Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (9)

9

— Мадмоазел! В колко часа ще си дойде Бюлент?

Нихал отправи въпроса към гувернантката, както свиреше на пианото — без да се обърне, без да прекъсне етюда за техника на пръстите.

От една седмица Бюлент ходеше на училище. На тази тема се говореше вкъщи доста често още по времето, когато през ваканциите на Бехлюл момчето слушаше неговите забавни историйки за безспирните игри и лудории по залетия в слънце и засипан в прахоляк двор. Така че тръгна с възторг, когато дойде ред в един прекрасен ден да напусне имението. Щеше да се връща само по една нощ седмично. Хвърли се върху Нихал и я разцелува. Това, което радваше Бюлент, радваше и нея. Но още щом момчето прекрачи прага на техния дом, тя се втурна към прозореца и дълго се взира подире му. Той се спусна тичешком по стъпалата към пристана — явно искаше час по-скоро да литне към грейналите днес през него нови хоризонти, обагрени от сиянието на интересните игри, за които бе разказвал Бехлюл. И през ум не му мина дори да се обърне назад и да кимне за сбогом на кака си. Сърцето й се сви. Не се откъсна от прозореца и след като Бюлент изчезна зад завоя към пристана.

Вечерта, едва зърнала празното място на трапезата и празното легло в спалнята, тя не можа да издържи повече и се разплака. Та това не беше шега работа. Това беше разлялата на брата и сестрата — с цяло едно море, с дълъг път, с високи зидове, с един непознат живот. Той щеше да си има други приятели, щеше да се привърже към други неща; други хора, а не кака му щяха да го оформят, при други деца щеше да спи нощем, а не при кака си: всичко щеше да е по-различно. И макар да не можеше да вникне в истинския смисъл на един такъв дребен факт, тя със сърцето си проумя какво се беше случило в действителност. Те не само се разделяха, отчуждаваха се техните души. Възлите, които преплитаха струните на сърцата им, един по един щяха да се разплетат, не, у Нихал тези струни щяха да се скъсат, щяха да се начупят на парчета.

Още същата нощ в опустялата си стая тя реши, че е останала съвършено сама на този свят, и се поддаде на болката от горестната си самота. Нима не можеха да й оставят Бюлент? Откъде го измислиха това училище? Така ли се откъсва дете от дом, от ръце, които му даряват щастие, така ли се захвърля в училище? Нима животът е такъв? Нима житейските закони са толкова неумолими, че не позволяват две сърца да си принадлежат?

Откакто се заговори за училището на Бюлент, тя се наслуша на цели тиради от баща си за живота. Живот… Живот… Какво всъщност представлява? Тази гадост ли? В нейната мъничка главица той се въплътяваше в един-единствен образ: огромен чудовищен звяр с дълги хищни нокти и бълващи огън и жупел очи; а хората, побъркани, обзети от ужас, не могат да се изтръгнат от ноктите му, не могат да се спасят от пламъците.

Ето тоя живот отнесе майка й, ето тоя живот промени баща й. А после пак той, същият, заби ноктите си в Бюлент и го отмъкна надалече. Внезапно в мислите й се прокрадна и застина определено подозрение: „Ако тя не беше дошла, животът щеше да ни остави на мира.“

Точно така, върху нея стовари всичко — и цялата отговорност, и собствената си сиротност. „Ах, тази жена“ — отрони тя шепнешком, след което загуби дирята на мисълта си и задряма. Изведнъж се стресна от плахо чукане по вратата.

— Кой е? Фъндък, ти ли си?

Фъндък измяучи в отговор. Идваше като верен другар да сподели самотата й през нощта. Безкрайно му беше благодарна.

Още на следващата заран Нихал взе календара от кабинета на баща си, отиде при Бехлюл и заедно отбелязаха с червени кръгчета всички почивни дни на училището.

Добре знаеше, че днес Бюлент ще се върне чак надвечер, но го зачака още от сутринта. „Има още време“ — помисли си тя, когато чу отговора на гувернантката. Мадмоазел Дьо Куртон плетеше вълнени ръкавици.

Етюдът за техника на пръстите още дълго време ехтеше из хола. По едно време Фъндък скочи от скута на гувернантката, заигра се с кълбото и го подгони с навирена опашка.

— Мадмоазел! — внезапно се завъртя върху столче си Нихал. — Знаете ли какво ми хрумна? Нали няма да ми откажете? Даже и да ми откажете най-напред, после пак ще се съгласите, така че по-добре е още отсега да се съгласите. Бас държа, че се сещате…

— Толкова много и такива невероятни са вашите хрумвания, детето ми, че няма начин да го разбера, преди да сте ми го казали — отвърна мадмоазел Дьо Куртон.

За да бъде по-убедителна, Нихал стана от столчето и се изправи пред гувернантката.

— Ето че разбрахте, разбрахте, щом се подсмихвате… Защо пък не? Има цели два часа, докато ги пуснат от училище. Качваме се двете на парахода и право в Бейоглу. Представяте ли си, Бюлент излиза от училище и насреща му — ние… Ето, ето, не ми отказвате, съгласна сте… След пет минути съм готова, мадмоазел!

Нихал не я остави даже да отвори уста, хвърли се на врага й и я разцелува по страните. После се втурна надолу по стълбището и извика:

— Хайде, Бешир! Отиваме да посрещнем Бюлент!

 

 

Нихал държеше Бюлент да разкаже най-подробно за живота си в училището. Въпросите й валяха един през друг: как изглежда това училище, какво ядат, къде спят. Как се наричат учителите, какви са. Бързо ли си е намерил другарчета. С кого седи на един чин. Опитваше се да запомни всички имена, караше го отново и отново да повтаря дори най-малките подробности, само и само да вникне поне мъничко в училищния живот на Бюлент. В стремежа си да накара всеки, който го слуша, да му завиди. Бюлент започна да преувеличава с присъщата на всички току-що тръгнали на училище дечурлига фантазия, разкрасяваше разказите си с какви ли не измишльотини. Училището представлявало грамадна сграда, без начало и без край, игрищата били толкова обширни, че всяко би могло да побере четири градини като Бебек, учителите и възпитателите били все такива едни едри старчоци. А пък децата… Кой би могъл да знае колко били? Нямало как да ги преброи. Може би около четири хиляди. И все закачливи, красиви, възпитани. Веднага се сприятелил с половината. Занарежда и имената им. Намък казал еди-какво си, Решид направил еди-какво си. А храната… На всяка вечеря им поднасяли сладолед. Снощи например — нещо като реване; през живота си не бил ял такава прелест. Нямало повече да вкусва десертите на Хаджъ Байрам.

— Ами аз не ти ли липсвах? — не издържа повече Нихал.

Ох, как да не му е липсвала! Първата нощ плакал в леглото си чак до зори — тихичко, тихичко, да не го усетят другарчетата, че да му се подиграват после. Каза й го сгушен в нея; развълнувани, че първата нощ са мислили само един за друг, те се разцелуваха.

— Не можеш ли да ми пишеш от там? По листче на ден, с два-три реда поне… — попита Нихал.

Идеята се хареса на Бюлент.

— Чудесно! Ти също ще ми пишеш, нали, како?

Но в същия миг се сети за затрудненията на една подобна кореспонденция: ами кой щеше да им разнася писмата?

— Ще ги пазиш при себе си, а като си идваш, ще ми ги донасяш… — намери изход Нихал.

Толкова се възгордяха от новия си начин на общуване, че още същия ден се похвалиха на всички вкъщи, разбира се, и на баща им.

 

 

От този ден първата работа на Нихал беше всяка заран да драсне поредното писъмце на Бюлент. От Бехлюл си бе изпросила кутия с листове и пликове за писма. Още със ставането нахвърляше два-три реда, след което винаги намираше с какво да изпълни цялата страница, после я пъхваше в плика с неизменния надпис: „За Бюлент. От кака му“ — и го оставяше на писалището.

Писмото, написано една заран към края на втората седмица, гласеше:

„Днес ще се вмъкна в кухнята на Шакире ханъм. Преди време с мадмоазел прочетохме рецептата на английски сладкиш. Ще го направя специално за теб. Да видим дали няма да стане по-вкусен от твоето училищно реване.“

Съшия ден мадмоазел Дьо Куртон така и не успя да отклони непоправимата Нихал от осенилата я идея. Тя непременно трябвате да направи за Бюлент сладкиш, по-хубав от неговото училищно реване.

— Чуй ме, дете — рече старата гувернантка, — като го четеш в рецептата, е лесно, но захванеш ли се да го правиш, нищо не се получава.

Нихал се запъти надолу да подкупи Шакире ханъм. Отиваше право към нейната стая, когато се натъкна на Джемиле. Още като я зърна, момичето се обърна, без да отрони думица, и тичешком нахлу в стаята. По долетелите от там гласове Нихал разбра, че е вдигната тревога. Понечи да влезе, но отвътре подпряха вратата и я заключиха.

Такъв необичаен поврат в никакъв случай не можеше да се възприеме за лудория на Джемиле.

— Джемиле! Джемиле!

Момичето не й отвърна. Вътре разтревожен шепот. Какво ставаше? Защо Джемиле побягна от нея, защо не я пусна в стаята, кого криеше? Притесни се. Непременно трябваше да види какво става.

— Джемиле! Защо се заключи? Да не би да си въобразяваш, че не съм те видяла?

Вратата си стоеше заключена. Сърцето й се сви. Така се амбицира да влезе, че ако това не станеше, щеше избухне в плач. Сграбчи топката на бравата, разтърси я с все сила.

— Джемиле! Джемиле! — вече сърдито се разплака тя. — Ах, ти! Защо не ми отговаряш?

Шепотът отвътре й подсказа, че там се случваше нещо. След малко усети някаква ръка да докосва вратата. Ключът бавно се превъртя и тя се отвори.

Бяха се събрали всички: Шакире ханъм и Несрин, Шайесте и Бешир, Джемиле… Смутени и объркани като хванати на местопрестъпление, те се втренчиха в нея. В първия миг не ги разбра. Но щом забеляза смъкнатите пердета, прибраното от пода и сгънато кече, разглобените легла, струпаните насред стаята вързопи, разместените сандъци, тутакси усети, че тайно от нея тук става нещо. На устните й затрептя тежък въпрос, очите й ред по ред се впиха във всеки поотделно. Търсеше обяснение преди още да е попитала.

— Не ви ли стига, че държахте досега това дете настрана от всички тайни заговори — не се сдържа Несрин. И като се обърна към Шакире ханъм, добави: — Какво печелите с мълчанието си? Така и така съвсем скоро, като не ви види тук, ще разбере. Кажете й най-сетне…

Започнала веднъж, тя не можа да се спре и преди да прехвърли на друг отговорността да й поднесе новината, рече на Нихал:

— Напускат ни, няма вече да живеят в този дом. И не само те, нито един от нас няма да остане повече в този дом. Сега ние всички сме трън в очите. Сещате се в чии очи… Ще ни изхвърлят на улицата един след друг. Да се отърват от нас, че да си гледат спокойствието.

Нихал усети как краката й се подкосиха. Рухна върху някакъв сандък. Като премазана. Ставаше нещо толкова невероятно, че я зашемети като небивала стихия.

Напускат значи. Щяха да я напускат все пак. Ами Бюлент, не я ли напусна и той? Нима всички около нея ще я напуснат, тя сама ли щеше да остане? Сам-самичка, без приятел, без другар, без покровител, абсолютно сама… Що за жена, господи! Какво правеше, какво струваше, че все по един и същ начин изтръгваше от ръцете на Нихал всичките й любимци, за да ги изхвърли на улицата.

Сега вече се отприщиха. Прекъсваха се, надпреварваха се. Изливаха пред Нихал безконечните си оплаквания, най-старателно скривани от нея подробности и дреболии, причина за всеобщото негодувание на прислугата към господарката: един ден беят им направил забележка, но те забелязали как госпожата му подшушнала, можели само от един поглед да си направят изводите, а ето и някои по-важни неща, макар че могат да бъдат отминати с въздишка… Нихал имаше усещането, че искат да й внушат: „Виждате ли? Те ни тормозят, съсипват ни, и то пред вашите очи, а вие дори не ни защитавате“.

Разказани по такъв начин, дребните неща придобиха огромно въздействие и се превърнаха в достатъчно солидно основание, за да бъде човек прокуден и погубен.

Нима Нихал щеше само да седи и да ги слуша, кършейки ръце от безсилие? Нима нямаше да предприеме нещо, за да спаси от гибел всички тия хорица? Обзе я желание с един замах да промени до основи нещата така, че отново да се възцари предишният живот, със закачките, с радостите, със смеха на Бюлент. Но как?… Какво да стори?

— Не, няма да заминавате, ясно ли е? — рече тя на Шакире ханъм. — Какво ще правя аз, ако ме напуснете?

Погледна към Джемиле. Момичето заби очи в земята, за да не се разплаче. Обясниха й, че вече няма как да не заминат. Сюлейман ефенди си намерил работа. Наели и къща в Еюб. Лодката вече чакала на пристана, за да им пренесе багажа.

Шайесте и Несрин оправдаваха напускането на Шакире ханъм. Единствено Бешир отваряше от време на време уста да каже нещо и току поглеждаше към Нихал, но все не можеше да се престраши.

В края на краищата Нихал проумя защо не бива да остават повече тук. Без да отрони думичка, тя унило огледа Шакире ханъм, Джемиле, събрания багаж.

— Ох! — ненадейно скочи тя. — Вие чисто и просто не ме обичате. Иначе нямаше и да помислите за напускане…

И без да добави нищо повече, без да погледне никого си излезе. Обзе я внезапно озлобление към всички. Не можеше да им прости, че пожелаха да я изоставят. Чак навън се сети за сладкиша, дето щеше да прави за Бюлент. Край вече и на смехориите в кухнята, която никога повече нямаше да се нарича „кухнята на Шакире ханъм“. Дали нямаше да приберат и нейните ключове, та да ги окачат на синджирчето, дето се полюшва на талията на Бихтер?

Минавайки покрай стаята на баща си, за миг се поспря. Дали пък да не влезе да си поговорят?… Но какво да му каже? Не й идваше наум нито една думичка, с която да излее набъбналата в сърцето й мъка. Вратата му беше отворена. Надникна. Ето го баща й, самичък. Би могла да влезе, да се хвърли в обятията му и да го помоли: „Не! Не искам да ни напускат…“ Ала не го направи.

— Защо не влезеш, Нихал?

Не му отвърна. Опита се да побегне, но не можа; нещо я подтикваше към него. Стигна едва до средата на стаята, не успя да направи крачка по-нататък и застина там.

Аднан бей усети, че се е случило нещо необичайно. Спогледаха се.

— Татко. Шакире ханъм и Сюлейман ефенди ни напускат… — със сподавен от вълнение глас тихичко подхвана тя.

— Да, дъще…

— Защо ни напускат, татенце? Все така ли ще ни напускат? Миналата седмица замина Бюлент, тази седмица — те, следващата кой знае още кой. Какво да правя аз, татко?… Абсолютно сама ли ще остана?

Говореше приглушено. Аднан бей предусети някаква заплаха в започналия по този начин разговор. Опита се да промени смисъла му.

— Ти съвсем няма да си сама… — подхвана той малко рязко, малко по-строго. — Сега си имаш другарка, приятелка, която би трябвало да цениш много повече, отколкото всички спътници на твоето детство, взети заедно.

И още нещо, по тези въпроси, моля ти се, дъще, трябва да проявиш и малко благоразумие. Не бива Сюлейман ефенди цял живот да бъде слуга, нали? Можех ли да му попреча да си намери работа, да стане и той стопанин на свой дом?

Седнала на ниското столче, Нихал внимателно го наблюдаваше. Леко усмихнат, Аднан бей очакваше отговора й, но тя все не можеше да намери думите, които биха разкрили нейните преживявания и възмущението й от това, на което преди малко стана свидетелка. Искаше й се направо да му заяви: „Виждате ли? Те напускат не заради това, което ми приказвате, а заради съвсем друго…“ Но гърлото й бе като пресъхнало. Главата й тежеше като ледена буца. Залитна със столчето, стори й се че губи равновесие и пропада в някаква бездна.

Изплаши се, че ако постои още малко, като нищо ще припадне. Скочи и излезе, без да отрони дума.

Стаята на мадмоазел Дьо Куртон бе заключена. Реши, че е по-добре да не й се обажда, подмина я на пръсти и влезе в своята стая. Залиташе. Какво й става? Стисна главата си в ръце. Някакъв свредел задълба черепа й зад ушите. Тръшна се по гръб на леглото, без дори да се съблече.

 

 

Наближаваше пладне. Мадмоазел Дьо Куртон бързаше да дочете поредната глава на подхванатия роман и да слезе да подразбере нещо за сладкиша на Нихал. Но изведнъж дочу леко стенание.

— Нихал, ти ли си, детето ми?

Никакъв отговор. Реши, че просто й се е сторило. Но щом очите й затичаха отново по редовете на книгата, до ушите й долетя пъшкане. Захвърли романа, втурна се към междинната врата и я отвори. Нихал беше в леглото.

— Нихал!… Защо спиш, детето ми?

Приближи се до нея, наведе се и се вгледа в заспалата по никое време Нихал. И тутакси се смрази — лежеше сгърчена в конвулсия, със стиснати юмруци, с изопнати ръце, вдървени, с изкривени устни, като че ли е искала да сподави някаква кашлица. Гувернантката си спомняше предишните й боледувания. Спомни си как и най-малките дразнения надделяваха над лабилните й нерви и тя изпадаше в кризи, които изтощаваха крехкото телце толкова, колкото и някоя проточила се с месеци болест. Спомни си за една от тези кризи, когато Нихал беше на осем години, започнала по невероятно дребен повод — детето така се съсипа, че трябваше да се възстановява цяла година. И тогава се започна със същия сън. Старата мома се наведе над леглото със свито от болка сърце. Заслуша се в тежкото дишане — то прииждаше на талази от крехките гърди и издуваше нежните жили от двете страни на шията. Сякаш Нихал плачеше ей така, безпаметно, безмълвно, дълбоко в себе си.

— Нихал! Нихал!…

Грабна шишето с одеколона, енергично започна да разтрива детето по китките, по тила. Нихал отвори очи, втренчено, сънливо се взря в гувернантката.

— Какво ти е, дете? Защо спеше така?… Не можеш ли да ми отговориш? Помислих, че някой те е цапардосал по главата. Ах! Моя малка Нихал, такива странни приумици ти идват понякога…

Нихал я гледаше, отпуснала с неестествена апатия китки в ръцете й. По едно време изведнъж се опомни. Дръпна ръцете си с непосилен жест, очите й трепнаха и старата мома видя как по бледите страни бавно и нерешително се търкулнаха две сълзи. След тях и други, докато рукнаха в надпревара. Стичаха се така, сякаш искаха да си останат потайните сълзи на потайната болка, дирейки си потайното място в косата, където биха могли да се скрият.

Мадмоазел Дьо Куртон нито говореше, нито помръдваше, чисто и просто я остави да се наплаче на спокойствие. Тези сълзи бяха предвестници на оздравяването.

Дълго изплаква Нихал преглътната още в стаята на Шакире ханъм болка, от която така и не успя да се съвземе до този миг. Едва след това се надигна в леглото, по устните й пробяга лека усмивка, погледна към гувернантката си и рече: „Кой знае какво си помислихте за мен?“ А после й разказа в най-големи подробности какво голямо нещастие я е сполетяло със заминаването Шакире ханъм и Джемиле и какво са й наговорили те. Не пропусна да спомене за баща си.

— Ох! Той не ме обича вече, обича единствено нея, тази жена… Знаете ли? И аз вече не го обичам. Защо ли съм го обичала досега?… Аз също искам да избягам, да замина например с Шакире ханъм… Те отивали в Ейб. Къде ли е това? Далеч някъде, много далеч, нали? И аз искам да съм толкова надалеч. Веднъж не бяхме ли отишли с вас там? Защо след това не отидохме пак? Да бяхме отишли, да сме по-надалеч от тук… Да идем, а, вие и аз…

Внезапно скочи от леглото. Краката й се подгънаха. Изненада се. Сякаш ставаше след продължително боледуване.

— Мисля, че ще ми е трудно да ходя — усмихна се тя. — Мадмоазел, да излезем ли на верандата? Ще погледнем параходите. Наближава време Бюлент да си дойде, нали?

Вече на верандата, тихичко попита:

— Обещавате ли ми да не казвате нищичко на тати?

Вечерта Бюлент донесе някаква голяма тетрадка. Удържаното обещание. С много написани до кака си писма. На корицата се мъдреше грижливо изрисуван надпис: „За Нихал ханъм — лично!“

Настоя сам да й ги прочете. Леко усмихната, Нихал го заслуша мълчаливо. По едно време ненадейно го прекъсна:

— Бюлент! Знаеш ли? У дома има новости. Шакире ханъм и Джемиле ни напускат.

— Знам! — тръсна рамене Бюлент. — Бешир ми писа. Да не се е заяждала с майка ми…

Нихал невъздържано отблъсна тетрадката му. Неговият отговор й причини най-голямата болка за днес. Как? Така значи, той поддържаше оная! Майка му… Че нали тъкмо Шакире ханъм го отгледа, тя беше неговата майка от деня, в който се роди. И ето ти благодарност, тия приказки, така ли? Майка му!… Оная жена…

Мълчеше и го гледаше право в очите. За втори път отблъсна тетрадката.

— Не искам, уморих се вече…

Бюлент така и не я разбра.

— А ти, како, ти не ми ли писа? — попита той.

— Не, не ти писах — излъга Нихал. — Толкова е смешно…

Помисли, че всеки момент сърнето й ще се пръсне. Не искаше да гледа повече Бюлент край себе си.

— Няма ли да отидеш при татко. Бюлент?