Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (14)

Четиринадесета глава

Самотата не е да си сам, тя е да се опитваш да избягаш от това, че си сам. Колкото повече се стремиш да го направиш, толкова по-жалко става положението ти. Удължаването на нощта, запалването на последната цигара, изпиването на още едно питие, влаченето на краката, от сто кладенци вода да докараш… Всичко това не води до нищо повече от отлагане на срещата ти с изолацията, която те очаква скрита зад вратата, и увеличава отчаянието ти. Когато си приел състоянието си със спокойствие и спреш да се бориш с нея, тогава изведнъж спираш да си толкова самотен. Не е нужно да знаеш кой знае колко по този въпрос. В самотата няма „случайно почукване на вратата“ и самотникът не е естествено отклонение към ничий живот — за да се види с някого, той винаги си уговаря срещата по задължение. Той не допълва живота на някого и в замяна никой не допълва неговия. Някои хора са самотни, защото избират да са такива, а други — защото никой не ги избира. Самотният човек е просто аксесоар. Декоративна катарама, елегантна огърлица, грозен колан или чифт красиви обеци… Толкова. Дори и отсъствието им да е печално, от това никой не умира.

Нарин не се оплакваше, че е самотна. Това че се прибираше сама, че си намираше нещата точно където ги е оставила, че не даваше обяснения на никого или че понякога си говореше сама, не я разстройваше. Имаше един-единствен момент, който не обичаше. При какъвто и да било случай не обичаше да върви към колата си сама, за да се върне в къщи в края на деня. От работа, от вечеря или от парти… Нямаше значение откъде излиза. Всеки път разстоянието до колата я нараняваше; минутите, които прекарваше сред тълпата, я спъваха. В такъв момент беше странно усещането, че е изоставена, а не че е самотна. „Кой ме изостави? Мама? Татко? Брат ми и сестра ми? Бог?“

Тази вечер, когато си тръгна от партито на Ърмак и се прибра, беше станало три и половина. Домът й не беше дом, в който се живее. Беше апартамент в Катабаш с изглед към морето, с две стаи и дневна, в която всяка вещ си оставаше там, където е поставена, а фурната работеше толкова рядко, колкото да забрави как се работи с нея. Беше място с пестеливо обзавеждане и създаваше усещането, че собственичката в рамките на половин ден се е нанесла и ще си замине, че не живее там, а че по-скоро е приседнала за малко в някой ъгъл. Набързо изчисти грима си, сложи сивата памучна пижама и се строполи в леглото. Искаше да се смеси с милионите спящи хора, но звънът на телефона не й позволи. Дълбоко в себе си помисли, че се обажда Атъф. В края на краищата за новото поколение не съществуваше вежливото правило „не звъни по всяко време“. С досада стана от леглото, в което току-що беше легнала. Беше решена да скастри Атъф. Изненада се, когато видя, че я търси Фърат.

— Ало?

— Спеше ли? — попита Фърат.

— Точно си бях легнала…

— Идвам при тебе.

— Какво?

— Току-що оставих Ърмак в апартамента й и идвам. Важно е.

— О, моля те, не бъди глупав. Какво може да е толкова важно, че по това време да идваш вкъщи? Да не си пиян?

— Кажи ми адреса.

— За нищо на света.

— Кълна се, важно е. Когато чуеш, ще разбереш, че съм прав. Виж, чуй ме, Нарин, трябва да дойда, разбираш ли? Какво, да не си мислиш, че съм извратеняк? Че ще дойда и ще те изнасиля?

— Не, но…

— В такъв случай кажи ми адреса си.

— Добре — отговори Нарин и неохотно му даде адреса.

Преди да минат и десет минути Фърат потроша на вратата. Не изглеждаше добре и Нарин се молеше да не е пиян. Не беше обърнала внимание колко беше изпил на партито.

— Съжалявам, че дойдох така, но бях длъжен да го направя. Може би отдавна трябваше да го направя, но не смятах, че е мое задължение. — Фърат бе започнал да говори веднага щом влезе вътре. Нарин виждаше, че е много разстроен.

— Трудно ми е да го кажа, но се чудя какво да направя още от деня, в който се видяхме — каза Фърат и покри лицето си с длани.

Нарин прекъсна рязко думите му и извика:

— Чакай малко! Няма да кажеш нещо глупаво, нали? Искам да кажа, Ърмак ми е приятелка и ако смяташ да кажеш нещо, което ще я нарани, искам да си вървиш, преди да си го казал.

Фърат погледна за кратко с празен поглед Нарин, после разпери ръце, въздъхна дълбоко и каза:

— Оффф! Не се тревожи, не съм дошъл да ти кажа, че те обичам или нещо подобно.

Нарин се изчерви. Защо не си държа устата затворена и да се примири да слуша? Беше се оказала в положението на момичетата, които си мислят, че всички ги заглеждат.

— Защо дойде тогава?

— Нарин, наистина съжалявам, но…

— Да?

— Виж, много е трудно да го кажа, но майка ти, брат ти и сестра ти не са живи. Много съжалявам. Наистина толкова съжалявам.

Земята и небето си смениха местата, но Нарин остана права. Без да си поема дъх, впери поглед в черните обувки на Фърат. Изглеждаха чисто нови.

— Починали са отдавна. Преди дванайсет или тринайсет години — каза Фърат с все по-отпадащ глас. — Аз научих доста по-късно… Години по-късно… Доколкото знам, отровили са се от печката… Тримата умрели едновременно… Ти си мислеше, че още живеят в Яслъхан и аз се опитвах да ти кажа истината, но просто не можах.

Нарин бавно протегна ръка и се хвана за рамото на Фърат. Очите й продължаваха да гледат обувките му.

— Искаш ли да седнеш? — попита Фърат. Като не последва отговор, сложи ръка на рамото на Нарин и я поведе към дневната, където и помогна да седне на дивана.

— Добре ли си, Нарин? Погледни ме, моля те. Хайде, погледни ме в лицето.

Нарин вдигна очи и ги впери в неговите.

— Но ти веднъж ме беше попитал за Мехмет… Една нощ в бара каза: „Как е Мехмет…“

— Да — отговори Фърат.

— Добре, защо попита, щом си знаел, че са мъртви?

— Ти изглежда не знаеше какво е станало с тях и аз исках да съм сигурен, но когато бях сигурен, не знаех какво трябва да направя.

Вратът на Нарин увисна по собствена воля, а главата й почти докосна рамото.

— Има ли нещо, което би искала да направя за теб? — попита Фърат като погали косата на момичето.

— Не!

— Искаш ли успокоително? Да отида и да купя?

— Не!

Известно време каквото и да я попиташе Фърат, каквото и да кажеше, тя отговаряше по същия начин, защото не разбираше какво я пита, в ушите си чуваше само една песен, която майка и понякога тананикаше:

„Две яребици пеят на скалата,

не пейте, яребици, стигат ми и моите грижи…

О, боже, стигат ми и моите грижи…“

Красивият, за разлика от лицето, глас на Черната Хатидже се беше върнал след толкова години и бе стигнал до ушите на Нарин.

„… и лоша вест стигна до майка й…“

Кой знае защо не си спомняше как майка й пее песента, а себе си как я слуша. Беше на пет или шест години, беше клекнала пред портата в този летен ден, и гласа на Хатидже, който идваше от двора, погали ушите й. Гледаше краката си, обути в бели джапанки, покрити с прах от улицата и рисуваше линии по мършавите си крачка с тънка клечка, която бе намерила. Беше трудно да повярва, че гласът, който идваше отвътре не принадлежи на някой ангел с бяла кожа, а на жената със синкави устни и коса като слама.

„…Кърпата на моята любима е като дантела,

обувките й лъщят, имай милост, любима моя,

дълги са нощите, прегърни ме, любима,

имай милост, прегърни ме…“

— Знаеш ли, майка ми имаше красив глас — каза на Фърат. — Беше грозна, но гласът й беше красив.

Когато видя разтревоженото лице на Фърат, сякаш се събуди от сън и каза:

— Няма нужда да се притесняваш, добре съм. Не се изненадах много. Понякога ми идваха на ум такива неща. Казвах си, че ако нещо се случи с тях, аз няма да узная. Но като го чух така изведнъж… Все пак може да разтърси човек…

— Тази вечер, като дойде при мен и поиска да разбера как са, не можах да измисля какво да направя. Какво щях да ти кажа? Да застана пред теб и да ти кажа, че са добре? Да ти кажа цял куп лъжи? Реших, че е най-добре да ти съобщя истината. Не знам дали постъпих правилно, но…

Нарин не знаеше колко дълго седя на дивана. Възможно е да беше половин час, един час, два часа. Степените в промяната на времето винаги изненадват човека, непостоянството му се проявява в промяна през всеки един миг. Понякога се сгъстява като клей, а понякога се разрежда като пара. Може да стане леко като перце, или тежко като камък. Можеше да застине неподвижно като езеро, или да избухне като газ гризу. Даже ако поискаше, можеше съвсем да спре.

— Ако искаш мога да остана с теб до сутринта.

— Не, няма нужда, върви си.

— Сега ли?

— Да, така или иначе скоро ще съмне. Искам да кажа… Знаеш, ние не бяхме съвсем като семейство. Не бяхме привързани един към друг. Да кажа, че не се обичахме изглежда странно, но е така. Затова няма нужда да се тревожиш за мене. Ще го преодолея.

— Искаш да кажеш, че не изпитваш тъга?

— Не знам… В момента не мога да разбера какво чувствам. Като странен сън е…

— Добре, тогава ще вървя. Ако ти трябва нещо или, не знам, ако искаш да поговориш с някого, обади ми се.

— Добре — каза Нарин и стана да го изпрати. Вървяха към вратата и стъпките им отекваха по дървения под на тъмния хол. Когато Фърат отвори входната врата, на Нарин й се стори, че вътре влязоха черни сенки и отстъпи няколко крачки назад. Сенките се спуснаха и започнаха да я задушават. Дърпаха надолу цялото й тяло, увисваха на вътрешните й органи и се люлееха на тях. В тъмното видя очите на майка си. Бяха живи като пенещо се кафе.

Един вик се откъсна от устните й и тя изкрещя:

— Не си отивай, за бога, не си отивай.

Фърат я прегърна и сълзите потекоха от очите на Нарин. Видя Мехмет, който куцаше с патерицата си, Шадийе, която решеше косата си пред огледалото, Реджеп, който биеше Хатидже, Хатидже, която тичаше към болницата, пищеше за Мехмет и викаше с цяло гърло: „Оскърбих бог!“, Нарин тичаше след майка си, Реджеп пушеше цигара пред портата, Шадийе вдигаше уплашено ръката си към устата, Мехмет бягаше по игрището, Нарин носеше синьо-бялата рокля…

Докато стоеше вкопчена във Фърат и плачеше, лица и спомени преминаваха отдясно и отляво, отгоре и отдолу и удряха ръцете, краката и тялото й като твърдо люспести влечуги. Зад всяко лице се появяваше друго лице, а зад всеки ден, друг ден. Ако Фърат не я беше завел в банята, за да измие ръцете и лицето й, нямаше да се успокои. Студената вода се плисна в лицето й, помогна й да дойде на себе си и да осъзнае, че това бе само плод на въображението, но не можа да спре плача й.

Фърат я сложи да легне в леглото, седна до нея и попита:

— Искаш ли да повикам Дениз?

— Не, моля те, не викай никого.

— Ако се притесняваш за това, че ще ме види тук, ще си тръгна. Можеш да кажеш, че си го научила от някой друг.

— Не.

— Но ако поговориш с нея може да се почувстваш по-добре. Мен не ме бива много да утешавам хората.

— Моля те, не я викай, става ли? — каза Нарин и издърпа юргана до врата си.

— Добре.

— И няма нужда да ме утешаваш. В момента не искам да говоря с никого. Искам просто някой да помълчи с мен.

Нарин заспа в стаята си, Фърат легна на дивана в дневната и затвори очи. Нощта, започнала като весел рожден ден, свършваше в дневната на дом, в който влизаше за първи път. Добрите и лоши изненади се спотайваха навсякъде.

Когато отвори очи от докосването на една ръка до рамото му, слънцето се бе вдигнало доста високо в небето, а на светло дневната изглеждаше още по-празна. Нарин стоеше над него и сините й очи го гледаха.

— Добър ден — каза Фърат и седна на дивана.

— Добър ден. Искам да те попитам нещо.

— Питай!

— Може ли днес да дойда с тебе в Яслъхан?

 

 

Седмици наред, всяка нощ Нарин се събуждаше от кошмари. Винаги сънуваше един и същи сън. Майката на Фърат стискаше косата й, пищеше с цяло гърло, влачеше я чисто гола по улиците и я показваше на всички. Бедното момиче се събуждаше цялото в пот, подскачаше в леглото и пищеше. И разбира се, майка й, брат й и сестра й също се събуждаха от този писък. Когато едно и също нещо продължи да се случва почти всяка нощ, Мехмет си взе завивките и отиде да спи на пейката в двора, а Хатидже започна да се страхува, че някой е направил магия на дъщеря й. Ако бяха само кошмарите, нямаше изобщо да им обърне внимание, но напоследък Нарин започна да линее; не ядеше, не пиеше, не се смееше, не говореше. Не знаеше, че дъщеря й се събужда всяка сутрин с надеждата да види Фърат и си ляга вечер разочарована, търсеше и намираше други обяснения за потиснатостта й.

Очите на Нарин постоянно търсеха Фърат. Надяваше се да се появи зад някой ъгъл, да се покаже на вратата на фризьорския салон, където тя работеше или да почука на вратата. През онези дни тя научи, че да си влюбен е като да си погълнал пираня. Острите й зъби правеха стомаха й на кайма, но това не им стигаше и те се нахвърляха върху цялото й тяло. Искаше й се да вика и плаче от болката, която изпитва, но държеше сешоара, метеше коси, миеше двора или почистваше масата. Бе обзета от дълбока мъка, която никога преди не бе изпитвала, и от нея оставаше без дъх. Не беше като да си ял бой, не беше като брат ти да лежи в болницата и не беше като баща ти да избяга с някоя жена. Беше далеч по-лошо от всичко това. Беше по-лошо дори от всичките тези неща взети заедно. Беше и много млада, не знаеше, че времето лекува и се страхуваше, че тази болка ще продължи през целия й живот. На няколко пъти събра кураж и с риск да умре от вълнение, мина пред къщата на Фърат. Знаеше, че са в лятната си къща, но все пак спуснатите завеси караха очите й да се пълнят със сълзи. Вилите бяха съвсем наблизо и ако Фърат искаше, можеше да дойде и да я види. Значи не иска да го направи. Може би мислеше за Нарин по същия начин като майка си. Съсипваше се от тези мисли и не можеше да намери начин да облекчи болката си. Жизнените й функции бяха стигнали дъното и всеки ден, в който Фърат не идваше, се отваряше нова рана в сърцето й. Краят на лятната ваканция започна да се вижда, наближи времето университетите да отворят, тя стана неузнаваемо бледа и тънка като вейка. Надеждата й чезнеше, и тя чезнеше заедно с нея, а кръвта бликаше от всички рани. Фърат скоро щеше да се върне в Анкара и после всичко щеше да свърши. Щеше да си намери други момичета, щеше да забрави Нарин. Страхът стана причина да се чувства напълно отчаяна и изостри писъците, които надаваше в съня си.

В онези дни на Черната Хатидже не й бяха останали златни монети, които да хвърля пред врачки, ходжи и магьосници, но някак успя да убеди един ходжа да изслуша грижата й.

— Попитай дъщеря си какво вижда насън — каза човекът. — Хубаво разучи, после ела да ми кажеш.

Хатидже се прибра вкъщи и докато чистеше боб, започна да разпитва Нарин.

— Нарин, дъще, събуждаш се всяка нощ и викаш…

— Да — отговори Нарин, без да вдига глава от книгата си.

— Какво виждаш в съня си?

Нарин се облегна назад и погледна майка си. Очевидно не можеше да каже: „Виждам деня, в който майката на Фърат ни хвана чисто голи да правим любов.“

— От къде да знам, виждам много неща.

— Например?

— Например ли? — Нарин обърна поглед към тавана. — Например онзи ден видях да ме нападат кучета.

— Какво друго?

— Няколко пъти видях как падам в пропаст. Защо разпитваш?

— Нищо. Просто се чудех — каза Черната Хатидже и продължи да чисти боба от твърдите жилки.

Същата нощ Нарин отново се събуди с викове и видя майка си застанала над нея. Разчорлената къдрава коса на жената бе събрана на валма на върха на главата й, а зениците й бяха станали огромни. Когато Нарин я видя такава, сърцето й подскочи от страх.

— Кажи какво видя? — попита Хатидже, като се наведе над дъщеря си.

— Видях змия — съчини Нарин, бутна майка си по рамото и се опита да я отпрати, но Хатидже се разтърси и се освободи. — Какво правеше змията?

— Беше се увила около крака ми. Остави ме да спя.

— Каква беше на цвят?

— Уффф! Зелена.

— Голяма ли беше?

— Стига вече!

— Кажи, дъще, беше ли голяма?

— Беше голяма, огромна беше — каза уморено Нарин и се обърна с гръб, за да се спаси от въпросите на майка си, затвори очи и се престори на заспала.

Тази нощ Черната Хатидже не мигна до сутринта и след като закуси на две на три, изчака дъщерите си да тръгнат на работа, а синът й да се замете по дяволите, и изтича до къщата на ходжата.

— Видяла да я нападат кучета, видяла се да пада в пропаст и видяла зелена змия, която се увила около крака й. Змията била огромна — изреди запъхтяна.

Мъжът направи кисела физиономия, потърка черната си брада с тънки, костеливи ръце, чиято кожа бе дебела като гьон и поклати глава. Хатидже разбра, че положението не е много добро и гореща вълна я заля.

— Госпожо, дъщеря ти е обладана от зли духове. Седни тук — каза ходжата.

Хатидже приседна в ъгъла на дивана и се удари по коленете точно пет пъти.

— Мили боже, зли духове, а! О, горко ми! О, милостиви боже, защо не ни съжалиш? Никога ли няма да видим подобри дни?

Когато Черната Хатидже престана да се вайка, вдигна умолителен поглед към човека:

— Е, какво ще се случи? Какво ще правим?

— Ще изпълниш каквото ти кажа до последната буква. Ако можеш да пишеш, пиши — каза ходжата и започна да изброява. Обясни и й разказа най-подробно. Хатидже записа с разкривени букви всичко, каквото човекът каза.

Този ден, когато Нарин се прибра от работа, завари майка си да вари вода в тенджера на малкия газов котлон насред двора. Всичко наоколо миришеше на белина.

— Свали си веднага дрехите, ще се изкъпеш. О, свали също и обеците от ушите си! — възкликна Хатидже.

— Но аз се къпах скоро… Преди четири дни.

— Прави каквото ти казвам. Направи ли си абдеста^[1]?

— Абдеста ли? Не…

— Ще си направиш абдест и от сега нататък няма да излизаш, преди да си го направила.

— Но защо? Откъде ти хрумна това?

— Обладана си от зли духове.

— Не говориш сериозно! — сопна се Нарин и изгледа майка си с присвити очи. — Пак ли си ходила при ходжата? Ах, мамо, ах, казваш че нямаме пари, а все ходиш по врачки и ходжи.

— Събуждането ти с викове посред нощ, кучето в сънищата ти, змиите, които виждаш, всичко се случва по тази причина.

Нарин се опита да каже:

— Миналата година учителят в училище каза… — но Хатидже сърдито я прекъсна:

— Не ми говори за учители — мучители! Какво знаят те?

— А твоите ходжи и врачки много ли знаят? С години непрекъснато ходиш и какво стана? Каква полза имахме от тях? Вуйчовците ни взеха наследството, татко избяга, а Мехмет остана сакат… Каквото се случи, се случи с твоето злато.

— Млъкни! Гадна жълта стоножка! Млъкни и се събличай, иначе ще ти оскубя косата.

Нарин се съблече и измърмори недоволно:

— За бога, мамо.

Да си беше прехапала езика и да не беше измисляла онези сънища! Черната Хатидже здраво ми и три Нарин, увери се, че е направила абдеста и веднага след това сложи пред нея молитвите, които трябваше да прочете.

— Каква глупост! И до сутринта да го чета, пак няма да свърши това, бе! Трябва да уча.

— Училището още не е започнало, какво учене?

— Ще се явявам на тест. Подготвителен тест за университета.

В този момент Хатидже, която пръскаше стаята с розова вода, изгледа дъщеря си толкова лошо, че още миг и упоритостта на Нарин щеше да се прекърши.

— Казвай молитвите, момиче — нареди Хатидже, сви ръката си в юмрук и я сложи на кръста.

— Кълна се, че няма. Никакви зли духове и други такива не са ме обладали, нищичко ми няма. Кълна се в хляба и в Корана, че…

Хатидже се спусна срещу Нарин с думите:

— Момиче, наистина ще те посиня. — Както винаги, когато беше ядосана, кръвта нахлу в мозъка й и лицето й стана тъмно червено. — Ако не ги кажеш, онези духове няма да се помръднат и никога няма да можем да ги изкараме навън.

— Добре! Ще ги кажа, но само веднъж, няма да ги повтарям четиридесет пъти — заинати се Нарин.

— Ти само ги кажи, веднъж ги кажи — склони Черната Хатидже. Беше по-добре от нищо.

— Защо пръскаш тази розова вода навсякъде? Призлява ми от миризмата.

— Тя ще доведе добри духове — каза всезнаещо Хатидже.

Нарин зарови глава в молитвите и си мислеше: „Ако нещо е влязло в мен, трябва да е майката на Фърат, тази дяволска жена е влязла.“ Погледът на жената не я оставяше на мира, следваше Нарин навсякъде през целия ден. Докато се хранеше, говореше с приятели, метеше двора, переше пешкирите във фризьорския салон — тези очи сякаш винаги я гледаха. Ненавистни, презрителни и пълни с омраза — гледаха я с безмерен гняв.

В деня, в който напусна дома на Фърат в окаяно състояние, много пъти й се подкосиха коленете — от там докато стигне тяхната къща, на един километър разстояние. Къщи, дървета, тротоари и хора сякаш я притискаха. За първи път се събуди през нощта с викове и окъпана в пот. От този ден нататък сърцето й изведнъж се разтуптяваше и без причина я обземаше страх. Времето й минаваше нащрек и в тревога сякаш нещо лошо щеше да се случи всеки момент. Дните не следваха един след друг, а сякаш се блъскаха един друг. Почти забрави какво е да е гладна. Щом сложеше две хапки в уста, стомахът й се свиваше на възел, преди да е успяла да хапне третата.

Искаше да избяга от всичко, което щеше да й напомня онзи ден. Беше скрила синьо-бялата рокля на дъното на гардероба, за да не я вижда. По скоро би умряла, отколкото да я облече отново. Ще ходи в дрипи и ще носи старите дрехи на Мехмет, но от този ден нататък няма да докосне тази рокля.

Черната Хатидже разтърсваше възглавниците — ходжата беше настоял за това — и същевременно гълчеше Нарин:

— Казвай ги правилно, постарай се.

— Мамо!

— Какво?

— Аз мисля, че брат ми забърква някакви глупости.

Хатидже отупа и последната възглавничка, пусна я долу и попита:

— Какви глупости?

— Не ходи на работа, но по цял ден е в кафенето. От къде взема пари?

— Завчера каза, че Неджати му дал малко.

— Дебелия Неджати не би му дал пари, за да ходи в кафенето. По-скоро би умрял.

— Така каза Мехмет — сви рамене Хатидже. — Аз от къде да знам?

— Ти не му даваш, нали?

— Имам ли пари, дъще, че да давам на него?

— Може да взема от Шадийе… ако я е заплашил да не казва, Шадийе никога няма да каже от страх.

— Не. Шадийе ми дава всички пари, които взима от сладкарницата. Иначе как ще се поддържа тази къща?

Нарин знаеше, че майка й приема с възмущение факта, че тя няма постоянна работа. Обвиняваше по-голямата си дъщеря, че използва училището като причина да се шляе. Не одобряваше малкото пари, които изкарваше през лятото или работейки в края на седмицата във фризьорския салон и постоянно й натякваше. Нарин се правеше, че не чува намека в тона на гласа й. Знаеше, че спорът по този въпрос означава да се скарат.

За да не се удължава темата, каза:

— Ще прочета още няколко молитви.

Лицето на Хатидже светна.

— Браво! Колкото повече кажеш, толкова по-добре! Няма да можеш да изгониш злите духова по друг начин.