да проумее как беше възможно да му дойде до главата такова нещо. Най-силно го изумяваше, че Юмюхан бе затворила сина им в бараката за дърва, когато си бе тръгнала. Просто не можеше да повярва. Тази любяща жена, която трепереше над сина си, го беше заключила като някаква безсърдечна кокетка на онова място, черно като гроб, и бе заминала без дори да се обърне назад. Беше го направила, за да не може детето да излезе и да съобщи „Мама си тръгна!“ и Ердоган да не може да тръгне след тях. Това показваше до каква степен любовта към Реджеп бе почернила сърцето на жената. Юмюхан, на която сърце не й даваше да изостави котенца да мяукат вън на студа, бе превърнала в камък сърцето си за своя син. Ердоган плака толкова, че очите му се разводниха. Лицето му изгаряше от солта в сълзите и бузите му станаха гнойни рани. Рида дни наред, от вечер до сутрин и от сутрин до вечер. Ставаше и плачеше, обръщаше се и плачеше, лягаше и плачеше, и даже докато си миеше лицето също плачеше. От деня, в който се роди, съществуваше една-едничка благословия на света, и тя бе Юмюхан. Без нея какъв смисъл имаше това постоянно страдание да разбърква цимент в студа и да излива бетон? Жена му караше слънцето да светне с една от нейните усмивки, а разпуснеше ли коси до кръста, птиците запяваха. В действителност нито слънце светваше, нито птици запяваха, но толкова Ердоган обичаше Юмюхан. Потърсите ли, няма да намерите един мъж дори, който да обича жена си колкото него, не само в квартал Муратели, но и в целия обширен Яслъхан. Ако не беше синът му, още в нощта, когато Юмюхан избяга с Реджеп би се хвърлил в река Яслъ и щеше да премине в другия свят преди те да пристигнат до мястото, за където бяха тръгнали. Дълго мисли за това, но не можа да открие в сърцето си сила да остави сина си сам-самичък. По същата причина продължи да става рано всяка сутрин и да ходи на работа.

От една страна бедността парализираше Хатидже, но от друга — това й пречеше по цял ден да мисли за бягството на Реджеп. Разбира се, плачеше скришом през нощта, вечер, когато всички мъже се прибираха по домовете си, тя имаше чувството, че се задушава, но все пак се справяше. Ако не чуваше как Ердоган вие на умряло по цели нощи за Юмюхан, щеше да се оправи по-бързо, но в такова малко място, това бе невъзможно. Всеки, който идваше и я питаше как е, докарваше темата до Ердоган. Огньове избухваха вътре в Хатидже, когато казваха „Мъж, но направо е разбит от нещастие. Каква жена била, бе! Какво пък толкова има в тази Юмюхан…“ В нейните очи мъката на Ердоган беше тайна възхвала на Юмюхан и от това кръвта й кипваше. И как само! Той минаваше покрай къщата й с увиснали рамене, сякаш му бяха потънали гемиите, а на нея отвътре й идваше да го тресне по главата с металния съд за изваряване на бельото. Винаги когато мъжът я погледнеше, на нея й се струваше, че я гледа Юмюхан, с тези неверни кафяви очи. Сигурно защото с години бе съзерцавал жена си с такава непресъхваща страст, Юмюхан беше обсебила очите на Ердоган.

Подмятанията на съседите: „Сега Ердоган ще вземе Хатидже“ бяха стигнали до ушите й. Тези думи я нараняваха, не защото тя не желаеше подобно нещо, а защото знаеше, че дори да умира, Ердоган не би се оженил за нея. Сякаш не й стигаха собствените й ядове, ами трябваше да понася и присмеха на всички хора. Финансовото им положение, и без това лошо, беше станало далече по-лошо. Ако Дебелият Неджати не пъхваше от време навреме в ръката и по някоя и друга пара, щяха да си лягат гладни. Двамата братя на Хатидже й бяха обърнали гръб. И то какво обръщане! Двамата вече не дори отваряха на сестра си. Пред вратата Хатидже чуваше шепотът им, долитащ отвътре, но нямаше какво да направи, освен да каже:

— Да пукнете дано!

Мехмед беше излязъл от болницата и беше изчакал възстановяването си в къщи без изобщо излиза в продължение на два месеца. Говореше малко, никога не се усмихваше. Сякаш Реджеп не бе взел гнева със себе си, когато беше заминал, а го беше оставил на сина си. Толкова раздразнителен беше станал Мехмет. В края на втория месец беше започнал работа при железаря, където беше работил преди, срещу половината от онова, което бе изкарвал по-рано и никак не беше доволен от това положение. Мършавият железар се бе възползвал от отсъствието на Реджеп и от бедността им. Мехмет с усилие се сдържаше да не го стисне за гърлото и да го убие. Тъй като не можеше да го направи, на хората вкъщи и денем, и нощем им излизаше през носа. Разбира се, не беше лесно да се озове отново сред прашните рафтове, след като бе чакал деня, в който щеше да отиде във Фенер, но на кого в този дом животът бе показал своето добро лице?

Нямаше кой да им протегне ръка, освен Неджати. Естествено, неговите средства не позволяваха да поеме напълно цялото семейство. Но все пак това, което правеше, не беше малко. Каза на Хатидже да идва веднъж седмично да помага на жена му с домакинската работа, а на Шадийе, която отдавна търсеше възможност да напусне училище, намери работа в сладкарницата, но нямаше намерение да наруши обещанието си пред Джемал ходжа и упорито не се съгласяваше Нарин да прекъсне учението си. Ако Нарин напусне училище, той ще спре да им помага — така им беше казал. Никой нямаше смелост да противоречи на Неджати.

Доброто и злото вървят ръка за ръка, може би заради това Нарин и Шадийе изживяваха най-щастливите дни в живота си. Нямаше кой да се разправя с тях и двете се възползваха в пълна степен от свободата си. Шадийе флиртуваше със сина на собственика на сладкарницата, а Нарин непрестанно мислеше за Фърат. Не го беше виждала нито веднъж след онази целувка в двора на болницата, но и без това й трябваше време да може да попие щастието, което беше изпитала. Досещаше се, че Фърат е заминал за Анкара, защото започваше вторият семестър, но разстоянието между двамата не й пречеше да мечтае за него по цял ден. Хатидже сподиряше с тревожен поглед своите израстващи, разцъфтяващи дъщери, мислеше: „Вече пораснаха“ и въздишаше. Имаше намерение да ги омъжи и двете още при първа възможност. В такова малко селище беше въпрос на време едно момиче, растящо без баща, да си спечели лоша репутация. Ако за тях отговаряше Реджеп, никой не можеше и дума да каже от страх, но сега те бяха изоставени.

Един ден, когато Нарин се върна от училище, се озова лице в лице с Мехмет. Брат й беше протегнал крака и седеше на дивана. Беше сложил патерицата до себе си като трети крак.

— Защо не си на работа? — попита Нарин.

— Напуснах.

— Напусна ли? Защо?

— Тебе какво те интересува? Моя си работа дали да напусна или не.

— Мама ще те спука от бой…

— Ще я спукам аз от бой! — викна Мехмет и размаха заплашително патерицата срещу Нарин. — Не трябваше да позволява наследството ни да отиде при вуйчовците ни, нито на татко да избяга от къщи. Заради нея изпаднахме в това положение.

— Добре, бе! — каза Нарин. — Прави каквото искаш, не ми пука!

— Трябва ли цял живот да слугувам на железаря за жълти стотинки, за да ви гледам? Аз да не съм ви баща? Грижете се за себе си. Вървете всички да работите. И ти работи, и мама. Не се надявайте на мене за пари.

— Браво на тебе! — отвърна раздразнено Нарин. — Като че ли много ме засяга.

Щеше да каже, че Шадийе изкарва повече пари от Мехмет, но замълча.

— Аз ще направя друго.

— Какво ще работиш?

— Ще видим. Имам няколко идеи.

Хатидже се прибра вечерта, научи, че Мехмет е напуснал работата си, заудря колената си и закрещя:

— Горко ми! Ти си същият като Реджеп, този твой баща. Той не можеше да се задържи на никоя работа и ти ще си като него.

— Татко избяга от твоята грозотия. Избяга от това твое черно лице. И дядо не ти остави пари, защото си грозна — отвърна Мехмет.

Хатидже скочи от място и цапна сина си, след което го стисна силно за ушите. Държейки ушите му в шепите си, започна да друса главата на момчето напред и назад. Брат й изглеждаше толкова глупаво, че Нарин не се сдържа и се изкикоти. Точно в този момент Мехмет освободи ушите си и както беше седнал, блъсна майка си с такава сила, та беше чист късмет, че се размина на косъм с печката, преди да се простре на пода. Нарин спря да се смее, а плашливата Шадийе както винаги сложи ръка на устата си и започна да плаче.

— И това ли трябваше да ми дойде до главата? — завайка се Хатидже на мястото, където падна. Заудря се в гърдите, започна да се люлее насам-натам, като говореше сама на себе си: — Това ли трябваше да изпитам от този, когото съм родила? Трябваше ли родният ми син да вдигне ръка срещу мене? Вземи ми живота, божичко мили, вземи го, да се спася вече.

— Не продължавай! — кресна Мехмет, но преди да успее да довърши думите си, патерицата до него се вдигна и стовари върху главата му. Нарин удряше брат си отново и отново, викайки:

— Точно си мислехме, че сме се освободили от татко, с тебе ли трябва да се разправяме, кучи сине? Ако още един път ни удариш, повярвай ми, със собствените си ръце ще взема безполезния ти живот.

От лицето, очите й, от цялото й същество бликаше ярост, сякаш не тя се беше смяла и забавлявала преди малко. Притиснат между стената и Нарин, Мехмет нямаше възможност да се изправи и да отвърне на ударите. Черната Хатидже увисна на кръста на Нарин, за да я отдели от брат й, защото Мехмет можеше да влезе в болницата за втори път. Но когато Хатидже увисна на кръста й с цялата си сила, Нарин политна назад и остана беззащитна за ударите на Мехмет. Докато брат й я налагаше здраво, Хатидже не си помръдна пръста, за да спаси Нарин. Нарин се опитваше да се запази от ритниците и юмруците, които заваляха върху тялото й и същевременно се опитваше да защити лицето си, за да може когато следващият път Фърат я погледне, още да я харесва. Най-сетне, когато имаше тази възможност, тя не пропусна да изкрещи на Хатидже и Шадийе, които се бяха сгушили една в друга в ъгъла:

— Да ви сера в устата! Да ви сера в устата, животни такива! Ще избягам и ще се махна оттук и после няма да се обърна назад, ако ще да умирате!