Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (17)

17

Бехлюл се върна чак на третия ден. Едва потискаше страха си да не би още с влизането в стаята да се озове насаме с Бихтер. Естествено тя щеше да отгатне изневярата по очите му. Цялата му изобретателност се беше изпарила и той изобщо не успя да съчини що-годе убедителна лъжа за свое оправдание. На всичкото отгоре всяка фибра на тялото му излъчваше животворното очарование младостта и радостта на веселата, палава холандка. А Бихтер притежаваше необходимата женска интуиция, за да долови аромата на едно подобно очарование.

Трите нощи прекара в какви ли не лудории. Първата взе Кете от „Конкордия“ и я закара с ландо до една къща в Шишли, този път без майка й. Двамата направо летяха по тихите улици сред мрака на нощта, в тази любовна разходка той изпита ново усещане — трепета да похитиш някое момиче. Възприемаше Кете все още като сираче, което не може да се изкопчи от майка си.

Когато късно вечерта на следващия ден се разделиха, той имаше намерение да се върне в Боазичи. В сладкарницата на Бейоглу обаче срещна един приятел и така се заплесна с него, че по едно време беше принуден да си признае: „Така и така изпуснах парахода!“ Изпрати кратка бележчица на Кете и я заведе на вечеря. Напи я дотам, че същата нощ тя направо се самозабрави на сцената, изтръгна от деколтето си едно букетче и го хвърли към Бехлюл.

Третата нощ реши съвсем да лиши тълпата на „Конкордия“ от Кете. Щеше да държи това хубаво момиче пленено в малката стаичка на тихия дом в Шишли, пък те нека си беснеят, нека си тропат с крака за нея колкото си щат.

Сети се за Бихтер едва след като задоволи и тази своя прищявка. Как ли е страдала през тези три нощи. Дали щеше да успее да я заблуди така, че да не открие изневярата му? Какви лъжи да измисли?

Отегчен от Кете, той закопня за Бихтер, прииска му се отново да зърне своята стая — гнездо на откраднатата любов, припламнала с нова сила след трите нощи на изневяра — и отново да преживее блажените мигове, прекарани там.

Видя, че е сам в стаята си, и въздъхна с дълбоко облекчение. Изглежда, най-голямото му препятствие беше да се добере до тук. Прозорецът си стоеше отворен още от оня ден. Ръбът на креслото, килимът, принадлежностите за тютюн бяха подгизнали от навеяните дъждове.

Обзе го усещането, че трябва да стъпва тихо, на пръсти. Като че ли в стаята лежеше болен човек и той трябваше да бди над съня му. Завареше ли го Бихтер в този момент, той нямаше готов отговор.

Полекичка се запъти към прозореца да го затвори и очите му мигом се приковаха в нещо бяло и мокро върху креслото; позна го още щом го взе в ръце: кърпичката на Бихтер, явно забравена тук… Поривисто я поднесе до устните си и упоен от влажния аромат на теменужки, се пренесе отново в обятията на своята любима. Тази кърпичка му замълви трогателни поетични слова за часовете, които Бихтер бе стояла на прозореца в мъчително очакване, тук, в неговата стая, за да вдишва въздуха й дори и тогава, когато го няма.

„Горката Бихтер!“ рече си той. Впитите му в кърпичката очи молеха прошка за стаената горест в безмълвния й упрек.

Внезапна вихрушка блъсна вратата и в стаята влетя Нихал.

— Прибрахте се най-сетне, а! Казвайте, къде скитахте?

Пристъпи към него, като размахваше заканително пръст. В този миг съзря кърпичката в ръцете му.

— Каква е тази мокра кърпичка?… Ооо! Ами че тук е станало истинско езеро! Ваше дело ли е?

Приклекна, надигна края на завесата и заразглежда подгизналите места. Сетне посегна към кърпичката.

— Да не би да сте си наумили с нея да подсушавате всичко това? А? Но тя не е ваша! Дайте да я видя, ами че това е кърпичката на Бихтер!

Бехлюл се изплаши да не би тази малка вещ да разкрие пред Нихал цялата истина. Подаде й я. Тя разглежда ъгълчето й, сетне я хвана за връхчето и я пусна върху килима.

— Да, нейна е!

И като погледна Бехлюл право в очите, закачливо подхвърли:

— Да бяхте чули баща ми какво си мисли за вас!

Той се изчерви, ала попита с престорено безразличие:

— Какво?

— Нека Фирдевс ханъм ви го каже. Нали знаете, девойчетата имат право да слушат изпуснатите пред тях приказки… Но нямат право да ги повтарят. Фирдевс ханъм е вече у нас! Нима не знаехте? Вчера пристигна, мадмоазел Дьо Куртон си замина, а пристигна тя… Да викна ли Несрин? Да подсуши това езеро.

Пак погледна към кърпичката.

— Как ли е попаднала тук? Дали да не и я занеса?

— Нихал, какво си мисли за мен? — попита Бехлюл, без да се интересува повече от кърпичката. — Кажи де! И без това лицето ти има достатъчно красноречив израз, нищо че не говориш…

— Ох! — продължи весело Нихал. — Откъде да знам? Каза го на Фирдевс ханъм. Не чух добре. Сетне взе на подбив Бихтер и рече: „Аз също бих могъл от време на време да се отбивам в стаята на Бехлюл…“ Какво означава това, моля, да не би да си имаш и друга квартира? Да не би и ти да ни напускаш?…

На Бехлюл веднага му стана ясно. Шегите на чичо му имаха за прицел неговото отсъствие през тези три нощи. „Горката Бихтер!“ — пак се сети за нея. Кой знае на какви ли не страдания са я подложили въпросните закачки.

— Да не си полудяла? — реши той да отвърне само на последния й въпрос. — Че къде бих могъл да отида? А нима е възможно Бехлюл да изостави мъничката си приятелка Нихал? Фирдевс ханъм пристигнала най-сетне, така ли? Само гледай как чудесно ще се спогаждаме с нея, Нихал! Ще я спечелим на наша страна, като приятел.

И като се наведе, допълни с присмех така поверително, като че ли издаваше кой знае каква голяма тайна:

— Да знаеш, тя ще стане най-върлият враг на Бихтер, по-върл от всеки друг!

Горещият му дъх парна лицето на Нихал. За пръв път тя не успя да се овладее и рязко се отдръпна. Типичният всяко момиче усет, че някаква светкавица е прорязала цялото му същество и в същия миг то е открило жената в себе си, я изплаши.

— Само вие можете да си го въобразите… — отвърна му тя леко намръщена.

— Ти не си чак толкова пораснала, за да го разбереш! — прекъсна я Бехлюл. — А сега нямали да ме оставиш на мира, Нихал? По-нататък ще има да си приказваме с тебе надълго и нашироко по този въпрос…

И най-безразлично допълни:

— А къде е баща ти, Нихал?

Нямаше как да попита направо за Бихтер. Успокои се, като разбра, че е с Аднан бей в кабинета му. Това донякъде щеше да тушира напрежението от първата им среща след неговото изчезване. Когато пет минути по-късно крачеше към кабинета на Аднан бей, сам се възхищаваше от твърдостта си. Намери сили и да посрещне спокойно шегите на Аднан бей. Чичо му се опитваше да го обвини в някаква тайна връзка.

— Ще видите — обърна се той към Бихтер, — че тази нощ ще остане тук, има вероятност да изтрае и още една, след това обаче ще изчезне за седмици наред.

Бехлюл и Бихтер си размениха тревожен, изпълнен с болка поглед. „Да не би да му вярвате? — опита се да й внуши той. — Това е само една груба, недодялана шега.“ А на Аднан бей отвърна:

— Кой знае, може би имате право. След като цяла зима бях толкова кротко момче, от мен би могло да се очаква всичко, нали?

Бихтер продължаваше припряно да бродира върху парче сукно, без да взема участие в разговора, без да вдига очи. Необяснимо защо Аднан бей се стараеше да раздуха шегата така, че да предизвика и Бихтер. Бехлюл отговаряше все със същото спокойствие, демонстрираше словоохотливост и готовност да признае всичко докрай, а в същото време дебнеше и най-малкия повод, за да прехвърли разговора на друга тема.

Всичко това се превърна и за двамата в непоносимо изтезание. Изглежда, Аднан бей се опитваше да ги притисне. Бехлюл за пръв път усети съмнението да гризе сърцето му. Дали пък не знаеше нещо?

Все още не си бяха разменили с Бихтер нито дума. В един миг събра цялата си смелост и попита:

— Майка ви била пристигнала, така ли, лельо? Къде е? Горе ли?

И стана. Преди да излезе, потърси очите й. Но те си останаха все така приковани в парчето сукно, сърдити, прелели от безмълвна, дълбока ненавист.

 

 

Фирдевс ханъм бе настанена в стаята на мадмоазел Дьо Куртон. Поставиха я в стол на колела, изкарваха я във вестибюла, избутваха я до прозореца и оставяха това повехнало цвете на Босфора да стои там от сутрин до вечер, там — пред засенчените от Канлъджа зеленикави води, там, край гробницата на живота.

Може би имаше три месеца, откакто Бехлюл не я бе виждал. Само беше дочувал бегло по някоя и друга дума за нея.

Съвсем бе грохнала — понеже не можа да се примири с края на дълговечната си младост, тя положи такива неимоверни старания да я задържи завинаги, че изчерпа докрай своето здраве и рухна съвсем. Все още снажна, стройна, в шезлонга на колела тя приличаше на издръжливо дърво, което е изсмукало до капка собствените си сокове и в един прекрасен ден се е сринало край пътя. Болестта скова коленете й напълно. За да стане сутрин от леглото, трябваше някой да й помогне. Тази милостиня, подадена от чужди хора, направо я влудяваше и тя, побесняла от ярост се опитваше да захапе протегнатата към нея ръка. Ето защо слугините не се задържаха при нея повече от четири-пет дни. Нито едно от осемте момичета не успя да й замени Катина, която я напусна веднага щом си спести пари за женитба.

Един прекрасен ден Фирдевс ханъм се озова без нито един човек за помощ. Тогава Пейкер извика Якуб да я пренесе в шезлонга. После това стана навик. Започнеше ли да прекалява с прислугата, викаха Якуб. В неговите ръце свадливата болна се превръщаше в тихо, кротко, гальовно дете. Някакво вълшебство се криеше в тези мъжки ръце — те не само я подхващаха под раменете и я настаняваха в шезлонга, ами й преливаха някаква целебна кротост за дни напред.

Беше я обхванал истински бяс. Караше се с всички подред — със зетя, с дъщерята, с Ферудин, а понякога и с Пейкер. От нейните крясъци те се разбягваха и я изоставяха сама в шезлонга й, но тя пак продължаваше да си крещи, да нарежда, да плаче. Така Фирдевс ханъм се превърна в неистово бреме за спокойно течащия живот на малката вила.

Един ден Пейкер разбра, че очаква второ дете, и избухна. За нея това бе позор, непростим грях. Нямало да има и два часа спокоен сън, нарочно го направила, за да я изгонят от къщи. Пейкер не обърна ни най-малко внимание на истериите й.

Същата вечер Нихат бей се върна с важна, отдавна чакана от него и жена му новина. Най-сетне го бяха повишили в службата, увеличена бе и заплатата му. Надяваха се и Фирдевс ханъм да се зарадва много, но тя прие и това като устроен против нея заговор; ясно, нейното присъствие им е дошло до гуша. Ако искала да се махне този дом, нямало да се намеря кой да я спре. Този бил начинът да я изгонят. И докато съпрузите мълчаха, слисани от лудостта й, тя избухна в плач като необуздано дете.

Още същия ден Фирдевс ханъм измисли средство за отмъщение; всяка заран заявяваше на зет си и дъщеря си: „Знаете ли? Днес съм по-добре…“ Въобразяваше си, че като ги заплашва със своето здраве, тя посяга на семейното им щастие.

Друг път се възползва от забележката на лекуващия лекар, че къщата е влажна, и вдигна на Нихат бей невъобразим скандал:

— Да не мислите, че не разбирам? Вие сте му подшушнали тази измислица, за да се отървете от мен! Но недейте забравя, че ако има някой за изхвърляне от този дом, това сте вие двамата, а не аз…

На Нихат бей му дойде до гуша. Добре де, те двамата ще се махнат, ще я оставят сама, на спокойствие.

— Сама? — избухна в смях Фирдевс ханъм. — Че от къде на къде пък сама? Аз също ще се омъжа, да, да, ще се омъжа без да му мигне окото. И без това съм още твърде млада.

Съпрузите само се спогледаха, занемели пред нейната смахнатост. На следния ден Фирдевс ханъм пожела да види Нихат бей и когато зет й дойде, заяви:

— Промених решението си. Може това за влагата да е вярно. Отивам при Аднан бей.

Така че от два дни Фирдевс ханъм се намираше в имението на Аднан бей в резултат на родените за една нощ от размътения й мозък приумици.

Когато се озова съвършено сама, захвърлена като стар, разкривен стол ето тук в ъгъла на вестибюла, тя веднага предусети тягостните часове на мъка, болка и страдания, които криеше този нов начин на живот. Дъщерята и зетят благоволяваха да постоят за малко при нея само сутрин след закуската и вечер. Нихал профучаваше като вятър. Несрин и Шайесте я заобикаляха отдалеч с подигравателна усмивка. Бяха я предоставили изцяло в ръцете на една изнамерена от Аднан бей немкиня. Единственото й развлечение бе огледалцето, малката пудриера и кутийката с гримовете, поставени на придърпаната до шезлонга масичка, за да посяга към тях от време на време. Някога ги криеше в чантата си като дребни прегрешения, но сега изобщо не смяташе за необходимо да ги покрие поне с някаква кърпа. Дори и присъствието на Аднан бей не й пречеше нарочно да ги грабне и да пооправи размазалата се очна линия.

Бехлюл я завари горе да приглажда пред огледалото косите на слепоочията си, докато немкинята масажираше колената й. Посрещна го с радостен възглас:

— Ах! Вие ли сте? Прибрахте се най-сетне, а? Казвайте, къде скиторихте? Не, не там, вземете оня стол… Ема, оставете ни сами…

Върна огледалцето на масата и отговори на зададения от Бехлюл въпрос:

— Аз ли? Не съвсем зле. Особено от два дни насам чувствам значителна промяна. Ще повярвате ли, цели два дни не се сетиха да дойдат да ме видят.

Имаше предвид Нихат бей и Пейкер. Кипеше от ненавист към тях. Явно не можеше да се примири, че те изобщо не се впечатлиха от нейното заминаване.

— Поне веднъж да бях изпитала симпатия към този човек. Само за себе си мисли, само за собствената си изгода. Ох, да знаете как… Представяте ли си, той направи на Пейкер още едно дете. Две години след първото — още едно. Ако я кара така — през две години — като стигне трийсетте, Пейкер ще бъде майка на шест деца. А тогава в един прекрасен ден Нихат бей ще избяга и ще я остави да си блъска главата сама с шест деца. Не се смейте, да не би да си въобразявате че той обича Пейкер? Чисто и просто така му е удобно… Бихтер защо отиде при Аднан бей? Гледате ме така учудено, а? Е, добре, някога Аднан бей ще се изчерпа и няма да има какво повече да й даде, и тогава?

Тя направо се вкопчи в тази тема.

— Ще видите, на тридесет години с шест деца. Пейкер ще изглежда по-стара и от мен. Ще има да ме моли тогава, ще има да ми целува ръцете, ръцете на майка си, която сега изпъди.

Отнемайки на Бехлюл възможността дори да гъкне, Фирдевс ханъм продължи: представяше си как Пейкер с шестте си деца, състарена на тридесет години, изоставена от мъжа си, окаяна, бедна, унизена, самотна, жадуваща да намери утеха в майчината прошка и в същото време се опиваше при мисълта, че ще вкуси вълшебния еликсир на мъстта. Такава жестокост се таеше я майчините чувства на тази жена, че Бехлюл се изплаши. Това не е майка, а съперница на собствените си дъщери, озлобена от тяхното щастие. След Пейкер се захвана с Бихтер. Изобщо не била съгласна с този брак. Не го виждала да изведе на добър край. Говореше уж за Бихтер, а надзърташе в очите на Бехлюл, отбягвайки всякакви обяснения. Предсказа единствено края:

— И Бихтер ще заприлича на Пейкер. И тя един ден ще има нужда от мен. Двете ще се редуват една след друга да коленичат в краката на Фирдевс ханъм, захвърлената сега в някакъв ъгъл Фирдевс ханъм… Но тогава…

Преди да завърши, тя отново посегна към гримовете и огледалцето, пооправи размазаните мигли и след кратка пауза повтори:

— Но тогава Фирдевс ханъм няма да им прости…

Изрече гневната си закана с жажда за мъст, после рязко захвърли огледалцето и гримовете и мина на друга тема.

— Наговорих ви куп излишни приказки. А имам да ви казвам съвсем друго нещо. Познайте де.

— Че какво по-лесно от това! Вашият крем „Симон“ е привършил и аз трябва да ви закупя нова кутия още при първото си отиване в Бейоглу…

— Оставете шегите настрана — засегна се Фирдевс ханъм. — Става дума за един проблем от важно значение за вас. Два дни ви чакам. Не ме гледайте така насмешливо. Приемете го съвсем сериозно…

— Ама не ми предлагайте невъзможни неща, моля ви — засмя се той. — Сериозно! Да сте ме видели някога сериозен?

— Опитайте се един път в живота си. Слушайте, ще ви го кажа с две думи. Когато пристигнах тук и не ви заварих, аз си помислих следното: „Не е хубаво да оставят това момче без никакъв контрол. С този начин на живот някой ден ще извърши такава пакост, че няма да може да се оправи след това. Значи трябва да го заставим да предприеме нещо, нещо такова, че…“ Разбирате ли ме?

— Нищо не разбирам. Вие ще ме заставите да предприема нещо, само и само да не сторя някоя пакост, така ли? Но пакостите са най-хубавото нещо на този свят. Ако не върша това, което вие наричате пакости, животът ми няма да е пълноценен. И по какъв начин сте намислили да ме спасявате от лудориите?

Фирдевс ханъм се понадигна лекичко.

— Женитба!…

— Май нещо не дочувам. Какво казахте, моля? Женитба ли? — цял се затресе от смях Бехлюл. — Ето ти една истинска непоправима пакост, че и глупава на всичкото отгоре! Според мен човек се жени по три причини: или има нужда някой да му вари чай от липа и да му налага нагрят памук на гърба, защото често боледува от хрема, или иска да си има под ръка жена, която да му кърпи скъсаните чорапи, или пък на две години по веднъж му хрумва да става за кой ли път баща, като вашето зетче например. А пък аз, откакто моят лекар ме посъветва да нося червен восък, се отървах окончателно от хремата. Препоръчвам го и на вас. Лекарите явно не разполагат с друго по-добро лекарство за хрема. Към кърпените чорапи пък изпитвам органическо отвращение. Що се отнася до децата — луд съм за чуждите деца, но към малките Бехлюлчета отсега болея от ревност. Е, тогава?

— Забравяте четвъртата причина. Мъжете според мен трябва да се женят, за да не водят живот като вашия. Женят се, защото е ударил часът да се откажат от авантюрите и да потърсят щастието в обятията на някое девойче.

— Ама че патетична тирада! Знаете ли, подобни ваши приказки притежават чудодейната сила да ме поразяват. Плюс това в тях е втъкано и друго вдъхновение: девойчето!… За мен девойчета са ония съвършено недодялани създания, които подлежат на култивиране. Култивирането на вдъхновение от такъв род обаче ще го отложа за тогава, когато се наситя на останалите.

Фирдевс ханъм бе твърдо решила да не отстъпва.

— Така е, но девойчета се вкусват само веднъж и затова надеждите, които ще бъдат поднесени на техните невинни сърчица, не бива да бъдат прекалено изхабени, прекалено повехнали.

— Ако продължавате да говорите все в този дух — подсмихна се Бехлюл, — отсега се предавам. Впрочем кое е това девойче, което заслужава да бъде ощастливено?…

В същото време остъклената врата се отвори и при тях влезе Бешир. Вероятно трябваше да предаде нещо на Фирдевс ханъм. Те обаче не му обърнаха никакво внимание.

— Нима не се досещате? — продължи тя. — Все още не сте се досетили? Нихал, само Нихал!… Тази идея ме споходи още щом пристигнах и видях колко е пораснала за три месеца, колко се е променила.

Последва едно провлечено: „Ооо!“ — и Бехлюл скочи.

— Откога започнахте да съчинявате подобни щуротии — възкликна той със сарказъм. — Нихал… Вместо съпруг по-добре й потърсете възпитател. Плюс това вижте колко навреме се сещам, че е невъзможно да стана неин съпруг. Има твърде основателни съображения — аз съм й длъжник. Всичко на всичко, цифром и словом — четиринадесет лири и няколко куруша, а като прибавите и лихвите…

— Ама вие обръщате всичко на шега — ядоса се искрено Фирдевс ханъм. — Нихал е не само скъпоценен камък, но и лумнал огън. Ден не минава да не се спречкаме… Нали, Бешир?

Бешир стоеше като вкаменен, без дъх, с втренчени очи. Така и не чу какво го питат.

— Какво искаш, Бешир? — попита Фирдевс ханъм.

Сякаш се събуди от сън… Помълча още миг, напрягайки се да си спомни какво трябва да предаде, и чак тогава отвърна:

— Господарят пита дали ще благоволите да ви сервират тук. Заедно да вечеряте…

Тя начаса се съгласи. Едва изчака Бешир да излезе и се обърна усмихната към вторачения в нея Бехлюл.

— Смейте се колкото си щете; този, който ще грабне Нихал, ще бъдете вие по простата причина, че аз го искам. И толкоз…

Бехлюл се наведе още по-близо до нея и с явното намерение да сложи край на този разговор чрез поредната шега, закачливо отбеляза:

— Щом кроите планове за чужди женитби, значи още не сте се простили с младостта. Докато Нихал порасне, в този дом ще се намери още някой, който би ви подкрепил да ме ожените.

— Млъкнете де! — сряза го този път Фирдевс ханъм, съвсем раздразнено. — Никак не обичам толкова сериозни проблеми да се обръщат в шега.

И като се сети за още нещо, добави:

— Ха, за малко да забравя, имам за вас и друга новина. Споделих намеренията си за Нихал и с друг човек…

Погледна го втренчено, изчаквайки да се сети кого има пред вид. Погледът й бе толкова налудничав, че Бехлюл предпочете да замълчи и само наведе глава. Най-непринудено тя оповести:

— Бихтер…

Последва кратка пауза, през която тя посегна към огледалцето си, а после добави:

— Възприе го най-нормално…

Бехлюл тутакси разбра. Тази жена нищо не е видяла, нищо не е чула, но се е вслушала в интуицията си и е решила да се добере до истината. Отначало е пробвала с дъщеря си. Как ли се е изплъзнала Бихтер? Внезапно хрумване му помогна да поразсее донякъде подозренията й.

— О, ще се съгласи, разбира се. Защото прекрасно знае, че оженим ли се ние двамата — аз и Нихал, — не можем да останем повече в този дом. Нали ме разбирате?

Фирдевс ханъм го стрелна подигравателно с очи. Направи се, че не разбира намека му. Бехлюл се заплете, логиката му беше безкрайно неиздържана и той направо се уплаши да не би ако продължи в същия дух, да не съумее да я изведе докрай. Разговорът секна преди още да е приключил. Тази жена е съвсем наясно. Бехлюл бе убеден в това. В завистта си към дъщерите тя бе толкова безпощадна, че имаше голяма вероятност да използва тайната им като страхотно оръжие срещу Бихтер.

И в същия миг прозря какви нови премеждия се изправят пред любовта им. Отсега нататък очите на прикованата в шезлонга старица щяха да пробиват стени, да пронизват мрак, но да ги дебнат на всяка крачка като стаен в засада враг. Може би най-добрият начин за спасение си оставаше поддържането на версията за женитбата, само че на шега. До този момент той беше отбягвал да се затруднява с един евентуален разтвор с Бихтер, но сега ставаше точно обратното — просто беше длъжен да се обясни с нея. Как да я види обаче? Съвсем не си въобразяваше, че Бихтер ще дойде повече в стаята му.

От тягостното напрежение, надвиснало след секването на разговора, го спаси самата Фирдевс ханъм.

— Бехлюл бей, ако ви помоля, ще повикате ли Ема?