Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (20)

20

Сутринта, още със ставането, Нихал отвори прозореца. Снощи бе решила да напише писмо до мадмоазел Дьо Куртон и най-сетне да сподели с нея онова, което премълчаваше досега — за Бехлюл, за щастието си.

Отсреща грейнаха окъпаните от слънце зелени хълмове на Хейбели и белите му къщи, лекият бриз погали с дъхава милувка русите й коси. Лъчезарно й се усмихнаха бялата стая и позлатените морски вълни.

Нихал сияеше от щастие. Сама не беше наясно защо веднага след вечерята избяга от леля си, от всички, и преди всичко — от Бехлюл. Скри се в стаята си — от страх да не би прокобен час да прекърши крехкия й блян. Но едва останала насаме със себе си, тутакси изпита нуждата от някого, с когото би могла да сподели тайната. Някой, който няма да наруши с присъствието си нейната самота. Някой, който да е самото олицетворение на нежността и само да я наблюдава отдалеч. Спомни си мадмоазел Дьо Куртон. Точно така, ще сподели най-съкровените си помисли с нея. Докато й пише, непрекъснато ще вижда веселото лице на старата мома, пред нея. Ще си изповяда напъпилата любов. Ще грейне най-сетне и за нея бленуваното безоблачно щастие, с блясъка и радостта си то що удави безконечните й мъки и сълзи. Старата мома, още щом го разбере, ще заживее с нейното щастие. Нали последната нощ точно така каза на своята мъничка Нихал? Нали й обеща, че когато щастието я сполети, тя ще го сподели с нея?

Тя седна под трепкащата светлина на свещта да пише, прикова очи в белия лист, съсредоточи се, но така и не успя да започне. Някакъв необясним страх й пречеше да повярва докрай в своето щастие — от омайния му аромат я облъхва повей, който помрачи просветващия хоризонт и я накара да изтръпне.

Опита се да разгадае това странно усещане. Дълбоко в сърцето й звънна болезнена струна. Този брак се подготвяше не заради нейното, а заради чуждото щастие. Заради другите. Представи си как баща й търси какви ли не заобиколни пътечки, само и само да подготви тайничко с Фирдевс ханъм и Бехлюл въпросната сватба, как копнее да се отърве от злобната си дъщеря, да се успокои най-сетне. И пламна от омраза към него. Колко пъти, водена от желанието за мъст, тя се бе опитвала да събере цялата си смелост, за да се опълчи веднъж и завинаги против техните кроежи. Но всеки път се беше разколебавала и обзета от неподвластно безсилие, сама бе пожелавала всичко да си продължи постарому.

Нима обичаше Бехлюл? При този въпрос тръсваше глава: „Съмнявам се!“ Но, така или иначе, нямаше как да не си признае истината: можеше и да не го обича, но копнееше да бъде обикната от него. Това й беше достатъчно, за да се почувства щастлива. Тази вечер шегата се превърна в действителност и Нихал тутакси разплете възела на съмнението в сърцето си: да, тя също го обичаше. Кой знае откога? Да, обичаше го, той беше единственият съпруг за нея. Олекна й още щом си го призна.

Точно така беше, но все пак не намираше поне една думичка, която би могла да отрази върху белия лист нейното щастие. Така и се отказа, сутринта щеше да го напише. Дори къде-къде по-спокойно, защото дотогава ще се поуталожи и вълнението й. Ала на следващата сутрин, когато слънцето нахлу през прозореца и пред очите й блесна лазурносиньото море, тя едва смогна да драсне следните няколко реда:

„Мадмоазел! Най-сетне мъничката Нихал се отрече от самотата и дари ръката си на един човек, когото отлично познавате и сега е толкова щастлива, толкова честита, че не е в състояние да съчини нищо повече от тези няколко думи.“

Докато се обличаше, на вратата се почука. Беше леля й.

— Ще ми отвориш ли, Нихал?

Влезе разстроена, несресана.

— Да знаеш, Нихал, каква тежка нощ прекара Бешир… Снощи сигурно се е простудил… Изгоря от температура. Сега се унесе.

Нихал пребледня, край очите й затрептяха нервни тикове. Старата леля поклати отчаяно глава, седна на леглото и добави:

— Това момче… Струва ми се, че…

Така и не довърши. Спогледаха се.

— Направете нещо, леличко — закърши пръсти Нихал. — Направете нещо. Трябва да спасим Бешир. Нали, леличко? Бешир ще оздравее, нали?

При този окаян зов за помощ лелята сметна за необходимо преди всичко да успокои Нихал. Разбира се, че не е чак толкова страшно. Вече се е разпоредила да извикат лекар. Как се беше пооправил през първите два дни. Само че снощи поради влагата отново се е развихрила — кашлицата де. Когато се събуди, сигурно ще се чувства много по-добре.

Завариха го унесен. Нихал застана до леглото му, безмълвна, готова всеки миг да избухне в ридания, впи очи в хлътналото му през нощта безжизнено лице и напрегнато зачака да дойде лекарят. По едно време Бешир отвори очи. Прикова ги в Нихал — невиждащи, сънени. Надигна глава да се поизправи на възглавницата. Отправи й със замъгления си поглед едва забележима усмивка и отново заспа. Тя се огледа за помощ. В този момент се сети за Бехлюл. Къде ли е Бехлюл? От Несрин научи, че е тръгнат към пристанището.

След безкрайно, напрегнато очакване най-после лекарят дойде. Завари Нихал все така изправена до леглото да гледа спящия Бешир. Тя нямаше сили да присъства на прегледа.

— Излишна паника — увери я лекарят. — Малко повечко грижи, малко по-зорко предпазване от простуда и никакви нощни разходки — засмя се той.

Непрекъснато говореше. Леката му усмивка й остави бледа надежда.

— Освен това — ръкува се той за довиждане — стаите на болните никога не са били най-подходящото място за когото и да било. Разбрано, нали?

Нихал така и не го послуша. Върна се в стаята на Бешир. Той се беше разсънил и седеше в леглото си. Засмя й се още щом я зърна. Като че ли самата визита на лекаря му беше достатъчна, за да оздравее.

— Как се чувстваш, Бешир? — попита Нихал.

Преди да й отвърне, той огледа стаята и като не видя никого освен Несрин, рече:

— Да се махаме оттук, госпожице!…

— Разбира се, че ще се махнем — откликна Нихал. — Но чак вдругиден. Да поукрепнеш мъничко, да се понадигнеш.

Бешир завъртя глава. Настояваше да си тръгнат начаса, още днес. Нищо му нямало, стига да поискал, веднага щял да стане. Нихал се разсмя и започна да го залъгва като малко дете с гръмки увещания, само и само да не му обещае.

Съшия ден обядва само с леля си и макар че седяха една срещу друга, не размени с нея нито дума — мислеше само за Бехлюл. И залък не сложи в уста.

Веднага щом се събуди от следобедния сън, Нихал изскочи от стаята. Докато слизаше да провери как е Бешир, пред къщата спря кабриолет и в същия миг звънна гласчето на Бюлент.

— Бюлент! Ти ли си, Бюлент! — втурна се тя.

Беше Бюлент с Бехлюл. Съжалявал, че не пристигнал още снощи, а чак днес поел към пристана да долети при сестра си. Уж бърбореше, а лицето му се кривеше в комични гримаси, като в същото време току хвърлеше крадешком по някой поглед към Бехлюл и се подсмихваше. Нихал не му обърна внимание и като го прекъсна, им заразправя за Бешир.

— Бешир вече… Кой знае?… — След този страшен, но красноречив въпрос тя по привичка трескаво закърши пръсти и така и не успя да продължи. Бюлент хукна към стаята на Бешир. Нихал — също. Но Бехлюл я задържа.

— Нихал! Налага се днес да те оставя сама. Трябва да отскоча до Истанбул.

Изрече го с такова невъобразимо равнодушие, че Нихал се слиса — не толкова от смисъла, колкото от тона му.

— Надявах се да бъдете тук — успя само да промълви след кратка пауза.

Доста объркано Бехлюл започна да й обяснява как забравил да свърши някаква работа. Преди малко, на пристанището, изведнъж се сетил. Веднага щял да се качи на парахода, ако не бил задължен да се извини на мъничката Нихал. Утре обаче нищо повече няма да му попречи…

— Идвате утре вечер — не се сдържа тя.

Цялата пламна, след което, явно засрамена от чистосърдечния си порив, прибави с привидно безразличие:

— Ако ви помоля, нали ще направите нещо? Да пуснете едно писмо! Знаете до кого, нали?

Нищо повече не искаше да го пита. Одеве, когато той се впусна в обяснения, я обзе някаква тревога. Със същата тревога в сърцето тя слушаше, макар и разсеяно, и Бюлент. Запъти се към стаята да вземе писмото. Бехлюл я последва.

— Какво да ти донеса, Нихал?

— Всичко — запечата тя плика. — Или по-добре нищо; само да не забравите писмото…

И в същия миг се замисли за това късче хартия, което трябваше да отнесе вестта за нейното щастие. Побиха я тръпки от страх. Писмото й се стори истински фалш, лъжа. Но предчувствието й беше толкова безпочвено, така спонтанно, че тя подаде плика без ни най-малко колебание. Бехлюл извади от джоба портфейла си и с подчертана грижовност демонстрира как прибира писъмцето на сигурно място, така, че да не се загуби.

— Ето от тук писмото на мънинката Нихал няма да изчезне. Бехлюл може да се запилее по широкия свят, светът може да се затрие, но писмото за мадмоазел Дьо Куртон — никога.

На Нихал й стана смешно, обаче си замълча. Когато той измъкваше портфейла, от джоба му, без да забележи се изсипа в краката му някакво листче.

Тъкмо Нихал отвори уста да му каже: „Изпуснахте нещо“, някакъв вътрешен глас я възпря. Нека листчето си остане там, да го види какво е, да го прочете. Предчувстваше, че тъкмо то ще й обясни причината за негово заминаване. Изтъкнатите преди малко аргументи си бяха чисти измишльотини, за да прикрият истинската причина, която той не желаеше да сподели. В това беше убедена. След малко се разколеба: от къде на къде ще посяга на чуждо нещо? Кой й дава право да си пъха носа в това, което се крие от нея?

Пропусна да си отговори, като в същото време неудържимо пожела Бехлюл да не е вече там, да се махне начаса. Остане ли сама при листчето, у нея ще надделее любопитството да разбере какво представлява и ще го прочете. Мисълта за това така я завладя, че твърдо реши: не би могла да не го прочете, иначе направо би полудяла.

Бехлюл не беше забелязал нищо дори и след като мушна портфейла в джоба си.

— Нали не ми се сърдиш, Нихал?

Нямаше сили да му отвърне, затова само кимна с глава. Беше пребледняла като платно. Още щом той си тръгна, коленете й отмаляха, подпря се на стената. Най-сетне — ето го там листчето. Примамваше я все повече с всяка изминала минута. То й предлагаше своята тайна с издайническа усмивка. Ушите й бучаха, стоеше като вцепенена, едва дишаше. Дебнеше Бехлюл да излезе от къщи. Не посмя да избърза. Нижеха се безконечни минути. Най-сетне кабриолетът изтрополя. Втурна се към прозореца. Бехлюл извърна глава и й кимна. Само след миг кабриолетът му беше изчезнал сред облак от прахоляк.

Чак тогава Нихал се хвърли към листчето, грабна го, разгърна го. Зачете го механично, с блуждаещ поглед, като в мъгла. Не разбра нищо. Само два реда:

„Призна си всичко. В такъв случай идеята ни отпада. Елате довечера на всяка цена!“

Нихал облекчено въздъхна. Нищо особено. Но само миг след моментното успокоение огнена стрела я прониза право в сърцето. В двата реда прозираше ужасна истина. Пак ги прочете. Никакъв подпис. Почеркът — ситен, с хилави букви, като недорасли дечица, почерк на жена, почеркът на Фирдевс ханъм…

Точно така, почеркът на Фирдевс ханъм. Като от черна яма иззад двата реда към Нихал надзърна самата Фирдевс ханъм, нейното лице, нейните враждебно втренчени очи.

„Идеята ни отпада“ — какво ли означаваше това? Кой ли си е признал всичко? Погледна листчето в ръцете си с очакване то да й даде повече обяснения, погледна го с настойчивост: „Говори де! Какво мълчиш! Ти също можеш да си признаеш всичко!“

Изведнъж като че ли хартията се раздра и в процепа изплува лицето на Бихтер. Бихтер, точно така, Бихтер, тя си е признала всичко. Облак, черен облак забули съзнанието й. Изобщо не беше в състояние да разсъждава. Опита се само да заглуши прогърмелите въпроси, чувстваше как главата й се пръска от тях. Онези гвоздеи, които я пронизваха по време на нервните кризи, отново започнаха да дълбаят все по-надълбоко в мозъка й.

Поривисто смачка листчето и гласно изрече: „И аз ще отида там!“ Обсебена единствено от тази мисъл, започна да се облича. Ами какво ще каже на лелята? Ще измисли нещо, разбира се. Извика Несрин и рязко й нареди:

— Тръгваме!

Разгневи се от изненадата на момичето и се разкрещя:

— Какво чакаш? Какво си ме зяпнала? Тръгваме, ти казвам, не чуваш ли? Начаса…

Дочула крясъците й, дотича на бърза ръка и старата леля. Не можеше да проумее защо Нихал е взела такова внезапно решение, да не би да се е разсърдила на нея.

Настояваше все пак за някакво обяснение.

— Няма, няма — продължаваше приготовленията си Нихал. — Няма повод! Как да ви убедя, леличко? Нали знаете, прихващат ме понякога разни идеи. Чисто и просто една прищявка, една странна прищявка! Утре сутринта се връщам!

Говореше разпалено, отривисто, набързо целуна обърканата си леля и викна през вратата:

— Какво се мотаеш, Несрин! Ама че си!

Вече напълно готова, забулена дори и в яшмака си, тя седна срещу лелята, изгледа я суховато, забарабани с дясното краче по пода и мълчаливо зачака.

— Няма повод значи, а? — повторно попита лелята.

Нихал потвърди без думи, като премигна и кимна с глава: „Няма, няма!“ Влезе Бюлент. Нищо не каза, само погледна сестра си. Нихал се престори, че не го е забелязала. Обвиняваше го, че участва в играта и всъщност се е съюзил, без дори да предполага, с онези, които й причиняваха болка. Самият Бюлент нищо не разбираше, но по поведението на Бехлюл одеве, а сега и на Нихал, реши, че ще да е изиграл важна роля, щом го изпратиха чак до тук да донесе бележката на Фирдевс ханъм.

Що ли за хартийка бе това, та в един миг разрази същинска буря в спокойния дом на леля им?

Дума не смееше да отрони, само гледаше въпросително към Нихал. Но очите й го отбягваха. Чак когато в пълна готовност се появи Несрин, той се престраши да попита:

— Ще ме вземете ли и мен, а, како?

— Не! — рязко отсече Нихал с нетърпящ възражение тон. — След ден-два пак ще дойда, лельо — целуна тя старицата. — Да не сте пипнали моята бяла стая.

Чак долу на стълбището се сети за още нещо, обърна се и добави:

— Нали ще се грижите добре за Бешир? Само заради вас ще се върна, а отчасти и заради него…

Махна й за довиждане, прекрачи прага на вестибюла и… застина от изненада. Самият Бешир стоеше пред нея. Бешир, с набързо навлечената възширока дреха, разтеглил устни — горестните си бледи устни — в щастлива усмивка, под която блестяха белите му зъби, с възродена животворна радост в очите: и той тръгваше с тях…

— Невероятно! — промълви девойката.

За пръв път Бешир не се покоряваше на Нихал — с непоколебимостта на човек, който е съвършено наясно какво върши, без да каже нищо, със същата усмивка, със същата грейнала радост той направо грабна чантата от ръцете й. Никакви увещания не успяха да прекършат волята му.

Извика случайно минаващия файтон и без да се съобразява с когото и да било, се втурна надолу по стълбите. Нихал и Несрин го последваха. Закъснели бяха за парахода. Нихал не беше съобразила това. Само по една щастлива случайност не попаднаха в един и същ параход с Бехлюл. Тя се притули сред носачите, докато не вдигна котва. Мисълта й беше затормозена. Несрин се опита на два-три пъти да я заговори. Но тя само повдигаше вежди. Грохотът от машинното отделение на отпътуващия параход сякаш я пробуди от дълбок сън. Стана, огледа се. Бяха само двете с вторачената в нея Несрин.

— Защо тръгнахте така внезапно? — попита пак момичето. — Да не би да са ви извикали в имението?

— Не, нищо подобно — тихо й отвърна Нихал.

И тутакси се вбеси. Дразнеха я ей такива подпитвания. Стъпка не можеше да направи, без да се препъне в купища въпроси. Всеки й се бъркаше. Прищяло й се да тръгне, тръгнала, е? Защо й се бъркат във всяко най-елементарно нещо? И вкъщи ще я заразпитват, всеки поотделно. Най-напред баща й… Точно на него ще му каже каква е истинската причина да се върне.

— Чу ли? — ненадейно изкрещя към Несрин. — Точно на него… Преди всичко — на него…

Нещо в гърлото я задуши. Без малко да избухне в плач. Но онова нещо в гърлото я отпусна и тя не заплака, само дето не се доизказа, облегна глава назад, стисна очи и полюшвайки се в такт с парахода, се опита да събере мислите в главата си.

Така де, защо тръгна? Първата й мисъл след ония два реда бе да се махне от Острова, хрумна й чисто и просто да се върне у дома. Време не й бе останало да измисли нещо друго. Какво да прави сега? Сети се за баща си още щом я загложди този въпрос. Ще смачка в шепа бележката и ще я запрати направо в лицето му.

— Ето, по абсолютно съшия начин и вие смачкахте живота на собствената си дъщеря, прекършихте го, раздрахте го като парцал, сега вече може да го изхвърлите през прозореца навън.

Така значи, тази жена, заместницата на майка й, съпругата на баща й, това същество, плячкосващо едно по едно всичко покрай себе си с все по-жестоко настървение, точеше нокти да ограби най-накрая и нейното щастие. Така значи, измамили я бяха. Така значи, тази женитба е била подигравка, предателство, една ужасна маневра, измислена с цел да я унищожат до край.

Видя отново коленичилия в краката й Бехлюл, дочу неговия потръпващ от вълнение приглушен шепот. Там, в гората, която ги обгръщаше със своя топлик като същинско гнездо на любовта под изумрудения светлик на луната той й мълвеше: „Обичам те, моя мъничка Нихал!“ Сега пък, да, сега го обичаше и Нихал — от мига, когато тази заран той си тръгна. Нещо повече, тя разбра, че го е обичала винаги.

Едно-едничко щастие съществуваше за нея — да стане негова съпруга. Как летеше само от щастие до тази сутрин! Спомни си писмото до мадмоазел Дьо Куртон: „Мъничката Нихал е толкова щастлива, толкова честита, че…“ А едва половин час след това мъничката Нихал я сполетя такова нещастие, такова нещастие, че…

Писмо — лъжа! И по една горчива случайност то се подхилкваше подличко на известието за щастие тъкмо в джоба на Бехлюл. След малко той ще го пусне в пощенската кутия. Кой знае какво ще й се случи след някой и друг ден, а в същото време то ще заблуждава някого, който отдалеч мислеше за нея.

Така значи, никаква женитба. Двата реда отново изплуваха в съзнанието й: „Призна си всичко. В такъв случай идеята ни отпада. Елате довечера на всяка цена!“

Внезапна надежда озари сърцето й. Може пък да не е в този смисъл! Може да става дума за друга идея, за други неща, които не се отнасят до нея. Ала нечий подигравателен кикот отхвърли надеждата й. Почувства желязна ръка да стяга гърдите й и да я раздира. Точно в този момент внезапен проблясък в обърканите й мисли озаря скритата в двата реда истина, онази ужасна истина. Един мигновен проблясък. Преди това Нихал не виждаше нищо повече от лицемерния образ на жената, която искаше да я направи нещастна. Но сега иззад нея изплува цялата отвратителна, грозна истина.

Така значи?

Отвори очи и ги впи в Несрин. Тя сигурно знае истината. И не само тя. Знае я всеки, единствено от нея я бяха крили. За да й причинят още по-големи злини, за да я погубят с много по-мощно оръжие… Още един измамен клетник имаше: баща й… Горкият! Мисълта, че двамата с него са еднакво нещастни заради едно и също нещо, я утеши по някакъв странен начин. Сама нямаше да понесе този удар, на него щеше да си отмъсти. Хищна сладост лумна в сърцето й, пагубната мощ на удара бе засенчена от отмъщението към бащата.

Най-сетне ще постигне възмездие и победа. Най-сетне ще намери кой да я разбере, макар и с цената на собствената си смърт!… Ще се втурне към баща си с усмивка на уста, ще размаха хартийката под носа му и ще му викне: „Ето… Видяхте ли? Бехлюл не може да стане съпруг на дъщеря ви, защото е любовник на жената, заместила моята майка. Това ще погуби вашата мъничка Нихал, но какво значение има? Нали вие притежавате най-красивата, най-прелестната жена в Истанбул…“

И така ще му се изсмее, така ще му се изсмее, а после ще се строполи пак с усмивка на уста, в краката на този баща, щастлива, че умира, и ще предаде богу дух, все така с усмивка на уста. Ето защо пожела да избяга от Острова, ето защо пожела да се върне у дома. За да отмъсти на баща си докрай, тя трябваше да умре.

Олекна и на душата от тази утешителна идея и тя стана на крака. Няма какво повече да му мисли. Отиде при прозореца и се загледа навън.

От Хейбели, без да бързат, увлечени в разговори, се качваха пътници. Наблюдаваше ги продължително. Взираше се все още в гонещите се вълни дори и след като параходът се отдалечи от пристанището. След ведрото утро времето се разваляше. Изглежда, щеше да завали. Мисълта за времето я погълна така, като че ли нямаше никакви други проблеми. Дълго съзерцаваше скупчващите се дъждовни облаци. Накрая се обърна към Несрин:

— Дъждът ще ни застигне, жалко за новия ми яшмак…

Сега пък пожали яшмака, тъмнозеления яшмак, който ушиха през пролетта с Бихтер. „Че нали ще умирам!“ — сети се тя изведнъж. Бедната Нихал, наистина щеше да умре. Този тъмнозелен яшмак ще го подарят на някое сираче. Припомни си една по една всички дрехи, избирани с такава радост, яшмаците, безбройните си вещи, скътани по чекмеджетата. Ще ги изхвърлят, ще ги раздадат като подаяние на сираците. А всяка една от тях беше късче от нейната душа, всяка една беше оплетена с нишките на нейното сърце. Трябваше да забрави всичко — и тези вещи и бъдещите си планове. През взора й изплува голямото, подплатено с кадифе ковчеже с присмехулно зелените очи. Трябваше да се откаже и от него, от комплекта с изумрудите: нали няма да става булка.

Така значи?

В съзнанието и отново запърха все този въпрос. Седна пак, затвори очи и полюшвана от парахода, потъна в размисъл. Припомни си най-различни подробности. Сякаш дочу мъглявите преди, но сега вече придобили определен смисъл подмятания на Шайесте и Несрин: видя как Шакире ханъм смига с око и пита за някого: „Е?“ Сети се и за една носна кърпичка. Оная мокра кърпичка, която видя в ръцете на Бехлюл в неговата стая… Тогава не означаваше нищо за нея, и все пак й беше направила впечатление. Нито не си бе помислила, да речеш, чисто и просто самият факт, че вижда там кърпичката на Бихтер, в ръцете на Бехлюл, я беше жегнал, макар да го беше забравила начаса. Защо ли я връхлетя този спомен — точно сега, след толкова месеци, в този мъчителен миг, сред хаоса на мислите й?

Тя значи е посещавала най-редовно стаята на Бехлюл. Защо обаче измамиха нея, да, точно нея, детето, което си нямаше понятие от нищо? Значи Бехлюл не я е обичал никога, не я обича и сега. Снощи, коленичил в нозете й, той я е лъгал. Скочи, отвори очи, едва сдържа да не изкрещи от зейналата в сърцето й кървава рана. А Несрин си дремеше отсреща.

Ей така пред нея всички се преструваха на заспали. Но тя ще ги разбуди. Особено баща си, да, тя ще отиде при него и ще го раздруса с думите: „Събудете се най-сетне! Време е, погубихте дъщеря си!“

Не заплака, само нещо заседна в гърлото й и започна да я стяга все по-силно и по-силно, до задушаване. С пресъхнали очи и притиснати до гърдите ръце тя се взираше в задрямалата Несрин и сред хаоса на напиращите сбъркани, нестройни мисли непрекъснато се питаше: „Така значи?“

 

 

Пое си дъх чак когато навлязоха в Босфора. Най-сетне пристигаха. От време на време се извръщаше да погледне през прозореца. Бъбривките до нея я разсейваха. Жената, която се беше качила в Бешикташ и на бърза ръка се бе запознала с двете спътнички на Нихал, сега със сълзи на очи оплакваше горестната участ на дъщеря си, починала от туберкулоза. Нихал се взираше през прозореца в надвисналия над Бейлербей огромен черен облак, готов да се разкъса всеки миг. „Да умреш от туберкулоза… — мислеше си тя. — Колко е хубаво, съвсем млада, почти дете!“ И виждаше баща си да ридае.

След малко зърна Кючюксу. Дълго се вглежда в подстъпите към Гьоксу. Спомни си излета, когато за пръв път избухна. Горката мадмоазел Дьо Куртон, какви ли усилия не положи, за да успокои Нихал. И тя е знаела, о, да, и тя е знаела цялата истина. Нали тъкмо тя й беше пошушнала: „Пази се от Бехлюл!“ Стори й се, че отново чува старата гувернантка да изрича същите думи. И едва сега лаконичното предупреждение й прозвуча като сигнал за смъртна опасност. Как само успя да я успокои тогава старата мома, единствено с кехлибарената топлота на нежния си поглед, съшия ден, когато под клонестите дървета на Гьоксу Нихал й изповяда всичките си болки, притиснали сърцето й като камък. Ала не такава болка я измъчваше сега, а другата — че за нея нямаше повече живот, нямаше щастие. Значи Бехлюл, мъжът, който снощи я беше понесъл върху крилете на шеметна мелодия към изгряващия хоризонт, я е дебнал като хищен звяр, опитал се беше да разкъса чистата й страдалческа душа, да излочи кръвта й до последна капка. А Нихал беше обикнала точи звяр. Дали наистина го обичаше? „Не, напротив, мразя го!“

Гьоксу и древните крепостни стени на Анадолухисар останаха далече назад. Продължаваше да ги съзерцава унесено. Несрин й съобщи, че вече са пристигнали. Най-после, да, най-после пристигнаха. Бешир беше стъпил вече на кея, превил плещи в провисналите си дрехи, за да потисне кашлицата. Нихал погледна към прозорците на имението. И в същото време се попита: „Ами ако не е така, ако съм се поддала на някакво абсолютно безпочвено подозрение?“

Твърде възможно е бележката да не се отнася за днес, а кой знае за кой друг ден и за какво. Има вероятност Бехлюл да е в имението точно днес по съвпадение, чисто и просто защото се е сетил, че трябва да свърши някаква работа. Възможно е само след миг тя да завари всичко на мястото си. Възможно е Бехлюл да не си е у дома, да не се прибере и през нощта. Тя така ще се зарадва. Ще се изсмее на собствените си детинщини и ще се извини на Бехлюл, без да му каже защо. „Простете ми, и толкоз!“ — само това ще му каже. Ще обикне дори Бихтер, след като е невинна, ще забрави всичките си детински приумици, които подхранваха омразата й към нея досега.

По стълбите към тях тичешком се спускаше Шайесте.

— Дойде ли си Бехлюл бей? — попита Нихал.

Шайесте се слиса. Ами че Бехлюл бей не се е появявал от няколко дни. Не е ли на Острова?

Нихал не й отвърна. Той не се беше върнал тук. Та нали това й беше необходимо. Без малко да се хвърли на врата на Шайесте и да я разцелува. Той не се беше върнал тук и нямаше да си дойде. Сега вече беше сигурна.

„Каква глупачка“ — укори се като се засмя на глас и захвърли яшмака си и ръцете на Несрин.

Завари Аднан бей и Бихтер при Фирдевс ханъм. Занемяха от изненада, когато се появи във вестибюла.

— Затъжих се за вас — усмихна се тя на баща си, след което изгледа двете жени и допълни: — За всички. Утре сутринта Нихал пак ще отлети.

Разцелуваха се с Бихтер. Фирдевс ханъм й поднесе челото си. И тя зачурулика като канарче — разказа им за бялата стая, за старата леля, за разходките. Измисляше оригинални фрази, имитираше леля си, заливаше се в звънлив смях.

— Познайте кого видяхме? — обърна се тя към Бихтер, щом стигна до странната среща снощи на път с Бехлюл към боровата гора.

Побеляла като платно, Бихтер се мъчеше да не се издаде, че цялото й внимание и всичките й мисли са насочени единствено към разходката с кабриолета.

— Кого? — попита тя.

— Значи годениците снощи са се разхождали? — шеговито забеляза Аднан бей.

Нихал само му се усмихна и заразправя на Бихтер за срещата. Пак цяла сияеше. В душата й бликаше такава радост, че й се прищя да обсипе с целувки и баща си, и Бихтер, и Фирдевс ханъм, след което да им признае: „Само да знаете заради каква щуротия се върнах у дома! Не ме питайте…“ И докато разказваше на Бихтер, реши: „Утре заранта — пак на Острова… Няма съмнение, че той ще се върне направо, дори без да се отбие тук“.

Внезапно по озареното й от щастие чело премина тревожна сянка.

— Ах! Не съм ви казала за Бешир! Бешир е много зле! И надълго и нашироко започна да им обяснява защо.

Пожелаха да го видят и изпратиха Несрин да го доведе. Аднан бей помоли Бихтер да има грижата за лекар. Несрин им доложи, че още с пристигането му прилошало, втресло го и той си легнал, без дори да се разсъблече.

Настана паника. Аднан бей и Бихтер излязоха тичешком. Нихал ги последва. Но изведнъж се закова, върна се при Фирдевс ханъм, наведе се и й прошепна на ухото:

— Кажете на баща ми, че Нихал е съгласна.

И припна навън.